Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (25)

Двадесет и трета глава

— Дали ще го нарежем на резени или на кубчета — каза Лутър Лавал, — с него е свършено.

Сорая се взираше мрачно през еднопосочното стъкло към Тайрон, който стоеше в една клетка, зловещо обзаведена с плитка, подобна на ковчег вана, с приспособления за стягане на китките и глезените, а отгоре — противопожарен маркуч. В средата на стаята към голия бетонен под беше монтирана стоманена маса, под която имаше канал, за да се изтичат и водата, и кръвта.

Лавал вдигна цифровия фотоапарат.

— Генерал Кендъл е намерил това у вашия колега. — Той докосна един бутон и снимките, които Тайрон беше направил, се изредиха върху екрана на фотоапарата. — Това димящо дуло е достатъчно, за да го осъдим за измяна.

Сорая с удивление гледаше множеството снимки от килиите за мъчения, които беше успял да направи Тайрон, преди да го заловят.

— Отрежете му главата — озъби се Кендъл.

Сорая не можеше да потисне гаденето в стомаха си. Разбира се, Тайрон беше попадал в опасни ситуации и преди, но сега тя носеше пряка отговорност. Знаеше, че ако нещо се случи с него, никога няма да си го прости. Как допусна да го въвлече в толкова рискована акция? Вече съзнаваше ясно грешната си преценка, но беше твърде късно да направи каквото и да е.

— Най-жалкото е — продължи Лавал, — че не е никакъв проблем да повдигнем обвинение и срещу вас.

Сорая беше съсредоточена единствено върху Тайрон, на когото така ужасно беше навредила.

— Идеята беше моя — унило отрони тя. — Пуснете Тайрон да си върви.

— Искате да кажете, че само е следвал заповеди — обади се генерал Кендъл. — Това не ви е Нюрнберг. Честно казано, няма валидна защита, която вие двамата да приложите. Осъждането и екзекуцията му — както и вашата — са свършен факт.

 

 

Отведоха я обратно в Библиотеката, където Уилърд, щом видя мъртвешки бледото й лице, донесе нов чайник с цейлонски чай. Тримата седнаха до прозореца. Четвъртият стол, натрапчиво празен, беше обвинение към Сорая. Жалкият провал на нейната мисия се утежняваше от извода, че сериозно е подценила Лавал. Неговото самодоволно, свръх агресивно поведение я беше успокоило и тя допусна ужасната грешка да мисли, че е човек, който автоматично ще я подцени.

Тя се бореше със стягането в гърдите, с надигащата се паника и усещането, че двамата с Тайрон са попаднали в безизходна ситуация. Възползва се от ритуала с чая, за да се съсредоточи отново. За първи път в живота си сложи сметана и захар и изпи напитката като лекарство.

Опитваше се да се отърси от шока и да накара мозъка си да работи нормално. Знаеше, че за да помогне на Тайрон, трябва да се измъкне оттук. Ако Лавал смяташе да я обвини, както заплаши, че ще постъпи с Тайрон, вече да са я вкарали в някоя съседна килия. Фактът, че я върнаха в Библиотеката, беше светлина в мрака. Тя реши засега да позволи сценарият да се разиграва по правилата на Лавал и Кендъл.

В мига, в който Сорая остави чашата си на масата, Лавал атакува.

— Както казах и преди, госпожо директор, най-жалкото е, че и вие сте въвлечена. Ще ми е неприятно да ви изгубя като съюзник — макар сега да виждам, че всъщност никога не сте била мой съюзник.

Тази кратка реч звучеше като предварително подготвена, сякаш Лавал отново предъвкваше всяка дума.

— Честно казано — продължи той, — като се върна назад, виждам, че сте ме лъгала от самото начало. Изобщо не сте имала никакво намерение да засвидетелствате верността си към АНС, нали? — Той въздъхна, сякаш беше декан по дисциплината, който се обръща към блестящ, но хронично своенравен студент. — Ето защо не мога да повярвам, че сте подготвила този заговор сама.

— Ако обичах да се хващам на бас — каза Кендъл, — щях да се обзаложа, че заповедите ви идват от най-горе.

— Истинският проблем е Вероника Харт. — Лавал разпери ръце. — Може би в светлината на това, което се случи днес, ще успеете да видите нещата през нашите очи.

Сорая нямаше нужда от синоптик, за да разбере откъде духа вятърът. Като удържаше тона си умишлено неутрален, тя каза:

— С какво мога да ви бъда полезна?

Лавал сърдечно се усмихна, обърна се към Кендъл и каза:

— Виждаш ли, Ричард, директорката може да ни бъде от полза, въпреки че ти си резервиран към нея. — Той бързо се обърна пак към Сорая и доби сериозно изражение. — Генералът иска да даде и двама ви под съд с цялата строгост на закона, който — излишно е да напомням — наистина е много строг.

Тяхната отработена схема с доброто и лошото ченге щеше да й се стори клише, освен ако не беше наистина, с горчивина си мислеше Сорая. Знаеше, че Кендъл ужасно я мрази — не беше направил усилие да прикрие своето презрение. В края на краищата, той беше военен. Вероятността да докладва пред по-високопоставена от него жена беше немислима, направо смехотворна. Окото на Кендъл не беше трепнало и за Тайрон, затова залавянето на младия мъж й се струваше толкова непоносимо.

— Разбирам, че в това положение не мога да се защитавам — каза тя, като се мразеше, че трябва да прави поклони пред това презряно човешко същество.

— Отлично, тогава ще започнем от тази позиция.

Лавал погледна нагоре към тавана и създаде впечатление на човек, който се опитва да реши как да продължи. Но тя подозираше, че той знае много добре какво прави, знае каква ще е всяка следваща стъпка.

Погледът му се прикова в нейния.

— Както аз го виждам, проблемът се състои от две части. Едната засяга вашия приятел долу, в затвора. Втората включва вас.

— Повече се тревожа за него — отвърна Сорая. — Как мога да го измъкна?

Лавал се размърда на стола си.

— Да разгледаме първо вашата ситуация. Можем да извадим косвени улики срещу вас, но без преки свидетелски показания от вашия приятел…

— Тайрон — каза Сорая. — Името му е Тайрон Елкинс.

За да й набие в главата кой всъщност води този разговор, Лавал съвсем умишлено я пренебрегна.

— Без преки свидетелски показания от вашия приятел няма да стигнем далеч.

— Преки показания ние ще измъкнем — каза Кендъл — още щом симулираме удавяне.

— Не — отвърна Сорая. — Не можете.

— Защо, защото е незаконно ли? — захили се Кендъл.

Сорая се обърна към Лавал.

— Има друг начин. И вие, и аз знаем, че има.

Лавал не отвърна веднага и засили напрежението.

— Казахте ми, че вашият източник за признаване на подслушваните разговори от „Тифон“ е неприкосновен. Това мнение още ли важи?

— Ако ви кажа, ще пуснете ли Тайрон да си върви?

— Не — каза Лавал. — Но вие ще сте свободна да си тръгнете.

— Ами Тайрон?

Лавал кръстоса крак върху крак.

— Нека решаваме нещата едно по едно, става ли?

Сорая кимна. Тя знаеше, че докато седи тук, няма накъде да лавира.

— Източникът ми беше Борн.

Лавал изглеждаше стреснат.

— Джейсън Борн? Занасяте ли ме?

— Не, господин Лавал. Той знае за Черния легион и че са прикривани от Източното братство.

— Откъде, по дяволите, го знае?

— Нямаше време да ми каже, дори и да е имал намерение — отвърна тя. — Наоколо имаше прекалено много агенти на АНС.

— Инцидентът от „Фриър“ — каза Кендъл.

Лавал вдигна ръка.

— Вие му помогнахте да избяга.

Сорая поклати глава.

— Всъщност той мислеше, че аз съм се организирала срещу него.

— Интересно — Лавал се потупа по устата. — Дали още мисли така?

Сорая реши, че е време за малко неподчинение, за една малка лъжа.

— Не знам. Джейсън има склонност към параноя, така че е възможно.

Лавал изглеждаше замислен.

— Може би ще успеем да използваме това в наш интерес.

Генерал Кендъл изглеждаше отвратен.

— Значи, с други думи, цялата тази история за Черния легион може да не е нищо повече от фантазиите на един лунатик.

— Или, по-вероятно, умишлена дезинформация — каза Лавал.

Сорая поклати глава.

— И защо да го прави?

— Кой може да каже защо той прави каквото и да е? — Лавал бавно отпи глътка от своето уиски, вече разредено от стопените кубчета лед. — Да не забравяме, че Борн е бил бесен, когато ви е казал за Черния легион. Според собственото ви признание той е мислел, че сте го предали.

— Имате право — Сорая не беше толкова глупава, че да защитава Борн пред тези хора. Колкото повече човек спореше с тях, толкова по-здраво се окопаваха в позицията си. Можеха да повдигнат обвинение срещу Джейсън от страх и ненавист. Не защото, както твърдяха те, беше нестабилен, а защото той просто нехаеше за техните правила и разпоредби. Вместо да ги презира — нещо, с което директорите бяха наясно и знаеха как да управляват, — той ги унищожаваше.

— Разбира се, че имам. — Лавал остави чашата си. — Да минем на вашия приятел. Уликите срещу него са железни, очевидни, няма абсолютно никаква надежда за обжалване или смекчаване.

— Нека яде пасти — обади се Кендъл.

— Между другото, Мария Антоанета никога не е казвала това — каза Сорая.

Кендъл свирепо я изгледа, а Лавал продължи:

— „Нека наказанието е според престъплението“ ще е по-уместно. Или във вашия случай, „Нека изкуплението е според престъплението“. — Той отпрати приближаващия се Уилърд. — Това, което ще искаме от вас, директоре, е доказателство — неоспоримо доказателство, — че подстрекател за вашето незаконно нападение в територията на АНС е Вероника Харт.

Сорая знаеше какво иска той от нея.

— Значи, общо взето, говорим за размяна на пленници — Харт за Тайрон.

— Схванахте напълно — отвърна Лавал, явно доволен.

— Ще трябва да помисля по въпроса.

Лавал кимна.

— Приемлива молба. Ще кажа на Уилърд да ви приготви обяд. — Той погледна часовника си. — Двамата с Ричард имаме среща след петнайсет минути. Ще се върнем след около два часа. Дотогава може да обмисляте отговора си.

— Не, трябва да помисля върху това в друга среда — каза Сорая.

— Директор Мур, като се има предвид предишната ви измама, това ще е грешка от наша страна.

— Обещахте, че мога да си тръгна, ако ви кажа кой е източникът ми.

— И така ще стане, когато се съгласите с условията ми. — Той се изправи, а с него и Кендъл. — Двамата с вашия приятел влязохте тук заедно. Сега сте тясно свързани.

 

 

Борн изчака, докато Гала горе-долу се съвземе. Тя се облече, разтреперана, и нито веднъж не погледна към тялото на мъртвия агент.

— Съжалявам, че бе въвлечена в това — каза Борн.

— Не, не съжаляваш. Без мен ти никога нямаше да се добереш до Иван. — Гала ядосано пъхна краката в обувките си. — Това е кошмар — каза тя сякаш на себе си. — Всеки момент ще се събудя в леглото си и нищо подобно няма да се е случило.

Борн я поведе към вратата.

Гала пак потрепери, докато внимателно заобикаляше тялото.

— Излизаш с лоша компания.

— Ха-ха, добре го каза — отвърна тя, докато вървяха по коридора. — В нея влизаш и ти.

Миг по-късно той й направи знак да спре. Като коленичи, той докосна с върха на пръста си влажно петно на килима.

— Какво е това?

Борн огледа пръста си.

— Кръв.

Гала тихо изскимтя.

— Защо пък тук?

— Добър въпрос — отвърна Борн, докато пълзеше по коридора. Забеляза малко петно пред една тясна врата. Дръпна я със сила да се отвори и включи лампата в сервизното помещение.

— Боже — каза Гала.

Вътре имаше сгърчено тяло с куршум в челото. Беше голо, но в ъгъла беше струпана купчина дрехи, очевидно на агента от АНС. Борн застана на колене и ги претърси, като се надяваше да открие някакъв документ за самоличност, но напразно.

— Какво правиш? — изплака Гала.

Борн забеляза малък триъгълник от тъмнокафява кожа, който стърчеше изпод трупа и се виждаше само от този ъгъл в ниското. Той извъртя трупа настрани и откри портфейл. Документът за самоличност на мъртвеца щеше да се окаже полезен, тъй като Борн сега нямаше нито един от своите. Името, под което се беше регистрирал, вече беше безполезно, защото в момента, в който откриеха трупа в стаята на Фьодор Илянович Попов, след него щеше да тръгне масирана хайка. Борн се пресегна и взе портфейла.

После стана, грабна Гала за ръката и се измъкнаха навън. Той настоя да вземат служебния асансьор до кухнята. Оттам беше съвсем просто да намерят задния изход.

Навън пак беше завалял сняг. Вятърът, който косо връхлиташе откъм площада, беше смразяващ и безмилостен. Като махна на едно такси, Борн смяташе да даде на шофьора адреса на Галината приятелка, после осъзна, че Яков, таксиджията, който работеше за АНС, знае този адрес.

— Влизай в таксито — тихо каза Борн на Гала. — Но се приготви да излезеш бързо и да направиш точно каквото ти кажа.

 

 

На Сорая не й трябваха два часа, за да вземе решение; не й трябваха даже и две минути.

— Добре — каза тя. — Ще направя всичко необходимо, за да изведа Тайрон оттук.

Лавал се обърна и я погледна.

— Така, подобна капитулация щеше да ме зарадва, ако не знаех, че си малка лицемерна кучка. За съжаление — продължи той — в твоя случай вербалната капитулация няма да е толкова убедителна, колкото би била в други. При това положение генералът ще ти даде да разбереш кристално ясно последствията, ако решиш пак да ни измамиш.

Сорая се изправи заедно с Кендъл.

Лавал я спря с гласа си.

— О, госпожо директор, когато си тръгнете оттук, ще трябва утре до десет часа сутринта да сте взела решение. Тогава ще ви очаквам отново тук. Надявам се, че съм бил ясен.

Генералът я изведе от Библиотеката и се насочи надолу по коридора до вратата към мазето. В мига, в който видя къде я води, Сорая каза:

— Не! Не правете това. Моля ви. Няма нужда.

Но Кендъл, с изправен гръб, сякаш беше глътнал бастун, не й обърна внимание. Когато тя се поколеба пред обезопасената врата, той я сграбчи здраво за лакътя и я поведе надолу по стълбите.

След малко тя се озова в същото наблюдателно помещение. Тайрон беше на колене, с китки, пристегнати върху плота на масата, която беше по-висока от нивото на раменете. Тази поза беше невероятно болезнена и унизителна. Торсът му беше избутан напред, а лопатките на раменете — назад.

Сърцето на Сорая се изпълни с ужас.

— Достатъчно — каза тя. — Разбрах. Постигнахте целта си.

— Без съмнение — отвърна генерал Кендъл.

Сорая успя да различи две неясни фигури, които се движеха из килията. Тайрон също ги беше усетил. Той опита да се извърти, за да види какво ще правят. Един от мъжете нахлузи черна качулка на главата му.

„Боже мой, каза си Сорая. Какво имаше в ръцете на другия мъж?“

Кендъл със сила я тласна към стъклото, през което се виждаше само в едната посока.

— Ако приятелят ти го интересува, ние още загряваме.

Две минути по-късно започнаха да пълнят резервоара за симулирано удавяне. Сорая закрещя.

* * *

Борн помоли шофьора на таксито да мине покрай входа на хотела. Всичко изглеждаше спокойно и нормално, което значеше, че телата на седмия етаж още не са намерени. Но нямаше да мине много време, преди някой да тръгне да търси изчезналия сервитьор от рум сървиса.

Борн насочи вниманието си към улицата, като търсеше Яков. Таксиджията още стоеше извън колата си и говореше със свой колега шофьор. Борн посочи Яков на Гала и тя го разпозна. Когато минаха площада, той каза на техния шофьор да спре отстрани до двамата.

Обърна се към Гала.

— Искам да отидеш при Яков и да му кажеш да те закара до Университетския площад и Воробьовите възвишения. — Борн говореше за върха на единствения хълм в иначе равнинния град. Там влюбени и студенти ходеха да се напиват, да правят любов и да пушат трева, докато се любуваха на града. — Чакай ме там и каквото и да правиш, не излизай от колата. Кажи на таксиджията, че имаш среща там.

— Но точно той ни шпионираше — каза Гала.

— Не се тревожи — увери я Борн. — Аз ще съм точно зад теб.

 

 

Гледката откъм Воробьовите възвишения не беше чак толкова величествена. Първо най-отпред по средата се виждаше грозната грамада на стадион „Лужники“. Следваха заострените кули на Кремъл, които трудно щяха да вдъхновят и най-страстните любовници. Но въпреки това нощем беше романтично, доколкото това беше възможно в Москва.

Борн, който беше накарал своя таксиджия да проследи таксито на Гала по целия път дотам, се успокои, че на Яков му е наредено само да наблюдава и после да докладва. Във всеки случай АНС се интересуваше от Борн, а не от младата блондинка.

Като пристигнаха на възвишението, Борн плати цената, за която се беше договорил в началото на курса, закрачи по тротоара и влезе на предната седалка в таксито на Яков.

— Хей, какво става? — попита онзи. После разпозна Борн и затършува за пистолета „Макаров“, който държеше в ръчно ушита торбичка под овехтялото табло.

Борн отблъсна ръката му и го държа притиснат към седалката, докато не взе оръжието. Насочи го към Яков.

— На кого докладваш?

— Защо ти не седнеш на моето място и всяка нощ да обикаляш „Садовое кольцо“, да се влачиш безкрайно по „Тверская“, разни камикадзета да ти крадат клиентите и да печелиш достатъчно, за да живееш — занарежда пискливо Яков.

— Не ме интересува защо се продаваш на АНС — отвърна му Борн. — Искам да знам на кого докладваш.

Яков вдигна ръка.

— Чуй ме, чуй, аз съм от Бишкек в Киргизстан. Там не е много хубаво, кой може да си изкарва хляба там? Затова взех семейството си и дойдох в Русия, туптящото сърце на новата федерация, където улиците са павирани с рубли. Но когато пристигнах тук, ме приеха като боклук. Хората на улицата заплюваха жена ми. Биеха децата ми и ги наричаха с ужасни имена. Не можех да си намеря работа. „Москва за московчаните“ — постоянно слушам все този рефрен. Затова станах таксиджия — нямах друг избор. Но този живот, сър, нямаш представа колко е труден. Понякога след дванайсет часа си отивам вкъщи със сто рубли, друг път с нищо. Нямат право да ме критикуват, че взимам парите на американците. Русия е корумпирана, но Москва е повече от корумпирана. Нямам думи колко са зле нещата тук. Правителството е съставено от главорези и престъпници. Престъпниците грабят природните богатства на Русия — нефт, природен газ, уран. Всеки взима, взима, взима, за да си купи големи вносни коли, да има различно момиче за всеки ден от седмицата и дача в Маями Бийч. И какво остава за нас? Картофи и цвекло, ако работим по осемнайсет часа на ден и ако имаме късмет.

— Аз не съм настроен враждебно към теб — каза Борн. — Имаш право да си изкарваш хляба. — Той подаде на Яков пълна шепа долари.

— Не се виждам с никого, сър, кълна се. Чувам само гласове по мобилния. Всички пари идват в една кутия по пощата…

Борн внимателно постави дулото на пистолета в ухото на Яков. Таксиджията се сви и отправи печален поглед към Борн.

— Моля ви, моля ви, сър, какво съм направил?

— Видях те пред „Метропол“ с човека, който се опита да ме убие.

— Да ви убие ли? Аз съм нает просто да наблюдавам и да докладвам. Нямам представа за…

Борн го удари.

— Спри да лъжеш и ми кажи каквото искам да знам.

— Добре, добре. — Яков се тресеше от страх. — Американецът, който ми плаща, се казва Лоу. Харис Лоу.

Борн го накара да направи подробно описание на Харис Лоу, после взе телефона на Яков.

— Излизай от колата — каза му.

— Но, сър, отговорих на всичките ви въпроси — възрази Яков. — Всичко ми взехте. Какво искате още?

Борн се пресегна през него, отвори вратата, после го изтика навън.

— Това място е всеизвестно. Непрекъснато сноват таксита. Ти сега си богат човек. Използвай част от парите, които ти дадох, за да те закарат вкъщи.

Като се пъхна зад волана, Борн включи жигулито на скорост и пое към центъра на града.

 

 

Харис Лоу беше издокаран мъж с тънички мустачки. Имаше преждевременно побеляла коса и червендалесто лице. Това че беше прекарал последните единайсет години в Москва на работа в АНС, беше заради баща му, който беше вървял по същия опасен път. Лоу беше превърнал баща си в идол, искаше да е като него. Също като него звездите и нашивките бяха татуирани в душата му. В колежа играеше бек, премина щателна физическа подготовка, за да стане полеви агент на АНС, беше залавял терористи в Афганистан и на Африканския рог. Не се боеше да влезе в ръкопашен бой или да убие своя обект. Правеше го за Бог и за родината.

По време на единайсетте години в столицата на Русия Лоу си беше спечелил много приятели, някои от които синове на бащините му приятели. Разполагаше с мрежа от „апаратчици“ и „силовици“, за които най-важният принцип беше услуга за услуга. Харис не хранеше илюзии. За да подпомогне каузата на страната си, щеше да услужи на всеки — стига да му върнат услугата.

Лоу чу за убийствата в хотел „Метропол“ от свой приятел в кабинета на главния прокурор, който беше усетил полицейската врява. Харис се срещна с този човек до хотела и беше един от първите, отишли на място.

Не се интересуваше от трупа в сервизното помещение, но веднага разпозна Антъни Прауис. Като се оттегли от местопрестъплението, той отиде до стълбището встрани от коридора на седмия етаж и набра на мобилния си телефон номер отвъд океана. Миг по-късно Лутър Лавал се обади.

— Имаме проблем — каза Лоу. — Прауис беше изваден от строя и ликвидиран.

— Това е много обезпокоително — отвърна Лавал. — Имаме агент изменник на свобода в Москва, който сега е убил един от нашите. Мисля, че знаеш какво да правиш.

Лоу разбра. Нямаше време да пращат друг от специалистите по мокри поръчки на АНС, което значеше, че той сам трябва да ликвидира Борн.

— Сега, след като е убил американски гражданин — каза Лавал, — ще известя московската милиция и кабинета на главния прокурор. Ще имат същата негова снимка, която ще пратя и на твоя мобилен до един час.

Лоу се замисли за момент.

— Въпросът е да го проследим. Москва малко изостава на опашката за наблюдателни камери.

— На Борн ще му трябват пари — отвърна Лавал. — Не можеше да пренесе достатъчно през митницата, когато кацна, което значи, че не би опитал. Трябва да си е открил сметка в местна московска банка. Накарай местните бързо да ти помогнат с наблюдение.

— Смятайте го за уредено — каза Лоу.

— И, Харис, не прави същата грешка, която Прауис направи с Борн.

 

 

Борн заведе Гала в апартамента на приятелката й, който беше разточителен дори по американските стандарти. Приятелката й Лорейн беше американка от арменски произход. Тъмните й очи и коса и смуглото лице само засилваха нейната екзотичност. Тя прегърна и целуна Гала, топло поздрави Борн и ги покани да останат и да пийнат чай.

Щом той тръгна да обикаля стаите, Гала каза:

— Той се тревожи за моята безопасност.

— Какво е станало? — попита Лорейн. — Добре ли си?

— Ще се оправи — каза Борн, докато влизаше обратно във всекидневната. — Всичко ще мине за един-два дни. — След като се увери в безопасността на апартамента, той ги остави с предупреждение да не отварят вратата на никого, когото не познават.

 

 

Иван Волкин насочи Борн към „Новослободская“ 20, където щеше да се състои срещата с Дмитрий Маслов. Отначало Борн помисли, че има късмет, щом таксиджията, на когото махна, знаеше как да намери адреса, но когато стигна там, разбра защо. „Новослободская“ 20 беше адресът на „Мотър-хоум“ — нов клуб, претъпкан с младежи. Над централния островен бар гигантски плоски екрани излъчваха американски футбол, бейзбол, баскетбол, английско ръгби и футбол от Световното първенство. Подът в основното помещение беше пълен с маси за руски билярд и американски пул. Като следваше указанията на Волкин, Борн се насочи към задното помещение, обзаведено като стая за пушене на наргиле в арабски стил. Беше пълно със застъпващи се килими, възглавници в искрящи цветове и, разбира се, пъстри месингови наргилета, от които пушеха развеселени мъже и жени.

Двама прекалено мускулести служители на клубната охрана спряха Борн на вратата и той им каза, че е дошъл да се види с Дмитрий Маслов. Един от тях посочи излегнат мъж, който пушеше наргиле в далечния ляв ъгъл.

— Маслов — каза Борн, когато стигна купчината възглавници около ниска месингова маса.

— Казвам се Евгений. Маслов не е тук. — Мъжът му даде знак. — Седни, ако обичаш.

Борн се поколеба за момент, после седна на една възглавница срещу Евгений.

— Къде е?

— Мислеше, че ще е толкова просто? Едно обаждане и пуф! Внезапно ще се появи като дух от лампа? — Евгений поклати глава и предложи на Борн чибука. — Приятно е. Пробвай малко.

Борн отказа и Евгений сви рамене, смукна дълбоко в дробовете си, задържа дима, после го изпусна със звучно свистене — Защо искаш да видиш Маслов?

— Въпросът е между мен и него — отвърна Борн.

Евгений пак сви рамене.

— Както искаш. Маслов е извън града.

— Тогава защо ми казаха да дойда тук?

— За да те преценим, да видим дали си сериозен човек. Да видим дали Маслов ще реши да се срещне с теб.

— Маслов се доверява на други хора да взимат решения вместо него?

— Той е зает човек. Има да мисли за други неща.

— Като например как да спечели войната с Азерите? — Евгений присви очи.

— Вероятно ще можеш да се видиш с Маслов следващата седмица.

— Трябва да го видя сега — каза Борн.

Евгений сви рамене.

— Както казах, той не е в Москва. Но може да се върне утре сутринта.

— Защо не го уредиш?

— Бих могъл — отвърна Евгений, — но ще ти струва пари.

— Колко?

— Десет хиляди.

— Десет хиляди долара, за да говоря с Дмитрий Маслов?

Евгений поклати глава.

— Американският долар много се обезцени. Десет хиляди швейцарски франка.

Борн се замисли за момент. Той нямаше толкова пари у себе си, а и определено не бяха в швейцарски франкове. Но имаше информацията, която Баронов му беше дал за сейфа в хранилището на Московската банка. Проблемът беше, че е на името на Фьодор Иванович Попов, който несъмнено сега беше издирван за разпит относно тялото на мъжа в стаята му в хотел „Метропол“. Но нямаше друг начин. Трябваше да поеме този риск.

— Ще имам парите утре сутринта — каза.

— Това ще е достатъчно.

— Но ще ги дам на Маслов и на никой друг.

Евгений кимна.

— Договорено. — Той написа нещо на парче хартия и го показа на Борн. — Бъди на този адрес утре по обяд. — После драсна клечка кибрит и я задържа до крайчеца на хартията, докато напълно изгори и стане на пепел.

 

 

В своя временен щаб в Гринделвалд Семьон Икупов прие новината за смъртта на Харун Илиев много тежко. Беше виждал доста мъртъвци, но Харун Илиев му беше като брат. Дори още по-близък, защото двамата не носеха товара на родственици, който да задръства и изкривява тяхната привързаност. Икупов беше разчитал на мъдрите съвети на Харун. Загубата му наистина беше ужасна.

Мислите му се прекъсваха от организирания хаос наоколо. Голям брой хора инсталираха компютърни станции, включени към сателитни предаватели, мрежи за наблюдение, общодостъпен обмен на видео данни от важни хъбове по целия свят. Приближаваха се до финалния етап на подготовка за атаката на Черния легион. Всяка система за проверка трябваше да бъде подробно изследвана и анализирана, лицата на подозрителните хора се отделяха и преминаваха през множество програми, които можеха да разпознават индивиди. По този начин операторите на Икупов сглобяваха в реално време парче по парче сцената, срещу която бяха планирали да извършат нападението.

Икупов си даде сметка, че трима от неговите помощници са се струпали около бюрото му. Явно опитваха да говорят с него.

— Какво има? — беше сприхав. Трябваше да прикрива по-добре мъката и разсеяността си.

Исмаил, най-старшият от помощниците, се покашля.

— Искахме да знаем кого смятате да изпратите след Джейсън Борн сега, след като Харун… — гласът му затихна.

Икупов беше размишлявал по същия въпрос. Беше направил наум списък с доста възможни варианти, но продължаваше да зачерква повечето по една или друга причина. Сега, след като Исмаил пак постави въпроса, той вече знаеше.

Погледна към разтревожените лица на помощниците си.

— Отивам аз. Аз ще тръгна след Борн.