Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (37)

Тридесет и пета глава

Звукът от щракването на затвора в карабината „Маузер К98“ калибър осем милиметра проехтя в противовъздушния бункер на Дахау. Но това беше всичко.

— По дяволите! — изръмжа Стария Пелц. — Забравих да я заредя!

Петра извади пистолета си, насочи го във въздуха и натисна спусъка. Резултатът беше същият както и при пушката и Стария Пелц я свали.

— Гадост! — каза той, явно отвратен.

Тогава тя се приближи до него.

— Хер Пелц, както казах, името ми е Петра. Помните ли ме?

Старецът спря да мърмори и внимателно се взря в нея.

— Наистина ужасно приличаш на една Петра-Александра, която познавах някога.

— Петра-Александра. — Тя се засмя и го целуна по бузата — Да, да, това съм аз!

Той леко се отдръпна и сложи ръка на бузата си, където Петра беше допряла устните си. Скептично настроен, той погледна покрай нея към Борн.

— Какво е това нацистко копеле? Той ли те принуди да дойдеш тук? — Ръцете му се свиха в юмруци. — Сега ще му ударя два шамара!

— Не, хер Пелц, той е мой приятел. Руснак е. — Тя спомена името, което Борн й беше казал и стоеше на паспорта, осигурен от Борис Карпов.

— В моята книга руснаците не са по-добри от нацистите — раздразнено каза старецът.

— Всъщност съм американец, който пътува с руски паспорт — каза Борн първо на английски, после на немски.

— Говориш английски много добре за руснак — каза Стария Пелц на перфектен английски. После се засмя, като показа своите пожълтели от времето и тютюна зъби. В присъствието на американец той, изглежда, се оживи, сякаш излизаше от дългогодишна дрямка. Такъв беше той — заек, изваден от шапка, който пак щеше да се оттегли в сенките. Не беше луд, просто живееше и в скучното настояще, и в яркото минало. — Присъединих се към американците, когато ни освободиха от тиранията — гордо продължи той. — По мое време им помогнах да изкоренят нацистите и нацистките симпатизанти, които се преструваха на добри германци. — Той изплю последните думи, сякаш не можеше да ги понася в устата си.

— Тогава какво правите тук? — попита Борн. — Нямате ли дом, където да отидете?

— Разбира се, че имам — млясна с устни Стария Пелц, сякаш можеше да вкуси от живота си на младини. — Всъщност имам много хубава къща в Дахау. Синьо-бяла, с цветя около дървената ограда. Отзад има черешово дърво, което разперва криле напролет. Къщата е дадена под наем на приятна млада двойка с две енергични деца. Пращат чека за наема като по часовник на племенника ми в Лайпциг. Той е влиятелен адвокат, да знаете.

— Хер Пелц, не разбирам — каза Петра. — Защо не си отидете у дома? Това не е място за живеене.

— Бункерът е здравната ми осигуровка. — Старецът хитро й намигна. — Имаш ли представа какво ще стане с мен, ако се върна в къщата си? Ще ме отвлекат през нощта и повече никой няма да ме види.

— Кой ще ви отвлече? — попита Борн.

Пелц, изглежда, обмисляше отговора си, сякаш трябваше да си спомни текста от книга, която беше чел в гимназията.

— Казах ти, че бях ловец на нацисти, и то страшно добър. В онези дни живеех като крал или, ако съм честен, като херцог. Както и да е, то беше преди да стана самонадеян и да сгреша. Реших да тръгна след Черния легион и точно това мое невъздържано решение ме провали. Заради тях изгубих всичко, дори доверието на американците, които по онова време се нуждаеха от онези проклетници повече, отколкото от мен.

Черният легион ме изрита в канавката като някакъв боклук, като краставо куче. Оттам можех само да допълзя тук, в недрата на земята.

— Дойдох тук, за да говоря с вас тъкмо за Черния легион — каза Борн. — И аз съм ловец. Черният легион вече не е нацистка организация. Превърнали са се в мюсюлманска терористична мрежа.

Стария Пелц потри посивялата си набола брада.

— Щях да кажа, че съм изненадан, но не съм. Тези копелета знаеха как да изиграят всички карти във всички ръце — на германците, на англичаните и най-вече на американците. Играеха си с всички след войната. Всяка западна разузнавателна служба наливаше пари в тях. На всичките слюнки им потичаха при мисълта, че ще имат внедрени шпиони зад желязната завеса.

На копелетата не им трябваше много време, за да преценят, че американците държат най-силната ръка. Защо? Защото всичките пари бяха при тях и за разлика от британците не бяха стиснати. — Той се изкикоти. — Но така действат американците, нали?

Без да чака очевидния отговор на въпроса, той заора по-дълбоко.

— И така, Черният легион се сприятели с американската разузнавателна машина. Преди всичко не беше трудно да убедят янките, че никога не са били нацисти, че единствената им цел е била да се борят против Сталин. И това беше вярно донякъде, но след войната си бяха поставили други цели. В края на краищата те бяха мюсюлмани, никога не са се чувствали добре в западното общество. Искаха да градят бъдещето и като много други метежници създадоха своята мощна база с американски долари.

Той хвърли бегъл поглед на Борн.

— Ти си американец, нещастно копеле. Никоя от тези съвременни терористични мрежи нямаше да съществува без подкрепата на вашата държава. Това е то, шибана ирония.

За известно време той се отплесна в мърморене и вмъкна песен, чиито стихове бяха толкова меланхолични, че от влажните му очи бликнаха сълзи.

— Хер Пелц — каза Борн, като се опитваше пак да насочи вниманието на стареца. — Говорехте за Черния легион.

— Наричай ме Виргил — каза Пелц и кимна, докато се връщаше от импулсивното си бягство. — Точно така, кръщелното ми име е Виргил и за теб, американецо, ще вдигна фенера си достатъчно високо, за да хвърля светлина върху тези копелета, които съсипаха живота ми. Защо не? Намирам се в такъв етап от живота си, когато трябва да разкажа на някого и това спокойно може да си ти.

 

 

— Те са отзад — каза Бев на Дрю Дейвис. — И двамата. — Жена на около петдесет и пет години, доста пълна и съобразителна, тя беше каубоят на момичетата от „Пантофката“, както шеговито наричаше себе си — отчасти поддържаше строга дисциплина, отчасти им беше като бавачка.

— Интересуват се главно от генерала — каза Дейвис. — Така ли е, Кики?

Кики кимна. Тя беше плътно заобиколена от Сорая и Дерон и всички бяха се скупчили в тесния офис на Дейвис, които беше нагоре по стъпала над основното помещение. Ритмите на баса и барабаните туптяха в стените като юмруци на разгневени великани. Стаята приличаше на мансарда или таванска стая, без прозорци, а стените й бяха като в машина на времето, облепени със снимки на Дрю Дейвис с Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела, четирима различни американски президенти, множество холивудски звезди, различни сановници на ООН и посланици от буквално всички африкански държави. Имаше и няколко обикновени снимки на Дрю, прегърнал малката Кики в резервата „Масаи Мара“. Кики изглеждаше така, сякаш се готви да стане кралица.

След разговора си с Роб Бат на паркинга Сорая се върна на масата и осведоми Кики и Дерон за своя план. Шумът от групата на сцената правеше подслушването невъзможно, дори от човек на съседната маса. Заради дългогодишното й приятелство с Дрю Дейвис от Кики зависеше да даде искрата, която щеше да запали фитила. Тя го направи и сега бяха на среща в офиса на Дрю Дейвис.

— Дори само за да размишлявам върху това, което искате, трябва да ми гарантирате защита от съдебно преследване — каза Дрю Дейвис на Сорая. — Освен това не намесвайте имената ни, освен ако не искате да ме съсипете — а вие не искате, — както да съсипете и половината дошли на власт чрез избори политици в района.

— Имате думата ми — отвърна Сорая. — Искаме тези двамата, това е всичко.

Дрю Дейвис хвърли поглед на Кики, която отговори с почти недоловимо кимване.

Тогава Дейвис се обърна към Бев.

— Ето какво може да направите и какво не можете — каза Бев, като реагира на знака от шефа си. — Няма да позволя да влезе в ранчото ми никой, който не е там по основателна причина — тоест или е клиент, или момиче на работа. Така че няма да стане просто да се вмъкнете там. Направя ли това, утре вече няма да имаме никакъв бизнес.

Тя дори не поглеждаше към Дрю Дейвис, но Сорая го видя как кимна одобрително и сърцето й се сви. Всичко зависеше от това да получат достъп до генерала, докато беше в разгара на своята лудория. После й хрумна нещо.

— Аз ще вляза вътре като едно от момичетата — каза Сорая.

— Не, няма — Отвърна Дерон. — Позната си и на генерала, й на Фиър. Само да те зърнат и ще се изпарят.

— Мен не ме познават.

Всички обърнаха глави и се втренчиха в Кики.

— Категорично не — каза Дерон.

— По-леко, де — отвърна Кики през смях. — Няма да правя нищо. Просто ми трябва достъп. — Тя започна да имитира как снима. После се обърна към Бев. — Как мога да вляза в личната стая на генерала?

— Не можеш. Личните стаи са неприкосновени. Още едно правило на дома. А генералът и Фиър вече избраха партньорките си за тази вечер. — Тя потропа с пръсти по бюрото на Дейвис. — Но в случая с генерала има един начин.

* * *

Виргил Пелц заведе Борн и Петра по-дълбоко в основния тунел на бункера, до грубо издълбано помещение, което се разширяваше в кръгла ниша. Там имаше пейки, малка газова печка, хладилник.

— Какъв късмет, че са забравили да изключат тока — каза Петра.

— Късмет, ама не. — Пелц се настани на една пейка. — Племенникът ми подкупва един управник в града, за да държи лампите включени. — Той им предложи уиски или вино, но те отказаха. Наля си чашка алкохол и я пресуши, може би за да се подкрепи или да не се унесе. Харесваше му да има компания, общуването с други човешки същества го откъсваше от мислите му.

— Повечето неща, които вече ти разказах за Черния легион, са главно за историята му, ако знаеш къде да търсиш, но ключът към техния успех в справянето с опасния следвоенен пейзаж е в двама мъже: Фарид Икупов и Ибрахим Север.

— Предполагам, че този Икупов, за който говорите, е бащата на Семьон Икупов — каза Борн.

Пелц кимна.

— Точно така.

— А Ибрахим Север имаше ли синове?

— Имаше двама — отвърна Пелц. — Но още не съм стигнал дотам. — Той млясна с устни, погледна бутилката с уиски, после реши да не си налива. — Фарид и Ибрахим бяха най-добрите приятели. Израснаха заедно, всеки беше единствен син в голямото си семейство. Вероятно това ги е сближило като деца. Бяха силно привързани един към друг почти цял живот, но Ибрахим Север по душа беше воин, а Фарид Икупов — мислител, и семената на недоволството и недоверието сигурно рано са били посети. По време на войната тяхното поделено командване вършеше много добра работа. Ибрахим отговаряше за войниците на Черния легион на Източния фронт; Фарид беше основател и ръководеше разузнавателната мрежа в Съветския съюз.

Проблемите започнаха след войната. Освободен от задълженията си на командващ военизираната част, Ибрахим започна да се терзае, че властта му е подкопана. — Пелц цъкна с език по небцето си. — Слушай, американецо, ако си любител на историята, знаеш как двамата дългогодишни съюзници и приятели Гай Юлий Цезар и Помпей Магнус стават врагове, покварени от амбициите, страховете, заблудите и борбите за власт на онези под тяхно командване. Така беше и с тези двамата. С времето Ибрахим се убеди — несъмнено подстрекаван от някой свой по-войнствен съветник, — че неговият отдавнашен приятел планира да заграби властта. За разлика от Цезар, който бил в Галия, когато Помпей му обявил война, Фарид живеел в съседната къща. Ибрахим Север и хората му влезли през нощта и убили Фарид Икупов. Три дни по-късно синът на Фарид, Семьон, застрелял Ибрахим, докато шофирал към работата си. За да отмъсти, синът на Ибрахим, Ашер, проследил Семьон в един мюнхенски нощен клуб. Ашер успял да избяга, но в последвалата яростна престрелка по-малкият брат на Ашер бил убит.

Пелц потри с ръка лицето си.

— Виждаш ли какво се получава, американецо? Древна римска вендета, кървава оргия с библейски размери.

— За Семьон Икупов знам, но не и за Север — каза Борн. — Къде е сега Ашер Север?

Старецът повдигна крехките си рамене.

— Кой знае? Ако Икупов беше успял, Север със сигурност щеше да е мъртъв досега.

Известно време Борн седя смълчан, като мислеше за нападението на Черния легион над професора, мислеше за всичките малки нередности, които се бяха трупали в съзнанието му: странната мрежа на Пьотър от пропаднали и некомпетентни, думите на професора, че е била негова идеята да получи откраднатите планове чрез мрежата и въпросът дали Миша Тарканян и самият Аркадин са от Черния легион. Накрая каза:

— Виргил, ще трябва да ти задам няколко въпроса.

— Да, американецо.

Очите на Пелц блестяха хитро като на пакостлив дух.

Но Борн се поколеба. Интуицията и опитът го възпираха да говори за мисията си, но все пак не можа да намери друга алтернатива.

— Дойдох в Мюнхен, защото един мой приятел — всъщност ментор — ме помоли да тръгна по следите на Черния легион, първо, защото планира нападение над моята страна и, второ, защото неговият водач Семьон Икупов наредил синът му Пьотър да бъде убит.

Пелц вдигна поглед, а на лицето му се изписа любопитство.

— Ашер Север събра основните си сили, които наследи от своя баща — мощна мрежа за разузнавателни данни, разпростряна из Азия и Европа — и изгони Семьон Икупов. Икупов не ръководи Черния легион от десетилетия. Ако той го ръководеше, съмнявам се, че още щях да съм тук, долу. За разлика от Ашер Север, Икупов беше човек, с който можеш да се разбереш.

— Да не казвате, че сте познавали и Семьон Икупов, и Ашер Север? — попита Борн.

— Точно така — потвърди с кимване Пелц. — Защо?

Кръвта на Борн се беше смръзнала, докато разсъждаваше върху немислимото. Възможно ли беше професорът да го лъже през цялото време? Но ако беше така — ако наистина беше член на Черния легион, — защо, за Бога, се е доверил на несигурната мрежа на Пьотър да достави плановете за атаката? Със сигурност е знаел колко ненадеждни са хората й. Нищо не се връзваше.

Като съзнаваше, че трябва да разнищи тази заплетена история стъпка по стъпка, той извади мобилния си телефон, прегледа снимките и избра тази на Егон Кирш, която професорът му беше изпратил. Погледна двамата мъже на снимката, после подаде телефона на Пелц.

— Виргил, разпознавате ли някой от тези мъже?

Пелц присви очи, после стана и отиде по-близо до една от електрическите крушки.

— Не.

Той поклати глава, после след още малко колебание показалецът му се заби в снимката.

— Не знам, защото изглежда толкова различен… — Той се върна там, където седеше Борн, обърна телефона, за да могат и двамата да гледат снимката, и потупа с пръст фигурата на професор Спектър. — … Но мътните ме взели, кълна се, че този е Ашер Север.