Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (11)

Девета глава

— Сънувам все един и същи кошмар — каза министърът на отбраната Ървин Рейнолдс „Бъд“ Холидей. — Седя точно тук, в „Аушак“ в „Бетезда“, изведнъж влиза Джейсън Борн и в стил „Кръстникът 2“ ме прострелва в гърлото, а после и между очите.

Холидей седеше на една маса в задната част на ресторанта заедно с Лутър Лавал и Роб Бат. „Аушак“, горе-долу на средата на пътя между Националния военноморски медицински център и кънтри клуб „Чеви Чейз“, беше негово любимо място за срещи. Понеже ресторантът се намираше в „Бетезда“ и особено защото беше афганистански, никой, когото Холидей познаваше или от когото искаше да запази тайна, не идваше тук. Министърът на отбраната се чувстваше най-удобно на не много популярни места. Той беше човек, презиращ Конгреса, но още повече презираше неговите надзорни комисии, защото винаги се ровеха в неща, които не ги засягаха и от които не разбираха, камо ли да са компетентни.

Тримата мъже бяха поръчали ястието, което беше специалитет на заведението: листове паста, пълнени с арпаджик, напоен в пикантен, задушен с месо, доматен сос. Всичко това беше залято с кисело мляко и украсено с листенца джоджен. Тримата бяха единодушни, че аушак е идеалното зимно ястие.

— Скоро този кошмар ще изчезне, сър — каза Лавал с онази сервилност, която караше Бат да скърца със зъби. — Не е ли така, Роб?

Бат уверено кимна.

— Точно така. Имам план, който е всъщност съвсем безопасен.

Може би трябваше да го каже другояче. Холидей се намръщи.

— Никой план не е безопасен, господин Бат, особено когато включва Джейсън Борн.

— Уверявам ви, никой не знае това по-добре от мен, господин министър.

Бат, като най-старши сред седемте директори, не се безпокоеше, когато му противоречат. Той играеше защитник на човек с голям опит в отблъскване на претендентите за короната. Все пак беше наясно, че стъпва по неизследвана земя, където се вихреше борба за власт с неясен изход.

Той отмести чинията си. След като си имаше работа с тези хора, знаеше, че играе с пресметнат риск; от друга страна, усещаше искрите, които прехвърчаха откъм министър Холидей. Бат беше навлязъл в истинската властова мрежа на нацията, място, на което тайно бе копнял да попадне, и почувства силно главозамайване.

— Тъй като планът се свежда до директор Харт — каза сега Бат, — надявам се, че ще успеем да ударим с един куршум два заека.

— Нито дума повече. — Холидей вдигна ръка. — Лутър и аз трябва да се придържаме към благоприлично опровержение. Не можем да си позволим изходът от тази операция да удари нас. Това ясно ли е, господин Бат?

— Пределно ясно, сър. Това чисто и просто си е моя операция.

Холидей се ухили.

— Синко, тези думи са музика за големите ми стари тексаски уши. — Той подръпна възглавничката на ухото си. — Сега, предполагам, че Лутър ти е казал за „Тифон“.

Бат премести поглед от министъра към Лавал и обратно.

— Не, сър, не е.

— Пропуснал съм — меко каза Лавал.

— Е, това е най-подходящият момент. — По лицето на Холидей все така грееше усмивка.

— Ние смятаме, че един от проблемите на ЦРУ е „Тифон“ — каза Лавал. — На директора му се събира твърде много — да преустрои правилно и да ръководи ЦРУ, и да държи юздите на „Тифон“. При това положение отговорността за „Тифон“ ще бъде свалена от плещите ви. Този отдел ще бъде контролиран пряко от мен.

Целият въпрос се разглеждаше спокойно, но Бат знаеше, че обмислено го заставят да се подчини. Тези хора бяха поискали контрол над „Тифон“ от самото начало.

— „Тифон“ е рожба на ЦРУ — каза той. — Той е продукт на Мартин Линдрос.

— Мартин Линдрос е мъртъв — отсече Лавал. — Сега директор на „Тифон“ е поредната жена. Трябва да се занимаем с това, както и с много други въпроси, които ще повлияят на бъдещето на „Тифон“. И ти ще трябва да вземеш съдбоносни решения, Роб, за цялото ЦРУ. Не искаш в чинията си повече, отколкото можеш да поемеш, нали? — Това не беше въпрос.

Бат се почувства така, сякаш губеше тяга на хлъзгав наклон.

— „Тифон“ е част от ЦРУ — каза той като последен, немощен опит да си възвърне контрола.

— Господин Бат — прекъсна го Холидей. — Ние обявихме своето решение. С нас ли сте или да вербуваме някой друг от ЦРУ?

 

 

Мъжът, който се обади на професор Спектър в ресторанта, беше Михаил Тарканян. Борн предложи за място на среща националния зоопарк и професорът се обади на Тарканян.

След това професорът позвъни на секретарката си в университета, за да й каже, че той и професор Уеб ще си вземат свободен ден. Качиха се в колата на Спектър и от имението потеглиха към зоопарка.

— Твоят проблем, Джейсън, е, че се нуждаеш от идеология — каза Спектър. — Идеологията ти дава основа. Тя е гръбнакът на обвързването.

Борн, който шофираше, поклати глава.

— Доколкото мога да си спомня, в миналото все са ме манипулирали идеолози. Засега мога да кажа, че идеологията дава единствено зрително поле като в тунел. Всичко, което не се вмества в самоналожените ти граници, или се пренебрегва, или се унищожава.

— Сега вече знам, че действително разговарям с Джейсън Борн — каза Спектър. — Защото опитах с всички сили да внуша на Дейвид Уеб чувството за пълноценност, което беше изгубил някъде в миналото. Когато дойде при мен, ти не беше просто изхвърлен зад борда, ти беше жестоко осакатен. Помъчих се да ти помогна да се излекуваш, като те подтикна да отхвърлиш всичко онова, което те е наранило толкова дълбоко. Но сега виждам, че съм сгрешил…

— Не сте сгрешили, професоре.

— Не, нека довърша. Все бързаш да ме защитиш, сигурен си, че винаги съм прав. Не мисли, че не оценявам чувствата ти към мен. Изобщо не искам това да се променя. Но от време на време аз наистина правя грешки и тази беше една от тях. Не знам какво се е случило при създаването на самоличността Борн и повярвай, казвам ти, че не искам да знам.

Обаче едно ми изглежда ясно — колкото и да не искаш да повярваш, нещо вътре в теб, нещо инстинктивно в природата на Борн, те отделя от всички други.

Насоката на разговора разтревожи Борн.

— Да не искате да кажете, че аз съм главно Джейсън Борн — че Дейвид Уеб щеше да се превърне в него, независимо от всичко?

— Не, съвсем не. Но от това, което си споделил с мен, действително смятам, че ако не е имало намеса, ако я нямаше самоличността на Борн, тогава Дейвид Уеб щеше да е много нещастен човек.

Това не беше нещо ново за Борн. Но винаги беше смятал, че такава мисъл му хрумва, защото знае прекалено малко за това кой е бил. Дейвид Уеб беше по-голяма загадка за него, отколкото Джейсън Борн. Щом осъзнаеше това, Борн се чувстваше преследван, сякаш Уеб беше привидение, призрачен скелет на самоличността на Борн, дарен с плът и кръв от Алекс Конклин.

Борн, който караше по „Кънектикът Авеню“, пресече „Кътидрал Авеню“. Пред тях се появи входът на зоологическата градина.

— Всъщност едва ли Дейвид Уеб щеше да изкара до края на учебната година.

— Тогава се радвам, че реших да те въвлека в истинската си страст. — Сякаш нещо у Спектър се беше успокоило. — Не се случва често човек да има възможност да поправи грешките си.

 

 

Денят беше достатъчно мек и навън се разхождаше семейството горили. В края на заграденото пространство, където седеше патриархът, заобиколен от домочадието си, шумно се тълпяха ученици. Мъжкарят с посивял гръб положи максимални усилия да не им обръща внимание, но когато непрестанното им бърборене му дойде в повече, той се премести в другия край на ограденото място, последван от семейството си. Остана да седи там, докато шумът стана непоносим. Тогава се помъкна обратно към мястото, където го видяха за пръв път.

Михаил Тарканян ги чакаше близо до клетката. Той огледа Спектър от главата до петите и се завайка за посиненото му око. После го пое в прегръдката си и го целуна по двете бузи.

— Аллах е добър, приятелю. Ти си жив и здрав.

— Благодарение на Джейсън. Той ме спаси. Дължа му живота си. — Спектър запозна двамата мъже.

Тарканян целуна Борн по двете бузи и прочувствено му благодари.

Сред семейството на горилата настъпи суматоха, някои започнаха да се пощят.

— Ужасно тъжен живот. — Тарканян посочи посивелия мъжкар.

Борн забеляза, че английският на Тарканян имаше тежък акцент, подобен на бандитския жаргон в пренаселения район „Соколники“ в североизточна Москва.

— Вижте горкото копеле — каза Тарканян.

Горилата имаше печално изражение — по-скоро примирено, отколкото непокорно.

Спектър каза:

— Джейсън е тук за изясняване на някои факти.

— Така ли? — Тарканян беше пълен като бивш атлет — с врат като на бик и дебнещи очи, хлътнали в жълтеникава плът. Държеше раменете си вдигнати към ушите, сякаш да предотврати очакван удар. Явно получените в Соколники силни удари му стигаха за цял живот.

— Искам да отговориш на въпросите му — каза Спектър.

— Разбира се. Ще направя всичко, каквото мога.

— Имам нужда от помощта ти — каза Борн. — Разкажи ми за Пьотър Зилбер.

Тарканян се престори на изненадан, погледна набързо Спектър, който се беше отдалечил на една крачка, за да насочи цялото внимание на своя човек върху Борн. После сви рамене.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Как разбра, че е бил убит?

— По обичайния начин. Чрез един от хората ни за връзка. — Тарканян поклати глава. — Бях съсипан. Пьотър беше ключова фигура за нас. Освен това ми беше приятел.

— Как според теб е бил разкрит?

Край тях някакви ученички вдигнаха врява. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, Тарканян каза:

— Де да знаех. До него не беше лесно да се стигне, това ще ти кажа.

Борн небрежно попита:

— Пьотър имаше ли приятели?

— Разбира се, че имаше. Но никой от тях не би го предал, ако това питаш. — Тарканян издаде напред устни. — От друга страна… — думите му заглъхнаха.

Борн улови погледа му и прикова очи в него.

— Пьотър се срещаше с една жена. Гала Нематова. Беше влюбен до уши в нея.

— Предполагам, че е била сериозно проучена — каза Борн.

— Разбира се. Но… ами, Пьотър беше малко, хм, твърдоглав, що се отнася до жените.

— Всеизвестно ли беше?

— Сериозно се съмнявам — отвърна Тарканян.

Това беше грешка, помисли Борн. Навиците и наклонностите на врага винаги бяха за продан, ако си умен и достатъчно настоятелен. Тарканян трябваше да каже: „Не знам. Вероятно.“ Колкото се може по-неутрален отговор и по-близък до истината.

— Жените могат да са слабо звено — Борн за кратко се замисли за Мойра и облака несигурност, който висеше над нея заради разследването на ЦРУ. Идеята, че Мартин може да е бил прелъстен, за да разкрие тайни на ЦРУ, беше горчив за преглъщане хап. Той се надяваше, че щом провери комуникацията между нея и Мартин, която Сорая беше изровила, ще може да погребе този въпрос.

— Всички се поболяхме покрай смъртта на Пьотър — оплака се Тарканян. И пак погледна набързо Спектър.

— Без съмнение. — Борн се усмихна доста неопределено. — Убийството е сериозен въпрос, особено в този случай. Просто казвам, че се отнася за всеки.

— Естествено. Разбирам.

— Беше невероятно полезен. — Борн се усмихна и стисна ръката на Тарканян. Докато се здрависваше, каза с рязък тон: — Между другото, колко ти платиха хората на Икупов, за да се обадиш на професора по мобилния тази сутрин?

Вместо да се вцепени, Тарканян, изглежда, си отдъхна.

— По дяволите, какъв въпрос е това? Аз съм лоялен, такъв съм бил винаги.

Той се опита да издърпа ръката си, но хватката на Борн се затегна. Погледът на Тарканян срещна очите на Борн и се прикова в тях.

Отзад посивелият мъжкар вдигаше все по-тревожен шум. Звукът беше тих като внезапно полюшване на вятъра, смутил житна нива. Посланието от горилата беше толкова неуловимо, че Борн беше единственият, който го схвана. Той отбеляза движение в самия край на периферното си зрение и няколко секунди го следи. Наклони се към Спектър и каза с тих, настоятелен глас:

— Тръгвайте. Минете през къщата на дребните бозайници, после завийте наляво. На около сто метра ще видите малко павилионче за храна. Помолете за помощ как да стигнете до колата си. Върнете се вкъщи и стойте там, докато ви се обадя.

Професорът бързо се отдалечи и Борн блъсна Тарканян в обратната посока. Те се присъединиха към двайсетина шумни деца и техните родители. Двамата мъже, които проследяваше Борн, забързаха към тях. Точно тези двамата и тяхното внезапно безпокойство бяха събудили подозренията на посивялата горила, която предупреди Борн.

— Къде отиваме? — попита Тарканян. — Защо остави професора незащитен?

Добър въпрос. Решението на Борн беше мигновено, подтикнато от инстинкта. Мъжете се насочиха към Тарканян, не към професора. Сега, след като групата се изтегли към алеята „Олмстед“, Борн завлече Тарканян към центъра на влечугите. Там светлините бяха приглушени. Те бързо минаха край стъклени витрини, зад които имаше дремещи алигатори, крокодили с цепнати очи, трудноподвижни костенурки, зловещи на вид пепелянки и всякакви по размер, форми и пози гущери с набръчкана кожа. По-нагоре бяха витрините със змии. Един служител отвори вратата на такава витрина и се приготви да устрои пиршество с гризачи за зелените дървесни питони, които в глада си бяха излезли от своя унес и се плъзгаха по фалшивите клони в клетката. Тези змии използваха инфрачервени топлинни сензори, за да се прицелят в своята жертва.

Зад тях двамата мъже си проправяха път през множеството деца. Бяха мургави, но иначе чертите им не се открояваха.

Държаха ръцете си пъхнати в джобовете на палтата си и със сигурност стискаха някакво оръжие. Вече не бързаха. Нямаше смисъл да безпокоят посетителите.

Като минаха покрай безкракия жълтокоремник, Борн издърпа Тарканян в зоната на змиите. Точно в този момент Тарканян реши да действа. Извърна се встрани, като отскочи назад към приближаващите се мъже, и избута Борн около една крачка, но Борн стовари в слепоочието му зашеметяващ удар.

Някакъв работник бе коленичил с кутия инструменти пред една празна клетка и поправяше вентилационната решетка в долната й част. Борн отмъкна от кутията късо парче твърда тел.

— Кавалерията днес няма да те спаси — каза Борн, докато влачеше Тарканян към вратата. Вратата водеше към работната зона, скрита от посетителите. Един от преследвачите се приближаваше, когато Борн отключи бравата с парчето тел. Той отвори вратата и пристъпи вътре. Затвори я зад себе си и заключи.

Мъжете заблъскаха по вратата и тя се разтресе на пантите. Борн се озова в тесен служебен коридор, осветен от дълги флуоресцентни тръби, после се втурна зад клетките. По дясната стена на еднакво разстояние имаше врати, а при отровните змии — витрини за хранене.

Борн чу тихо изпращяване и ключалката се откърти от вратата. Мъжете бяха въоръжени с малокалибрени пистолети, снабдени със заглушители. Щом един от тях прекрачи прага, Борн блъсна препъващия се Тарканян пред себе си. Къде беше другият мъж? Борн погледна към далечния край на коридора, откъдето очакваше всеки момент да се появи вторият мъж.

Като усети, че Борн за миг измества вниманието си, Тарканян се завъртя и го удари странично с тялото си. Изгубил равновесие, Борн залитна през отворената врата и влезе в клетката на питона. С груб, лаещ смях Тарканян хукна нататък.

Херпетологът, дошъл в клетката да нагледа питона, се възмути от появата на Борн. Борн не му обърна внимание, пресегна се и разви един от гладните питони от най-близкия до него клон. Щом змията, усетила топлината му, се уви около протегнатата му ръка, Борн се извърна и се втурна по коридора точно навреме, за да замахне с юмрук в слънчевия сплит на въоръжения. Когато мъжът се преви на две, Борн изплъзна ръката си от намотката на питона и уви тялото му около гърдите на мъжа. Щом видя питона, мъжът изкрещя. Змията започна да стяга обръчите си около него.

Борн изтръгна пистолета със заглушител от ръката му и се втурна след Тарканян. Пистолетът беше „Глок“, а не „Таурус“. Както подозираше, тези двамата не бяха от същия отбор, отвлякъл професора. Тогава кои бяха? Членове на Черния легион, пратени да измъкнат Тарканян? Но ако беше така, откъде знаеха, че е загазил? Нямаше време за отговори: вторият мъж се беше появил в далечния край на коридора.

Щом стрелецът се прицели в Борн, той кръстоса ръце пред лицето си и се пъхна с главата напред в една от витрините за хранене. Стъклото се строши. Борн вдигна поглед и видя, че е застанал лице в лице с една габонска усойница, най-отровната и с най-дългите зъби от всички змии. Шарките й бяха в черно и охра. Грозната й триъгълна глава се изправи, езикът й се стрелна навън, преценяващ, в опит да определи дали съществото, проснато пред нея, е заплаха.

Борн лежеше неподвижен като камък. Усойницата започна да съска с равномерен ритъм, който сплескваше главата й при всяко свирепо дихание. Малките рогчета край ноздрите и потрепераха. Борн определено я беше обезпокоил. От дългите си пътувания из Африка той знаеше това-онова за навиците на влечугото. Не беше склонно да ухапе, освен ако не е сериозно провокирано. От друга страна, той изобщо не можеше да рискува и да раздвижи тялото си в този момент.

Като знаеше, че е уязвим отвсякъде, той бавно вдигна лявата си ръка. Постоянният ритъм на съскането не се промени. Без да откъсва поглед от влечугото, той продължи да движи ръката си нагоре над главата му. Беше чел за една техника за успокояване на този вид змии, но нямаше представа дали ще подейства. Докосна змията отгоре по главата с върха на пръста си. Съскането престана. Наистина подейства! Сграбчи я за врата. Пусна оръжието и подхвана с другата си ръка тялото на усойницата. Влечугото не оказа съпротива. Като премина предпазливо през клетката до другия край, той остави змията внимателно в един ъгъл. От другата страна на стъклото групичка деца се бяха вторачили в него с отворени уста. Борн се отдръпна от змията, без да откъсва очи от нея. Близо до строшената витрина за хранене той се спусна на колене и грабна глока.

Един глас зад него каза:

— Остави пистолета и бавно се обърни.

 

 

— Изкълчено е проклетото — каза Аркадин.

Девра се втренчи в изкривеното му рамо.

— Ще трябва да ми го наместиш.

Мокри до костите, те седяха в едно до късно отворено кафене в другия край на Севастопол и опитваха да се стоплят, доколкото могат. Газовата печка в кафенето съскаше и тревожно хълцаше, сякаш се разболяваше. Пред тях стояха наполовина празни чаши с димящ чай. Беше минал само час, откакто се бяха спасили на косъм.

— Шегуваш се — каза тя.

— Така ще направиш — отвърна той. — Не мога да ида на нормален лекар.

Аркадин поръча храна. Девра ядеше като животно, като пъхаше с пръсти парчета задушено в устата си. Изглеждаше така, сякаш от дни не беше яла. Сигурно беше така. Като видя как Девра опустошава храната, Аркадин поръча още. Той ядеше бавно и предпазливо, с внимание към всичко, което слага в устата си. Убийствата го научиха на това: всичките му сетива работеха извънредно. Цветовете бяха по-ярки, миризмите — по-силни, всичко имаше богат и усложнен вкус. Можеше да чуе парливия политически спор, който се водеше в отсрещния ъгъл между двама старци. Усещаше краищата на собствените си пръсти върху бузата като шкурка. Беше абсолютно наясно със своя сърдечен ритъм, с кръвта, която прииждаше във вените му. Накратко, той беше ходещ, говорещ оголен нерв.

Двамата едновременно и обичаха, и мразеха да са в това състояние. Усещането беше форма на екстаз. Той си спомни как му попадна книгата „Учението на Дон Хуан“ от Карлос Кастанеда с меки оръфани корици. Беше се научил да чете на английски от нея — дълъг, мъчителен път. Идеята за екстаз никога не му беше хрумвала, преди да прочете тази книга. По-късно, като подражаваше на Кастанеда, реши да пробва пейот — ако можеше да го намери, — но идеята за дрога, независимо каква дрога, го караше да настръхва. Вече беше загубил твърде много. Нямаше желание да открива място, от което можеше никога да не се върне.

Междувременно екстазът, в който се намираше, беше и товар, и откровение, но той знаеше, че не може дълго да остане такъв оголен нерв. Всичко, от пламък в ауспуха на колата до цвъртенето на щурец, се сгромолясваше върху Аркадин така болезнено, сякаш са го обърнали с хастара навън.

Той изучаваше Девра с почти маниакално съсредоточаване. Забеляза нещо, което не беше видял преди — вероятно го разсейваше нейното ръкомахане и не беше обърнал внимание. Но сега може би просто беше изтощена или се беше отпуснала в присъствието на Аркадин. Имаше тремор на ръцете — нервно състояние, което не беше съвсем нормално. Той тайно наблюдаваше треперенето и си мислеше, че то я прави да изглежда още по-уязвима.

— Не те разбирам — каза й сега той. — Защо се обърна срещу своите хора?

— Мислиш, че Пьотър Зилбер, Олег Шуменко и Филя бяха моите хора?

— Ти беше брънка в мрежата на Зилбер. Какво друго да мисля?

— Чу как тази свиня ми говореше горе, на покрива. Да им се не види, всичките бяха такива. — Тя избърса мазнината от устните и брадичката си. — Никога не съм харесвала Шуменко. Първо трябваше да го измъквам от дълговете му на комар, после пък от наркотиците.

Гласът на Аркадин беше рязък, когато каза:

— Ти ми каза, че не знаеш за какво е бил последният заем.

— Излъгах.

— Каза ли на Пьотър?

— Шегуваш се. Пьотър беше най-лошият от всички.

— Но и малък талантлив негодник.

Девра кимна.

— Така мислех и аз, когато бях в леглото му. Той си позволяваше безнаказано ужасно много гадости, защото беше шефът — пиене, партита и, боже, момичетата! Понякога по две, по три на нощ. Писна ми от него и помолих да ме върнат обратно у дома.

„Значи е била гадже на Пьотър за кратко“, помисли Аркадин.

— Ходенето по партита обаче е било част от работата му — за да създава контакти, да е сигурен, че ще се върнат за още.

— Така е. Проблемът е, че прекалено много му харесваше. И неизбежно този начин на мислене зарази онези, които бяха близо до него. От кого мислиш Шуменко се научи да живее така? От Пьотър, ето от кого.

— А Филя?

— Филя си мислеше, че съм негова собственост, като недвижим имот. Когато излизахме заедно, той се държеше, сякаш ми е сводник. Мразех го в червата.

— Защо не се отърва от него?

— Той снабдяваше Шуменко с кока.

Бърз като котка, Аркадин се надвеси над нея през масата.

— Виж какво, сладурче, изобщо не ми пука кого харесваш и кого не. Но да ме лъжеш, е съвсем друго нещо.

— Ти какво очакваше? — отвърна тя. — Нахлу тук като някаква вихрушка.

Тогава Аркадин се засмя и разчупи напрежението, което се беше обтегнало до скъсване. Това момиче имаше чувство за хумор, което означаваше, че е умна, както и находчива. В ума си я свързваше с една жена, която някога значеше много за него.

— Все още не те разбирам — поклати глава той. — Ние сме на различни страни в този конфликт.

— Ето тук грешиш. Аз никога не съм била част от този конфликт. Не ми харесваше, само се преструвах, че е така. Отначало си го поставих за цел — дали ще мога да заблудя Пьотър, а после и останалите. Щом успях, просто изглеждате по-лесно да продължавам така. Плащаха ми добре, учех се по-бързо от другите, имах доходи, които никога не бих спечелила като диджей.

— Можела си да напуснеш по всяко време.

— Можех ли? — Тя вирна глава. — Щяха да хукнат след мен, както сега преследват теб.

— Но сега промени решението си и ги напусна. — Той вирна глава. — Не ми казвай, че е заради мен.

— Защо не? Харесва ми да седя до вихрушка. Успокояващо е.

Аркадин изсумтя, отново смутен.

— Освен това последната сламка дойде, когато открих какво планират.

— Мислела си за своя американски спасител?

— Вероятно не можеш да разбереш, че един-единствен човек може да повлияе на живота ти.

— О, напротив, мога — каза Аркадин, като мислеше за Семьон Икупов. — В това отношение ти и аз сме еднакви.

Тя посочи с ръка.

— Изглеждаш толкова зле.

— Ела — каза той, като ставаше. Заведе я отзад, покрай кухнята, надникна вътре, после я вкара в мъжката тоалетна.

— Разкарай се — заповяда на някакъв мъж пред мивката.

Той огледа помещението, за да се увери, че са сами.

— Ще ти кажа как да наместиш това проклето рамо.

Когато й даде указания, тя попита:

— Ще боли ли?

В отговор той сложи дръжката на дървената лъжица, която беше свил от кухнята, между зъбите си.

 

 

Борн с голямо нежелание обърна гръб на габонската усойница. През ума му преминаха много неща, най-малкото свързани с Михаил Тарканян. Той беше къртицата в организацията на професора. Кой знае колко информация имаше за мрежата на Спектър; Борн не можеше да му позволи да избяга.

Мъжът, който сега стоеше пред него, имаше плоско лице и мазна кожа. Имаше двудневна брада и лоши зъби. Дъхът му вонеше от цигари и загниваща храна. Насочи своя глок със заглушител право в гърдите на Борн.

— Излез оттук — тихо каза той.

— Няма значение дали ще се подчиня или не — отвърна Борн. — Херпетологът надолу по коридора със сигурност се е обадил на охраната. Всички ще бъдем арестувани.

— Навън. Веднага.

Мъжът направи фатална грешка, че посочи с пистолета. Борн с лявата си ръка блъсна издължената цев настрани и тръшна въоръжения върху отсрещната стена на коридора, като заби коляно в слабините му. Докато стрелецът се дърпаше, Борн изби пистолета от ръката му, сграбчи го за палтото и стремително го запрати в клетката на габонската усойница с такава сила, че той се плъзна по пода към ъгъла, в който лежеше навита змията.

Като имитираше усойницата, Борн издаде ритмичен съскащ звук и змията повдигна глава. В мига, в който чу съскането на съперница, тя усети нещо живо, навлязло в нейната територия. И нападна ужасения стрелец.

Борн се втурна надолу по коридора. Вратата в далечния край зееше отворена и той се озова на дневна светлина. Тарканян го чакаше, ако се изплъзне на двамата въоръжени, за да не протака гонитбата. Той заби юмрук в бузата на Борн, а после му стовари ожесточен ритник. Но Борн хвана с ръце обувката му, усука ходилото и го събори на земята.

Борн чуваше викове, шляпане и скърцане на евтини подметки по бетона. Охраната беше тръгнала, макар че още не се виждаше.

— Тарканян — каза той и го цапардоса.

Тарканян тежко се стовари долу. Борн коленичи до него и започна да прави изкуствено дишане уста в уста, когато трима служители от охраната завиха зад ъгъла и се приближиха до него с тежки стъпки.

— Приятелят ми припадна, когато видяхме мъжете с пистолетите. — Борн даде вярно описание на двамата стрелци и посочи към отворената врата на центъра за влечуги. — Може ли да извикате помощ? Приятелят ми е алергичен към горчица. Мисля, че сигурно е имало малко в картофената салата, която ядохме на обяд.

Един от охранителите се обади на спешния телефон, а другите двама с извадени оръжия изчезнаха през вратата. Охранителят остана с Борн, докато пристигнат парамедиците. Те прегледаха Тарканян и го натовариха на носилката. Борн вървеше отстрани, докато си проправяха път през струпалите се зяпачи към линейката, която чакаше на „Кънектикът Авеню“. Борн им каза за алергичната реакция на Тарканян, както и че в това състояние е свръхчувствителен към светлина. Качи се в задната част на линейката. Един от парамедиците затвори вратите зад него, а другият приготви системата с фенотиазин. Возилото потегли с виеща сирена.

 

 

По лицето на Аркадин рукнаха сълзи, но той не издаде никакъв звук. Болката беше ужасна, но рамото се върна обратно в ставата си. Едва движеше пръстите на лявата си ръка. Обаче вцепенението премина в изтръпване, сякаш кръвта му се беше превърнала в шампанско.

Девра взе дървената лъжица в ръка.

— По дяволите, почти я прегриза на две. Трябва страшно да е боляло.

Аркадин, зашеметен, потискайки гаденето, изкриви болезнено лице.

— Сега не мога да хапна нито залък.

Девра метна настрани лъжицата, докато излизаха от мъжката тоалетна. Аркадин плати сметката им и те излязоха от кафенето. Дъждът беше спрял и улиците блестяха току-що измити, което толкова му напомняше старите американски филми от 40-те и 50-те години.

— Можем да идем у нас — предложи Девра. — Не е далеч от тук.

Аркадин поклати глава.

— Не е разумно.

Вървяха, привидно безцелно, докато стигнаха до малък хотел. Аркадин нае стая. Опърпаният нощен администратор бегло ги огледа. Интересуваше го само да вземе парите им.

Стаята беше скромна, в нея имаше само легло, стол с твърда облегалка, скрин с три крака и купчина книги, които подпираха четвъртия му ъгъл. В средата имаше кръгъл овехтял килим с петна и дупки от изгорено с цигара. Това, което приличаше на килер, беше тоалетната. Душът и мивката бяха в дъното на коридора.

Аркадин се приближи до прозореца. Беше поискал стая откъм фасадата, като знаеше, че ще е по-шумно, но ще има поглед към всеки, който влиза в хотела. Улицата беше пуста, не се виждаха коли. Светлините на Севастопол пулсираха в бавен, студен ритъм.

— Време е — каза той, като се обърна към стаята — да изясним някои неща.

— Сега ли? Не може ли да почака? — Девра лежеше напряко върху леглото, а стъпалата й висяха на пода. — Не си чувствам краката.

Беше посред нощ. Аркадин се чувстваше изтощен, но още не беше готов да заспи. Изрита обувките си и легна на леглото. Девра трябваше да стане, за да му направи място, но вместо да легне успоредно на него, тя се върна в старата си поза, с глава на корема му. Затвори очи.

— Искам да дойда с теб — тихо каза тя почти в съня си.

Аркадин веднага застана нащрек.

— Защо? — попита той. — Защо пък искаш да дойдеш с мен?

Тя не отговори — беше заспала.

Той лежа известно време, заслушан в равномерното й дишане. Не знаеше какво да прави с нея, но само тя му беше останала от този край на мрежата на Пьотър. Прекара известно време в обработване на онова, което му беше казала за Шуменко, Филя и Пьотър, като търсеше пропуски. Струваше му се неправдоподобно, че Пьотър може да е бил толкова недисциплиниран, но все пак беше предаден от приятелката си, която работеше за Икупов. Това говореше за човек, който не се контролира, чиито навици наистина може да повлияят зле на подчинените му. Аркадин нямаше представа дали Пьотър е имал комплекс от баща си, но като се имаше предвид кой е татко му, със сигурност не беше изключено.

Момичето беше странно. Наглед толкова много приличаше на други млади момичета, които беше срещал: неотстъпчива, цинична, безразсъдна и отчаяна. Но иначе беше различна. Под защитната й броня той можеше да види малкото изгубено момиченце, което някога е била и вероятно още беше. Той сложи ръка отстрани на врата й и усети бавния пулс на нейния живот. Разбира се, може и да грешеше. Всичко това можеше да е представление, изнасяно заради него. Но едва ли можеше да определи каква е нейната гледна точка.

Имаше и още нещо у нея, свързано с нейната крехкост, с преднамерената й уязвимост. Според него тя се нуждаеше от нещо, от което в края на краищата всички се нуждаем, дори и онези, които се самозалъгват, че не е така. Той знаеше за себе си от какво има нужда; просто беше избрал да не мисли за това. Тя се нуждаеше от баща, това беше съвсем ясно. Аркадин не преставаше да подозира, че у нея има нещо, което му убягва, нещо, което не му беше казала, но искаше той да разбере. Отговорът вече беше в ума му и се рееше като светулка. Но всеки път, щом понечеше да го улови, той просто отлиташе по-далеч. Това чувство го влудяваше, сякаш беше правил секс с жена, без да достигне оргазъм.

Тогава тя се размърда и в раздвижването произнесе неговото име. Сякаш светкавица огря стаята. Аркадин се озова обратно на дъждовния покрив, мъжът с бенката стоеше над него, а той слушаше разговора им с Девра.

— Той беше твоя отговорност — каза човекът с бенката, като имаше предвид Филя.

Сърцето на Аркадин започна да бие по-бързо. „Твоя отговорност.“ Защо мъжът с бенката ще казва това, ако Филя е куриерът в Севастопол? Пръстите му сякаш от само себе си погалиха кадифената кожа по врата на Девра. Коварна малка кучка! Филя беше войник, охрана. Тя беше куриерът в Севастопол. Тя е предала документа към следващото звено. Тя знаеше къде трябва да отиде Аркадин след това.

Като я държеше здраво, Аркадин най-после се остави на нощта, на стаята и настоящия момент. Преливащ от въодушевление, той потъна в съня, в подгизналите от кръв лапи на своето минало.

 

 

Аркадин щеше да се самоубие, това беше сигурно, ако не се беше намесил Семьон Икупов. Най-добрият и единствен приятел на Аркадин, Миша Тарканян, загрижен за живота му, се беше примолил на човека, за който работеше. Аркадин си спомни с пределна яснота деня, в който Икупов беше дошъл да го види. Беше влязъл и Аркадин, почти побъркан от желанието да умре, насочи пистолет „Макаров“ в главата му — същото оръжие, което щеше да използва, за да пръсне своя мозък.

Икупов, чест му прави, не помръдна. Стоеше сред разрухата в московския апартамент на Аркадин, без изобщо да го поглежда. Аркадин, завладян от кошмарното си минало, не беше в състояние да проумее нищо. Много по-късно той разбра. Както човек не гледа мечката в очите, за да не го нападне, Икупов беше приковал поглед в други неща — счупените рамки от снимки, натрошения кристал, преобърнатите столове, пепелта от огъня, който Аркадин беше запалил, за да изгори дрехите си.

— Миша ми каза, че си в труден период.

— Миша трябваше да си държи устата затворена.

Икупов разпери ръце.

— Някой трябва да ти спаси живота.

— Какво знаеш за него? — грубо попита Аркадин.

— Всъщност изобщо не знам какво се е случило с теб — отвърна Икупов.

Като притисна дулото на пистолета в слепоочието на Икупов, Аркадин пристъпи по-близо.

— Тогава млъквай, по дяволите.

Дори окото на Икупов не трепна, нито помръдна някой мускул.

— Да му се не види, синко, погледни се. Ако не се дръпнеш от ръба заради себе си, направи го заради Миша, който те обича повече от брат.

Аркадин изпусна накъсана въздишка, сякаш изхвърляше отрова. Махна пистолета от главата на Икупов.

Икупов протегна ръка. Аркадин се поколеба и той разчувстван каза.

— Това не е Нижни Тагил. Тук не си струва да нараняваш никого, Леонид Данилович.

Аркадин рязко кимна и пусна оръжието. Икупов подвикна и го предаде на един от двамата грамадни мъже, дошли по коридора от далечния му край, където стояха на пост, без да издадат звук. Аркадин се напрегна, ядосан на себе си, че не ги е усетил. Очевидно бяха бодигардове. В сегашното му състояние са можели да го заловят по всяко време. Той погледна Икупов, който кимна, и между тях се породи мълчалива привързаност.

— Сега за теб има само един път — каза Икупов.

Икупов се премести, за да седне на дивана в съсипания апартамент на Аркадин, после махна с ръка и бодигардът, който беше взел пистолета „Макаров“, му го подаде.

— Тук, сега, ще имаш свидетели на своя последен спазъм от нихилизъм. Ако го искаш.

Аркадин за пръв път в живота си пренебрегна оръжието и не откъсваше очи от Икупов.

— Не? — сви рамене Икупов. — Знаеш ли какво мисля, Леонид Данилович? Мисля, че като вярваш колко безсмислен е животът ти, това ти носи известно удобство. Повечето време се наслаждаваш на тази вяра; това те зарежда. Но има случаи като този, когато те хваща за гърлото и те разтърсва, докато зъбите ти не почнат да дрънчат в черепа. — Икупов беше облечен в тъмни всекидневни панталони, гълъбовосива риза и дълго черно кожено палто, с което изглеждаше някак зловещо, като германски есесовски щурмбанфюрер. — Но напротив, аз вярвам, че ти търсиш смисъла на живота си. — Тъмната му кожа блестеше като полиран бронз. Имаше вид на човек, който знае какво прави, на някой, с който преди всичко не бива да се шегуваш.

— Какъв път? — мрачно попита Аркадин, като се настани на дивана.

Икупов разпери ръце и посочи създадения от самия Аркадин хаос, който беше опустошил стаите.

— За теб миналото е мъртво, Леонид Данилович, не си ли съгласен?

— Господ ме наказа. Господ ме изостави — каза Аркадин, като механично възпроизведе жалбата на майка си.

Икупов се усмихна със съвършено невинно изражение, което вероятно можеше да се изтълкува погрешно. Той имаше тайнствената способност да привлича хората около себе си.

— И какъв е този Господ?

Аркадин нямаше отговор, защото този Бог, за който говореше, беше на майка му, на детството му, Бог, който беше останал загадка за него, сянка, Бог на злобата, на яростта, на раздори и разбит живот.

— Но не — каза той. — Небесният Бог е само в книгите. Тук, сега, има само ад.

Икупов поклати глава.

— Ти никога не си познавал Бог, Леонид Данилович. Отпусни се в моите ръце. С мен ти ще откриеш Бог и ще научиш какво бъдеще е подготвил за теб.

— Не мога да съм сам. — Аркадин осъзна, че това е най-истинското нещо, което някога е казвал.

— Нито пък ще бъдеш.

Икупов се обърна и пое поднос от единия бодигард. Докато разговаряха, той беше направил чай. Икупов напълни две чаши до горе, сложи захар и подаде едната на Аркадин.

— Пийни сега с мен, Леонид Данилович — каза той, като вдигна димящата си чаша. — За твоето възстановяване, за твое здраве, за бъдещето, което ще бъде толкова ярко, колкото сам пожелаеш да го направиш.

Двамата мъже отпиха от чая си, който бодигардът хитро беше подсилил със значително количество водка.

— Нека никога вече не съм сам — каза Леонид Данилович Аркадин.

Това се случи преди много време, на междинна спирка по река, която се беше превърнала в кръв. Беше ли станал много по-различен от почти лудия човек, който беше опрял дулото на пистолета в главата на Семьон Икупов? Кой можеше да каже? Но имаше дни с проливни дъждове, страховити бури и сумрачни часове, когато светът изглеждаше толкова безрадостен, колкото той знаеше, че може да бъде. Спомените изплуваха като трупове по река, изхвърлени от неговото минало. И той пак беше сам.

 

 

Тарканян идваше на себе си, но фенотиазинът, който му бяха сложили, вършеше работата си — леко го упояваше и понижаваше мисловните му функции дотолкова, че когато Борн се наведе над него и каза на руски: „Борн е мъртъв, в момента те извеждаме“, замаяният Тарканян го помисли за един от мъжете в помещението на влечугите.

— Икупов ви прати — Тарканян вдигна ръка и усети бинта, с който парамедиците бяха вързали очите му, за да ги предпазят от светлината. — Защо не мога да виждам?

— Лежи неподвижно — тихо каза Борн. — Наоколо има цивилни. Медицински екип. Така те измъкваме. Ще си в безопасност в болницата за няколко часа, докато уредим по-нататък пътуването ти.

Тарканян кимна.

— Икупов е в движение — прошепна Борн. — Знаеш ли къде е?

— Не.

— Иска да ти е възможно най-удобно, докато даваш информация. Къде трябва да те заведем?

— В Москва, разбира се. — Тарканян облиза устни. — От години не съм бил у дома. Имам апартамент на „Фрунзенская“ — Той, изглежда, все повече започваше да говори на себе си. — От прозореца на всекидневната ми можеш да видиш пешеходния мост към парка „Горки“. Такова спокойно място. Толкова отдавна не съм го виждал.

Пристигнаха в болницата, преди Борн да има възможност да продължи с въпросите. После всичко стана много бързо. Вратите с трясък се отвориха и парамедиците свалиха носилката и се втурнаха с нея през автоматичните стъклени врати към коридора, който водеше до спешното отделение. Вътре беше претъпкано с пациенти. Един от парамедиците говори с преуморен лекар стажант, който го насочи към малко помещение в дъното на коридора. Борн видя, че другите стаи са пълни.

Двамата парамедици избутаха количката на Тарканян в стаята, провериха системата и го откопчаха.

— След минута ще е в съзнание. Някой скоро ще дойде да го прегледа — каза единият с отработена усмивка, която не беше неприятна. — Не се безпокойте, приятелят ви ще се оправи.

След като излязоха, Борн се върна при Тарканян и каза:

— Михаил, познавам „Фрунзенская“ добре. Къде точно е твоят апартамент?

— Той няма да ти каже.

Борн се извъртя точно когато първият стрелец — онзи, около когото беше увил питона — се хвърли върху него. Борн се олюля и се стовари върху стената. Замахна към лицето на стрелеца. Стрелецът блокира удара и блъсна с юмрук Борн в слабините. Борн изстена, а мъжът му нанесе кос удар отстрани.

Свлечен на едно коляно, Борн видя как мъжът вади нож и замахва към него. Борн се дръпна назад. Стрелецът се опита да атакува, но Борн замахна с десен прав в лицето му и чу задоволителното изпукване от строшената скула. Разярен, стрелецът се приближи, острието профуча през ризата на Борн и остави кървава дъга като наниз мъниста.

Борн го цапардоса толкова силно, че той залитна назад и удари носилката, на която Тарканян се раздвижваше след наркотичното вцепенение. Мъжът извади своя пистолет със заглушител. Борн се вкопчи в него, като здраво го сграбчи и го лиши от възможност да насочи пистолета.

Тарканян разви бинта от очите си и с усилие примигна, като се оглеждаше.

— Какво става, по дяволите? — сънено се обърна към стрелеца той. — Ти ми каза, че Борн е мъртъв.

Мъжът беше прекалено зает да отблъсква атаката на Борн и не отговори. Като видя, че огнестрелното оръжие не му върши работа, той го пусна и го ритна по пода. Опита да пресече защитата на Борн с острието на ножа, но Борн отблъсна атаките, без да се заблуждава от маневрите, които стрелецът използваше, за да го разсее.

Тарканян се надигна, седна и се смъкна от носилката. Затрудняваше се да говори, затова се плъзна на колене и запълзя по хладния линолеум към мястото, където лежеше пистолетът.

Вкопчен с една ръка във врата на Борн, стрелецът освобождаваше ножа, за да го забие в корема на Борн.

— Дръпни се от него. — Тарканян насочваше оръжието към двамата мъже. — Ще стрелям направо.

Стрелецът го чу, заби опакото на ръката си в адамовата ябълка на Борн и го задави. После отметна тяло на една страна.

Преди Тарканян да успее да натисне спусъка, Борн стовари юмрук в бъбрека на стрелеца. Той изстена и Борн го дръпна между себе си и Тарканян. От закашлянето се разбра, че куршумът се е забил в гърдите на стрелеца.

Тарканян изпсува и се придвижи, за да върне Борн в полезрението си. През това време Борн издърпа ножа от увисналата ръка на стрелеца и го хвърли със смъртоносна точност. Силата му изтласка Тарканян назад. Борн избута стрелеца настрани, прекоси стаята и отиде до Тарканян, който лежеше в локва кръв. Ножът беше забит до дръжката в гърдите му. По положението на ножа Борн разбра, че е пробил белия дроб. След секунди Тарканян щеше да се удави в собствената си кръв.

Тарканян се втренчи в Борн. Засмя се в момента, в който каза:

— Сега си обречен.