Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (39)

Тридесет и седма глава

— Колко е хубаво да вдишваш свежия нощен въздух — каза Вероника Харт, застанала на тротоара пред Пентагона.

— С дизелови изпарения и така нататък — отвърна Стю Голд.

— Знаех, че обвиненията на Лавал няма да издържат — каза тя докато пресичаха към колата му. — Те бяха явно скалъпени.

— Аз не бих тръгнал да празнувам още — каза адвокатът. — Лавал ме предупреди, че утре ще занесе снимките от наблюдението над теб и Борн на президента и ще иска изпълнителна заповед за отстраняването ти.

— Хайде, Стю, това бяха лични разговори между Мартин Линдрос и една цивилна, Мойра Тревър. В тях няма нищо. Лавал само вдига пара.

— Зад него е министърът на отбраната — отвърна Голд. — При стеклите се обстоятелства дори само този факт е достатъчен, за да ти навреди.

При поредния порив на вятъра Харт хвана косата си, за да я отметне от лицето.

— Като влезе в ЦРУ и ме изведе навън с белезници… Лавал направи голяма грешка с тази демонстрация. — Тя се обърна и погледна назад към щаба на АНС, в който остана затворена три часа до момента, в който Голд се появи със заповед от федерален съдия за временното й освобождаване. — Ще си плати за това, че ме унижи.

— Вероника, не прави нищо прибързано. — Голд отвори вратата на колата и помогна на Харт да влезе. — Като познавам Лавал, повече от вероятно е той да иска да се провалиш като некомпетентна. Ето така се правят фатални грешки.

Той заобиколи до предната част на колата, седна зад волана и те потеглиха.

— Не можем да го оставим да му се размине, Стю. Ако не го спрем, той ще ни измъкне ЦРУ изпод носа. — Тя гледаше как нощта на провинциална Вирджиния се превръща в нощ над града, докато минаваха по моста „Арлингтън Мемориъл“ Пред тях се изправи „Линкълн Мемориъл“. — Когато постъпих на работа, дадох обет.

— Като всички предишни директори на ЦРУ.

— Не, говоря за личен обет. — Тя много искаше да види как Линкълн седи на стола си и съзерцава всички неизвестни, които стояха пред всяко човешко същество. Помоли Голд да спре до него. — Никога не съм казвала това на никого, Стю, но в деня, в който официално станах директор на ЦРУ, отидох на гроба на Стария. Ходил ли си в Националното гробище „Арлингтън“? Това е отрезвяващо място, но по свой собствен начин е и радостно място. Толкова много герои, толкова много храброст, основата на нашата свобода, Стю, на всеки един от нас.

Бяха стигнали до мемориала. И двамата излязоха и застанаха до величествената, заляна в светлини гранитна статуя вторачени в строгото, мъдро лице на Линкълн. Някой беше оставил букет цветя в краката му. Повехналите им главички се полюшваха на вятъра.

— Дълго стоях на гроба на Стария — продължи Харт с отнесен глас. — Кълна се, че го усещах, кълна се, че почувствах как нещо ме блъсна, после ме разтърси отвътре. — Погледът й се отклони и спря върху адвоката. — В ЦРУ има отдавнашно завещание, което служи за пример, Стю. Тогава се заклех и сега пак се заклевам, че няма да позволя нищо и никой да накърнят това завещание. — Тя си пое дъх. — На всяка цена.

Голд отвърна на втренчения й поглед, без да трепне.

— Знаеш ли какво искаш?

— Да, смятам, че знам.

Накрая той каза:

— Добре, Вероника, щом това искаш. На всяка цена.

 

 

Въодушевен и ободрен след своята тренировка, Родни Фиър посрещна генерал Кендъл в салона за шампанско, запазен за онези специални клиенти, които се бяха насладили на вечерните удоволствия и искаха да поразпуснат със или без своите момичета. Разбира се, времето, прекарано там с момичетата, се заплащаше много по-скъпо, отколкото без тях.

Салонът за шампанско беше украсен като покои на паша от Близкия изток. Двамата мъже се излегнаха върху големите възглавници, докато им сервираха шампанското, което бяха избрали. Тук Фиър възнамеряваше да предаде информацията за полевите агенти на „Тифон“. Но първо искаше да се отдаде на блаженството, предлагано в „Стъклената пантофка“ В края на краищата, още щом излезе навън, реалният живот ще се сгромоляса отгоре му с всичките си неприятности, дребни унижения, неблагодарната работа и парливия страх, който предшестваше всеки негов ход, за да осигури настъплението на Лавал, докато застане лице в лице с ЦРУ.

Кендъл, чийто мобилен телефон беше в дясната му ръка, седеше доста сковано, както подобава на военен. Фиър си помисли, че той може би се чувства малко неудобно в такава разточителна обстановка. Двамата бъбриха известно време, отпиваха от шампанското, разменяха теории за стероидите и бейзбола, за шансовете на „Редскинс“ да стигнат до плейофите догодина, за лавирането на стоковите пазари, за всичко, но не и за политика.

След известно време, когато бутилката шампанско почти свърши, Кендъл погледна часовника си.

— Какво имаш за мен?

Това беше моментът, към който Фиър страстно се стремеше. Нямаше търпение да види изражението върху лицето на генерала, когато зърнеше информацията. Посегна към джоба в хастара на палтото си и извади пакета. Нискотехнологичната компютърна разпечатка беше най-безопасният начин да изнесеш тайно данни от сградата на ЦРУ, тъй като охранителните системи бяха поставени да следят внасянето и изнасянето на всякакви устройства с достатъчно голям твърд диск, че да съдържа файлове със значителен обем информация.

Върху лицето на Фиър цъфна усмивка.

— Цялата енчилада. До най-малката подробност за агентите на „Тифон“ по цялото земно кълбо. — Той задържа пакета. — Сега да поговорим за това какво ще получа в замяна.

— Какво искаш? — попита Кендъл без много ентусиазъм. — По-висок пост? Повече власт?

— Искам уважение — каза Фиър. — Искам Лавал да ме уважава, както ти ме уважаваш.

По устните на генерала се изви странна усмивка.

— Не мога да говоря от името на Лутър, но ще видя какво мога да направя.

Докато Кендъл се навеждаше напред да вземе информацията, Фиър се зачуди защо генералът е толкова сериозен — не, той направо беше мрачен. Фиър тъкмо се канеше да го пита за това, когато висока, елегантна чернокожа жена започна да щрака снимка след снимка.

— Какво става, по дяволите? — каза той през заслепяващия низ светкавици.

Когато зрението му се проясни, той видя Сорая Мур да стои до тях. Държеше пакета с данни в ръката си.

— Тази нощ не е добра за теб, Родни. — Тя вдигна мобилния телефон на генерала, натисна няколко пъти с палец и там се оказа записан разговорът между генерала и Фиър. Превъртя го, за да може всеки да чуе предателството сам. — Не, трябва да кажа, че като се имат предвид всички неща, това е краят на играта.

 

 

— Не се страхувам да умра — каза Девра. — Ако за това се притесняваш.

— Не се притеснявам — каза Аркадин. — Какво те кара да мислиш, че се притеснявам?

Тя отхапа от шоколадовия сладолед, който Аркадин й беше купил.

— Между очите ти стои онази дълбока отвесна черта.

Беше поискала сладолед, макар да беше посред зима. А може би искаше шоколада, помисли си той. Не че имаше значение. Да й доставя удоволствие с дребни неща му носеше странно удовлетворение — сякаш като й угаждаше, угаждаше и на себе си, макар това да му изглеждаше невъзможно.

— Не се притеснявам — каза той. — Страшно съм ядосан.

— Защото твоят шеф ти каза да стоиш настрана от Борн?

— Няма да стоя настрана от Борн.

— Ще ядосаш шефа си.

— Идва такъв момент — каза Аркадин, като тръгна по-бързо.

Намираха се в центъра на Мюнхен; той държеше да бъде на централно място, когато Икупов му каже къде ще пресрещне Борн, за да може да отиде там колкото се може по-бързо.

— Не се страхувам да умра — повтори Девра. — Единственото нещо обаче е какво правиш, когато вече нямаш спомени.

Аркадин я стрелна с поглед.

— Какво?

— Когато гледаш мъртъв човек, какво виждаш? — Тя отхапа още малко сладолед и зъбите й оставиха малки резки по останалото от топката. — Нищо, нали? Абсолютно нищо. Животът е излетял от кафеза, а с него и всички спомени, трупани през годините. — Тя го погледна. — В този момент преставаш да си човек, тогава какъв си?

— На кого му пука? — отвърна Аркадин. — Ще е страхотно облекчение, ако ги няма спомените.

 

 

Сорая се появи в тайната квартира на АНС малко преди десет сутринта и след като премина различните нива на безопасност, тя влезе в Библиотеката точно навреме.

— Закуска, мадам? — попита я Уилърд, докато я придружаваше по плюшения килим.

— Предполагам, че днес може — каза тя. — Бих искала омлет със зелени подправки. Имате ли франзела?

— Да, имаме, мадам.

— Хубаво. — Тя прехвърляше уликата, която съсипваше генерал Кендъл, от едната си ръка в другата. — И чайник цейлонски чай, Уилърд. Благодаря.

Тя измина останалото разстояние до мястото, където седеше Лутър Лавал и пиеше своето сутрешно кафе. Гледаше през прозореца с неприязън към подранилата пролет. Беше толкова топло, че в камината имаше само студена бяла пепел.

Той не се обърна, когато Сорая седна. Тя сложи уликата в скута си, после без предисловия каза:

— Дойдох да отведа Тайрон у дома.

Лавал не й обърна внимание.

— Няма нищо при вашия Черен легион; в Щатите няма необичайна терористична дейност. Не разполагаме с нищо.

— Чухте ли какво казах? Дошла съм за Тайрон.

— Това няма да стане — отвърна Лавал.

Сорая извади мобилния телефон на Кендъл и пусна отново разговора, който беше провел с Родни Фиър в салона за шампанско в „Стъклената пантофка“.

„До най-малката подробност за агентите на «Тифон» по цялото земно кълбо — чу се гласът на Фиър. — Сега да поговорим за това какво ще получа в замяна.“

Генерал Кендъл отвърна:

„Какво искаш? По-висок пост? Повече власт?“

Фиър отвърна:

„Искам уважение. Искам Лавал да ме уважава, както ти ме уважаваш.“

— Кого го е грижа? — Лавал се извърна към нея. Очите му бяха тъмни и изцъклени. — Това си е проблем на Фиър, не е мой.

— Може би — Сорая плъзна по масата папката към него. — Обаче това е голям ваш проблем.

Лавал се вторачи в нея за момент. Сега очите му бяха пълни със злъч. Без да свежда поглед, той посегна и разтвори папката. Там видя множество снимки на генерал Кендъл, гол до безобразие, хванат по средата на сексуален акт с млада чернокожа жена.

— Как ще изглежда това, прикачено към кариерата на професионален военен и благочестив семеен християнин, когато историята се разчуе?

Уилърд пристигна със закуската й, постла колосана бяла покривка и подреди порцелана и сребърните прибори пред нея. Когато приключи, се обърна към Лавал:

— Нещо за вас, сър?

Лавал го отпрати с грубо махване на ръката. Той отново и отново прелистваше снимките. После извади мобилен телефон, сложи го на масата и го бутна към нея.

— Обади се на Борн — каза той.

Сорая замръзна с парчето омлет, набодено на вилицата.

— Моля?

— Знам, че е в Мюнхен, нашият клон там го е прихванал от наблюдателните камери на летището. Имам хора на място, които ще го арестуват. Сега трябва само ти да поставиш капана.

Тя се засмя, докато оставяше вилицата си.

— Ти бълнуваш, Лавал. Аз те спипах, а не обратното. Ако тези снимки станат публично достояние, твоят заместник ще бъде съсипан и професионално, и лично. И ти, и аз знаем, че няма да позволиш това да се случи.

Лавал събра снимките и пак ги пъхна в плика. После извади химикалка и написа име и адрес върху плика. Повика с жест Уилърд и каза:

— Моля да сканирате и да изпратите по електронна поща това на „Дръдж Рипорт“. После дайте на куриер да ги занесе във „Вашингтон Поуст“ колкото се може по-бързо.

— Разбира се, сър. — Уилърд мушна плика под мишница и изчезна в друга част на Библиотеката.

После Лавал извади своя мобилен телефон и набра местен номер.

— Гас, Лутър Лавал се обажда. Добре, добре. Как е Джини? Добре, прати й поздрави. И на децата… Виж, Гас, имам проблем. Излязоха наяве улики относно генерал Кендъл, точно така, той беше обект на вътрешно разследване в продължение на няколко месеца. Влиза в сила веднага, освободен е от моето командване и изцяло от АНС. Ами, ще видиш, пращам да ти донесат снимките още докато говорим. Разбира се, че е специално, Гас. Честно казано, шокиран съм, истински шокиран. И ти ще реагираш така, като видиш тези снимки… След четиридесет минути ще ти пратя официално изявление. Да, разбира се. Няма нужда да ми благодариш, Гас, винаги мисля първо за теб.

Сорая гледаше това представление и усещаше тежест в стомаха, която от ледена топка се разрасна в айсберг, защото тя не можеше да повярва на очите си.

— Как можа? — каза тя, когато Лавал приключи разговора. — Кендъл е твоят заместник, твой приятел. Вие двамата ходите на църква със семействата си всяка неделя.

— Аз нямам постоянни приятели или съюзници, имам само постоянни интереси — решително отвърна Лавал. — Ще станеш далеч по-прозорлив директор, когато усвоиш това.

Тогава тя извади още една серия фотографии, този път се виждаше как Фиър подава пакет на генерал Кендъл.

— В този пакет подробно се описва броят и разпределението на оперативните агенти на „Тифон“.

Надменното изражение на Лавал не се промени.

— Какво общо има това с мен?

Сорая за втори път опита да скрие своето удивление.

— Твоят заместник придобива класифицирана информация на ЦРУ.

— В такъв случай трябва ти да наглеждаш хората си.

— Отричаш ли, че си наредил на генерал Кендъл да внедри Родни Фиър като къртица?

— Да, отричам.

На Сорая почти не й остана дъх.

— Не ти вярвам.

— Няма значение в какво вярваш, госпожо директор. Само фактите имат значение. — Той отмести с нокът снимката по-далеч. — Каквото и да е правил генерал Кендъл, сам го е правил. Не съм знаел за това.

Сорая се чудеше как всичко можеше така да се обърка, когато Лавал отново бутна телефона по масата.

— Сега се обади на Борн.

Тя се чувстваше така, сякаш през гърдите я стягаше метален обръч. Кръвта свиреше в ушите й.

„Сега какво? — каза си тя. — Мили Боже, какво мога да направя?“

Тя чу как някой с нейния глас изрече:

— Какво трябва да му кажа?

Лавал извади листче хартия с точен час и адрес на него.

— Трябва да е там по това време. Кажи му, че си в Мюнхен, че имаш съществена информация за атаката на Черния легион и че той трябва да я види лично.

Ръката на Сорая беше толкова хлъзгава от пот, че я избърса със салфетката си.

— Той ще се усъмни, ако не му се обадя от своя телефон. Всъщност може изобщо да не вдигне, ако не е от моя, защото няма да знае, че съм аз.

Лавал кимна, но когато тя извади своя телефон, каза:

— Ще слушам всяка дума, която изричаш. Ако се опиташ да го предупредиш, обещавам, че твоят приятел Тайрон никога няма да излезе от тази сграда жив. Ясно?

Тя кимна, но не направи нищо.

Лавал я гледаше сякаш тя беше жаба, разтворена върху маса за дисекции.

— Знам, че не искаш да направиш това, госпожо директор. Знам колко отчаяно не искаш да го направиш. Но ти ще се обадиш на Борн и ще заложиш моя капан, защото аз съм по-силен от теб. Имам предвид волята си. Аз получавам каквото поискам, на всяка цена, но не и ти — ти прекалено много се грижиш за дългата си кариера в разузнаването. Обречена си и го знаеш.

Сорая престана да го слуша още след първите му думи. Съвсем наясно, че се беше зарекла да поеме контрол над ситуацията, някак да обърне катастрофата в победа, тя яростно мобилизираше силите си. „Крачка по крачка — каза си сега тя. — Трябва да се отърся в мислите си от Тайрон, от несполучилата тактика с Кендъл, от моята собствена вина. Сега трябва да мисля за това обаждане. Как да се обадя и да предпазя Джейсън от залавяне?“

Задачата изглеждаше невъзможна, но подобно мислене беше пораженческо, напълно безполезно. Все пак какво трябваше да направи?

— След като се обадиш — каза Лавал, — ще останеш тук под постоянно наблюдение, докато Борн не бъде арестуван.

Като съзнаваше с неудобство, че алчните му очи я гледат, тя отвори телефона си и се обади на Джейсън.

Когато чу гласа му, каза:

— Здравей, аз съм, Сорая.

 

 

Борн стоеше в апартамента на Егон Кирш и гледаше към улицата, когато телефонът му иззвъня. Видя как номерът на Сорая излиза върху екрана, вдигна и я чу да казва:

— Здравей, аз съм, Сорая.

— Къде си?

— Всъщност аз съм в Мюнхен.

Той приседна върху облегалката на един тапициран стол.

— Всъщност? Аз съм в Мюнхен?

— Това казах.

Той чу в главата си кънтене много отдалеч и се навъси.

— Изненадан съм.

— Не колкото мен. Ти попадна в наблюдателната система на ЦРУ на летището.

— Нямаше как да го избегна.

— Сигурна съм, че е така. Както и да е, не съм дошла по официална работа на ЦРУ. Продължихме да следим комуникациите на Черния легион и накрая направихме пробив.

Борн се изправи.

— Какъв пробив?

— Телефонът е прекалено несигурен — каза тя. — Трябва да се срещнем. — Сорая му посочи времето и мястото.

Като погледна часовника си, той каза:

— Това е след малко повече от час.

— Просто перфектно. Аз ще успея. А ти?

— Мисля, че ще успея — отвърна той. — До скоро.

Той затвори, отиде до прозореца, облегна се на перваза и повтори наум разговора дума по дума.

Усети сътресение като от разместване, сякаш беше излязъл от тялото си и преживяваше нещо, което се е случило на някой друг. Като регистрира сеизмична промяна в невроните, умът му започна да се бори с някакъв спомен. Борн знаеше, че и преди е провеждал този разговор, но да умреше, не можеше да си спомни къде или кога, или какво значение би могъл да има за него сега.

Щеше да продължи с безплодното гадаене, ако звънецът на долната врата не беше звъннал. Той се дръпна от прозореца, прекоси всекидневната и натисна копчето, което отваряше заключената входна врата. Най-после беше дошло времето, когато двамата с Аркадин щяха да се срещнат лице в лице — легендарният наемен убиец, специалист в ликвидирането на убийци, който се беше промъкнал и измъкнал от руски строго охраняван затвор без някой да го надхитри, който беше успял да премахне Пьотър и цялата му мрежа.

На външната врата се почука. Борн се държеше настрана от шпионката и по-далеч от самата врата, като я отключи странично. Нямаше изстрел, нито някой изкърти касата. Вместо това вратата се отвори навътре и в апартамента пристъпи елегантен мъж с мургава кожа и заострена брада.

— Обърни се бавно — рече Борн.

Сложил ръце така, че Борн да ги вижда, мъжът се обърна с лице към него. Беше Семьон Икупов.

— Борн — каза той.

Борн извади паспорта си и го отвори отзад на подвързията.

Икупов кимна.

— Разбирам. Тук ли ще ме убиете по повеля на Доминик Спектър?

— Имате предвид Ашер Север.

— О, Боже — каза Икупов. — Много съм изненадан. — Той се усмихна. — Признавам, шокиран съм. Въпреки това ви поздравявам, господин Борн. Научили сте неща, които никой друг не знае. По какъв начин, за мен е пълна мистерия.

— Нека така да си остане — отвърна Борн.

— Няма значение. Важното е, че няма да губя време в опити да ви убедя, че Спектър ви е изиграл. След като вече разкрихте лъжите му, можем да преминем към следващия етап.

— Какво ви кара да смятате, че ще слушам какво имате да ми кажете?

— Вие разкрихте лъжите на Север, тоест знаете най-новата история на Черния легион, знаете, че някога бяхме като братя, знаете колко е дълбока враждата между нас. Ние сме врагове, аз и Север. Има само един изход от нашата война, разбирате ли ме?

Борн нищо не каза.

— Искам да ви помогна да попречите на тези хора да нападнат вашата страна, това достатъчно ясно ли е? — Той сви рамене. — Да, разбира се, прав сте да се отнасяте скептично и аз така щях да направя на ваше място. — Той премести лявата си ръка много бавно до ревера на палтото си и го отметна, за да разкрие подплатата. Във вътрешния му джоб имаше пъхнато нещо. — Може би преди да се случи нещо неуместно трябва да погледнете какво имам тук.

Борн се протегна и взе пистолета „Зиг Зауер“, който Икупов държеше в кобур на колана си. После извади пакета.

Докато Борн го отваряше, Икупов каза:

— Навлякох си много големи неприятности, докато го открадна от врага си.

Борн осъзна, че гледа архитектурните планове на Емпайър Стейт Билдинг. Когато вдигна очи, откри, че Икупов втренчено го наблюдава.

— Това смята да атакува Черният легион. Знаете ли кога?

— Всъщност знам. — Икупов погледна часовника си. — Точно след трийсет и три часа и двайсет и шест минути.