Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (3)

Първа глава

— Кой е Дейвид Уеб?

Мойра Тревър, застанала пред бюрото му в Джорджтаунския университет, зададе въпроса толкова сериозно, че Джейсън Борн се почувства длъжен да отговори:

— Странно — каза той. — Никой не ме е питал за това преди. Дейвид Уеб е експерт по лингвистика, човек с две деца, които живеят щастливо с баба си и дядо си — родителите на Мари — в ранчо в Канада.

Мойра се намръщи.

— Не ти ли липсват?

— Ужасно ми липсват — каза Борн. — Но истината е, че там им е много по-добре. Какъв живот можех да им предложа аз? А има и постоянна заплаха от самоличността ми като Борн. Мари беше отвлечена и заплашвана, за да ме накарат да направя нещо, което нямах намерение да правя. Няма да повторя тази грешка.

— Но със сигурност ги виждаш от време на време.

— Колкото мога по-често, но е трудно. Не мога да си позволя никой да ме проследи до тях.

— Съчувствам ти — каза Мойра и наистина го мислеше. Тя се усмихна. — Трябва да призная, че е странно да те видя тук, в университетско градче, зад бюро. — Тя се засмя. — Да ти купя ли лула и сако с кръпки на лактите?

Борн се усмихна.

— Тук съм добре, Мойра. Наистина.

— Радвам се за теб. И двамата трудно преживяхме смъртта на Мартин. Болкоуспокояващото ми е сигурно в работата на пълни обороти. Твоето очевидно е тук, в новия живот.

— Стар живот всъщност — Борн огледа кабинета. — Мари беше най-щастлива, когато преподавах, когато можеше да разчита, че ще се прибирам вкъщи всяка вечер навреме, за да вечерям с нея и децата.

— Ами ти? — попита Мойра. — Беше ли най-щастлив тук?

По лицето на Борн премина облак.

— Бях щастлив с Мари. — Той се обърна към Мойра. — Не мога да си представя, че ще успея да го кажа на някой друг, освен на теб.

— Рядък комплимент от теб, Джейсън.

— Такава рядкост ли са комплиментите ми?

— Като Мартин и ти си майстор в пазенето на тайни — каза тя. — Но имам съмнения доколко здравословно е това.

— Сигурен съм, че изобщо не е здравословно — отвърна Борн. — Но такъв живот сме си избрали.

— И като стана дума. — Тя седна на един стол срещу него. — Дойдох по-рано от уговорката ни за вечеря, за да говоря с теб по служебен въпрос, но сега, като виждам колко си доволен, не знам дали да продължавам.

Борн си спомни първия път, когато я видя — слабичка, стройна фигура в мъглата, с тъмна коса, която се виеше на къдрици около лицето й. Стоеше на парапета до „Клойстърс“, над реката Хъдсън. Двамата бяха дошли тук да кажат сбогом на общия си приятел Мартин Линдрос, когото Борн храбро се беше опитал да спаси, но не успя.

Днес Мойра беше облечена във вълнен костюм и копринена блуза, разтворена на врата й. Чертите й бяха волеви, с подчертан нос, доста раздалечени тъмнокафяви очи, интелигентни, леко извити по външните ъгълчета. Косата й падаше по раменете на вълни. У нея имаше необичайно спокойствие — жена, която знае какво прави, която не би се оставила да я заплашва или тормози никой, нито мъж, нито жена.

Може би заради последното Борн най-много я харесваше. В това отношение, макар и по никакъв друг начин, тя беше като Мари. Той никога не беше любопитствал за връзката й с Мартин, но предполагаше, че е била романтична, тъй като Мартин беше дал на Борн строги нареждания да й изпрати дузина червени рози, ако той някога умре. Борн беше изпълнил това с тъга, която беше толкова дълбока, че изненада дори и него.

Седнала на стола с кръстосани стройни крака, тя изглеждаше като европейска делова жена. Беше му казала, че е наполовина французойка, наполовина англичанка, но гените й още носеха отпечатъка на древни венециански и турски предци. Гордееше се с пламъка на смесената си кръв — резултат от войни, нашествия, бурна любов.

— Продължавай. — Той се наведе напред и сложи лакти на бюрото. — Искам да чуя какво имаш да казваш.

Тя кимна.

— Добре. Както ти казах, „Некст Джен Енърджи Сълушънс“ са завършили нашия нов терминал за течен природен газ в Лонг Бийч. Първата доставка се очаква след две седмици. Хрумна ми идея, която сега изглежда напълно налудничава, но искам ти да ръководиш процедурите по безопасността. Шефовете ми се тревожат, че терминалът ще се окаже притегателна мишена за всяка терористична група, и аз съм съгласна с тях. Честно, не се сещам за по-подходящ от теб, който да осигурява безопасността.

— Поласкан съм, Мойра. Но тук си имам задължения. Както знаеш, професор Спектър ме назначи за ръководител на факултета по сравнително езикознание. Не искам да го разочаровам.

— Харесвам Доминик Спектър, Джейсън. Ти каза, че той е твой наставник. Всъщност той е наставник на Дейвид Уеб, нали? Но аз първо се запознах с Джейсън Борн и имам чувството, че тези няколко месеца опознавах Джейсън Борн. Кой е наставникът на Джейсън Борн?

Лицето на Борн помръкна, както ставаше при споменаването на Мари.

— Алекс Конклин е мъртъв.

Мойра се размърда на стола си.

— Ако дойдеш да работиш с мен, към това няма да има прикрепен багаж. Помисли си. Това е шанс да загърбиш миналия си живот — и като Дейвид Уеб, и като Джейсън Борн. Скоро ще летя за Мюнхен, защото там изработват ключов елемент от терминала. Имам нужда от експертно мнение за него, когато проверявам спецификациите.

— Мойра, можеш да използваш безброй много експерти.

— Но на ничие мнение не вярвам толкова, колкото на твоето. Това е елемент с решаващо значение, Джейсън. Повече от половината стоки, доставяни в Съединените щати, идват през пристанището на Лонг Бийч, затова предпазните мерки трябва да са нещо специално. Правителството на САЩ вече показа, че няма нито време, нито склонност да обезопасява търговския трафик, затова сме принудени да го контролираме сами. Опасността за този терминал е истинска и сериозна. Знам колко си опитен в заобикалянето и на най-тайнствените охранителни системи. Ти си идеалният кандидат, който да приложи неконвенционални мерки на място.

Борн се изправи.

— Мойра, чуй ме. Мари беше най-големият ласкател на Дейвид Уеб. Откакто тя умря, аз го зарязах напълно. Но той не е мъртъв, не е инвалид. Продължава да живее в мен. Когато заспя, сънувам неговия живот, сякаш е бил нечий друг, и се събуждам плувнал в пот. Чувствам се така, сякаш част от мен е била отрязана. Не искам да се чувствам повече така. Време е да отдам дължимото на Дейвид Уеб.

 

 

Вероника Харт стъпваше леко и дори небрежно, докато й даваха достъп през поредния пропускателен пункт на път за бункера в западното крило на Белия дом. Работата, която щяха да й предложат — директор на ЦРУ, — беше страшна, особено след миналогодишния двоен провал от убийства и огромни нарушения в сигурността. Независимо от това тя никога не се бе чувствала по-щастлива. За нея беше жизненоважно да има усещане за предстояща цел; да я изберат на този важен пост беше най-голямото признание за целия й усилен труд, спънки и заплахи, които трябваше да понася заради своя пол.

Имаше проблем и с възрастта. На четиридесет и шест години тя беше най-младият директор на ЦРУ в съвременната история. Да е най-младата в нещо не беше новост за нея. Поразителната й интелигентност, заедно с ожесточената решителност й бяха осигурили тя да е най-младата завършила нейния колеж, най-младата, назначена във военното разузнаване, в централното военно командване, на много доходната позиция в частното разузнаване „Блек Ривър“ в Афганистан и на Африканския рог, където и до ден-днешен дори ръководителите на седемте дирекции в ЦРУ не знаеха точно къде е била разпределена, кого е командвала или каква е била мисията й.

Сега най-после беше само на някакви стъпки от най-високата точка, от върха на разузнавателната планина. Успешно беше прескочила всички препятствия, беше заобиколила всеки капан, беше се справила с всички лабиринти, вече знаеше с кого да се сприятелява и на кого да обърне гръб. Беше устояла на безмилостни сексуални инсинуации, слухове за непристойно поведение, истории, че разчита на своите подчинени мъже, които вероятно мислят вместо нея. Във всяка от ситуациите тя побеждаваше — решително рискуваше в ядрото на лъжите, а в някои случаи беше поваляла техните разпространители.

На този етап от живота си тя беше сила, с която трябваше да се съобразяват, и тя с право се наслаждаваше на този факт. Затова отиваше на срещата с президента с леко сърце. В куфарчето й имаше дебела папка с подробно описание на промените, които възнамеряваше да направи в ЦРУ, за да разчисти ужасната бъркотия, оставена след Карим ал Джамил и последващото убийство на нейния предшественик. Не беше чудно, че в ЦРУ цари пълен безпорядък, моралът никога не е бил по-нисък и, разбира се, в борда, съставен само от мъже директори, имаше негодувание, защото всеки от тях смяташе, че трябва да бъде издигнат за директор на ЦРУ.

Хаосът и ниският морал щяха да се променят и тя имаше един куп инициативи, за да го осигури. Беше абсолютно сигурна, че президентът ще е доволен не само от плановете й, но и от скоростта, с която тя щеше да ги приложи. Разузнавателна организация, важна и критична колкото ЦРУ, не можеше дълго да търпи отчаянието, в което беше потънала. Само антитерористичният черен наблюдателен пост „Тифон“, продукт на Мартин Линдрос, работеше нормално и за това тя трябваше да благодари на неговия нов директор Сорая Мур. Сорая пое командването незабелязано. Подчинените й я обичаха и щяха да я последват до пламъците на ада, ако тя го поискаше. Що се отнася до останалото ЦРУ, на Вероника се падаше да го излекува, да му вдъхне сили и да му даде по-друго усещане за предназначение.

Тя се изненада — може би шокира не беше твърде силна дума, — когато видя в Овалния кабинет не само президента, а също и Лутър Лавал, царя на разузнаването в Пентагона, и неговия заместник генерал Ричард П. Кендъл. Като пренебрегна другите, тя прекоси плюшения син американски килим, за да се здрависа с президента. Беше висока, с издължена шия и елегантна. Пепеляворусата й коса беше подстригана модно и прическата, с която не изглеждаше мъжествена, й придаваше делови вид. Носеше тъмносин костюм, обувки с нисък ток, малки златни обици и съвсем лек грим.

— Заповядай, седни, Вероника — каза президентът. — Познаваш Лутър Лавал и генерал Кендъл.

— Да — Вероника леко наклони глава. — Господа, радвам се да ви видя. — Макар че в думите й нямаше капка истина.

Тя мразеше Лавал. В много отношения той беше най-опасният човек в американското разузнаване и съвсем не защото зад него стоеше невъобразимо могъщият Ъ. Р. Бъд Холидей, министърът на отбраната. Лавал беше жаден за власт, самовлюбен тип, който вярваше, че той и хората му трябва да управляват американското разузнаване. Хранеше се с война така, както другите хора се хранеха с месо и картофи. И макар че никога не успя да го докаже, подозираше, че той стои зад някои от най-зловещите слухове, които се носеха за нея. Той с удоволствие съсипваше репутацията на други хора и се наслаждаваше да стои безцеремонно върху черепите на своите врагове.

След Афганистан и после след Ирак Лавал беше поел инициативата — под типично широкообхватната и мрачна рубрика на Пентагона „да подготвим бойното поле“ за идването на войските — да разшири сферата на действие на своето разузнаване и сега неприятно навлизаха в тази на ЦРУ. Сред американските разузнавателни кръгове беше обществена тайна, че той пускаше пипала към оперативните агенти на ЦРУ и към отдавна установените им международни мрежи. Сега, след като шефът и помазаният му наследник бяха мъртви, в стила на Лавал беше да се опита да заграби територия по възможно най-агресивния начин. Ето защо неговото присъствие и това на любимото му пале задействаха най-сериозно предупредителни звънци в ума на Вероника.

Пред бюрото на президента имаше три стола, наредени в неравен полукръг. Два от тях бяха заети. Вероника седна на третия стол, напълно наясно, че ще е обградена от двамата мъже, като не се съмняваше в намеренията им. Тя се засмя на себе си. Ако те смятаха да я сплашат, като я накарат да се чувства притисната, горчиво се заблуждаваха. Но после, когато президентът започна да говори, тя се помоли на Господ след един час този смях да не отеква кухо в главата й.

 

 

Доминик Спектър бързаше по коридора, докато Борн заключваше вратата на кабинета си. Силно смръщеното изражение, което набраздяваше високото му чело, изчезна в момента, в който видя Борн.

— Дейвид, толкова се радвам, че те хванах, преди да тръгнеш! — каза той въодушевено. После, като обърна специално внимание на придружителката на Борн, добави: — И на великолепната Мойра не по-малко. — Както винаги безупречен джентълмен, той й се поклони по маниера на Европа от стари времена.

После пак насочи вниманието си към Борн. Беше дребен мъж, пълен с енергия, независимо че беше на около седемдесет. Главата му изглеждаше идеално кръгла, увенчана от ореол коса, която лъкатушеше от едното до другото ухо. Очите му бяха тъмни и любопитни, а кожата с мургаво бронзов оттенък. Голямата му уста го правеше да изглежда смътно и комично като жаба, която всеки миг ще скочи от един лилиев лист на друг.

— Изникна малко тревожен въпрос и се нуждая от мнението ти. — Той се усмихна. — Виждам, че тази вечер не е подходяща. Удобно ли е да вечеряме утре?

Борн разпозна зад усмивката на Спектър нещо, което го накара да се замисли; нещо тревожеше стария му учител.

— Защо не се срещнем на закуска?

— Сигурен ли си, че не ти досаждам, Дейвид? — Но не можа да скрие облекчението, което се разля по лицето му.

— Всъщност по-удобно ми е на закуска — излъга Борн, за да улесни Спектър. — Осем часът?

— Чудесно! Ще се видим утре — кимна по посока на Мойра и си тръгна.

— Истински динамит — каза Мойра. — Де да имах професори като него.

Борн я изгледа.

— Колежанските ти години сигурно са били ужасни.

Тя се засмя.

— Не много по-лоши от това тук, но все пак изкарах само две години, преди да избягам в Берлин.

— Ако си имала преподаватели като Доминик Спектър, щеше да имаш много по-различни преживявания, вярвай ми. — Те заобиколиха няколко групички студенти, събрани да клюкарстват или да обменят въпроси за последните си лекции.

Прекосиха коридора, излязоха през вратите и слязоха по стълбите до вътрешния двор. Двамата с Мойра минаха бързо през кампуса по посока към ресторанта, където щяха да вечерят. Покрай тях на потоци вървяха студенти, забързани по алеите между дърветата и тревните площи. Някъде свиреше група във флегматичния, почти скучен ритъм, характерен за колежите и университетите. Небето беше отрупано с облаци, които се носеха отгоре като бързоходни кораби в небесното море. Откъм Потомак задуха влажен зимен вятър.

— По едно време бях затънал в дълбока депресия. Знаех го, но не исках да го приема — разбираш какво имам предвид. Единствен професор Спектър влезе в контакт с мен и успя да пропука черупката, която използвах, за да се защитя. И до ден-днешен нямам представа как го направи или дори защо упорстваше. Каза, че е видял у мен нещо от себе си. Във всеки случай, поиска да ми помогне.

Минаха край покритата с бръшлян сграда, където Спектър — сега председател на Училището за международни изследвания към Джорджтаун — имаше кабинет. През вратите влизаха и излизаха мъже в сака от туид или рипсено кадифе, а силно съсредоточените им лица изглеждаха смръщени.

— Професор Спектър ми даде да преподавам езикознание. Беше като спасителен пояс за давещия се. Онова, от което най-много се нуждаех тогава, беше чувството за ред и стабилност. Честно, не знам какво щеше да се случи с мен, ако не беше той. Единствен разбра, че потапянето в езика ме прави щастлив. Независимо кой съм, единствената постоянна величина за мен остава доброто владеене на езиците. Да учиш език е като да учиш историята отвътре. Той обхваща борбите за етническа принадлежност, религия, компромисите и политиката. От езика може да се научи много, защото е оформен от историята.

Междувременно бяха излезли от кампуса и вървяха надолу по Трийсет и шеста улица към „1789“ — любим ресторант на Мойра, който се намираше в една федерална сграда. Когато пристигнаха, показаха им маса до прозореца на втория етаж, в приглушено, облицовано с ламперия старовремско помещение със свещи, които горяха с ярък пламък по масите, подредени с фини порцеланови чинии и искрящи кристални чаши. Седнаха един срещу друг и си поръчаха питиета.

Борн се наведе през масата и каза с тих глас:

— Чуй ме, Мойра, защото ще ти кажа нещо, което много малко хора знаят. Самоличността на Борн продължава да ме преследва. Мари се тревожеше, че решенията, които съм принуден да взимам, действията, които трябва да предприемам като Джейсън Борн, накрая ще пресушат всяко чувство в мен и един ден ще се върна при нея и Дейвид Уеб ще си е отишъл завинаги. Не мога да позволя това да се случи.

— Джейсън, ти и аз прекарахме доста време заедно, откакто се срещнахме, за да разпръснем праха на Мартин. Не усетих дори и намек, че си изгубил някаква част от своята човешка същност.

Двамата се облегнаха назад и мълчаха, докато сервитьорът поставяше питиетата пред тях и им подаваше менюто. Щом той се отдалечи, Борн каза:

— Това ме успокоява, вярвай ми. За краткото време, от което те познавам, започнах да ценя мнението ти. Ти не приличаш на никой друг, когото познавам.

Мойра отпи от чашата си и я остави, без да сваля очи от него.

— Благодаря. Щом идва от теб, това е голям комплимент, особено след като знам какво означаваше за теб Мари.

Борн се втренчи в питието си.

Мойра се пресегна през колосаната бяла покривка и докосна ръката му.

— Съжалявам, вече се оставяш на течението.

Той погледна ръката й върху своята, но не се дръпна. Когато вдигна очи, каза:

— Разчитах на нея за много неща. Но сега откривам, че тези неща ми се изплъзват.

— Това хубаво ли е или е лошо?

— Просто е такова, каквото е — отвърна той. — Не знам.

Мойра видя страданието в изражението му и сърцето й се сви. Само преди няколко месеца го беше видяла да стои до парапета на „Клойстърс“. Беше се вкопчил в бронзовата урна с праха на Мартин, сякаш не искаше никога да се разделя с нея. Тогава бе разбрала, дори и Мартин да не й беше казал, колко много значеха двамата един за друг.

— Мартин беше твой приятел — обади се сега тя. — Ти се изложи на ужасна опасност, за да го спасиш. Не ми казвай, че не си изпитвал нищо към него. Освен това, както сам призна, вече не си Джейсън Борн. Ти си Дейвид Уеб.

Той се усмихна.

— Тук ме хвана натясно.

Лицето й помръкна.

— Искам да те питам нещо, но не знам дали имам право.

Той веднага отвърна на сериозното й изражение.

— Разбира се, че можеш да ме питаш, Мойра. Давай.

Тя си пое дълбоко въздух, после издиша.

— Джейсън, знам, ти каза, че си доволен в университета, и ако е така, добре. Но знам също, че се обвиняваш, задето не успя да спасиш Мартин. Но трябва да разбереш, че ако ти не си могъл да го спасиш, никой не е могъл. Ти даде всичко от себе си; той го е знаел, сигурна съм. И сега аз започвам да се чудя дали не смяташ, че си му изменил — след като вече не си способен да бъдеш Джейсън Борн. Чудя се дали някога ти е хрумвала идеята, че си приел предложението на професор Спектър в университета, за да се отвърнеш от живота на Джейсън Борн.

— Разбира се, че ми е хрумвала.

След смъртта на Мартин той отново беше решил да обърне гръб на живота като Джейсън Борн, на надбягването, на мъртвите — река, в която, изглежда, имаше толкова много тела, колкото и в Ганг. У него винаги се таяха спомени. Тъжните помнеше. Другите, сенчестите, които изпълваха пролуките на съзнанието му, сякаш имаха форма, докато не ги приближеше, тогава се отдръпваха като море при отлив. И оставаха само избелелите кости на всички онези, които беше убил или бяха убити заради неговата самоличност. Но със същата сигурност знаеше, че докато диша, самоличността на Борн няма да умре.

Погледът в очите му беше изтерзан.

— Трябва да разбереш колко е трудно да имаш две личности винаги във война помежду си. Желая с всяка фибра на съществото си да можех да изрежа едната от себе си.

Мойра каза:

— Коя ще е тя?

— Това е най-ужасното — отвърна Борн. — Всеки път, когато си мисля, че знам, разбирам, че не е така.