Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (30)

Двадесет и осма глава

На Борн му трябваха десет минути, за да установи що-годе нормална връзка с професор Спектър, после още пет минути, докато хората на професора го вдигнат от леглото. Във Вашингтон беше пет часът сутринта. Маслов беше слязъл долу по работа, като остави Борн да се обажда по телефона сам в зимната градина. Борн използва времето, за да обмисли онова, което му беше казал Маслов. Ако беше истина, че Пьотър е бил член на Черния легион, изникваха две възможности: едната, че Пьотър е провеждал своя собствена операция под носа на професора. Тя беше достатъчно зловеща. Втората възможност беше далеч по-лоша, а именно, че самият професор е член на Черния легион. Но тогава защо Черният легион го беше нападнал? Борн сам беше видял татуировката върху ръката на стрелеца, който заговори Спектър, би го и го отвлече от улицата.

В този момент Борн чу гласа на Спектър в ухото си.

— Джейсън — каза той, явно останал без дъх. — Какво е станало?

Борн го осведоми и завърши с информацията, че Пьотър е бил член на Черния легион.

Линията заглъхна.

— Професоре, добре ли сте?

Спектър се покашля.

— Добре съм.

Но не звучеше добре и след като мълчанието се проточи, Борн се напрегна да улови някакъв намек за емоционалното състояние на своя ментор.

— Съжалявам за вашия човек Баронов. Убиецът не беше от Черния легион. Беше агент на АНС, изпратен да убие мен.

— Оценявам твоята прямота — отвърна Спектър. — И макар че скърбя за Баронов, все пак той знаеше какви са рисковете. И той като теб влезе в тази война с отворени очи.

Последва ново мълчание, по-неловко от предишното.

Накрая Спектър каза:

— Джейсън, опасявам се, че скрих твърде важна информация от теб. Пьотър Зилбер беше мой син.

— Ваш син? Но защо не ми го казахте още в началото?

— От страх — отвърна професорът. — Пазих истинската му самоличност в тайна толкова много години, че ми стана навик. Трябваше да защитавам Пьотър от неговите врагове — моите врагове, — които носеха отговорността за убийството на жена ми. Смятах, че най-добрият начин да направя това е да сменя името му. Затова през лятото на шестата му година Алексей Спектър трагично се удави и започна животът на Пьотър Зилбер. Оставих го при приятели, оставих всичко и дойдох в Америка, във Вашингтон, за да започна живота си наново без него. Това беше най-трудното нещо, което ми се е налагало да правя. Но как един баща да се отрече от сина си, когато не може да го забрави?

Борн знаеше какво има предвид Спектър. Смяташе да каже на професора какво е научил за Пьотър и неговата подборка от отрепки, но, изглежда, не беше подходящият момент да съобщава още лоши новини.

— Значи вие сте му помагали? — предположи Борн. — Тайно.

— Колкото се може по-тайно — отвърна Спектър. — Не можех да допусна някой да разбере, че имаме връзка, не можех да допусна някой да разбере, че синът ми още е жив. Поне това можех да направя за него, Джейсън. Не го бях виждал от шестгодишен.

Като усети явната мъка в гласа на Спектър, Борн изчака малко.

— Какво се случи?

— Той направи нещо много глупаво. Реши сам да поеме Черния легион. Прекара години да прониква в организацията. Откри, че Черният легион планира огромно нападение на американска земя, после месеци наред се промъкваше по-близо до проекта. И накрая получи ключа, с който да ги срази: открадна плановете за тяхната цел. Тъй като трябваше да внимаваме с преките комуникации, аз предложих да използва своята мрежа с цел да ми дава информация за ходовете на Черния легион. Ето така смяташе да ми изпрати плановете.

— Защо просто не ги фотографира и не ти ги изпрати по електронен път?

— Опита, но не се получи. Хартията, върху която са отпечатани плановете, е покрита с вещество, заради което копирането на изображението е абсолютно невъзможно. Трябваше да ми донесе самите планове.

— Със сигурност ви е информирал какви са плановете — каза Борн.

— Щеше да го направи — отвърна професорът. — Но преди да успее, го хванаха и го заведоха във вилата на Икупов, където Аркадин го изтезава и уби.

Борн обмисли изводите в светлината на новата информация, която професорът му беше дал.

— Според вас дали им е казал, че е ваш син?

— Тревожа се за това, откакто се опитаха да ме отвлекат. Опасявам се, че Икупов може да е наясно с кръвната ни връзка.

— По-добре да вземете предпазни мерки, професоре.

— Точно това смятам да направя, Джейсън. Напускам Вашингтон след малко повече от час. Междувременно хората ми здраво поработиха. Имам сведения, че Икупов е пратил Аркадин да измъкне плановете от мрежата на Пьотър. Оставя по пътя си труп след труп.

— Къде е той сега? — попита Борн.

— В Истанбул, но това няма да свърши работа — каза Спектър. — Защото докато ти стигнеш там, той със сигурност ще е заминал. Сега обаче е повече от наложително да го намериш, защото ни потвърдиха, че е взел плановете от куриера, който е убил в Истанбул, а времето до нападението изтича.

— Откъде е дошъл този куриер?

— От Мюнхен — отвърна професорът. — Той беше последната брънка във веригата, преди плановете да стигнат до мен.

— Става ясно, че мисията на Аркадин е двойна — каза Борн. — Първо, да вземе плановете. Второ, окончателно да закрие мрежата на Пьотър, като убие членовете й един по един.

— Дитер Хайнрих, куриерът в Мюнхен, беше единственият останал жив.

— На кого трябваше Хайнрих да предаде плановете в Мюнхен?

— На Егон Кирш. Кирш е моят човек — каза Спектър. — Вече го предупредих за опасността.

Борн се замисли за момент.

— Аркадин знае ли как изглежда Кирш?

— Не, нито пък младата жена заедно с него. Името й е Девра. Беше от хората на Пьотър, но сега помага на Аркадин да убие бившите й колеги.

— Защо трябва да го прави? — попита Борн.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна професорът. — Тя беше нещо като таен агент в Севастопол, където хлътна по Аркадин. Няма приятели, няма семейство, кръгло сираче. Досега хората ми не са открили нищо, което да е от полза. Във всеки случай аз ще изтегля Кирш от Мюнхен.

Умът на Борн бясно препускаше.

— Недейте да го правите. Изведете го от апартамента му на безопасно място някъде в града. Аз ще се кача на първия полет за Мюнхен. Преди да тръгна оттук, искам цялата информация за живота на Кирш, която може да ми намерите — къде е роден, къде е отраснал, приятелите му, семейството, училището, всяка подробност, която може да ви даде. Ще я разуча по време на полета, после ще се срещна с него.

— Джейсън, не ми харесва посоката, в която върви този разговор — каза Спектър. — Подозирам, че знам какво планираш. Ако съм познал, ти смяташ да заемеш мястото на Кирш. Забранявам. Няма да ти позволя да станеш мишена за Аркадин. Прекалено е опасно.

— Малко е късно за преразглеждане на решенията, професоре — отвърна Борн. — Жизненоважно е да взема плановете, сам го казахте. Вие изпълнете вашата част, аз ще изпълня моята.

— Съгласен съм — каза Спектър след минута колебание. — Но моята част включва да активизирам свой приятел, който действа извън Мюнхен.

На Борн това не му звучеше добре.

— Какво имате предвид?

— Ти вече ясно подчерта, че работиш сам, Джейсън, но този човек, Йенс, ще ти потрябва за помощ. Той е подробно запознат с мокрите поръчки.

„Професионален наемен убиец“, помисли си Борн.

— Благодаря, професоре, но не.

— Това не е молба, Джейсън. — В тона на Спектър се съдържаше строго предупреждение да не му противоречи. — Йенс е моето условие ти да заемеш мястото на Кирш. Няма да позволя да влезеш в този мечи капан сам. Решението ми е окончателно.

 

 

Дмитрий Маслов и Борис Карпов се прегърнаха като стари приятели, а Борн мълчаливо ги наблюдаваше. Когато ставаше дума за руската политика, нищо не биваше да го изненадва, но все пак беше удивително да видиш как високопоставен полковник от Федералната агенция против наркотиците сърдечно се поздравява с двигателя на Казанская, една от двете най-известни групировки, търгуващи с дрога.

Тази странна среща се осъществи в „Бар-Дак“, близо до „Ленински проспект“. Клубът беше отворил заради Маслов — и нищо чудно, след като беше негов. „Бардак“ на сегашния руски жаргон означаваше и „бордей“, и „хаос“. Не беше нито едното от двете, макар наистина да се перчеше със забележителна сцена за стриптийз, оборудвана с пилони и доста необикновена кожена люлка, която приличаше на конска сбруя.

С пълна пара течеше открито прослушване за танцьорки на пилон. Опашката от млади блондинки с умопомрачителни тела се виеше около четирите стени на клуба, боядисан в лъскаво черно. Интериорът включваше масивни тонколони, редици с бутилки водка върху огледални рафтове и диско топки.

След като двамата мъже приключиха с потупването по гърбовете, Маслов ги поведе из подобната на пещера зала, през врата, от която се стигаше до коридор с дървена ламперия. Заедно с аромата на кедър се усещаше и полъх на хлор, който не можеше да се сбърка. Миришеше на фитнес клуб. Минаха през полупрозрачна врата и влязоха в съблекалня.

— Сауната е точно там — посочи Маслов. — Ще се срещнем вътре след пет минути.

Преди Маслов да продължи разговора с Борн, той настоя да се срещне с Борис Карпов. Борн беше мислил, че подобно съвещание е малко вероятно, но когато се обади на Борис, приятелят му с готовност се съгласи. Маслов беше дал на Борн името на „Бар-Дак“ и нищо повече. Карпов само беше казал: „Знам го. Ще дойда след деветдесет минути.“

Голи, с по една хавлия около кръста, тримата мъже се събраха в запареното помещение. Малката стая беше облицована също като коридора с кедрова ламперия. Покрай три от стените бяха подредени дъсчени пейки. В единия ъгъл имаше купчина нагорещени камъни, над които висеше шнур.

Когато Маслов влезе, дръпна шнура и поля камъните с вода. От тях се издигнаха облаци пара, понесоха се на кълбета към тавана, после надолу и обвиха мъжете, които седнаха на пейките.

— Полковникът ме увери, че ще се заеме с моя въпрос, ако аз се заема с неговия — рече Маслов. — Може би трябва да обявя, че аз ще се заема с проблема на Черкезов.

Докато Маслов казваше това, очите му проблясваха. Без своята широка хавайска риза той беше дребен, жилав човек със здрави мускули и нито грам тлъстини по тялото. Не носеше златни вериги около врата си, нито диамантени пръстени на ръцете. Неговите бижута бяха татуировките. Покриваха целия му торс. Но това не бяха недодяланите и често неясни затворнически татуировки, които можеха да се видят върху телата на мнозина като него. Всъщност Борн рядко бе виждал по-фино изпълнение — азиатски дракони, бълващи огън, с преплетени опашки и разперени крила.

— Преди четири години прекарах шест месеца в Токио — каза Маслов. — Само там си правя татуировки. Но това си е мое мнение.

Борис избухна в смях.

— Значи там си бил, копеле такова! Изринах цяла Русия за мършавия ти задник.

— В Гинза — каза Маслов. — Изпих доста коктейли саке мартини в твоя чест. Знаех, че никога няма да ме откриеш. — Той махна с ръка. — Но тази малка неприятност е зад нас; истинският извършител призна убийствата, за които бях заподозрян.

— Искам да знам повече за Леонид Данилович Аркадин — каза Борн.

Маслов разпери ръце.

— Някога той беше един от нас. После нещо му стана, не знам какво. Отдели се от групировката. Ако някой направи такова нещо, не оцелява дълго, но Аркадин няма равен на себе си. Никой не смее да го докосне. Обвит е в мрачна слава от убийства и безпощадност. Това е човек, който — да ти кажа — няма сърце. „Да, Дмитрий, може да ми отвърнеш ти. Но това не е ли истина за повечето от вашата порода?“ На това ще ти отговоря: да. Но Аркадин няма и душа. Ето тук се различава от останалите. Няма друг като него, полковникът ще ме подкрепи по този въпрос.

Борис сериозно кимна.

— Дори Черкезов се бои от него, както и нашият президент. Аз лично не познавам никой във ФСБ-1 или ФСБ-2, който иска да му се изпречи, да не говорим да оцелее. Той е като голяма бяла акула, убиецът на килърите.

— Не си ли малко мелодраматичен?

Маслов седна по-напред, с ръце на коленете.

— Слушай, приятелю, както ти е там името, този човек Аркадин е роден в Нижни Тагил. Знаеш ли го? Не? Ще ти разкажа. Тази шибана пародия на град, на изток оттук, в Южен Урал е адът на земята. Пълен е с комини, които бълват серни изпарения от металургичните заводи. „Бедни“ даже не е дума, с която да определиш жителите му. Те лочат домашна водка, която е почти чист спирт, и губят съзнание, където се случи да паднат. Милиционерите — макар че трудно могат да се нарекат такива — са толкова брутални и садистични, колкото и жителите. Както един гулаг е заобиколен от охранителни кули, така и Нижни Тагил е заобиколен от строго охранявани затвори. Тъй като освобождават затворниците дори без пътни за влака, те се установяват в града. Ти си американец и не можеш да си представиш зверството и жестокостта на жителите на тази човешка клоака. Никой друг, освен най-долните кримки — както наричат престъпниците, — не дръзва да е на улицата след десет часа вечерта.

Маслов избърса потта от бузите си с опакото на ръката.

— На това място е роден и израснал Аркадин. Точно в тази помийна яма той си създаде име, като изритваше хората от апартаментите им в старите съветски комплекси и ги продаваше на престъпници с доста пари, откраднати от обикновените граждани. Но това, което се е случило на Аркадин в Нижни Тагил, докато е бил млад — а аз не твърдя, че знам какво е то, — го преследва като вампир. Повярвай ми, като ти казвам, че никога не си срещал такъв човек. И по-добре, че не си.

— Знам къде е той — каза Борн. — Тръгвам след него.

— Боже — Маслов поклати глава. — Сигурно ужасно много ти се иска да умреш.

— Ти не познаваш приятеля ми — обади се Борис.

Маслов огледа Борн.

— Познавам го доколкото искам, мисля. — Той се изправи. — Зловонието на смъртта вече е над него.