Овидий
Метаморфози (60)

Аретуза

Пита кърмилна Церера, доволна, че пак си намери

рожбата: „Що, Аретуза, побягна, защо си свят извор?“

Млъкват вълните, глава из дълбокия извор надигна

речната нимфа, с ръка изцеди зеленикави къдри

и за предишната страст на потока елидски разказа:

„Принадлежах към рода на ахейските нимфи — тя

почна, —

никоя с повече ревност не бродеше по лесовете,

никоя с повече ревност не мяташе ловните мрежи.

Ако и да не залягах за славата на хубостта си,

ако и снажна да бях, ме зовяха все пак хубавица.

Но ме не правеха горда хвалбите за моята външност

и руменеех по селски за дарите на прелестта си,

радващи други, да бъда харесвана, смятах престъпно.

От Стимфалийския лес уморена се връщах — аз помня —

зноен ден бе и немалкият труд удвояваше зноя.

Гледам води — без въртоп си текат и без никакъв ромол,

бистри до речното дъно, през тях в дълбината отбройваш

камъче всяко, вълните едва-едва сякаш се плъзгат.

Бял върбалак и тополи, засмукали влагата, хвърлят

от само себе си сянка върху полегатите склони.

Аз до брега доближих, потопих най-напред ходилата,

после крака до коляно, незадоволена, събличам

меката моя одежда, на виснал клон върбов закачвам

и във водата се гола потапям. Удрям, загребвам,

плувам по всички похвати, протягам, размахвам ръцете.

Изпод водата внезапно дочух подозрителен шумол

и изумена се спускам към близкия бряг на потока.

«Де, Аретуза, забърза — Алфей от вълните извиква,

де тъй забърза» — извиква ми още веднъж с глас охрипнал.

Бягам аз, както си бях, без одежда. Оттатък реката

моята дреха остана. Той повече пламва, напира,

щом като гола ме вижда, изглеждам му вече готова.

Тъй се затичах и тъй подир мен полетя разярен той,

както с крила трепетливи пред ястреба гълъби бягат,

както връхлита на тях, трепетливите гълъби, ястреб,

чак до Орхомеп и чак до Псофида, и чак до Килена,

до еримантския студ, Меналонския кръг и Елида.

Аз устоявах в бега и не беше по-бърз той от мене,

ала, неравна по сили, не можех на бяг дълготраен

да издържа, докато той удържа на трудности дълги.

Въпреки туй през полета и през планини залесени,

през камънаци, скали, през безпътия аз не запирам.

Слънцето беше зад мене. В краката пред себе си

виждах

сянка грамадна, навярно я виждаше само страхът ми.

Ужас изпитвах от ека на близките стъпки, дъхът му,

силен, развяваше вече повезките мои в косите.

Морна от тежкия бяг: «О Диана — крещя, —

той ме стига!

Оръженоската своя спаси! Нали даваше често

аз да ти нося лъка и стрелите в набития стрелник!»

Чу ме богинята, грабна от своите облаци облак

най-тъмен и ме закри. Не навлиза потокът в тъмата,

не подозира той нищо, край свода на облака дебне,

два пъти мястото, дето се крих, невидял ме, отмина,

дваж той «Ио, Аретуза, ио, Аретуза!» извика.

Що преживях аз, горкана! Не е ли така и с овцата,

щом като вълчия вой край висока кошара дочуе,

или със заека в храста, когато съгледа враждебни

псешки муцуни и тяло от страх да помръдне не смее!

Но не отстъпва Алфей, че не вижда той никакви стъпки

да продължават навън, и той мястото с облака варди.

В този плен ледена пот ме побива по всичките части,

синкави капки се стичат от мене от цялото тяло.

Дето да сложа крака, образува се вир. От косите

капе роса и по-бързо, отколкото днес го разказвам,

аз се разплувам на влага. Потокът веднага познава

драгите струи, оставя си мъжкия преходен образ

и на вълните си сам се превръща, та с мен да се слее.

Делия почвата пуква и през пещери в мрак се свличам

чак до Ортигия — скъпа за мене, че тя се нарича

както богинята моя. И там ме на бял свят извежда.“