Овидий
Метаморфози (32)

Пентей

Туй произшествие с право прослави пророка далече

но градовете ахейски, прочу се гласът на авгура.

Само Пентей, на Ехион синът, срещу него въстава,

на боговете презрител, се смее над мъдрия старец

и над възвестената реч, укорява го за тъмнотата

И слепотата му клета. Разтърсил той къдри сребристи:

„Колко щастлив би бил ти, ако беше си зрака загубил —

рече му, — та да не видиш свещените Баххови тайнства!

Ден ще настъпи и той, пророкувам, не е тъй далечен,

в който ще дойде тук Либер новакът, синът на Семела.

Ако не го почетеш с почитта на храмовната служба,

ще те разпръснат разкъсан на хиляди части, с кръвта си

ще оскверниш и горите, и твоята майка и лели.

Тъй ще се случи. Не ще почетеш божеството със служба

и ще признаеш, че аз в тъмнотата си премного виждам.“

Щом наговори това, го прогонва синът на Ехион.

Всичко се сбъдва. Речта на пророка излиза правдива.

Либер пристига. Полята от празнични възгласи екват.

Тича тълпата — събрани мъжете с невести и майки,

и първенци, и народ се тълпят към незнайните тайнства.

„Кой бяс, о племе на Марс, змееродни — Пентей се

провиква, —

вашия ум заслепява? Медта ли, в мед удряна звънко,

силно ви действува, или рогът на извитата флейта

и чародейка измама, че вас, за които не бяха

страшни тръбата и мечът, и строеве копиеносни,

женският крясък неистов, от вино родената лудост,

тези безсрамни тълпи и дайретата кухи надвиват?

Старци, на вас да се чудя! Преплавахте цели морета,

тук да издигнете Тир, тук пенатите ваши изгнани,

а без борба ги предавате днес! На теб, по-яка възраст,

юноши, прилика моя, оръжие по ви прилича,

не тирс в ръцете и шлем на главата, не накит от листи

и не забравяйте, моля, отде произхожда родът ви,

за да почерпите смелост от дракона, който погуби

множества сам, но загина за своето езеро само,

за един извор, а вие за вашата чест победете.

Той храбреци умъртви, боязливци пък вие погнете.

Дръжте на бащина чест! Щом съдбата откаже на Тива

по-дълго да устоява, тогава мъже и хвъргачки

нека стените рушат, да трещи със желязото огън!

Клети без укор ще сме, ще окайваме нашата орис,

без да я крием, ще плачем, но без да се срамим от сълзи.

Тива ще падне сега под властта на момче беззащитно

и към война, към стрели, към яздитни коне безучастно —

но затова му подхождат коси, напоени със смирна,

женски венци, златоткана везба по одежди и пурпур.

Но — отхвърлете го само — заставил го бих да признае,

че сам измисля и своя баща, и лъжовните тайнства.

Щом като беше Акризий достатъчно смел да отблъсне

мнимия бог, да затвори пред него вратите на Аргос,

как пришелецът ще сплаши Пентей ведно с цялата Тива?

Бързо идете! — така на слугите нарежда. — Идете

и окован доведете тук вожда, недейте се бави!“

Дядото и Атамант, и тълпата останали близки

остро го мъмрят, напразно опитват се да го възпират.

Слава той по-зъл след всеки съвет и бесът му се дразни,

спиран от други, нараства, и всякоя пречка му вреди.

Аз тъй съм виждал поток — там, където по пътя не среща

пречки, е по-плавен, бяга с умерен шум към равнината.

Дето му пътя препречват скали наслоени и стволи

пени се, ври и кипи, над преградите по̀ свирепее.

Ето ги, връщат се в кръв и отвръщат на своя стопанин,

който ги пита за Бакха: самият Бакх те не видели.

„Но заловихме — добавят — ей този съпътник на култа,

негов слуга.“ И въвеждат — с ръце зад гърба му —

тиренец,

който веднъж бил последвал свещените тайнства на бога.

Стрелна го с поглед Пентей — от гнева му искряха очите.

Ако и да не желае мъстта си да бави, той почва:

„Ти ще умреш, но да бъде смъртта ти поука, кажи ми

твоето име наред с имената на твоите татко,

майка, родина, защо си участвувал в новите

тайнства?“

Той най-спокойно: „Зоват ме Ацет — отговори, — изхождам

от Меонийския край. От родители прости роден съм.

Не наследих от баща си полета, ни бикове яки,

да ги орат, ни стада вълнодайни, ни други добитък.

Беше бедняк той самият и цял живот с мрежи и куки

мамеше риба и с тръст я изтегляше, както се мята.

С този поминък живя и когато на мен го прехвърли:

«Ето, приемнико мой, на труда ми наследнико — рече, —

моя имот и богатство!» Остави ми той пред смъртта си

само едната вода. Бащиния бих нея нарекъл.

Скоро пък, да не стърча все по тия скали, се научих

още кърмата на кораб с десницата да управлявам

и да завъртам. Козата еленска — дъждовно светило,

Мечките аз разпознавам, Тайгета, звездите Хиади

и домовете на бури, и годните пристани морски.“