Овидий
Метаморфози (136)

Оръжието на Ахил

Седнаха войнските вожди, отвред огради ги народът.

Аякс, героят със шита от седем наслойки, въстана —

неовладял яростта си, навъсен си поглед отправи

върху сигейския бряг и оттам върху цялата флота,

дигна ръце и възкликна: „О Юпитер, тука сред стана

нашият спор се решава и с мен Одисей се сравнява,

но той не се колеба да отстъпи пред плама на Хектор —

аз го изтраях и аз го отхвърлих от ей тази флота.

По-безопасно е, вярно, с преструвки слова да воюваш,

вместо с юмрук да се бориш. Не съм аз способен в езика,

но той в делата, аз както съм силен в борби безпощадни

и във вълнежа на боя, така той е силен в брътвежа.

Своите подвизи няма, пеласги, пред вас да изреждам,

вие сами ги видяхте. Делата си той да разкрива,

вършени без очевидец — едничка нощта ги познава.

Искам, признавам, голяма награда. Но нейната стойност

този съперник смалява. Не струва за Аякс да иска,

ако и нещо огромно, кога Одисей го поисква.

Вече при туй състезание той получава награда:

и да загуби дори, ще се казва, че бил мой противник.

Аз, и дори да ми някой оспорва дела и геройства,

по благородството силен бих бил: Теламон ме е раждал —

с бойкия Херкулес той налетя на троянската крепост

и с пагасейския кораб достигна брега на Колхида.

Той е синът на Еак, съдия на безмълвните сенки,

дето Сизиф Еолидът се мъчи с огромния камък.

Юпитер, висшият бог, припознава Еака за свой син,

тъй съм самият аз Аякс на Юпитер трети потомък.

Но пък защо да прибягвам до някакъв ред на предците,

ако, ахейци, не ме той сродява с Ахила велики?

Беше ми истински брат, и наследството братово търся.

Ти пък, роден от кръвта на Сизифа, подобен на него

в хитрост, в измама, защо се вреш в чуждия род Еакидов?

Или понеже аз пръв без доносчик съм грабнал доспеха,

ще ми откажат доспеха и този ще има предимство,

който последен го взел, отклонил се от бойния поход

с мнима полуда, додето на Навплий синът, и от него

по-находчив, е показал лъжата на този страхливец,

и то за своя вреда, и го въоръжен тук довлякъл?

Всяко оръжие той е отблъсвал, а първото търси!

Аз да остана без почит, лишен от дара братовчедов,

че връхлетях героично на първата още опасност!

Де да му бе лудостта нелъжлива, да вярвахме в нея,

нямаше заедно с нас пред фригийската крепост да идва

само за злостни съвети! Ти, сине Пеантов, не щеше

поради наша вина да останеш отхвърлен на Лемнос,

дето — мълвят — пещери и гори обитаваш, скалите

с вопли затрогваш, проклинаш заслужено Лаертиада,

та богове ако има, дано ти го клетвите стигнат.

Който се кле като нас да участва в същия поход,

войнският вожд, на когото остави в наследство лъка си

Херкулес — ах! — той се мъчи сега и от глад, и от болест,

храни се и се облича от птици и носи стрелите,

определени за гибел на Троя, за лов на пернати!

Все пак живее, защото не е придружил Одисея.

Искал би сам Паламед злополучният да си остане,

щеше да бъде той жив, ако не, да загине почтено.

Че му разкри — за нещастие! — той лудостта, не прости му,

наклевети го, че бил ни предал. Клеветата изкусно

той подкрепи, че показа зарито от него уж злато.

Тъй Одисей обезсили ахейската мощ чрез убийство

или прокуда — така се сражава, така е опасен.

Верния Нестор дори в сладкодумствата да превъзхожда,

как ще ме той убеди, че не е престъпление, дето

Нестор в беда изостави? Кога Одисея за помощ,

от старостта той безсилен, помоли — раниха му коня, —

беше от своя другар изоставен. Че то не е басня,

знае синът на Тидей. Той го викаше често по име,

смъмра приятеля плах и за бягството той укори го.

Със справедливи очи боговете към смъртните гледат!

Помощ не даде, но ето потърси и както оставя,

трябваше да го оставят, присъдата сам си изрече.

Своите вика на помощ — притичвам и виждам: трепери,

бледен от уплах, уплашил се бил от грозящата гибел.

Тичам, огромния щит върху него лежащия слагам

и му душата бездейна избавям — тъй евтина слава!

Но ако още упорстваш, на мястото нека се върнем:

там е противникът, там си ранен, там по навик трепериш,

свил се под щита. Да почнем сега да се браним под щита.

След като аз го избавям — че нямал от раната сили, —

с все сила в бягство се втурва, не бави го раната вече.

Хектор наблизо увлича в борбата дори боговете,

дето вилнее, не ти, Одисее, единствен се плашиш,

плашат се и храбреците: такава уплаха възбужда!

И както той тържествува над своето кърваво дело,

аз го замерих с балван и го възнак прострях на земята.

Щом се огледа с кого ще се бие, едничък утраях,

вие, ахейци, желахте на мен да се жребият падне.

Беше молбата ви чута. И мен ако питате вие

как се завърши двубоят, не съм побеждаван от него.

С Юпитер, с огън и меч застрашават данайската флота

войни троянци — къде бе витийството на Одисея?

С гръд аз хилядата съда прикрих — за поврата надежда.

Ето за толкова съда на мене доспехите дайте,

но, да си правото кажа, за тях е честта по-голяма,

а не за мене, защото е нашата слава еднаква —

Аякса търси доспехът, не Аякс доспехите търси.

Да ме сравни с Рез мъжът от Итака и с плахия Долон,

с Хелен, сина на Приам, похитен с помощта на Палада!

Нищо деня не е сторил и нищичко без Диомеда!

Щом за тъй слаби заслуги раздавате вие доспехи,

то след делба Диомед по-голямата част да получи.

На итакиеца те за какво са? Невъоръжен, той

вечно воюва и мами коварно небрежен противник.

Яркото злато на шлема с искрящия негов отблясък

биха го лесно издали, когато се тули зад храста,

но дулихийският лоб не издържа под шлема Ахилов

тежест такава, не може да бъде за слабите мишци

друго, освен непосилно пелийското копие тежко.

Нито пък щита, на който е ваян светът, ще подхожда

на малодушна левица, родена за хитрости само.

Що ли, безсрамнико, искаш дар, който ще тегне над тебе?

Ако народът ахейски те възнагради по погрешка,

ти на врага си не страх ще внушаваш, а плячка ще станеш,

няма и с този бяг, с който надвиваш, страхливецо, всички,

да се спасяваш, когато навличаш такива товари.

А прибави и това: неучаствал в множества битки,

твоят щит още е здрав. От стрели многобройни улучван,

моят е станал решето. Той трябва да търси заместник.

Най-после (тук нима думи са нужни?) да видим делата.

Но захвърлете доспеха на храбрия мъж сред врага и

щом по повеля го той донесе, наградете го с него.“

Теламонидът завърши. Последните думи народът

с ропот посрещна, додето синът на Лаерт се възправи,

след като беше за кратко очи приковал към земята,

дигна ги към първенците, отвори уста и гласът му

в тона си пак зазвуча и потече приятна речта му:

„Ако, пеласги, по мое и ваше желание беше,

нямаше тук да се спори за толкова ценно наследство.

Щеше, Ахиле, да имаш доспеха си, тебе пък ние.

Но щом от мен и от вас го изтръгна горчивата орис

(в същото време избърса очи, като че просълзени),

кой по-добре ще замести Ахила велики от оня,

който накара героя данайската рат да последва?

Но тъпотата не може да бъде предимство за Аякс,

нито на мене, ахейци, да вреди разсъдъкът, който

винаги бил ви е ценен, и словото, ако го имам —

служа си с него за мене аз днес, за самите вас често, —

нека не буди ненавист. От дарбата кой се отвръща?

Прадеди и произход, и което не съм придобил сам,

мои едва ли наричам, но щом като Аякс изнесе,

че бил на Юпитер правнук, и моята кръв сътворил е

Юпитер — същи стъпала и мене отделят от него.

Моят баща е Лаерт, а пък негов Аркизий, а негов

Юпитер и между тях не е никой злодей и прокуден.

Чрез килениеца аз и по майчина линия водя

още едно благородство. От бог са и татко, и мама.

Но не защото родът ми от майка е по-благороден,

нито, защото баща ми не е кръв на брата проливал,

искам оръжие спорно. Съдете сега по заслуги.

Но да не смятате вие заслуга на Аякс това, че

братя били Теламон и Пелей — не се родството гледа,

а доблестта на героя в отсъда на плячка такава.

Ако се търси най-близко роднинство и първи наследник,

той е родителят негов Пелей или Пир е, синът му.

Де са правата на Аякс? — Навярно във Фтия и Скирос!

Но не е по-малко сроден с Ахил братовчедът му Тевкър.

Той нима иска, нима ако иска, ще вземе доспеха?

И тъй, понеже при спора ни става въпрос за геройства,

повече подвизи аз съм извършил, отколкото мога

с думи докрай да разкажа, но все пак поред ще започна.

Бъдната гибел прозря Нереидата, негова майка,

и преоблече сина си и всички въвлече в заблуда,

също и Аякс, с изкусно предрешаване на облеклото.

Но между женския накит аз вмъкнах оръжие, дето

мъжкия дух да събуди у него. В моминска носия

беше героят. Щом щита и крепкото копие пипна,

«Сине божествен — му рекох, — очаква те, да я порутиш,

Пергама! Но що се бавиш да сринеш могъщата Троя?»

Сложих ръка върху него, при храбрите храбрия пратих.

Тъй че делата му стават и мои. Аз Телеф ударих

с копие и го сразих, победен след молба излекувах.

Тива да рухне, е моя заслуга. И Лесбос, и Скирос,

Тенедос, Хриза и Кила, живелища на Аполона,

вярвайте, аз покорих. Припишете на тази десница,

че до самите основи порутих стените лирнески.

Другото да премълча, аз доведох на храбрия Хектор

унищожителя, падна чрез мене прочутият Хектор.

Зарад доспеха си, с който намерих Ахила, желая

този. От мъртвия искам, което на живия дадох.

Щом горестта на един бе засегнала всички данайци,

срещу Евбея в Авлида се сбират хилядата съда.

Вятърът, дълго очакван, не вее или пък насреща

вее. Оракул жесток повелява за жертва невинна

щерка си да принесе Агамемнон пред гневна Диана.

Но го отхвърля бащата, сам сърди се на боговете.

Цар е той, но и родител. Склонявам за общото дело

чрез убедителни речи сърцето му бащино меко.

Трябва сега да призная — Атрид да прощава! — спечелих

делото не съвсем леко пред неблагосклонния съдник.

Все пак народното благо го скланя, и братова чест и

санът от царския жезъл, той славата с кръв да изкупи.

Бях и при майката пратен — не трябваше да се съветва,

а с хитрина да се мами. Да бе теламонецът пратен,

щяха платната и днес да очакват попътния повей!

И в Илпопската крепост изпратен сърцат говорител

влязох, видях, посетих аз съвета на гордата Троя —

беше все още гъмжило от войни. Безстрашно застъпвах

делото на общината на Гърция, мен поверено.

Париса аз обвинявам, поисквам грабежа — Елена,

и увещавам Приам и Антенор, Приамов съветник.

Парис със своите братя и техните хора грабачи

с мъка сдържаха престъпни ръце (Менелае, ти знаеш!).

Пръв път през оня ден с тебе споделяхме обща опасност.

Дълго е да ви разказвам какво съм за общото благо

словом и делом извършил през тази война продължила.

Беше след първите схватки за дълго останал врагът ни

скрит зад стените на Троя и нямаше явни двубои,

чак на десетото лято избухнаха пак боевете.

Що вършиш толкова време, щом само сражения знаеш?

Как го оползотвори? Ако питаш за мои прояви:

хитро подмамвам врага ни, опасвам със ровове стана,

нашите аз ободрявам с търпение те да понасят

дългата тежка война, поучавам ги как да се хранят,

как да се въоръжават. Изпрашат ме, дето е нужно.

Ето чрез образ присънен подведен от Юпитер, царят

дава повеля по стана да свърши военната мъка,

на божеството опрян, той веднага намира подкрепа.

Аякс не се осмелява да иска на Пергама края!

Нека се бие, щом може! Защо не възпря бегълците

и що не грабна доспеха за пример на сган колеблива?

Премного нивга не е то освен за такъв самохвалко.

Сам дори бяга. Видях го, от гледката сам се засрамих.

Щом като ти се затече да вдигаш безславно платната,

тозчас: «Що вършите — викнах, — каква ви е лудост

обзела

да изоставяте Троя, едва не превзета, другари?

Що, освен срам на десета година отнасяте в къщи?»

С тези и други слова — сладкодумен от мъката станах —

върнах назад бегълците от флота, отпуснал платната.

Свиква веднага Атрид от уплаха обзетите хора

и не посмява ни дума да каже синът Теламонов,

докато даже Терсит се решава да сипе нападки

срещу царе, но пред мене не бе безнаказано дързък!

Ставам аз и насърчавам за боя унилите войни

и като виквам, гласът ми възвръща куража загубен.

Ако наистина той оттогава е нещо извършил,

следва да бъде то мое, че аз го от бягството върнах.

Най-после кой от данайците би те възхвалил и търсил?

Винаги с мене обмисля какво да извърши Тидидът,

той ме цени и на своя другар Одисей доверява.

Струва си: бях предпочетен сред толкова хиляди граи

от Диомед. За това не помогна ми никакъв жребий.

Но ако мимо тъмата и опасността от вразите

унищожавам аз Долон, фригиеца, който безстрашно

дръзна каквото и ние — тогава едва той издаде

и аз узнах що крои срещу нас вероломната Троя, —

нямаше, след като всичко научих, какво да съгледвам,

можех назад да се върна заслужено с почест и слава.

Но се не задоволявам, поемам към шатъра Резов

и насред стана посякох и царя, и царската свита.

След като всичко постигнах, аз победоносно се върнах

сякаш на весел триумф въз откарана в плен колесница.

Дайте доспеха на този, чиито коне за нощта бе

Долон условил, на мене, и ти ще си, Аяксе, по-мек!

Свитата на Сарпедон, на ликиеца, с меча подавих —

трябва ли да го разказвам? — прострях върху техните

кърви

Керан, сина на Ифит, и Аластор, Алкандър и Хромий,

Халий, Ноемон, Пританис, отдадох на гибел внезапна

Херзидамант, подир него погубих и Тоон, и Харопс,

Еном, когото съдбата преследваше неотстъпчиво,

и не тъй знатни мъже, въз които стоварих десница

под крепостта на града. Но и рани аз, граждани, имам,

и то на славни места. Да не вярвате само на думи,

вижте ги тук!“ И с ръка си одеждата свлече и рече:

„Ето гърдите, които за вас са се винаги били!

Аякс за тия години не жертва капка кръвчица

в полза на своите другари. Той рани по тялото няма.

Дето се бие в гърдите, че за пеласгийската флота

срещу троянци се бил, срещу Юпитер, нямайте вяра.

Бил се, признавам — не ми е по нрава да омаловажавам

чужди заслуги от завист. Но бива ли да си приписва

общи заслуги? Не бива честта ви той да ощетява!

Внукът на Актор отби под доспех на Ахила троянци —

иначе чълните, с тях и бранителят, щяха да пламнат.

А си втълпил, че нападнал бил въоръжения Хектор,

без да продума ни дума за царя, за вожда, за мене.

Беше деветият там, предпочетен пред други по жребий.

Но как, воителю храбър, завърши накрая борбата?

Хектор се отдалечи незасегнат от никаква рана.

О аз, нещастен, принуден с такава печал да си спомням

оня час, в който Ахил, твърдината на граите в битви,

падна! Не можеха сълзи, не можеше скръб, ни боязън

да ме сдържат от праха да не дигна трупа на мъртвеца.

Ей тук на рамо понесох трупа на Ахила, на рамо

тези оръжия, дето и днеска желая да нося.

Имам достатъчно сили да нося могъщи товари,

сигурно имам сърце да усети и вашата почит.

Та затова ли се моли лазурната майка богиня

с толкова страст за сина си, че този небесен подарък,

дело на дивно изкуство, да кити войник недодялан

и простоват? Той не знае релефа, изваян на щита —

и океан, и земя, светила на небето високо,

още Плеяди, Хиади и Арктос, отбягващ вълните,

и градовете различни, блестящия меч на Орион, —

иска оръжие той, за което познание няма!

Дръзва пък да ме вини! Пред несносната служба на Марса

късно едва съм се бил причислил към страхотния почин,

но не съзнава, че той за Ахил, за храбреца, злослови.

Ако преструвката смяташ вина, то виновни сме двама,

ако бавежът е грях, аз по-рано от него пристигнах.

Мен задържа любовта на съпруга, Ахила — на майка.

Тяхно е първото време, а ваше — което остава.

Но и дори да не се защитя, не боя се от укор,

който споделям с героя. И все пак Ахила намери

на Одисея умът, не на Аякс умът — Одисея.

Че върху мене изсипва с езика си хули, не бива

да ни учудва. Безсрамни слова и към вас е подхвърлял.

Ако е срамно за мен да виня Паламеда лъжливо,

чест ли ще бъде за вас, че го вие признахте виновен?

Но Навплиад не можа да отбие тъй страшния укор

и очевиден, та вие не само му чухте вината,

но и с очи я видяхте. Цената лежеше пред всички.

Ни, че синът на Пеант обитава Вулканския Лемнос,

мога да бъда винен — защитете си вие делата! —

ваше решение беше. Наистина мой бе съветът

той да остане далече от пътя и воя на боя

и да смекчи на спокойствие там нетърпимите болки.

Но той се вслуша и жив е! Съветът не само бе верен,

щастие той му донесе. Достатъчно бе, че е верен.

Но го пророците викат, че Пергама трябва да падне —

мене не пращайте вече! Синът Теламонов да иде

да усмири с красноречие мъж, и от бяс, и от болки

буйстващ, и да го тук доведе чрез каква да е хитрост.

По-скоро ще потекат на Симбент водите обратно,

Ида без лист ще остане и помощ Ахея на Троя

ще обещае, преди да помогне на грайското племе

Аякс глупакът, щом аз от борбата за вас се отдръпна.

Хайде бъди, Филоктете хаплив, на другари, на царя

враг и на мене, сипи въз главата ми клетва след клетва,

мъчен от болки желай да ти някога падна в ръцете,

моята кръв да пролееш и както над тебе наложих,

също така и над мене насилие ти да наложиш.

Въпреки всичко ще дойда при теб да те върна обратно,

ако склонява Фортуна стрелите ти да овладея,

както веднъж овладях аз дарданския птицегадател,

както разкрих чрез божествен оракул съдбата на Троя,

както задигнах от храма лика на фригийска Минерва

сред враговете! И с мене желай да се Аякс сравнява?

Но да се Троя превземе без нея съдбата не дава!

Де е тук Аякс, храбрецът? Къде са предвзетите думи

на мъж смелчага? Защо се страхуваш? Защо Одисея

стражи не плашат, минава през тях, на нощта доверил се,

и пряко мечове диви не само в стените троянски

и във високата крепост ще влезе, самата богиня

ще похити той от нейния храм, през врага ще я носи?

Ако не бях го извършил, напразно синът Теламонов

в лява ръка би поел седмослойната бичешка кожа.

В тази нощ аз извоювах над Пергама твърда победа,

в тази нощ Троя оборих, направих я аз победима.

Но не сочи ми с лице и със шепот сина на Тидея,

моя приятел, той има частта си от тази заслуга.

Щита и ти не държа над съюзната флота самичък,

беше сред цяло гъмжило, на мене един мъж ми стигна,

ако не знаеше той, че храбрец пред умника отстъпва

и че не се награждава десницата необуздана,

щеше да иска доспеха. След него по-скромният Аякс

и Еврипил, смел при бой, и синът на Андремона знатен,

също тъй Идоменей, Мерион, сънародникът негов,

би го поискал, и братът на старшия син на Атрея.

Те са могъщи в ръката и в Марса не са подир мене,

но пред ума ми отстъпват! Юначна десница ти имаш,

но се нуждае умът ти да бъде от мен ръководен.

Силен си ти, но без разум, а аз в бъднината се вглеждам.

Ти си способен за бой, но за бой часовете Атридът

заедно с мене подбира. Ти с тялото полза принасяш,

аз пък с духа си и както кърмачът на кораб надраства

служба весларска и както водачът стои над боеца,

тъй по-високо от тебе съм аз. Но в човешкото тяло

по е могъща гръдта от ръката — в гръдта е животът.

Вие, водачи, отдайте доспеха на вашия бдител!

Дайте ми тази награда в отплата за моите грижи

и безпокойства, които понесох през тия години.

Мъката вече привършва. Отблъснах омразната орис,

Пергама аз овладях — разгромима тя стана чрез мене.

В общата наша надежда да падне троянската крепост

и в боговете, които отнех от вразите, ви моля,

още във всичко, което разумно сега ще се върши,

ако все още е нужна постъпка стремглава и дръзка

и според вас ако нещо на Троя оставя съдбата,

мене спомнете, на мен не дадете ли вие доспеха,

дайте на тази!“ И сочи съдбовния лик на Минерва.

Беше затрогнат съветът. Какво сладкодумството може,

тук прилича: сладкодумникът взе на храбреца доспеха.