Овидий
Метаморфози (111)

Хиацинт

Също и теб, Амиклиде, отнесъл би Феб на небето,

ако тъжовната орис му беше оставила време.

Все пак, доколкото може, си вечен и колчем подгони

зимата цветната пролет и водните Риби Овенът,

ти се надигнеш отново в зелени морави и цъфнеш.

Най-вече тебе обикна баща ми, останал бе Делфи,

който заема средата на целия свят, без защитник,

докато богът спохожда Еврота и неукрепена

Спарта, не иска да знае за лирата и за стрелите.

Той се забравя, готов е да носи ловджийските мрежи,

псетата води и следва младежа през непроходими

върхове и с непрестанно общуване плама си храни.

Между настъпваща нощ и изминала нощ по средата

беше Титанът, от двете еднакво далеч отстоеше.

Двамата, дрехи свалили, от сока на тлъста маслина

лъснали, почват на хвърлей на диск състезание

дружно.

Диска пръв Феб запокитва и праща високо в ефира

и с тежестта му раздира в летежа му облаци срещни.

Падна отново на твърда земя подир дълга забава

дискът. Така той показа мощта и похвата на бога.

Непредпазлив, Тенарид, от страстта към играта увлечен,

стрелна се пръв да поеме кръга, но от твърдата почва

дискът отскочи със сила нагоре и право в лицето

теб, Хиацинте, уби. Побледня не по-малко от тебе

и божеството, повдига ти тялото, рухнало вече —

ту се опитва да върне топлика, ту успокоява

тъжната рана, ту с билки душата излитаща спира.

Но не помага изкуство, бе раната неизлечима.

Както когато в градина ръката превие шибой и

лилия, в чашката с жълто езиче, и мака изправен,

вехнат внезапно цветята, отпускат глава натежала,

повече не устояват, заглеждат с венчета земята,

тъй му поляга и гасне лицето, самата му шия,

от живостта си лишена, натяга и клюмва на рамо.

„Ойбалов сине, ти падаш, изтръгнат от първата младост —

рече Феб, — виждам те аз наранен и престъпникът аз съм.

Ти си ми мъка и дело. Ще бъде десницата моя —

за гибелта ти причина — виновна в надгробния надпис.

Ала къде е вината? Нима се наричам виновен,

че съм играл? Че съм любил, вина ли това се нарича?

Само да можех живота заслужено сам или с тебе

аз да загубя! Защото съдбовен закон ни обвързва,

ти ще си винаги с мен, на душата ми и на устата.

Ще те възпявам и с песен, и с лира, задвижвана с пръсти,

в цвете превърнат, ще пазиш завинаги стона ми в надпис.

Време ще дойде, когато най-храбрият херос ще бъде

в същото цвете превърнат и в същите листи подписан.“

Докато с вярна уста Аполон бъднината вестява,

ето изтекла кръвта на младежа, обагрила злака,

повече кръв не остава. Пониква от пурпур тирийски

по-ярко цвете и форма на лилия то получава,

само че тя е сребриста, а цветето яркочервено.

Феб — почитта бе дар негов, с това се не задоволява.

Сам на листата надписва той своята горест и АЙ АЙ —

вопълът на жалостта, върху цветето надпис остава.

Спарта не чувствува свян, че роди Хиацинта. Честта му

трае до нашите дни. Хиацинтии всяка година

по обичай на предците с достоен разкош се празнуват.