Джон Кейс
Танцуващият с духове (6)

5.

Вашингтон

21 декември 2004

Неща като това тревожеха Рей Коваленко. Не дрънченето с ятагани по „Ал Джазира“, нито непрестанните заплахи по „Ал Фарук“. А нещата, които не можеше да обясни. Като онзи висок тип с шинираната ръка и куфарите.

Агентът на ФБР седеше в затъмнената стая и гризеше една от дръжките на слънчевите си очила. В другия край на съвещателната маса на деветнайсетинчовия монитор се въртеше черно-бял видеоматериал. В долния край на екрана светеха цифрите на датата и часа:

18.12.04

17:15

Резолюцията не е лоша, помисли си Коваленко, но контрастът за нищо не става. Мешавица от оттенъци на сивото и кажи-речи нищо друго. Службата по транспортна сигурност би трябвало да подсигури по-свястна техника.

Записът беше направен на летище „Дълес“. Служител на „Бритиш Еъруейз“ забелязал два куфара, които стояли пред билетната каса „половин час, може и повече“, и се обадил на транспортната сигурност. Когато никой не потърсил куфарите, от СТС отцепили района и вдигнали под тревога летищната полиция. Изпратен бил отряд за бързо реагиране и терминалът бил евакуиран.

Та тези „първи реагиращи“ (или първосигнално реагиращи, защото си бяха такива) решили, че ситуацията е подозрителна, и поискали да пратят сапьори, които да унищожат куфарите на място. За щастие имало по-умни глави и те надвили.

Един носач си спомнил, че е закарал въпросните куфари до касата. „Човекът беше с обездвижена ръка, затова оставих багажа му отпред. Не е голяма работа. Правим го често.“

Представителката на ИЦТЗ — Интеграционния център по терористични заплахи — се изкашля, после още веднъж. Коваленко я погледна и веждите му се сключиха.

Андреа Кабът беше нещо като легенда, умна и привлекателна, на висок пост в ЦРУ, някъде около четирийсетте. Говореше се, че имала „свои пари“ — при това много. Израснала в Мароко (баща й ръководел пристанищните власти в Казабланка), тя обичаше да се шегува, че английският й бил „трети език“. Френският и арабският били първите два, китайският — четвърти.

Сега беше с тъмен костюм, с перлен наниз на шията, осемсантиметрови токчета и контактни лещи в неестествен син цвят — индигово, каквото можеш да видиш само в анимационните филмчета на Дисни. Също като на Коваленко, и на нея й предстоеше преместване. В нейния случай — в Куала Лумпур, където да оглави местното управление.

Интересна жена, помисли си Коваленко. И не от срамежливите при това. Чувал беше, че веднъж изпяла химна пред четиридесет хиляди души на футболен мач на стадиона „Робърт Ф. Кенеди“ във Вашингтон. Явно не се стряскаше лесно. Дори една идея по-трудно от препоръчителното. Едно от момчетата, с които Коваленко играеше покер, офицер от контраразузнавателния отдел на управлението, разказваше как побесняла заради едно транспортиране на затворник, което лично уредила в Източна Турция. Отвличането минало като по вода. Натикали обекта в малък хладилен камион и го карали триста мили до самолета, който трябвало да лети до военноморската база в Гуантанамо. Представете си всеобщата изненада, когато отворили вратата на хладилната камера и намерили затворника мъртъв. Някакъв проблем с въздушната циркулация.

Имаше още няколко такива истории — или не точно истории. Слухове по-скоро. Един полковник, работил с Кабът в Турция, се намръщи, когато Коваленко го попита за нея. „Интересна жена…“ „Какво имаш предвид?“, попита го Коваленко. „Ами, отговори смутено полковникът, понякога става доста агресивна по време на разпит. Не че това непременно е лошо, побърза да добави той, просто… ти идва като гръм от ясно небе, когато го видиш с очите си.“

Нищо от чутото не тревожеше Коваленко. Ако питаха него, Андреа Кабът беше съвършена. Единственият й недостатък — и единствената причина да не я е вкарал още в леглото си — беше онази история с китайския. Именно това го тревожеше. Затова се мръщеше и в момента. Защото щом Андреа говореше китайски, вероятно говореше с китайци. Така че, макар кашлицата й най-вероятно да означаваше настинка или грип, като нищо можеше да е и нещо друго. Нещо китайско. Нещо като острия респираторен синдром или птичия грип.

Докато Коваленко прехвърляше тази мисъл през главата си, Андреа се наведе към монитора и присви очи.

— Спри тук — прошепна тя.

Коваленко натисна паузата. Образът показваше мъж, застанал в края на опашката пред касата на „Бритиш Еъруейз“. С дълго тъмно палто и мека шапка. Чертите на лицето му се различаваха добре.

— Това ли е той? — попита Андреа.

Коваленко изсумтя. Мъжът на записа имаше шина на ръката, все едно е счупена. Може и да беше счупена. Но едва ли, ако питаха Коваленко. Превръзката най-вероятно беше трик, начин да пробута куфарите си на носача, така че самият той да не ги носи и да не бъде заснет в близост до тях. Нещо такова беше направил и Тед Бънди, преди да го приспят завинаги.

— Добре — каза Андреа.

Записът тръгна отново, а Андреа пак започна да кашля.

„Само това ми трябва, помисли си Коваленко, да се удавя в собствените си секрети.“

От единайсети септември караше на мускули и добро желание. Почти не слизаше от самолета — от Вашингтон до Хамбург, от Хамбург до Дубай. От Дубай до Манила. Джакарта, Исламабад. И навсякъде мръсотия, с изключение на Хамбург. Имунитетът му се беше сринал, биологичният му ритъм така се беше объркал, че не знаеше кога е ден и кога е нощ, и изобщо се чувстваше като пълен парцал. А тази сграда, свряна във Военноморския комплекс, беше голяма част от проблема. Като „обезопасен сграден фонд“ прозорците й бяха зазидани с тухли още от седемдесетте, когато националната разузнавателна служба се беше настанила тук, за да проучва сателитни изображения. Беше място, където „слънце не грее“, буквално. Често му се струваше, че всички работещи в сградата са болни или са на път да се разболеят. „Като мен — помисли си Коваленко. — Нещо ме гази от много, много време.“

На монитора мъжът с пострадалата ръка говореше с някого на опашката.

— Кое е това момиче? — попита Андреа, вперила поглед в монитора. — Знаем ли коя е?

Лаконичен глас с британски акцент долетя от сумрака в другия край на масата:

— Неееее. — Думата май няма да свърши никога, както я е проточил, помисли си Коваленко. — Боя се, че не.

— И защо? — попита Коваленко. — Самолетът е ваш. Имате списък с пътниците. Толкова ли е трудно да проверите?

Британецът изпълни дробовете си с положителни йони и въздъхна. Беше таен агент, казваше се Фреди и работеше като офицер за свръзка с МИ-6.

— Ами понякога е доста трудно всъщност! — каза той и се наведе напред. — На борда е имало сто тридесет и една жени, които фигурират в списъка с имената си. Не с възрастта, теглото или мястото си на опашката. Не разполагаме с достатъчно човешки ресурс, за да ги открием всичките. Особено при положение, че нищо особено не се е случило. — Спря поглед на Коваленко. — Може би когато отидете в Лондон…

— Лондон? — прекъсна го Андреа.

Коваленко вдигна рамене.

— Той е новият шеф там — обясни Фреди. — Не ви ли е казал?

— Не. — Андреа изглеждаше впечатлена.

— Още не е официално — измърмори Коваленко.

Мъжът на монитора обърна гръб на момичето, отдалечи се и излезе от обсега на камерата.

— Това е всичко — обяви Коваленко. — И нека бъде светлина. — Гледаше записа за девети път и знаеше, че няма какво повече да се научи от него.

Неоновите лампи на тавана се включиха с жужене. Коваленко стана и прекоси стаята до друга маса, където стояха отворени два куфара на колелца. Във всеки имаше купчина вестници, овързани с канап. Отпечатъци нямаше. Никъде.

— Двадесет и два паунда — каза Коваленко. — Всеки.

— Десет килограма — пресметна Ферди.

— Нали и аз това казах.

Андреа се усмихна, като въртеше разсеяно между палеца и показалеца една от перлите на врата си. След миг каза:

— Двадесет и два паунда не звучат американски. Онзи, който е подготвил багажа, е мислил в метрични мерни единици.

Британецът се замисли върху казаното, после се изкиска.

— Е, ето че имаме напредък. Не само че нищо не се е случило, но… — Той присви очи и се огледа с театрална подозрителност. — Има основание да се смята, че зад това се крие чужденец.

Дори Коваленко се засмя. Но само за миг.

— Работата е там — каза той, — че нещо все пак се е случило.

Гласът на Фреди тежеше от скептицизъм:

— Така ли? И какво е то?

— Било е тест.

Британецът обмисли тази възможност.

— Това е — обяви Коваленко.

— Не е изключено — каза Фреди. — Или пък е безвкусна шега.

— Ако е било шега, на шегаджията му е излязло солено. Куфарите са чистак нови и скъпи — обясни Коваленко.

— Прав си, разбира се, но… защо да си прави толкова труд? Ако искаш да убиеш куп хора на летището, защо ти е да правиш репетиции? Защо просто не… защо да не гръмнеш бомбата от първия път и да приключиш?

— Именно — отвърна Коваленко.

Агентът от МИ-6 изкриви лице в гримаса.

— А и защо точно летище? Железопътните гари са далеч по-лесна мишена. Ресторанти, киносалони…

Коваленко се обърна наляво.

— Андреа?

Офицерът от ЦРУ прехвърли крак връз крак с тих статичен шум от триене на найлонови чорапи. Сви устни и се замисли, после каза:

— Ако не греша, Рей смята, че цялата тази история не засяга летището, а човека с обездвижената ръка. Някой е подлагал на тест него — реши тя, — а не летищните системи за сигурност.

Фреди обмисли тази възможност. После попита:

— И защо ще го правят?

Андреа сви рамене.

— Сигурно са искали да разберат докъде е готов да стигне.

Коваленко кимна.

— Е, вече знаят. Готов е да стигне до края.