Джон Кейс
Танцуващият с духове (40)

39.

Над Атлантическия океан

8 юни 2005

На десет хиляди километра над земята Бърк волю-неволю се съгласи с Томи. Тръгнал беше за зелен хайвер. Пътуваше към Невада да търси жена, която живееше в каравана и която едва ли щеше да сподели охотно с него каквото и да било.

Въпреки това тук, над облаците и далекопроводите, идеята му се струваше правилна. Беше следващата логична стъпка и той трябваше да я направи. Погледна през прозореца към ясното синьо небе. Не би го признал пред Томи, защото си даваше сметка колко откачено звучи, но имаше чувството, че желанието му да открие Джак Уилсън е диктувано от сила извън самия него. Че двамата с Джак Уилсън са обречени да се съберат като примигващи маркери на радарен екран. Какво щеше да стане, когато се срещнеха, Бърк можеше само да гадае. Щеше да му мисли, когато му дойдеше времето.

Непосредствените му притеснения бяха свързани с митническия контрол на летището.

Правилата за американци с двойно гражданство бяха категорични — когато влизат и излизат от Щатите, трябва да го правят с американския си паспорт. Обмислял бе дали да не поеме риска и да използва ирландския си паспорт, но подозираше, че Коваленко го е включил в някакъв списък с подозрителни лица или нещо такова. Да използва ирландските си документи, би означавало да наруши закона и хванеха ли го, можеше да не го допуснат на американска земя. Или нещо по-лошо.

Когато дойде негов ред да престъпи жълтата линия на пода, латиноамериканката зад бюрото хвърли един поглед на печата в паспорта му (ВАЛИДЕН САМО ЗА ПЪТУВАНИЯ ДО САЩ) и вдигна моментално телефона. Изглеждаше нервна, докато набираше цифри на компютърната клавиатура. Пъхна паспорта му в скенера, после изгледа напрегнато Бърк.

— Ще трябва да изчакаме началника ми.

Едър мъж в униформа се приближи до бюрото. След кратка консултация с компютъра той вдигна рамене.

— Не му трябва паспорт, за да пътува на територията на страната. Подпечатай го — каза той и жената го направи. Едрият се обърна към Бърк. — Не можете да напуснете Щатите с този паспорт. Наясно ли сте с това?

Наясно беше.

Докато самолетът се плъзгаше по пистата към терминала, капитанът беше съобщил нещо за „закъснения“, без да даде подробности, каза само, че пътниците можели да се обръщат към служители на компанията за съвет. Бърк не беше обърнал внимание на съобщението. След като минеше през митническата проверка, трябваше да отиде на друг терминал, за да хване самолета на „Америка Уест“ за Рино.

Само че нещо очевидно не беше наред. Терминалът беше претъпкан с хора. Пред няколкото телевизионни приемника се бяха събрали тълпи. Хората си говореха и дори да не чуваш казаното, от израженията им лъхаше тревога и напрежение.

— Според мен са терористи — заяви мъж с дънки и тениска.

— Казаха, че е заради слънчевите изригвания — отвърна жена му.

Онези, които като Бърк бяха летели по време на събитията, сега трябваше да наваксат. Всички полети бяха отменени. Дълги опашки от изнервени пътници се редяха пред бюрата на самолетните компании и настояваха за информация. Само че информация реално нямаше. Оставаше им да зяпат напрегнато малките телевизионни екрани, които разказваха в картина и звук за сложните измерения на един кошмар, съсредоточил се в една-единствена дума — Калпепър.

Минаха няколко минути, преди Бърк да придобие представа за събитията, и когато това стана, осъзна кой и какво стои зад тях.

Проби си път до седми терминал, откри свободно място на пода, седна на куфара си и зачака, вперил очи в телевизионния приемник.

Заснети от хеликоптер кадри показваха стотици неподвижни коли, някои от тях обгорели, после картината се смени с кадри на горящи сгради. Хеликоптерът се снижи и Бърк видя хората по улиците, които махаха към камерата. После нова гледна точка — този път образът идваше от мястото на разбилия се самолет. Тежки машини разчистваха терена от по-големите отломки. Репортер разговаряше със семейство, което очаквало самолетът да кацне на летище „Дълес“. В долната част на екрана течеше надпис, според който осемдесет и седемте пътници и осмината членове на екипажа се смятали за загинали. Отново кадри от Калпепър — любителски видеоматериал, заснет с ръчна камера, показваше как мъже с лостове се опитват да отворят вратите на асансьор. После болничен коридор и уморен лекар, който обясни, че четиринадесет пациенти са починали, четири по време на операция, останалите — когато животоподдържащите системи спрели да функционират.

В три през нощта — предобед в Словения — Бърк се обади на Лука Чеплак.

— Майкъл! — ревна старецът. — Липсваш ми, момче! Как си? — Тежка въздишка. — Знам защо се обаждаш — продължи Чеплак с мрачен тон.

— Така ли?

— Калпепър, нали? Чудиш се дали е нашият човек?

— Ами да…

— Той е. Разните му там системи — а и самолетите — са защитени от обикновените ЕМИ. Но не и срещу скаларните. Тях не можеш ги спря.

— Но аз си мислех, че ако Уилсън използва оръжието, ще е като… в Тунгуска.

— Не, това е друго. Ама ако мислиш, че онова ваше градче ще си стъпи скоро на краката, грешиш. Не. Години ще минат!

— Значи е ударил по банките и с това ще приключи, така ли?

— Не — каза Чеплак. — Вече знае как действа и според мен ще го направи отново. Но целта му ще е по-голяма.