Джон Кейс
Танцуващият с духове (46)

45.

Все още уморен от часовата разлика, Бърк реши да прекара нощта във Фалън. Взе си стая в „Холидей Ин“ и вечеря в мексикански ресторант. Върна се в хотела в десет и си легна с мисълта, че е изминал хиляди километри, за да се срещне с Манди Ренфро. За нищо.

Нямаше идея какво ще прави на другия ден. Може да отиде в някое казино. Да заложи всичко на червено и да гледа как топчето обикаля ли, обикаля. Или пък да играе блекджек, докато светът не свърши. Не беше лошо като план.

Стана така, че спа близо дванайсет часа и се събуди малко преди десет. Когато слезе долу да провери дали още не е късно за включената в цената на стаята закуска, веднага разбра, че се е случило още нещо. Въпреки късния предобеден час в столовата имаше поне десетина души, струпани около телевизора.

На екрана хора в защитни костюми тикаха носилки към цяла флотилия от линейки, спрели под различни ъгли до бордюра, а кордон от полицаи едва удържаше тълпата, събрала се пред голяма административна сграда. На тротоара парамедици даваха първа помощ на пострадали.

— Какво става? — попита Бърк.

Без да сваля очи от екрана на телевизора, мъжът до него отвърна:

— Фриско.

— Какво е станало?

Мъжът само поклати глава.

— Има много жертви.

Картината се смени и на екрана се появиха кадри от пресконференция. Кметът на Сан Франциско, застанал до началника на полицията, уверяваше журналистите, че „няма данни за биологическо оръжие“.

— Това терористична атака ли е? — попита репортер.

Началникът на полицията даде неангажиращ отговор.

Обади се възрастна жена, застанала близо до телевизора:

— Някой каза, че температурата се покачила жестоко. И всичко станало за секунди. Каква е тая работа, за Бога?!

Бърк си наля чаша кафе. И едва не се задави при първата глътка… Федералният съд в Сан Франциско… там бяха осъдили Джак Уилсън, нали така? Сърцето му се сви на топка в гърдите.

По-късно същия ден Бърк седеше в сепаре на „Каубойска вечеря“, пиеше кафе от голяма порцеланова чаша и преглеждаше бележките си. Телевизорът над бара боботеше непрестанно.

Властите на Сан Франциско били склонни да приемат обяснението, че е възникнала повреда в отоплителната система на сградата. Досега никой не беше свързал събитието с катастрофата в Калпепър.

Бърк разлистваше страниците на тефтерчето си, търсейки нещо, което може да е пропуснал. Накрая откри само едно. Надраскана набързо бележка, която гласеше: ukrainebrides.

Имаше и телефонен номер отстрани. Намръщи се в опит да си спомни кога и къде се е сдобил с тази информация. Прибра се в стаята си около осем, като пътьом се отби в един магазин да си купи карта за телефон. Само Бог знаеше колко би му струвало да се обади в Украйна от хотела.

Седнал на леглото с телефона, той набра двайсетина цифри и изслуша записаното съобщение. Накрая се спря на опция пет — разговор със служител. Последваха пет-шест минути изчакване, през които в ухото му звучеше европейска поп музика, а очите му следяха картината на намаления докрай телевизор. Носилки и колички в коридорите на някаква болница. Лекари, който излизат забързано от отделението по изгаряния. Чували за трупове и стъписани официални лица.

Изкушаваше се да затвори. Пет минути европейска поп музика му идваха в повече, особено когато изгледите да научи нещо полезно клоняха към нула. Ясно му беше, че се хваща за сламки. И че това ще се окаже поредната задънена улица. Най-накрая музиката спря, заменена от глас:

— Да, ало? Олга Примакова на телефона.

— Здравейте…

— Съжалявам, че се наложи да изчакате, но тук е много късно.

Бърк дори не се беше замислил за това.

— Наистина съжалявам…

— По-добре уебсайта, не? — каза Олга. — Там може видите снимки на булките. Но може би… нямате компютър?

— Точно така — отвърна Бърк. — Нямам. Пред себе си.

— Може би в библиотека…

— Всъщност един приятел ми даде номера ви. Джак Уилсън?

— О, да. Помня го от романтичния уикенд. Разбира се.

Бърк изправи гръб и спря телевизора с дистанционното.

— Той ми разказа за това!

— Значи Джак Уилсън ви дал този номер? Чудесно! И вие ли търсите хубава булка?

„Булка?“ Да не би Уилсън да се е оженил за някоя от тези жени? Кога пък успя?

— Пръстенът, който дал на Ирина… леле, направо фантастичен — изохка Олга.

— Да — побърза да се съгласи Бърк, — страхотен пръстен. — Захапа и името. — Ирина много го е харесала!

— И толкова голям!

— Е, такъв си е Джак. Никога не прави нищо наполовина. Всъщност точно затова ви се обаждам. Искам да им направя подарък, но не знам на какъв адрес да го изпратя.

Олга се поколеба.

— Защо не го занесете на сватбата? — предложи тя. — Тя е съвсем скоро. Утре или вдругиден май.

— Да, наистина, но… — отвърна Бърк — къде точно ще се състои?

Дълга пауза, после:

— Вие не сте… поканен?

— О, поканиха ме, разбира се, но… в момента пътувам, а забравих поканата вкъщи, така че…

— Съжалявам — каза Олга, — не ми е разрешено да давам тази… информация. Само мадам Пулетска може да ви каже. Само че и тя е на път като вас. Но всяка сряда се обажда. — Жената направи пауза. — Вие в САЩ ли сте?

— Да.

— В коя часова зона? — попита отсечено тя.

— Скалистите планини.

— Така ли? Тогава ще й предам да ви се обади — Скалистите планини, между осем и дванайсет на обяд. Да?

— Да, няма проблем, но…

— Моля? Вашият номер? Ще й го предам в сряда.

Бърк й продиктува телефонния номер на мотела, после каза:

— Проблемът е, че… дотогава има цяла седмица! А…

— Съжалявам. Повече не мога да направя! — После му благодари и затвори.