Джон Кейс
Танцуващият с духове (44)

43.

Летище „Кенеди“

12 юни 2005

Докато отменят ограниченията върху полетите — четиринадесет часа след като Бърк пристигна на летището, — терминалът заприлича на кочина. Хората проявяваха завидно търпение, но водата и храната не достигаха, а тоалетните… за тях не искаше да си спомня дори. Минаха още шест часа, докато Бърк си уреди място за полет до Рино. На този етап вече беше готов да се качи на самолет до кое да е летище в радиус от хиляда километра от крайната си цел, но тази му решимост се споделяше от всички останали на терминала, така че не даде резултат.

Когато най-после пристигна в Рино, Бърк нае кола с идеята да шофира до Фалън. Но умората го надвиваше и когато се улови, че дреме зад волана, спря пред един мотел в покрайнините на Спаркс, регистрира се и се строполи като мъртъв в леглото.

На следващия ден потегли към Фалън. Пътуването продължи два часа, които той използва, за да репетира речта си пред Манди Ренфро. Той беше репортер, който подготвя статия за „Харпърс“… Не звучеше особено убедително. Но за друго не се сещаше, така че продължи да шофира към Фалън, като често поглеждаше картата, за да не обърка пътя.

Караваната и прилежащият й парцел бяха спретнати и чисти, с бяла дървена оградка. Застана на прага, стиснал поувехналия букет, който купи сутринта от един крайпътен магазин, и почука на вратата. Отвори му много стара жена с дънки и карирана памучна риза. Очите й бяха стряскащо светлосини на цвят.

— Да? — каза жената, но отговорът на Бърк потъна в рева на два военни самолета, която разцепиха небето над главите им.

Беше прочел в туристическата брошура, че Фалън е близо до военна база за обучение на пилоти. Манди Ренфро се усмихна и вдигна пръст.

— Човек свиква — извика тя, а когато шумът утихна, попита: — Е, с какво мога да ви помогна?

Бърк й каза, че пише статия за „Харпърс“ на тема Закона за секретността на изобретенията.

— Ясно — каза тя и изгледа смръщено цветята. — Тези бедни създания имат нужда от спешна помощ. — После го изгледа преценяващо. — Ами влезте. И вие ми изглеждате прежаднял.

Покани го да седне в миниатюрната дневна. В едното кьоше на стаята беше подреден импровизиран олтар на Джак — полица с награди, две снимки, няколко удостоверения и флагче на „Станфорд“.

Манди сложи цветята във вода, а след две-три минути се върна с две високи чаши студен чай. Разбърка захарта с лъжичка с дълга дръжка, сервира чашите на масичката и чак тогава седна срещу Бърк. На всеки няколко минути поредният самолет прекъсваше разговора им.

— За кого казахте, че подготвяте статията?

— За „Харпърс“ — отвърна Бърк.

Манди Ренфро го прониза със сините си очи, после каза:

— Млади човече, според мен не ми казвате истината.

— Ами…

— Няма значение. И без това не мога да ви помогна за Джак. Знам, че е излязъл от затвора, защото винаги съм си правила труда да следя какво става с него. — Сведе поглед към ръцете си. — Но той не си прави труда да поддържа връзка с мен.

— Значи за последно сте го виждали в съдебната зала?

— Точно така.

— Като всички останали.

Тя отпи изискано от чашата си.

— Изглеждате ми ужасно уморен. Защо не ми кажете какво всъщност ви води тук? Защо се интересувате от Джак?

Беше му писнало да лъже. Разказа й накратко историята, но премълча за Калпепър.

— Мисля, че конструира оръжие — каза той. — Специално оръжие.

Тя затвори очи и поклати глава.

— Много гняв има в това момче и с основание. Толкова години на онова ужасно място…

Бърк кимна.

— Животинките, когато ги наранят лошо, постъпват по два начина — продължи старицата. — А Джак го нараниха много лошо. Някои се свиват на топка и се преструват на умрели с надеждата, че опасността ще отмине. Другите? Другите отвръщат на удара, искат и те да наранят. Нападат веднага. Или изчакват подходящия момент и тогава нападат. Дори кучетата са злопаметни понякога. И койотите също. — Тя отпи отново от чая си.

— Смятате, че Джак ще иска да си отмъсти.

— Джак пострада несправедливо. Така че, да… не искам да мисля какво може да направи, какъвто е умен и целеустремен.

— Аз също се притеснявам.

— Какво ще направите, ако го откриете?

— Не знам — каза Бърк. И беше вярно — наистина не знаеше. — Мислите ли, че ще дойде тук?

— Тази малка каравана имаше специално място в сърцето му, но щом не е дошъл досега, няма и да дойде. — Въздишка. После Манди разклати напитката в чашата си. — Сигурно вече знаете, че са го намерили в картонена кутия на прага на болницата. И за стикера с името му.

Бърк кимна.

— Това тежеше на Джак — че е изоставен. Но аз му обясних, че понякога децата ги оставят така, за да са далеч от бедите. Казах му също, че подобна съдба са имали някои велики хора. Мойсей например, пуснат по реката в малката си кошница. И Саргон — царят на Месопотамия, — той също бил намерен в кошница. Казах на Джак, че е започнал живота си като в легенда.

Бърк кимна. Лека усмивка прекоси лицето на Манди.

— Сигурно се чудите откъде една дама, която живее в каравана, знае за древна Месопотамия. Преди да срещна съпруга си, Алън, учих две години в щатския университет в Бойс. Освен това чета много. Предадох и на Джак любовта си към книгите. Както и да е. Джак дойде при мен, когато беше на десет, и така и не открихме нищо за родителите му. Бяла майка и баща индианец или обратното — това поне беше ясно от вида му. Смесена кръв. Наполовина пают най-вероятно, защото в Невада повечето индианци са паюти. А да не забравяме и името — изборът не можеше да е случаен, така че… Двамата с Алън — а и Джак, когато поотрасна — обърнахме земята, за да разберем нещо за истинските му родители. Изчетохме местната преса от времето около раждането му и така нататък. Разпитвахме за бременните жени в околността, за девойки, които са изчезнали.

— Но не сте открили нищо.

— Уви, не. Явно майка му е била образована поне в някаква степен, иначе откъде ще знае за Джак Уилсън? А и друго беше интересно — че майка му, или баща му може би, са решили да почетат прочутия индиански шаман, но са избрали бялото му име, а не индианското.

— Уовока.

Тя вдигна рязко поглед.

— Явно сте проучили това-онова.

Бърк кимна.

— Които и да са били родителите му, поне в генетично отношение комбинацията е била успешна. Джак беше красиво дете. Много красиво. С гъстата лъскава коса, трапчинките и черните като катран очи — хората непрекъснато го заглеждаха. И умен освен това. Много умен.

— Така изглежда.

— Не, не, идея си нямате. Когато дойде при мен, беше още дете, а и дребничък за възрастта си. Вече беше сменил половин дузина приемни домове. Не искам да кажа нищо срещу системата, напротив — социалните работници наистина се опитват да постъпват правилно, но имат някои откачени правила, а и сред приемните родители има такива, които не стават за нищо. Някои от тях вземат деца с единствената цел да спечелят пари.

— Сериозно?

— Ами да, разбира се. Гледат по осем, по десет деца, а това е твърде много, нали? Особено когато става въпрос за проблемни деца. — Въздъхна и отново отпи от чая си. — Джак първо пострадал от гаджето на приемната си майка, шамаросвал го редовно. После не станало по-добре. Когато дойде при мен и Алън, беше… наплашен, затворен. Мина доста време, докато спечелим доверието му. Но после… — Тя затвори очи и Бърк видя сълзи да проблясват в ъгълчетата им. — После наистина станахме семейство.

— Колко време остана при вас?

— Докато навърши шестнайсет. Шест години. Двамата с Алън… помогнахме му да приеме етническата си принадлежност и да се запознае с историята на паютите. Заведох го до езерото Пирамид и го представих на хората там. Искате ли да ви покажа една снимка?

— Би било чудесно.

Манди стана и Бърк я последва в миниатюрна стаичка.

— Това беше стаята на Джак — каза тя. — А това е Джак с Питър Белия облак. — Показа му рамкирана фотография на усмихнато дванайсетгодишно момче до по-възрастен мъж със сини дънки и пуловер. — По онова време Питър оглавяваше племенния съвет. Беше истинска знаменитост.

— Беше? — попита Бърк.

— Да — каза Манди. — Почина преди няколко години.

До леглото имаше табло и Бърк застана пред него.

— А това какво е? — попита той.

— О, това ли — това е проектът, който Джак направи в девети клас. Получи пълна шестица!

Под заглавие „200 години отстъпление“ се редяха грижливо начертани карти на различни щати. Бърк се вгледа и видя, че цветно маркираните области представят земите на отделните племена. Картите бяха шест, първата от 1775, последната от 1975 година. Отстрани в малки квадратчета бяха вписани разпоредбите и договорите, засягащи индианския въпрос, най-често във вреда на индианците. Картите разказваха нагледно за жестоката кражба на територии от местното население. На последната имаше само няколко цветни петънца източно от Мисисипи. На запад най-големите индиански територии се намираха в Дакота и района на Четирите ъгъла. Дори в Оклахома, която през 1835-а е била обявена за изцяло за „индианска територия“, резерватите се бяха свили до миниатюрна част от щата.

— И все още страдат — каза Манди. — Хората си мислят, че казината са променили всичко, но истината е, че местното население все още е най-болното, най-бедното и най-слабо образованото от всички етноси в Съединените щати. — Въздъхна и го поведе обратно към дневната. — Но по-добре да не подхващаме тази тема, защото е безкрайна.

— И какво стана, когато Джак навърши шестнайсет? — попита Бърк. — Къде отиде?

Старицата стисна очи.

— Съпругът ми се разболя тежко. Рак на черния дроб. Единствената му надежда беше в трансплантацията. Включиха го в списъка на чакащите, но… времето не ни стигна. — Тя въздъхна отново. — Когато му поставиха диагнозата, двамата решихме да не казваме на никого. А трябваше. Знам, че трябваше, но се страхувахме, че ще е ни отнемат Джак.

— От социалните служби? Защо?

— Защото бяхме стари. Или поне твърде стари за приемни родители. Когато Джак дойде при нас, аз бях на петдесет и пет, а Алън — на шейсет. Беше си чиста проба късмет, че изобщо ни го дадоха. Трябваше спешно да му намерят дом, ние искахме да вземем дете и на онзи етап бяхме единствените. Така или иначе, когато все пак разбраха, че Алън е болен и че по-голямата част от моето време отива в грижи за него, ни взеха момчето — промълви Манди и си пое рязко дъх.

— Съжалявам.

Тя изтри очи с ръка.

— Той не искаше да тръгва. Ние бяхме единствените му близки хора, а и знаеше, че без него ще ми е трудно да се грижа за Алън. Без помощта на Джак трябваше да пратя Алън в хоспис. Така и стана. — Въздишка. — Наложи се да поговоря много сериозно с момчето. Знаех, че ще се опита да избяга и да се върне, но го накарах да обещае, че няма да постъпи така. Казах му, че най-лошото нещо, което може да ми причини, е да провали шансовете си за по-добър живот. Още тогава той искаше да отиде в „Станфорд“ и аз знаех, че му е по силите. Ако не извърши някоя глупост обаче. А бягството се третира като престъпление, сигурно знаете.

Бърк кимна.

— Изпратиха го при семейство в града, прилично семейство. С много деца. Молеха се по цял ден. Но Джак вече беше достатъчно голям да се грижи сам за себе си. Остана в същото училище, което беше добре. Ходехме заедно при Алън през уикендите, срещахме се в библиотеката. Там попълнихме и молбите му за кандидатстване в колеж.

— Но не са му позволили да се върне при вас, след като съпругът ви почина, така ли?

Тя поклати глава.

— Била съм твърде стара, за да се грижа за него, така казаха.

— И го приеха в „Станфорд“.

— Да! Толкова се гордеех с него. Вярно, че беше изключително умен, но до последния момент се притеснявах, че няма да му отпуснат стипендия. А след това нещата му потръгнаха толкова добре. И онова изобретение! Беше толкова развълнуван. Вярваше, че ще направи страхотен удар! Щял да ми купи къща, не че ми трябваше такава. Но разбирах, че това ще го направи… знам ли, щастлив. — Въздъхна и раменете й се сгърбиха. Изведнъж му се стори уморена до смърт. — Още не мога да повярвам какво стана след това — каза Манди. Очите й се напълниха със сълзи, но тя не заплака. — Сигурно е бил бесен — и с пълно право, — но никога не би наранил никого. Убедена съм.

— Тогава да… но сега?

Тя поклати глава.

— Не знам.

Бърк се наведе към нея.

— Вижте… боя се, че може би Джак има нещо общо със случилото се в Калпепър. И че Калпепър няма да е краят.

— О, Боже… — Ръцете й литнаха към устата. — Съжалявам. Не знам с какво бих могла да ви помогна. — Насълзените й очи грееха като натрошени скъпоценни камъни. — Вече не го познавам. Познавам само човека, който беше преди, но него вече го няма. Дори в съдебната зала, още тогава той вече беше различен. Виждаше се. Очите му бяха… студени, твърди като камък. — Тя поклати отново глава. — От месеци е на свобода, а така и не ми се обади.

— Но ако го направи…

Тя стисна устни, после кимна.

— Ако го направи, ще ви се обадя — каза тя и взе квадратно листче от стар календар със снимки на цветя.

Бърк й продиктува номера си в Дъблин и каза, че ще проверява телефонния си секретар всеки ден. Бяха си взели довиждане и Джак излизаше от караваната, когато Манди го спря.

— Не знам…

Обърна се и видя, че се взира в календара.

— Не знам дали това ще ви е от помощ — каза тя, — но ако Джак… наистина е решил да направи нещо… мога да се досетя коя дата ще избере.

— Кога? Защо?

— Двадесет и втори юни. Това е важна дата за голяма част от северноамериканските индианци. Заради слънцестоенето. — Тя стисна устни. — Сега всички го свързват с летния филмов фестивал на Робърт Редфорд, „Санденс“, но тази дата отдавна е най-важната в календара на местното население, защото тогава се провежда най-голямата ежегодна церемония на много от племената — танца на слънцето. Имало е период, когато церемонията е била забранена. Джак даже писа доклад за това в гимназията. Казваше, че е все едно да обявят Коледа извън закона.

— И защо са направили това? — попита Бърк.

Тя сви рамене.

— Защото церемонията е доста кървава, поне при някои от племената. Белите хора я намирали за отблъскваща.

— Защо, какво толкова са правели?

— При различните племена било различно, но винаги присъствал дървен прът, много висок, забит в земята. Племената от равнините закачвали бизонски череп на пръта и го натъпквали с различни свещени треви. Други племена завързвали бизонски пенис. Но идеята била една и съща — да измолят плодородие за земята и за хората. Имало много танци, песни, барабани, както и един по-специален обичай. Именно той станал причина да забранят празника. В някои от племената привързвали мъже към пръта с помощта на дълги каиши, прикачени към куки в гърдите и гърбовете им.

— Господи — възкликна Бърк.

— Именно — кимна Манди. — Страдали с дни, без храна и вода, танцували в кръг около пръта, изтезавали собствената си плът, получавали халюцинации и видения. В доклада си Джак го обясняваше като един вид символична смърт, част от големия кръговрат. Когато куките най-после се откъснели от месото им и мъжете се освободели от пръта, това било като… възкресение — продължи Манди и смръщи чело. — Между другото есето на Джак спечели първа награда и така нататък. Затова си мисля, че ако е решил да изпрати някакво послание, ще избере тази дата — двадесет и втори юни.

Бърк застина. Днес беше тринадесети юни.

Манди, изглежда, се досети за посоката на мислите му.

— Знам — каза тя, — остават по-малко от десет дни.