Джон Кейс
Танцуващият с духове (50)

49.

Бърк занули километража и потегли бавно. Нямаше друг избор. Черният път беше така разоран от дъждовете, че скорост от четиридесет километра в час се равняваше на двеста по нормално шосе. Нищо не можеше да направи по въпроса. Дори вода беше забравил да си вземе — признак на недалновидност, особено ако вярваш, че Армагедон дебне зад ъгъла. Или по-точно напред и наляво.

Четиридесетина километра по-нататък започна да се прозява. От бирата е, каза си той. Бирата също беше грешка. Включи радиото. Хващаше се само някаква кънтри станция от Бойс. Усили звука, но и това не помогна. На два пъти едва не задряма и сигурно щеше да заспи, ако не бяха дупките на пътя. Свали докрай прозорците.

Ефектът беше моментален. Студеният пустинен въздух го удари в лицето като кофа ледена вода. Вече нямаше опасност да заспи. Воят от радиото, прахът и студът му причиняваха достатъчно неудобства, за да остане буден без допълнителни усилия. А и звездите бяха изумителна гледка. Далечни и ярки, а Млечният път — проснат напряко на нощното небе като булчински воал.

Бърк вдигна прозорците. По-добре да загине в катастрофа, отколкото да замръзне до смърт, реши той. Поне щеше да стане бързо.

Три часа по-късно още седеше прегърбен над волана, включил чистачките с надеждата да разкара поне малко праха и насекомите. Оглеждаше се за синята каравана с розовите фламинго и се притесняваше. Ранчото на Уилсън явно беше толкова изолирано от останалия свят, че за изненадващ маньовър и дума не можеше да става. Светлината на фаровете щеше да се види отдалече, а дори Бърк да ги изключи (без при това да се убие), шума няма как да заглуши. Двигателят дрънчеше като лавина от арматурно желязо по планински склон.

Ако видеше навреме ранчото, би могъл да остави колата и да продължи пеша. Ала „навреме“ беше твърде неясно обстоятелствено пояснение в тукашните широки открити пространства. А ако Манди беше права за слънцестоенето, Уилсън едва ли спи кротко в леглото си. Сигурно се подготвя за танци. Вероятно ще натисне спусъка на зазоряване, предположи Бърк. И това щеше да е краят.

Макар че само Бог знаеше какви са плановете му. Току-виж решил да изпари половината страна в стил Тунгуска. Да прочисти мястото от бряг до бряг. „Едва ли — каза си Бърк. — Втълпил си е идеята за танца с духове, а танцът с духове е посветен на земята.“ Значи нямаше да е мащабно повторение на Тунгуския инцидент. По-скоро мащабно повторение на Калпепър. Ако успееше да извади завинаги от строя електропреносната и електронната инфраструктура на страната, това щеше да е катастрофа от невиждан мащаб. Икономиките на почти всички държави по света щяха да се сринат, а човешките жертви щяха да се измерват в милиони. Хората са зависими от модерните технологии за всичко, като се започне с храната и водата и се стигне до транспорта, медицинското обслужване и осветлението. Масивните поражения щяха да сложат край ако не на човечеството, то на последните петстотин години научен прогрес. Хората щяха да се върнат в петнайсети век.

Идеята беше толкова абсурдна, че Бърк дори не искаше да я обмисля сериозно. Тя току бягаше от ума му сякаш по своя воля, почти като радиосигнала от Рино. Броят на жертвите в Сан Франциско достигнал триста четиридесет и две. Полицията търсела… Нов сигнал измести стария. Някаква религиозна станция, която призоваваше към покаяние…

След десетина минути ято розови фламинго се материализира пред тъмна каравана на двайсетина метра от пътя. На минаване Бърк видя, че някой е написал на караваната „ЛОШО КУЧЕ“ със спрей и с големи букви.

Още три километра по-нататък зави наляво според указанията и пътят се влоши моментално. Коловозите тук бяха толкова дълбоки, че опираха в шасито на автомобила. Скоро започна наклон и колата запухтя по склона на планинско възвишение — характеристика на релефа, която барманът беше отбелязал с обърнато V.

Ушите му заглъхнаха, докато водеше автомобила през острите завои, а фаровете се сблъскваха със скалистия скат отдясно и потъваха в пропастта отляво. После на пътя изскочи заек и Бърк инстинктивно натисна спирачките.

Голяма грешка. Автомобилът поднесе, изскочи от коловозите, задните гуми се завъртяха на празен ход и вдигнаха ветрила от дребен чакъл. Бърк загуби контрол над колата, която се движеше по своя воля все едно пътят е покрит с лед. Връзката между двигател, кормилна уредба и спирачки внезапно беше станала чисто теоретична. Накрая на помощ му се притече самата планина. Колата се натресе в канара край пътя. Шасито нададе вой. После нов удар, скърцане на метал и страничното огледало излетя във въздуха. След това колата спря окончателно. Единият й фар светеше към небето, а другият беше станал на сол в основата на червеникавата скална стена.

Бърк си пое дълбоко дъх и погледна през прозореца. Заекът седеше спокойно на пътя и наблюдаваше със задоволство останките от доскоро здравия автомобил. Бърк не знаеше да се смее ли, или да плаче, но се намираше по-скоро на границата на второто. Поне не се беше плъзнал по нанадолнището, каза си той. Иначе неуправляемата кола щеше да свърши в пропастта.

Опита се да запали двигателя. После пак и пак. Не се получи, а дори да запали колата, едва ли ще я измъкне от крайпътната канавка, прецени Бърк. Не и без влекач на пътна помощ. А дори и тогава едва ли би успял да я подкара. Погледна километража — показваше 65.4. Следователно му оставаха приблизително четиринадесет километра до ранчото. Приблизително.

Не че имаше някакъв избор. Взе новия си „мобилен телефон“, слезе от колата и потегли.

 

 

Беше по-трудно от очакваното — заради мрака. Пътя различаваше сравнително лесно, защото бледнееше на фона на пропастта отляво и скалите отдясно. Но при всеки опит да ускори крачка или се спъваше в някой камък, или кракът му пропадаше в дупка. На два пъти падна на ръце и колене, успя да си изкълчи и глезена. Беше жаден, но не можеше да направи нищо по въпроса. Сдоби се с компанията на облак мушици. Не хапеха, слава Богу, но му влизаха в очите, което го бавеше допълнително, защото през няколко минути се налагаше да спира и да търка ядно клепачи.

След час мускулите му започнаха да се схващат.

Струваше му се, че е излязъл от кръчмата в Джунипър преди цяла вечност, но часовникът му показваше, че са минали едва пет часа. През това време Бърк беше размишлявал доста върху действията си и причината за тях. Решимостта му да открие Уилсън граничи с мания, реши той, и не се дължи единствено на желанието да спаси бизнеса на Томи Ахерн. Това беше по-скоро извинение, на което дори Томи не беше повярвал. Рано или късно съдът щеше да отсъди в тяхна полза и да вдигне възбраната върху дейността на фирмата. Не, интересът на Бърк към Уилсън беше по-дълбок и по-тъмен. Беше… какво? Подобрена версия на „самоубийство чрез полицейски куршум“? Неговото беше „самоубийство чрез терористки куршум“ и се равняваше на същото.

Изгубил беше желание за живот след смъртта на Кейт. Или така поне си мислеше доскоро. Но някъде по пътя това беше започнало да се променя. Бавно, а после изведнъж. Не знаеше кога точно се е случило. Не би могъл да посочи момента на промяната. Тези звезди…

Така или иначе сега му трябваше план какво ще прави, когато стигне до ранчото. Защото идеята да се самоубие чрез Уилсън внезапно беше изгубила примамливостта си. Докато крачеше с мъка по изровения път, той разсъди внимателно и дълбоко. Бавно в главата му започна да се оформя план. Гениален план. Чисто злато. Първо — ще влезе. И второ — ще изпържи Уилсън с „телефона“.

 

 

Беше пет и петнайсет сутринта, когато наближи портата на ранчото. На дървен стълб до алеята имаше табелка с надпис „Б-Лейзи-Б“. „Адски шик“, помисли си Бърк.

На по-малко от километър нагоре по алеята градинско осветление разпръскваше мрака. Небето на изток започваше да изсветлява. Звездите гаснеха една по една.

Бърк пое по алеята и се стресна от хрущенето на чакъла под краката си. Не беше достатъчно светло да различи детайлите, но къщата изглеждаше внушителна — истински комплекс от дърво и камък, проснат на малка планинска ливада. Селско имение, каквото можеш да видиш в скъпарски ски курорт, помисли си Бърк.

Каменни стъпала извиваха през борова горичка към централния вход. Бърк заобиколи откъм задната страна на къщата, където друга врата водеше към кухнята. Чувстваше се като крадец и се боеше, че оглушителният ритъм на сърцето му ще го издаде. Натисна дръжката и вратата се отвори послушно. „Сигурно спят“, реши той. Което нямаше смисъл, освен ако Бърк не грешеше за слънцестоенето или ако Уилсън не се беше отказал от плана си.

Стоеше в кухнята с фалшивия телефон в ръка и чакаше очите му да се нагодят към мрака. Стори му се, че дочува в тишината едва доловима музика, все едно някой бе пуснал радио далеч сред планинските склонове. Тръгна на пръсти из къщата, от стая в стая, като се молеше Уилсън да няма куче. Електрошокът действа ли изобщо на кучета? Козината беше ли проводник?

Спалнята на Уилсън — петата стая, както ги преброи Бърк — се намираше в другия край на къщата. Леглото не беше оправено, булчинско венче вехнеше на тоалетка, претъпкана с шишенца парфюм. До венчето имаше снимка в сребърна рамка. Бърк я огледа на лунната светлина. На снимката беше Уилсън във фрак, прегърнал през кръста блондинка с булчинска рокля. Стояха в беседка, заобиколени от кошници с цветя, а на главата си булката носеше венчето, което сега стоеше на тоалетката. Стълбовете от двете страни бяха декорирани с несъразмерно големи панделки в златно и сребърно, а пред прозорец от цветно стъкло горяха десетки свещи. Бърк не можа да прецени дали са на закрито и позират пред нещо като филмов декор, или са навън, под открито небе. Но щастието в очите им не подлежеше на съмнение. Излъчваше се от тях на вълни. Двамата буквално грееха.

И не бяха тук. Бърк се облегна на прозоречната рамка. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли — за пореден път. Беше изминал толкова път, а тук нямаше никого.

Излезе от къщата и пое обратно. Това беше, край. Само дето… ето я пак онази музика, придружена със смях. Женски смях сякаш, но… откъде идва? Завъртя се назад, после наляво и надясно, но звуците бяха изчезнали, претопени в шума на лекия вятър в клоните на боровете.

И тогава го видя — светло петно високо горе, при върховете на дърветата. Извисяваща се към небето конструкция от кръстосани греди. На около километър разстояние. Кула със стая на върха. Като в Уордънклиф.

Далечните планини тъмнееха на фона на розова ивица, която се разширяваше бавно. Бърк тръгна към кулата, сигурен, че ще завари там Уилсън с оръжието и с жена му.

Обади се първата птица и той ускори крачка. Нещата не отиваха на добре. Колкото и да бързаше, натрупаната умора изцеждаше силите от мускулите му и често го принуждаваше да спира приведен, с ръце на бедрата, едва поемащ си дъх. На всичкото отгоре въздухът на тази голяма надморска височина беше твърде разреден за непривикналите му дробове.

Най-сетне стигна до основата на кулата. Изчака минута дишането му да се успокои, заслушан в гласовете и музиката, които долитаха отгоре. Сетне стъпи на спираловидната стълба и пое нагоре. Стремеше се да не вдига шум, но стъпалата бяха метални и стъпките му ехтяха като ритъм на барабан.

— Джак?! — Гласът на жената, притеснен.

Бърк спря и активира зашеметителя. После продължи нагоре по-бързо, право към малката кабина на върха. Влизаше се през отвор в пода, чийто капак зееше отворен. В мрака на стълбата се чувстваше все едно се изкачва към слънцето.

Музиката беше спряла.

Още две площадки до върха. Спря отново да си поеме дъх и вдигна поглед към отвора в пода на кабината. Нямаше друг начин да влезе освен с главата напред. Ако Уилсън държеше горе бухалка за бейзбол например, това щеше да е краят. С един удар.

Бърк прецени възможностите си. Можеше да продължи нагоре. Или да се върне назад. Заизкачва се отново, по две стъпала наведнъж, и най-сетне стигна до отвора — останал без дъх и с дуло на автоматичен пистолет пред лицето си.

Жената от снимката стоеше до Уилсън с отворена уста и уплашени очи. Зад Уилсън Бърк мерна оръжието. Това трябваше да е. Приличаше на телескоп върху издигната основа. Насочено беше към небесата през нещо като капандура на покрива. Или май част от самия покрив беше подвижна.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Уилсън. — Влизай. — И му даде знак с пистолета.

Бърк се вмъкна бавно през отвора. Ирина отстъпи назад. Беше се промушил наполовина, когато Уилсън му нареди да спре. Бърк застина.

— Това какво е? — попита Уилсън и стъпи върху ръката му.

— Мобилен телефон — каза Бърк.

Уилсън се наведе, взе „телефона“ и го метна на един стол в ъгъла. После махна на Бърк да влезе в кабината.

— На кого се обаждаше?

Бърк мислеше на бързи обороти.

— На полицията. Идват насам.

Уилсън кимна.

— Никога няма да стигнат дотук — каза той. После се намръщи изведнъж. — Чакай, ти си онзи тип от Ирландия. — Засмя се невярващо. — Ти пък какво правиш тук?

Бърк отвори уста, но се отказа. Какъв беше смисълът? Уилсън само поклати глава.

— Ирина — каза той, — седни, моля те. Не позволявай хубавото вино да изветрее.

Посочи към два дървени шезлонга до малка масичка. На масата бяха поставени свещник, две високи чаши за шампанско и кофичка за лед. На пода имаше телефон.

Жената беше силно уплашена, почти в паника. Местеше трескаво поглед между двамата мъже.

— Всичко наред? — попита тя с пресекващ глас.

— Да — каза през смях Уилсън. — Наред е. Това е господин Ахерн…

— Бърк всъщност…

— Господин Бърк — поправи се с кимване Уилсън. Обърна се към Ирина. — Господин Бърк е много далеч от дома си.

— Като мен — каза тя с притеснена усмивка.

— Не — каза Уилсън. — Не като теб. Ти си си у дома. Това е твоят дом, любима.

Тя поруменя.

— Но той защо?…

Уилсън я прекъсна с жест.

— Боя се, че нямаме друга чаша — каза той. — Не очаквах гости. Това е нещо като старомодна традиция. Да будуваш цяла нощ, за да посрещнеш зората. Заради слънцестоенето. Такива неща.

Бърк се огледа. Свещникът беше единственият източник на светлина в кабината. Хрумна му, че Уилсън може и да е задействал вече предавателя. Навън се зазоряваше, а тук, в пущинака, по какво може да разбере човек, че светът е свършил? Вярно, градинските светлинки бяха включени, но… дали още работеха?

— Натиснахте ли спусъка?

— Не още — каза Уилсън.

— Спусък? — дойде откъм Ирина.

„Той ще ме убие, помисли си Бърк, но не пред невестата си.“

— Това ли е? — попита Бърк и посочи предавателя.

Уилсън кимна.

— Изглежда, знаете доста. Как ни открихте?

— Украинските булки — отговори кратко Бърк.

Ирина грейна.

— Познавате мадам Пулетска?

— Да — каза Бърк. — Стари приятели сме.

Уилсън погледна навън.

— Мисля, че е време — каза той. — Защо не седнете ей там? — Махна към стола, където беше захвърлил „мобилния телефон“.

Бърк седна.

— Направете ми една услуга — каза Уилсън.

— Каква?

— Не посягайте към телефона.

Погледна го предупредително, после остави пистолета на масата до предавателя и се наведе да свърже кабел към лаптопа на пода.

Бърк го гледаше как подготвя делово оръжието и си мислеше за хората, които беше видял по телевизията, за съсипаните им от загубата лица. Знаеше много за загубата, точно както знаеше какво са почувствали хората в съдебната палата, когато вътрешната им температура е започнала да се покачва опасно. Бърк знаеше какво е да получиш тежки изгаряния. Ужасен начин да умреш. Куршумът несъмнено беше за предпочитане.

А той щеше да се сдобие с един-два в главата. Рано или късно. Затова спря да мисли и скочи от стола толкова бързо, че Уилсън не успя да грабне навреме пистолета си. Ирина изпищя, чаша се разби на пода, когато Бърк се вряза в по-едрия мъж и го изтласка до стената. Двамата паднаха, боричкайки се, на пода. Бърк държеше Уилсън с една ръка през шията и го налагаше с другата, в която стискаше и телефона. Но не можеше да се мери с индианеца. Уилсън беше по-силен от него и толкова.

Макар да беше отдолу, Уилсън провря ръка към шията на Бърк и започна да го души. Бърк остана без въздух точно когато палецът му откри бутона, който активираше зашеметителя. Заби телефона във врата на Уилсън, чу се пукот на статично електричество и Уилсън започна да се отпуска. „Исусе Христе, помисли си Бърк, действа! Наистина…“

Светлината изчезна. Когато дойде на себе си след пет-шест минути, откри, че седи на един от дървените шезлонги, а здравото му ухо кърви там, където Ирина го беше ударила със свещника.

Уилсън стоеше до предавателя. Ирина държеше на мушка Бърк с автоматичния пистолет и плачеше тихо.

— Защо лудият човек дошъл тук? — попита тя. — Какво иска? Джак!

Уилсън поклати глава, тракайки по клавиатурата.

— Иска нещата да останат такива, каквито са.

— Да повикаме полиция, да? — попита жената.

— Ами…

— Но той те нападна!

— Няма значение — успокои я Уилсън. После се обърна към Бърк. — Браво на теб, между другото — каза той. — Успя да ме изненадаш.

— Благодаря — отвърна Бърк, свали ръка от ухото си и погледна кръвта.

Уилсън насочи вниманието си към компютъра.

А после чуха звука — пулсиращ звук недалеч от кулата. Обърнаха се да погледнат и видяха източника му — хеликоптер, кръжащ на стотина метра от ранчото.

Бърк не можеше да повярва на очите си. Можеше да е единствено Коваленко. Беше му дал достатъчно информация, за да сглоби парченцата сам. След Калпепър и съдебната палата за Бюрото едва ли е било трудно да открие Уилсън и Б-Леизи-Б. Определено разполагаха с необходимите ресурси. И ето че кавалерията беше пристигнала. Уви, твърде късно.

— Твои приятелчета ли са? — попита Уилсън.

Бърк поклати глава. Би се разсмял, но залогът беше твърде голям, а и ухото го болеше ужасно.

— Не мисля, че хеликоптерът ще бъде голям проблем — каза Уилсън, без да вдига ръце от клавиатурата. — След минутка ще се срине. Както и всичко останало. — Погледна през прозореца. — Защо са при къщата?

— Защото началникът им е идиот, ето защо — обясни Бърк.

Уилсън кимна.

— Не се изненадвам.

— Защо има хеликоптер там? — попита Ирина.

— От полицията са — обясни й Уилсън. — Дошли са да арестуват господин Бърк.

— Добре — кимна Ирина.

Уилсън се обърна отново към лаптопа. Някой викаше името му през рупор в далечината. Той поклати глава.

— Трябва да им кажем къде сме — настоя Ирина.

— След минутка — отвърна Уилсън.

— Мислех, че вие двамата се обичате — подхвърли Бърк.

Уилсън застина и се обърна да го погледне.

— Да, обичаме се — заяви гордо Ирина.

— Какво общо има това с теб? — попита Уилсън.

— Нищо, предполагам, но… ти ще я убиеш с това нещо — каза му Бърк. — Странен завършек на медения ви месец, ако питаш мен.

— Не знаеш за какво говориш — отвърна Уилсън. — Това не е бомба.

— Знам — каза Бърк. — Но… тя има пейсмейкър.

Уилсън го зяпаше сащисано. Накрая възкликна:

— Какво?!

— Ирина. Има пейсмейкър.

Уилсън примигна няколко пъти. После се изсмя.

— Добър опит — каза той. — Получаваш отличен.

Но Ирина започна да плаче.

— Ти откъде знаеш? — извика тя. — Това ми е тайна!

Хлиповете й преминаха в раздиращото хълцане на уплашено дете.

— Ирина?

Уилсън отиде при нея. Гласът му беше толкова тих, че почти не се чуваше.

— Не исках да знаеш — изхлипа тя. — Аз повредена стока. Затова правили любов на тъмно. Да не видиш белег. Грозен. — Хълцането се извиси във вой. — Сега ти не ме искаш!

Странна усмивка се появи върху лицето на Уилсън. Той поклати леко глава. После клекна до нея.

— Покажи ми — каза той и взе пистолета от ръцете й.

Тя се подчини с хълцане. Поемаше си шумно дъх, точно като дете. Замота се с копчетата на ризата, но най-после я разтвори. Уилсън плъзна пръсти по грапавата повърхност на белега, после се наведе и го целуна. Бърк се почувства като воайор и обърна глава.

— Обичам те — каза й Уилсън с глас, натежал от емоции.

— Аз… — не довърши Ирина, изгубила контрол над гласа си. Хлиповете станаха още по-сърцераздирателни.

— Шшшш — прошепна Уилсън. — Обичам те. Винаги ще те обичам.

В ъгъла на стаята звънна телефон. Звукът беше толкова неочакван, че Бърк подскочи.

Уилсън целуна Ирина по главата и се опита да изтрие с палци сълзите й. Хълцането утихна. Телефонът продължаваше да звъни.

Накрая Уилсън се изправи. Бърк се опита да разчете изражението му, но не успя.

— Свързан е към телефона в къщата — каза той и тръгна към апарата, който продължаваше упорито да звъни. Вдигна слушалката. Някой заговори от другата страна. Уилсън го изслуша, после сложи ръка върху микрофона и се обърна с усмивка към Бърк. — Някакъв тип на име Коваленко иска да изляза от къщата с вдигнати ръце. Известно му било, че съм там.

Бърк не знаеше как да реагира.

Уилсън каза в слушалката:

— Дайте ми минутка. — После затвори и бавно тръгна към предавателя. Пръстите му легнаха на клавиатурата, той си пое дълбоко дъх. И се поколеба.

Бърк реши, че събира кураж да порази света. Но грешеше дълбоко. Уилсън се люшкаше в личната си буря между две мечти и вълните го мятаха ту насам, ту натам, подклаждани от съмненията в собственото му сърце. Любовта и отмъщението дебнеха в мрака и пееха като измамни сирени откъм рифовете, обграждащи неговия въображаем рай. Беше рискувал всичко, а ето докъде беше стигнал — да избира в кой риф да разбие кораба си. Любов или… отмъщение?

Накрая издиша шумно. Измъкна кабела от лаптопа, затвори компютъра и го тикна в ръцете на Бърк.

— Гледай да не се докопат до това. Би било много лошо.

Бърк кимна.

— Измъкни Ирина оттук — каза Уилсън. — Трябва да се отдалечите от къщата. Зад кулата има пътечка. Води към горещите извори. Тя ще ти покаже пътя.

— Не — извика Ирина. — Остана с теб.

Нито Бърк, нито Уилсън й обърнаха внимание.

— Какво да правя като стигна там? — попита Бърк.

— Отърви се от лаптопа — каза Уилсън. — Има пещери и в най-западната има дупка, на десетина метра след входа.

— Дупка?

— Кладенец. По-точно минна шахта. На времето са добивали сребро. Шахтата е дълбока стотина метра, така че внимавай. На дъното й има вода. Ако хвърлиш камък и преброиш бавно до шест, ще чуеш плисъка. Така че хвърли лаптопа в шахтата и забрави за него.

Бърк кимна. Дори не беше сигурен, че ще е в състояние да направи и крачка. Ребрата го боляха, а главата му туптеше. Но нямаше намерение да спори. Ако Уилсън беше решил да даде финален отпор, Бърк не държеше да е сред публиката.

— Ирина, любов моя. Искам да отидеш с господин Бърк — каза Уилсън.

— Не, не, Джак — проплака тя. — Неее. Остана с теб. Искам да…

Уилсън се усмихна закачливо.

— Вече? А само преди седмица обеща да ми се подчиняваш. Хайде — подкани я гальовно той, — обеща, помниш ли?

Бърк нямаше представа какви мисли минават през главата й, но Ирина внезапно спря да плаче. Кимна тържествено с глава и целуна Уилсън по устните. Дълга целувка, която Уилсън прекрати, като се дръпна назад, обхванал с шепи лицето й.

— Тръгвай — каза й той.

Ирина се обърна. Отново плачеше, но се промуши послушно през отвора в пода. Бърк я последва.

 

 

Уилсън ги гледаше как се спускат по извитата стълба. Стъпиха на земята и се затичаха. Бърк буквално влачеше Ирина, макар да личеше, че го боли. Тя и за миг не свали очи от кулата зад себе си. А после двамата се скриха сред дърветата.

Телефонът иззвъня и Уилсън вдигна слушалката. Гласът отсреща крещеше, за да надвика ритмичния вой на хеликоптера:

— Започвам да губя търпение!

— Ще имаш късмет, ако не изгубиш и друго — уведоми го Уилсън.

— Какво?! Нека ти обясня нещо — изрева онзи. — Имаш един-единствен шанс да излезеш от тази къща жив. Или ще излезеш сам, или… аз ще те извадя оттам! Кое предпочиташ?

Уилсън едва не се разсмя. Колебанията отпреди малко се бяха стопили, заменени от необичайна яснота и спокойствие. В затвора нямаше да се върне. По-скоро би умрял. И щеше. Скоро.

Би могъл да избяга, разбира се — поне за известно време. Ще хлътне сред дърветата и оттам — към планината. Ще заживее като отшелник. Ще се мести от място на място, ще краде храна и ще спи в пещери. Но в името на какво? По-добре да умре като мъж, отколкото да живее като куче. А и денят беше добър за умиране, както се казва — най-добрият. Денят на слънцестоенето.

— Уилсън! — изпука гласът на агента от ФБР по телефона.

— Мисля…

Всъщност вече беше взел решение. Но трябваше да привлече вниманието им, преди да са открили стрелба по къщата. Къщата трябваше да остане непокътната за Ирина. Сигурен беше, че на нея много ще й хареса да живее там.

Грабна автоматичния пистолет, отиде при прозореца и счупи стъклото. Без дори да се прицелва, изстреля продължителен залп по посока на хеликоптера… после още един. И още един. Хеликоптерът се люшна, издигна се рязко и се обърна към наблюдателницата.

Уилсън остави пистолета на пода. После се изправи в пълния си ръст и се съблече до кръста. Рисунъкът на духовете покриваше плътта му — нескопосаните татуировки на полумесеца и водното конче, на звездите и птиците и думите на родния му език:

Когато земята трепери, не бой се.

Погледна за последно през счупеното стъкло и видя хеликоптера да се приближава към кулата. После подхвана танца си, припявайки песен без думи.

 

 

Бърк и Ирина тичаха през гората към горещите извори. Почти бяха стигнали, когато залп от автоматичен огън разцепи утринния въздух. На поредицата от изстрели скоро отговори далечен хеликоптерен пулс, който се приближаваше бързо и с някаква съдбовност.

„Мили Боже, помисли си Бърк, той иска да ги привлече към кулата.“ Ирина хлипаше. Бърк очакваше да чуе ответен огън, но вместо това последва странен, плътен звук, а след него ярък проблясък и ударна вълна, която повали и двамата на земята.

Ирина застина в ужас, докато дърветата наоколо се тресяха от втора, а после и от трета експлозия. Погледнаха нагоре и видяха колона от черен дим да се издига към небесата. Кулата я нямаше. Ирина изпищя. Бърк я стисна над лакътя и я повлече към горещите извори.

— Чакай ме тук — каза той и хукна към пещерите.

Бързо намери онази, за която му беше казал Уилсън. Беше тъмно и влажно. Навлезе предпазливо в мрака. Движеше се слепешката, следвайки стената с една ръка и влачейки крака по пода. Напипа ръб с дясното си стъпало, наведе се и побутна лаптопа през ръба. Заслуша се. Нищо, никакъв звук. А после, точно както беше обяснил Уилсън, се чу плисък.

Върна се и извика Ирина. Само че тя, разбира се, не беше там. Сигурно тичаше обратно към кулата. Към онова, което беше останало от нея.