Джон Кейс
Танцуващият с духове (15)

14.

Одеса, Украйна

3 март 2005

Уилсън седеше сам в хотелското фоайе и пиеше чай, докато чакаше Белов. В средата на следобеда фоайето тънеше в зимна светлина. Зеро и Халид играеха табла на една маса близо до вратата и току поглеждаха отровно към група ортодоксални евреи, които спореха с рецепционистката на език, който Уилсън не разбираше. Двама бизнесмени седяха на бяло кожено канапе наблизо и четяха вестници.

Беше три часът, когато Максим Павлович Белов пристигна, изтупвайки снега от раменете си. Като го видя, Уилсън си помисли, че изглежда като два милиона долара накуп — което беше около два процента от нетната му стойност. (Беше го проучил в „Гугъл“ предната вечер.)

Бивш майор от КГБ, Белов бе облякъл костюм на Савил Роу, черно палто от вълна на лама и самурена ушанка. Снежинки искряха по черния самур. Според доклад на разузнавателен екип към ООН Белов беше на четиридесет и три години, с икономическо образование от Московския институт за обществени отношения. Освен това бил един от най-едрите търговци на малокалибрено оръжие в света, а началото на успешния му бизнес било положено с транспортирането на гладиоли от Южна Африка до Дубай, където цветята вървели на цена десет пъти по-висока от началната. Белов тръгна право към Уилсън, свали в движение ръкавиците си, тракна с токове и подаде ръка.

— Добре дошли в Империята на злото! — каза той с дрезгав глас. — Или каквото останало от нея. Добре ли прекарахте снощи?

Уилсън стана и се здрависа с руснака. Басово жужене долиташе от слушалките, провиснали на врата на Белов. Яркорозови слушалки! А парчето май беше на онова пънк-блус дуо от Детройт — „Уайт Страйпс“.

— Мислех, че ще ни посрещнете на пристанището — каза Уилсън.

Белов се засмя.

— Никога не посрещам на пристанище. Може корабът ви да внася наркотици. И дори виагра! — Засмя се отново. — Само това ни липсва. Готов?

Уилсън кимна. Даде знак на Зеро и Халид и последва Белов на улицата, където два кадилака чакаха със запалени двигатели в снега, прозорците им — замъглени от пара. Малки флагчета се вееха на пластмасови държачи от пътническата страна на двете коли — сребърна шерифска значка (от онази с шестолъчна звезда) на черен фон.

Странно, помисли си Уилсън, както беше странно и спокойствието, с което се движеше руснакът — без бодигардове. А после видя, че не е точно така. Настани се на задната седалка в единия от кадилаците и видя как двамата „бизнесмени“ от фоайето, онези на белия кожен диван, се качват в колата отпред. Бяха го наблюдавали повече от половин час, преди Белов да се появи лично в хотела.

Вратите се затръшнаха една по една. Белов удари по седалката пред тях — две бързи плясвания с длан — и колите се отделиха от бордюра.

— За пръв път в Одеса?

Уилсън кимна. Колата беше звукоизолирана, бронирана или и двете. Не можа да прецени, но така или иначе имаше усещането, че е затворен в какавида.

— Видяхте стъпалата?

— Да.

Белов се облегна удобно назад.

— Когато аз ги видях за пръв път, плаках. Не като бебе. Но… поплаках си. Сигурно вие изпитва същото, когато вижда Статуя на свободата. Да?

— Не.

Белов се засмя.

Скоро градът остана зад тях и автомобилът ускори. От двете страни на пътя се ширеше обработваема земя, угар под одеяло от сняг и боклуци. Отдалечаваха се от морето по шосе, което плачеше за ремонт.

— Е, как ще го направим? — попита Уилсън.

Белов вдигна рамене.

— Лесно. Първо идем никъде.

Уилсън го стрелна с поглед.

— Не шега. Там, където отиваме… това място не съществува. — Погледна Уилсън изпод вежди. — Знаете Транснистрия?

Уилсън поклати глава.

— Ето, виждате ли? Трийсет-трийсет и пет километра. Все едно си на луна.

— Защо?

Белов се замисли, после каза:

— Перестройка! Помните? Значи „преустройство“, струва ми се.

Уилсън кимна.

— Първо — големи съкращения в армия. После Стената пада. Скоро всичко отива по дяволи. Вече няма Империя на злото, да?

Уилсън кимна отново.

— Да. И войници започнали да се прибират. От Куба, Германия, отвсякъде, изобщо — аста ла виста, бейби! Но имаме големи излишъци. Танкове, бронетранспортьори. Артилерия! Хеликоптери, ракети. Миномети, снаряди. Противовъздушни оръдия. Трябвало приберат някъде излишъци, да? И къде мислите? — Белов вдигна брадичка към предното стъкло. — Транснистрия.

Когато наближиха първия контролно-пропускателен пункт, руснакът обясни, че на времето Транснистрия била на територията на Молдова, която пък била част от Румъния до края на Втората световна война. Анексирана от Москва, Молдова обявила независимостта си след разпадането на Съветския съюз. Но руските войски не се изтеглили, а останали на молдовска територия, източно от река Днестър. Молдовците нямали нищо против, защото им допадала идеята за независима държава, която едновременно с това е съюзник на Москва. Така Транснистрия се превърнала в „географски факт“, както се изразяват дипломатите.

Единственият проблем (ако не се брояла крайната бедност) бил фактът, че кажи-речи никой не я признавал за суверенна държава. Населението било на практика без държава. Според останалия свят Транснистрия просто не съществувала.

— Транснистрия е ничия земя — каза Белов. — Голям проблем. Няма държава, няма търговия. Няма търговия, няма пари. Всички бедни. Лошо. На други места, в нормални бедни страни, да си беден е добре. Виж Аржентина. Африка! Хората се редят на опашка да дават пари. Международният валутен фонд, Световната банка, Сорос. „Морган Станли“! Тук? Не! Няма държава! Няма помощ! Остава само да емигрираш. Но и това не може, защото ти трябва паспорт да емигрираш. А транснистрийския паспорт никой не го признава.

— И какво правят?

— Вадят паспорт на друго място. В Русия, да речем, или в Украйна. Или по интернет. Ще се изненадаш колко малтийски рицари живеят в Тираспол.

— Какво е Тираспол? — попита Уилсън.

— Столицата на Никъде — обясни Белов. — Още трийсетина километра. Но първо летището. Да покажа какво купуваш! — каза му Белов. — Да видиш с очи!

Уилсън вдигна рамене.

— Достатъчно е да гарантирате, че всичко е там.

Белов шляпна Уилсън по коляното и избухна в смях.

— Аз не правя така бизнес! Иначе, какво става? Кацаш в Конго. Клиент отваря сандъци. И — ох-ох! Пълни с грейпфрути! Тогава какво?

— Ами, ще си имам проблем — призна Уилсън.

— И още как!

— Но това няма да стане — каза Уилсън, — защото после вие ще си имате проблем.

Белов, изглежда, се изненада.

— С тебе? — попита той. Въпросът прозвуча почти през смях.

— Не, разбира се. Аз вече ще съм мъртъв.

— Ами да! Ще имаш червена дупка. — Руснакът почука три пъти с пръст по челото си. — Точно тук.

— Знам.

— Е… значи не виждам проблем.

— Ще имаш един наистина базов проблем — каза Уилсън, заигравайки се с кажи-речи единствената арабска дума, която знаеше.

Белов го изгледа озадачено за миг, после се изкиска.

— Добре шега. „Базов“. Имаш предвид „Ал-Кайда“.

— Ами Хаким има доста приятели.

Белов кимна.

— Вярно. — После нацупи устни. След миг продължи: — Е! Отиваме на летище. Ти може не познаваш добре оръжия, но можеш да различиш гранати от грейпфрути, да?

Уилсън се усмихна широко.

— Различавам ги, да — каза той. — Грейпфрутите са розови отвътре.

— Добре. Значи ще видиш сандъци, а после може да се обадиш на Хаким и да му кажеш, че не са розови!

 

 

Летището на Тираспол го изненада. Представял си беше нещо като пистите на Карибите — асфалтова лента, проточила се край терминал от бетонни блокчета. А тук откри военна база с казарми, хангари и писти, които можеха да поемат и най-големите товарни самолети.

Два реда мрежи с бодлива тел обточваха базата. Кадилаците намалиха пред охранителна будка и изключиха двигателите си. Един войник тръгна към колата и даде знак на шофьора да смъкне стъклото. В същото време друг войник оглеждаше шаситата на автомобилите с помощта на огледалце, прикрепено към алуминиева щека.

Белов и войникът си размениха няколко изречения на руски, после войникът отдаде чест и им махна да продължат. Автомобилите напуснаха шосето и продължиха по черен път покрай оградата. След близо километър стигнаха до хангар в далечния край на летището. Белов даде знак на Уилсън да го последва, но вдигна ръка да спре надигналите се Зеро и Халид.

— Само ти — каза руснакът. Дъхът му се къдреше като дим на студа.

Уилсън се поколеба, после даде знак на бодигардовете си да чакат. Изглеждаха разочаровани. И премръзнали до кости. Ако се изключи един пуловер, с който Зеро се беше сдобил на кораба, двамата носеха същите дрехи, които бяха носили и в Баалбек. Тениски и дънки. Евтини якета.

„Пада им се, като са толкова глупави“, помисли си Уилсън и тръгна. Напорът на вятъра изкара сълзи на очите му.

Почти целият хангар беше зает от средногабаритен товарен самолет, над трийсет метра дълъг и кажи-речи толкова широк при крилете. Боядисан беше в сивкавосиньо, сигурно за да се различава трудно от земята.

— Готин дядка! — възкликна Белов. — Като мен! — Засмя се с глас. — Ан-72. Взех го от „Аерофлот“ преди десет години. Много добър самолет.

— Колко може да носи? — попита Уилсън.

— Десет тона.

— Нонстоп?

Белов изсумтя.

— Абсурд. Дори с допълнителни резервоари.

— Значи трябва да кацнем за презареждане?

Белов кимна.

— Къде?

— В Шариах.

Уилсън се замисли.

— Това е малко встрани от маршрута ни.

Руснакът, изглежда, се изненада.

— Знаеш Шариах?

— Знам къде е — каза Уилсън.

Хаким го беше споменал по време на вечерята им и Уилсън го беше намерил на една карта в столовата на „Кралица Мармара“. Едно от седемте шейхства в Обединените арабски емирства, Шариах беше парче пясък до Персийския залив точно срещу Иран. С други думи, на повече от три хиляди километра югоизточно от хангара, в който се намираха сега. Конго, от друга страна, беше на югозапад. А те отиваха там. Белов се усмихна.

— Ще сме в Шариах за два часа, най-много три. Нямай грижа.

Руснакът му даде знак с глава да го следва. Заобиколиха самолета откъм задната му част, където спусната товарна рампа изчезваше във фюзелажа. Встрани имаше два очукани мотокара и десетина контейнера, някои запечатани, други отворени. Руснакът му връчи написан на машина списък върху тънък, почти прозрачен лист хартия. Нямаше фирмен знак или лого, само печат с думата „СЕКРЕТ“ в горната част на страницата.

36 40 мм (преносими) гранатомета тип 69 (w/4X телескопичен мерник) — $124 200

90 ракети (40 мм) — 35 050

200 автомата АК-47 7.62 мм (30 патрона, сгъваем пълнител) — 84 460

1000 кутии с по 20 пълнителя всяка, 7.62 мм — 10 100

50 полуавтоматични пушки „Франчи“ SPAS-12 — 55 000

500 кутии по 10 патрона — 8 320

10 огнехвъргачки („Брианчи“) — 1 460

4 бронежилетки („Кевлар“) — 1 220

12 стабископа („Фужинон“ трето поколение) — 201 550

100 чифта тактически очила за нощно виждане „Ригел“ 3100 — 505 200

300 чифта армейски кубинки — 25 075

1 двуцевно противовъздушно оръдие 37 мм „Мейлор“ — 188 256

100 противовъздушни снаряда (37 мм) — 9 500

10 миномета 60 мм — 17 600

100 снаряда 60 мм — 14 300

200 кг течен експлозив („Тирекс“) — 80 500

100 кг пластичен експлозив RDX — 32 040

400 взривателя, електронни, програмирано управление — 83 600

1 специален комплект — 33 500

30 преносими системи за въздушна отбрана „Стрела-2“ (СА-7а), 1968 — 54 000

15 инфрачервени търсача (1.17 кг, 1.5 м) — 105 260

ВСИЧКО: 1 670 191 долара (1 429 992 евро)

Уилсън разгледа подробно списъка. Беше му любопитно какво точно ще транспортира до Африка.

— Кекпет? — попита той.

— Секрет, секретно — обясни Белов. — Нямам печат на английски.

— А това? — попита Уилсън и посочи една позиция в списъка.

— Стабископ? Специални бинокли с жироскоп! Дори да се друсаш в камион, образът им не трепва! И за вертолет стават. И за танк. Ела! Ще ти покажа. — Грабна един подпрян на стената лост и поведе Уилсън по рампата към търбуха на самолета.

Фюзелажът беше огромен, с релси по пода и увиснали от тавана и стените дървени палети в предпазни товарни мрежи.

Уилсън погледна отново списъка.

— А това какво е? — попита, сочейки трийсетте „Стрела-2“.

— ПЗРК. Переносимый зенитно-ракетный комплекс — премина на руски Белов.

— Тоест?

— Ракети. Като „Стингър“. — Вдигна лоста на рамо за илюстрация, прицели се във въображаем самолет и натисна въображаем спусък. — Държиш като базука — каза той. — Натискаш спусъка и… БУУМ!

— Ами този… „специален комплект“? Какво представлява?

— Набор отрови — обясни Белов. — Четири вида, всичките през устата или чрез DMSO. Така че внимавай какво ядеш и не пипай! — Изкиска се, после пак стана сериозен. — Първо, ЕСС — ужасен вкус, но пък никой не оплаквал. Конвулсии при първата хапка. Номер две — THL. Четиридесет и осем часа, от устата в моргата. Мишената има време да си тръгне. После сърце спира. Номер три е CYD — черният дроб умира, също бъбреците. Четири часа, най-много шест. И последно — MCR. Грозен начин да умреш! Органите стават на каша. Буквално. Като те отворят — вътре супа, значи не естествена смърт, да?

— А онова DMSO, което спомена…

— Разтворител. Смесваш го с някоя от отровите, мажеш клавиатура, дръжка на врата, пушка, всичко. Едно докосване и право в кръвоносна система. Сбогом!

Уилсън се огледа.

— Кога ще приключат с товаренето?

— Тази вечер. Когато пилотът се качи. Много е важен балансът.

— И това е всичко? — попита Уилсън.

Стори му се, че Белов се поколеба, преди да кимне.

— Какво? — попита той.

— Дребно нещо…

— В сделка като тази?

— Да, да! Дребно нещо. Ще ти покажа!

Руснакът тръгна от палета на палета, докато не откри търсената. Отвори с лоста капака на един от сандъците.

— Виж! — каза той. — Онези момчета от Африка искат руски гранатомети, но… няма начин. Невъзможно, дори за мен! Затова заменил с шейсет и деветки. Китайски. Добри. И по-евтини.

Уилсън впери поглед в сивите метални цилиндри.

— Ами ако се окаже, че не ги искат?

— Ако не ги искат, аз ги прибера обратно. Те пет процента от крайна цена. Няма проблем. Клиентът винаги е прав.

— По-точно седем цяло и един процента — поправи го Уилсън.

Белов се намръщи.

— Как сметна?

— Проста аритметика. На теб молив ли ти трябва?

Белов го изгледа за миг. После примигна.

 

 

Стигнаха до първия от серията контролно-пропускателни пунктове на около три километра от летището. Войници в зелени камуфлажни униформи местеха дървена бариера по двулентовото шосе, разпитваха шофьорите и им махаха да продължат. Встрани от шосето се издигаше нисък панелен блок, основите му пропити с кал, стените му надупчени от куршуми. От ръждясал комин на покрива се къдреше дим. Десетина коли и камиони чакаха на опашка пред тях. Кадилакът намали и един от бодигардовете на Белов се показа от прозореца, викна гневно и размаха пистолет. Чак сега Уилсън забеляза, че стъклата на кадилака са дебели близо три сантиметра.

От дървената барака при бариерата излезе офицер. Видя ги, застана мирно и козирува.

Белов забеляза изненадата на Уилсън.

— Флагчетата — обясни той.

Уилсън кимна.

— Канех се да те питам. Чии са?

Белов се изкиска.

— Тукашни са. От Никъде. Фирмени флагчета.

Уилсън вдигна озадачено вежди.

— Правителството тук не струва — каза Белов. — Нещо като Дивия запад. Затова корпорация „Шериф“ се намесва. Грижи се за реда. Притежава разни неща.

— Например?

— Летище. Хотел. Кей Еф Си. Телефони. Електричество. Всичко, което работи.

— А ти си какво? Президентът?

Белов изсумтя и поклати глава.

— Той дребна риба.

Уилсън се замисли, после попита:

— А ти си голямата риба?

Търговецът на оръжие вдигна рамене.

— Дълбоководната. Червеният площад.

Уилсън кимна, после обърна поглед към пейзажа вън. Суграшицата преминаваше в сняг. Едри снежинки се носеха бавно към тях.

— Лагос — добави Белов, сякаш сам на себе си. После вълча усмивка разполови лицето му. — Женева… Дубай. — Засмя се.

— Схващам картинката.

— Вирджиния Бийч…

 

 

Тираспол се оказа прашасал анахронизъм от съветската ера. Какъвто и чар да е имал някога градът, той отдавна беше потънал в небитието, разоран от булдозерите на комунистическото градско планиране. Душегубни панелни блокове стърчаха в редици, бетонни зайчарници, нашарени с графити.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че изглежда отвратително — отвърна Уилсън.

— Изглежда? Отвратително е! — изкиска се Белов.

Навлязоха в детелина с огромна статуя на Ленин в средата. Наблизо двама войници пристъпяха от крак на крак и пушеха цигари до един танк. Изгледаха подозрително кадилаците, после сведоха очи.

— Хотелът е близо — каза Белов. — Не лош. Прилича на „Интерконтинентал“, ама с много лошо управление. За една нощ обаче става. А на сутринта? — Отговори сам на въпроса си, като вдигна ръка нагоре по подобие на Хитлеровия поздрав. — Излитаме.

Стомахът на Уилсън изръмжа.

— Къде може да се хапне тук? — попита той.

— В хотела. Китайски ресторант. Не лош.

— Мислех да хапна навън, да се поразтъпча малко.

Белов поклати глава и се изкиска.

— По-добре не — каза той. — Ако се загубиш, Хаким ще ме убие.

— Можеш да ми начертаеш карта.

Белов завъртя очи.

— Карта — проблем.

— Защо?

— Престъпление! — заяви Белов.

— Кое е престъпление?

— Картата! В Транснистрия да имаш карта е престъпление.

— Шегуваш се — каза Уилсън.

— Не. Въпрос на сигурност. Пък и ти нямаш виза. По-добре не излизай на улица.

— Но могат да ми издадат, нали? Едва ли ще е много трудно.

— Невъзможно! — уведоми го Белов.

— Защо?

— Защото си тук — каза Белов. — Без виза. Следователно…

— … е престъпление — довърши вместо него Уилсън.

Белов се ухили.

— Именно. Ченгета задават въпроси. Пък и тукашната виза важи само осем часа. Транзитна виза за украинци, колкото да минат през Транснистрия.

— И няма друг вид?

Белов кимна утвърдително.

— Няма! По-добре стой в хотел. — Уилсън понечи да възрази, но Белов го прекъсна: — Знам. Неприятно за теб, но… — Търговецът на оръжие вдигна ръце, все едно се предава. — Друго не мога да направя. — После напъха розовите слушалки в ушите си, облегна се назад и затвори очи. Разговорът им беше приключил.

 

 

Управителят ги чакаше във фоайето на хотел „Червена звезда“ — бетонен куб с мокети в миши цвят. Зад рецепцията висеше портрет на Елена Чаушеску в героична поза.

Ако питаха Уилсън, хотелът имаше атмосферата на евтин мотел, затова пък управителят беше внушителен. Защрака с пръсти като с кастанети и на призива му се отзова ято от застарели пикола, които застанаха мирно до багажа им.

Управителят посрещна Белов с топло ръкостискане и шега на руски, после размаха ръце, че нямало нужда да се регистрират. Взе половин дузина ключове от рецепцията и започна да ги раздава. Един на Зеро, друг на Халид. Трети на Уилсън.

По съвет на Белов тръгнаха към стълбите (асансьорът често се повреждал) и последваха пиколата към втория етаж.

За изненада на Уилсън стаята никак не беше лоша. Просторна и добре мебелирана, с кабелна телевизия и малко бюро до прозореца. На бюрото имаше лист с указания как клиентите могат да получат достъп до високоскоростната интернет връзка на хотела „само“ за тридесет евро на час.

Канеше се да направи точно това, когато го заля вълна от умора. Седна на леглото, прокара ръка през косата си и се замисли дали да не вземе душ. Един душ щеше да го ободри. Но леглото беше меко като гъши пух, а хотелът — тих като гроб. Положи глава на възглавницата, затвори очи и се заслуша. Вятърът беше като ковашки мях — връхлиташе яростно, после утихваше. Замеряше прозорците с миниатюрни парченца лед, които потракваха едва доловимо. А после — тишина.

Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Но не беше късно. Измъкна се от леглото, отиде до минибара и скъса хартиената лепенка на вратата. Вътре откри две бутилки „Славутич пиво“, което приличаше на бира. И беше.

Уилсън взе дистанционното и включи телевизора. Превключи каналите, докато не откри един на английски. Жива връзка от Ирак. Пет-шест хлапета ритаха яростно мъртъв войник до горящ джип, други танцуваха в локва кръв. Зад кадър се чуваше гласът на президента Буш, който уверяваше света, че демокрацията е „трудно нещо“.

Уилсън изсумтя.

Междувременно образът се беше сменил. Дим имаше и тук, но от самоубийствен атентат в Кабул. Мъже тичаха с носилки. Виеха жени и сирени. Нервни войници гледаха през еднакви черни очила с огледални стъкла, стиснали в готовност автоматите си с дула към небето. После — спешно отделение в болница. Мъж със силен кръвоизлив на пода, някаква жена се мята от болка…

„Нищо не е това — помисли си Уилсън, — нищо. Ако си мислят, че това е лошо, чакай, докато опитат от моето.“ Тази мисъл го накара да се усмихне. „Като оркестър“, каза си той. Хаосът по новинарския канал беше визуален еквивалент на шума, който един оркестър издава, докато музикантите настройват инструментите си, преди да засвирят, като всеки образ съответстваше на отделен инструмент. Какофония шумна и хаотична, задръстване от крясъци и насилие. Но после, скоро, диригентът щеше да почука с палката си и щеше да прозвучи първата нота на всяка симфония — тишината. А сетне бурята.

Уилсън отпи дълга глътка от бирата. Дългът зовеше. За последно беше проверявал пощата си на кораба. Включи лаптопа си към телефона и зачака компютърът да зареди. Харесало му беше сравнението с оркестъра. А той щеше да е диригентът. И не какъв да е диригент при това! Ако се вслушаш внимателно, можеш да чуеш аплодисментите и виковете „Маестро! Маестро!“

Влезе в интернет експлорър, продължи към my.yahoo.com и оттам към акаунта си. Отвори пощата, после кликна на „чернови“. И ето го там, едно-единствено съобщение отпреди два дни:

Не откривам никъде Хаким.