Джон Кейс
Танцуващият с духове (24)

23.

Белград

11 април 2005

Бърк се почувства като терорист, когато подаде девствения си ирландски паспорт на мъжа зад стъклената преграда. Имиграционният служител разлисти страниците с неприкрито отегчение, после бутна паспорта назад към Бърк, без да си прави труда да сложи печат. Махна му да се отмести и кимна към следващия на опашката.

Бърк усети тръпката, която изпитват малките момчета, когато им се размине за някоя пакост, особено когато пакостта е сторена въпреки машинациите на педант като Коваленко. Благодарение на двойното си гражданство можеше да пътува необезпокоявано като гражданин на Ирландия и на Европейския съюз.

„Да живее Ирландия“, помисли си той, докато се нареждаше на опашката за таксита пред терминала. Скоро вече пътуваше на задната седалка на очукана застава. Покрайнините на сръбската столица не се различаваха съществено от покрайнините на всеки друг голям европейски град — хаотично струпване на складове и ферми, офис сгради и жилищни блокове. На път към центъра Бърк остана впечатлен от изобилието на графити и от табелите, написани на непознатата за него кирилица, настръхнали от свастики и кратки, вероятно нецензурни надписи.

Самият град го изненада. Не знаеше какво точно е очаквал — мрачни сърби сред руините от натовските бомби може би. Вместо това откри красив град в пресечната точка на две реки — Сава и Дунав. По земята още имаше сняг, но дърветата вече се кичеха със свежа пролетна зеленина. Шофьорът на таксито се оплака от лошото време.

— Гадно време тази пролет. Много студено. Питам аз, къде е глобалното затопляне, когато ти трябва?

По крайбрежния булевард се редяха кафенета и ресторанти, хората бяха добре облечени и изглеждаха заможни, улиците бяха чисти. Таксито минаваше покрай изящни и красиви сгради от друга епоха.

А после се появи „Еспланада“. Ъгловат и грозноват, хотелът представляваше бетонен куб, напълно лишен от архитектурни финтифлюшки и украси. Същото беше и отвътре — стаята на Бърк приличаше на чиста кутийка, пропита с миризмата на боров ароматизатор.

Защо Д’Анкония беше решил да отседне точно тук? Според Коваленко е очаквал да получи три-четири милиона долара. Нормално би било да се поглези. Или пък не. Не му беше направил впечатление на човек, който е свикнал да разполага с много пари. Облечен беше добре, но дрехите изглеждаха съвсем нови, сякаш купени, за да паснат на някаква роля. А и обноските му имаха нужда от шлифоване — как само зяпаше обезобразеното ухо на Бърк, че дори го и попита за него. Така че може би беше свикнал с места като този хотел.

 

 

Рецепционистът, Бук Милич, беше вероятно на годините на Бърк. С костюма, вратовръзката, пригладената с гел коса и услужливото си изражение Милич приличаше досущ на колегите си от евтините хотелчета в покрайнините на Вашингтон. Английският му беше добър, макар и с акцент.

Докато обясняваше цените на стаите и вътрешните правила на хотела, Милич дърдореше като кречетало. Но когато разговорът се насочи към предишен гост на хотела, на име Д’Анкония, мъжът се намръщи.

— Забранено ни е да съобщаваме подробности за гостите си — каза той, потрепвайки с пръсти по бюрото. — Изключено.

Бърк сгъна по дължина банкнота от двайсет евро и я плъзна по плота, така че да се спре пред ръката на сърбина. Милич изгледа студено банкнотата.

— Искате да ви разваля ли?

Бърк поклати глава.

— Не — каза той. — Няма нужда да ми връщате.

Банкнотата изчезна.

Милич затрака по клавиатурата. След миг се усмихна широко и каза:

— Господин Д’Анкония е бил наш гост от двадесет и четвърти януари до втори февруари. — Заби отново поглед в монитора. — Взел е под наем два филма.

— А…

Но нищо не можеше да спре рецепциониста.

— Ял е в ресторанта три пъти, и трите пъти — риба. Обадил се е по телефона два пъти, международни разговори. Един, два, три… пет пъти е слизал в бара. Пил е бира.

Бърк го зяпаше сащисан. Какво ли би получил, ако беше дал стотачка на този тип? Вярно, в цялата тази информация нямаше нищо полезно, но…

— Къде се е обаждал?

Милич се взря в монитора. После написа номерата на картонче и го даде на Бърк.

— Това е — каза Милич. — Друго няма.

Бърк не се усъмни в твърдението му. Обърна се да си ходи, но после се сети нещо.

— Имате ли представа защо е дошъл в Белград? Тоест, по работа или…

— Заради Тесла — каза Милич.

Бърк свъси вежди.

— Какво е Тесла? — Сякаш имаше някаква рок банда с подобно име, но…

Рецепционистът, изглежда, се засегна.

— Никола Тесла — обясни той. — Изобретателят. Той е сърбин.

„Бинго“, помисли си Бърк.

— Значи се е срещнал с този изобретател?

Милич изсумтя подигравателно и поклати глава.

— Едва ли. Тесла е починал преди петдесетина години.

— О — смънка Бърк със стапящ се ентусиазъм.

— Приятелят ви…

Бърк понечи да го поправи, но после реши, че е по-добре да си затваря устата.

— … беше тук за срещите. Не знам как е на английски. Когато много хора идват…

— Нещо като симпозиум? — подсказа Бърк.

Рецепционистът вдигна рамене. После килна глава и впери поглед в Бърк.

— Наистина ли не сте чували за Тесла?

Бърк се смути.

— Бях забравил — смотолеви той.

Милич не можеше да повярва.

— Но той е най-известният сърбин за всички времена! По-известен е от… — погледна нагоре, сякаш на тавана бяха изписани имената на всички сръбски знаменитости. Накрая се ухили. — По-известен е от Владе Дивац, баскетболиста!

— Сериозно!

— Да! Вярно е! Той е измислил електричеството!

— Смятах, че Едисон го е измислил — каза Бърк.

Рецепционистът изсумтя пренебрежително.

— Така казвате вие, американците. Само че Тесла изобретява един вид електричество, Едисон измисля другия вид, който не е толкова добър. После Тесла изобретява още много неща. Двадесети век! И това е негово изобретение.

Бърк се засмя. Милич смръщи вежди.

— За разлика от вас, приятелят ви знаеше за Тесла.

— Така ли? — попита Бърк.

— Да, той изнесе реч! На симфонията.

Бърк го погледна неразбиращо. После направи връзката.

— На симпозиума.

— Да! Първо проучва в института…

— Какъв институт?

— Ама аз на стената ли говоря? — повиши глас Милич, сякаш Бърк беше разсеян ученик. — Институтът „Тесла“! След това отиде на симфонията и изнесе реч!

Прекъснаха ги. Един гост, после още един дойдоха да си вземат ключовете. Тук явно нямаше електронни карти. Работеше се по стария европейски стил, с големи ключове, прикрепени към метални топки, които бяха толкова тежки, че никой от гостите да не се изкуши да изнесе ключа от хотела.

— Та този симпозиум… — попита Бърк. — Къде беше?

Но магията се беше развалила. Или двайсетевровият кредит на Бърк се беше изчерпал, или Милич беше решил, че е казал достатъчно. Отклони поглед и започна да подрежда някакви формуляри.

— Друго не знам — каза той. — Вижте в бара. Там сигурно може да знаят повече. — Сви рамене. — А и Иво може да ви ориентира.

— Кой е Иво?

— Портиерът. Утре е на смяна.

 

 

Барът беше празен, ако не се броят две жени, седнали на високи столчета до висока маса. Момиче с щръкнала коса и лоша кожа стоеше зад бара и миеше чаши. Не помнела никого на име Д’Анкония, нито друг американец.

— Тук съм само през деня — обясни тя на Бърк. — Тоти идва в седем. Можете да питате нея.

Бърк благодари и попита дали наблизо има интернет кафе. Момичето запали цигара и му обясни как да стигне.

 

 

Нетът наистина беше магия. Влязъл беше в кафе „Сава“ с едно име и нищо повече. А сега, след няма и час, знаеше за Никола Тесла поне толкова — благодарение на „Гугъл“ и „Уикипедия“ — колкото средния сръбски третокласник.

Роден в Хърватска сърбин, Тесла е гениален изобретател, на когото светът дължи променливия ток (точно както му беше казал рецепционистът), бобината на Тесла и още десетки други изобретения. Патентите му бяха стотици, а самият той, изглежда, беше нещо като култова фигура — и не само за сърбите. Феновете му се възмущаваха от факта, че не е получил Нобелова награда, и го наричаха „Леонардо на двадесети век“.

След като се преселил в Щатите по покана на Едисон, той скоро се превърнал в негов съперник, като изобретил променливия ток и защитил енергично предимствата му пред правия ток на Едисон. С финансовата подкрепа на корпорация „Уестингхаус“ Едисон подел пропаганда, която внушавала на широката публика, че променливият ток е опасен. Кучета, котки и дори един слон били подлагани на токов удар на сцената, а Едисон се обръщал към мъжете в публиката и ги питал дали искат съпругите им да рискуват живота си всеки път щом включат ютията.

Доводът на Едисон бил лишен от основание. Променливият ток на Тесла бил не само по-безопасен от правия ток, но и по-ефективен, и по-лесно преносим. Накрая, с помощта на Дж. П. Морган, най-големия престъпен барон на деветнадесети век, технологията на Тесла спечелила битката. Именно сърбинът осветил градчетата около водопада Ниагара и пак той спечелил договора да електрифицира „Белия град“ на Световното изложение в Чикаго.

В разцвета на славата си Тесла се установил в Ню Йорк и бил сред най-желаните гости на пищните соарета и коктейли, с които се отличавала тази златна епоха. Движел се в една компания с членовете на семействата Морган, Вандербилт и Рокфелер, канел тях и гостите им в манхатънската си лаборатория. Близък приятел на Марк Твен, той развличал писателя и приятелите му с демонстрации, достойни за доктор Франкенщайн. Пред невярващите погледи на Твен и компания Тесла заставал на импровизирана платформа, обвит от светкавици. Разхождал се из лабораторията със светлинни стълбове, които нямали видим източник на захранване, и жонглирал с огнени топки, които не оставяли следи от изгаряне по кожата и дрехите му. Докато Едисон бил пълничък и дисциплиниран учен, истинска работна пчеличка, и слагал престилките на жена си, докато се трудел в лабораторията, Тесла бил висок и строен, елегантен гений, който извършвал експериментите си във фрак и модни жилетки.

Колкото гениален, толкова и странен, изобретателят живеел в хотел „Уолдорф-Астория“ и се хранел сам в Палмовия салон. Всяка вечер подхващал една и съща церемония — избърсвал грижливо с ленена салфетка всеки прибор, чаша и чиния на масата. После изчислявал обема на всяка съдина и количеството храна, което се събирало в нея. Едва след това започвал да се храни. На Бърк му хрумна, че сърбинът е класически пример за жертва на натраплива невроза. Хиперсензитивен на всичкото отгоре. Според биографите му имал неестествено силен слух. Чувал тиктакането на часовник през няколко стаи и можел да усети гръмотевична буря в съседен щат. С остра чувствителност към промени в налягането, той не можел да влезе в пещера, да мине през тунел или под мост, без да изпита физическо страдание.

Мъчели го и градските вибрации — причинени от камионите и влаковете, — до такава степен, че краката на масата му в Палмовия салон и в лабораторията трябвало да бъдат подплатени с гума. Слънчевата светлина също му създавала проблеми, зрението му било смущавано от проблясъци и аури, които никой друг не виждал. Броял крачките си. Светът наоколо организирал в числа, кратни на девет. Изпитвал непоносима омраза към перлени обици и бил ужасен от мисълта да докосне косата на друг човек. Но…

Именно Тесла, а не Маркони, пръв патентовал метод за безжично излъчване и пак той впрегнал силата на Ниагара. Години наред работил върху безжичното пренасяне на енергия на големи разстояния и твърдял, че може да улови електричество — свободна енергия — от „статичните вълни“ на земното ядро.

Починал през 1943-та, когато Втората световна война вилнеела в Европа. По онова време живеел скромно в хотел „Ню Йоркър“ в Манхатън. Според докладите на смъртта му присъствали медицинска сестра и двама агенти на ФБР. Когато роднините му пристигнали в хотела, заварили сейфа разбит, а документите ги нямало. Скоро след това от службата за попечителство върху вражеска собственост конфискували цялата му документация, макар юрисдикцията да била спорна, защото Тесла бил американски гражданин от десетилетия. Въпросната документация, огромна по обем, престояла в архивите до края на войната, когато в процеса на разузнавателна операция американското правителство открило нацистки документи с кодово име „Кламер“. От документацията ставало видно, че немски учени и оръжейни конструктори са работили по нови страховити оръжия на основата на принципи и изобретения на Тесла. През 1945-а архивът на Тесла бил официално засекретен и преместен в Лос Аламос. Осем години по-късно племенник на Тесла успял да извоюва освобождаването на сто и петдесет хиляди документа и това съкровище послужило за създаването на музея на Никола Тесла в Белград.

Но основната част от работите на Тесла (включително повечето научни дневници, изследователска документация и бележки върху експерименти) си оставаха класифицирани до ден-днешен. И понеже Тесла продължаваше да вълнува въображението на много хора, редица учени бяха внасяли искания за достъп до документи, свързани с изобретателя и неговия труд, позовавайки се на закона за свободата на информацията. Всички били отхвърлени. На един от стотиците уебсайтове американски учен разказваше как, докато работел в Лос Аламос, му било позволено да види диаграми и документи, свързани с водородната бомба, но не успял да се добере дори до страница от архива на Тесла.

Какво общо имаше този изобретател, починал преди повече от шейсет години, с банкова сметка на Норманските острови? Нищо чудно Тесла да е просто хоби на Д’Анкония и интересът му към него да няма нищо общо с всичко останало. Със същия успех Д’Анкония можеше да се интересува от орхидеи например. Или от летящи чинии. Или от възстановки на Гражданската война.

Само че не се интересуваше от тях. А от Тесла.

Бърк реши да спре за малко. Стана и се протегна. Момиче с много обици и сини кичури в косата му донесе кафе, което се оказа силно и сладко. Двама израелски туристи с огромни раници се настаниха пред съседния компютър.

Бърк се върна на стола си и написа: „Тесла симпозиум Белград 2005“. Двадесет и три резултата, повечето на непознат за него език. (Вероятно сръбски.) Но имаше и два-три на английски.

Първият беше страницата на музея на Никола Тесла, където имаше линк към сайта на симпозиума. Бърк си записа адреса на музея — ул. „Пролетарска бригада“ №51, после се включи в онлайн обиколката из залите на музея. Освен урната с праха на Тесла, негови лични вещи и кореспонденция имаше много снимки, оригинални патенти и макети на негови изобретения. Музеят приютяваше и архивите на Тесла — документите, които племенникът му беше получил от американското правителство.

Бърк се върна към резултатите на „Гугъл“ и кликна на сайта „2005 Тесла симпозиум, Белград“, който включваше подробности за програмата. Прегледа списъка, търсейки името на Д’Анкония.

9:00 — 9:15

И. Соловьов

Смоленски институт

„Патент №454622 — историята“

 

9:15 — 9:30

Д. Дипаоло

Университет на Перуджа

„Искровата осцилация — началото на безжичните комуникации“

 

9:30 — 9:45

С. Ешле

Институт „Гьоте“, Франкфурт

„Геохронологични значения на геомагнитния разпад“

 

9:45 — 10:15

Дж. Уилсън

Университет „Станфорд“

„Тунгуският инцидент — векторни изчисления при скаларните двойки“

 

10:15 — 10:45

Джеймс Ре

„Диатермапютикс“ ООД, Берн, Швейцария

„Приносът на диатермичната технология на Тесла за ултразвуковите терапии“

 

10:45 — 11:15

С. А. Джонсън

Политехнически институт „Ренселаер“

„Скаларен електромагнетизъм в манипулирането на климата“

 

11:15 — 11:30

Е. Гробелар

Кингс Колидж, Лондон

„Тесла срещу Маркони — кратка история“

 

11:30 — 12:00

А. Добкин

Масачузетски технологичен институт

„Кълбовидните мълнии, плазмената стабилност и ядреният синтез — доклад за напредъка“

И така нататък. Дори само речниковият състав на списъка показваше колко далеч са темите от познанията на Бърк. Нуклеони, флуксов интензитет, честоти на Фурие, „магнитостатичен скаларен потенциал“. Но никакъв Франсиско Д’Анкония.

Нещо не се връзваше. Бърк ясно помнеше гласа на рецепциониста, изпълнен с възмущение, че Бърк не е чувал за Тесла. За разлика от Д’Анкония. „Приятелят ви… той изнесе реч! На симфонията.“

А после получи прозрение. Търсеше „Д’Анкония“. Търсеше човек, който беше използвал това име като псевдоним, като шега или като знак за почит. И ако този човек наистина е участвал в симпозиума, то той беше един от учените в списъка от програмата.

Бърк се облегна назад и въздъхна. Геомагнитен разпад? Скаларни оръжия? Не си беше представял такива неща, когато тръгна за Белград, за да търси „Франсиско Д’Анкония“. Разпечата програмата, излезе от нета, плати и тръгна обратно към „Еспланада“.

Опитваше се да подреди парченцата на мозайката. Коваленко беше прав в едно отношение — някои от клиентите на „Ахерн“ наистина бяха съмнителни. Имаше един например, който се занимаваше с покер онлайн. Тази дейност беше незаконна в Щатите, но не и в Европа. Бърк подозираше, че друг техен клиент внася незаконно дивидита на „Майкрософт“. А десетки други клиенти се занимаваха с „творческо“ счетоводство по отношение на данъците си. Д’Анкония не пасваше на този модел. Коваленко очевидно го смяташе за терорист, макар да не беше споменал думата в прав текст.

Но ако Д’Анкония беше сред учените в списъка… Бърк просто не схващаше логиката. От негова гледна точка терористите не се занимават с неща като „векторни изчисления“ и не четат доклади на научни симпозиуми. Просто не правят такива неща.