Дейвид Балдачи
Обикновен гений (91)

91

На следващия ден Шон и Мишел бяха транспортирани по въздуха до частна клиника, в която те бяха единствените пациенти. Нямаха представа къде се намираха, тъй като персоналът категорично отказваше да отговаря на въпросите им. В замяна обаче получиха наистина първокласно медицинско обслужване. След четири дни на системи, продължителен здрав сън и две седмици хубава храна, придружена от прецизно дозирани физически упражнения, те почти успяха да се възстановят.

През цялото време ги държаха разделени, отказвайки им всякаква информация един за друг. В крайна сметка Шон не издържа, вдигна един стол над главата на уплашената сестра и изумения санитар и заповяда да го отведат при Мишел.

— Веднага! — неистово изрева той.

Когато влезе в стаята й, Мишел седеше на леглото и гледаше навъсеното небе отвъд прозореца. Усетила присъствието му, тя се обърна, скочи и се хвърли в прегръдките му. Останаха дълго така — треперещи, здраво вкопчени един в друг.

— Те не ми казаха нищо за теб! — разплака се Мишел.

— Аз дори не знаех дали си жива — заекна от вълнение той. — Но вече всичко е наред. Оцеляхме, а Валъри е арестувана.

— Вкараха ли те в ковчега?

— О, да. Няколко пъти. По едно време признаха, че не са успели да изтръгнат дори сълза от теб.

— Плаках, Шон, повярвай ми — прошепна тя и очите й отново се извърнаха към прозореца, под който имаше леха с увехнали цветя. — Много плаках.

— Съжалявам, Мишел.

— За какво? Нали и теб те изтезаваха по същия начин?

— Идеята да проникнем в лагера беше моя.

— Аз съм голямо момиче, Шон — тихо рече тя. — Спокойно бих могла да се откажа от операцията.

— Знам защо не го направи — прошепна той.

Замълчаха и отправиха погледи към мъртвите цветя зад прозореца.

* * *

След края на възстановителните процедури ги натовариха на частен самолет, който отлетя в неизвестна посока. На летището ги посрещна лимузина със затъмнени стъкла, която ги откара на пуст подземен паркинг. Експресен асансьор ги качи в огромен офис, чиято мебелировка се изчерпваше с три стола. Пред вратата пазеха двама яки мъже в цивилни костюми, под които личаха пистолетите. На единия от столовете в просторното помещение седеше дребен, безупречно облечен мъж с бяла коса и очила с тънки метални рамки. Той ги гледаше с нескрита симпатия.

— Най-напред искам да ви поднеса официалните извинения на правителството за всичко, което сте преживели — вежливо започна мъжът.

— Много странно! — гневно отвърна Шон. — Защото именно правителството направи всичко възможно, за да ни ликвидира!

— Правителството е сложна машина, мистър Кинг — отвърна с равен глас белокосият. — Понякога става така, че някои негови представители превишават правомощията се. Но това не означава, че цялото правителство е лошо. Все пак вие сте проникнали в секретна база на ЦРУ.

— Докажете го! — отсече Шон, който не беше в настроение за компромиси.

— Давате ли си сметка какво се случва в онази база? — намеси се Мишел. — Нима ни обвинявате за това, което сме направили?

— Моята работа изключва определянето на вина, мис Максуел — леко сви рамене мъжът. — Задачата ми е да определя следващите ни действия по начин, който да бъде от полза за всички.

— Интересно ми е да чуя как ще го направите! — остро каза Шон. — Нашето правителство ни подложи на изтезания и почти ни ликвидира. Нашето правителство отвлече момиченце на име Виджи Тюринг. Нашето правителство стана причина за смъртта на няколко невинни граждани. Не виждам как ще предприемем някакви действия, които да са от полза за всички!

— Ще ви кажа — леко се приведе мъжът. — Вече прегледахме видеозаписа, който сте използвали за получаването на съдебна заповед за обиск на Кемп Пиъри. Вие добре знаете, че той съдържа някои… хм… компрометиращи кадри. Нашата техническа служба твърди, че от този запис са направени копия.

— Аха, значи искате записа, който доказва как нашето правителство нарушава около стотина закона!

— Не е било нашето правителство, мистър Кинг! — леко повиши тон белокосият. — Вече споменах, че някои хора просто прекрачват границите.

— В случая не ги прекрачват, а по-скоро ги стъпкват! — прекъсна го Шон, огледа го внимателно и добави: — Сега разбирам защо са избрали за този инструктаж именно вас — човекът с бели коси и безупречни маниери, който прилича на герой на Джон Льо Каре от времето на Студената война.

— Радвам се, че схващате бързо — невъзмутимо отвърна представителят на властта. — Надявам се да проявите същата прозорливост и по отношение на споменатия видеозапис. Искаме оригинала и всички копия.

— Естествено, че ги искате — иронично отвърна Шон. — Но аз съм адвокат и държа да чуя какво предлагате в замяна. Предварително ви предупреждавам, че трябва да е десет пъти повече от това, което първоначално сте намислили. Иначе сделката пропада.

— Упълномощен съм да направя известни отстъпки…

— Зарежете отстъпките! По-добре чуйте условията ни. Първото от тях е да освободите Виджи Тюринг жива и здрава. Ако отговорите, че е невъзможно, записът отива директно в ръцете на мой приятел журналист, който отчаяно мечтае да спечели наградата „Пулицър“. Второ, Валъри Месълайн, или жената, която се крие под това име, да си получи заслуженото с цялата тежест на закона. Нямам предвид повишение. Трето, същата процедура да бъде приложена и спрямо еднокраката Алиша Чадуик. Незабавно да се прекрати цялата незаконна дейност на територията на Кемп Пиъри. Напълно и окончателно! Край на дрогата, край на изтезанията! След като изпълните тези условия, спокойно можете да се смятате за късметлия!

Мъжът бавно се облегна.

— Вече се погрижихме за двете жени, които споменахте — промълви той. — Имате думата ми.

— Пет пари не давам за вашата дума! — отсече Шон. — Искам доказателства!

— Добре, ще ги получите.

— А Виджи? — тревожно попита Мишел. — Тя добре ли е?

Мъжът кимна.

— Що се отнася до дейността в Кемп Пиъри, част от нея положително ще бъде прекратена, мистър Кинг. Всъщност вече е прекратена. Но не мога да ви обещая за цялата дейност. Част от нея има изключително значение за сигурността на страната.

— Не казвате ли това всеки път, когато решите да нарушите нечии права?

— Нима трафикът на наркотици е от изключително значение за сигурността? — добави Мишел.

— Ние не продаваме тези наркотици, а ги унищожаваме — отвърна мъжът.

— Да, а аз съм Уелският принц! — кресна Шон.

— Трима души бяха убити — напомни Мишел.

— Факт, за съжаление — кимна белокосият. — Но какво е смъртта на трима души пред спасяването на хиляди, а може би и милиони?

— Въпросът ви е валиден само до момента, в който не стане въпрос за някой от близките ви — контрира Шон.

— Все пак не мога да ви обещая, че цялата дейност на Кемп Пиъри ще бъде прекратена — поклати глава човекът насреща им.

— В такъв случай имаме проблем — въздъхна Шон. — Надявам се добре да си помислите, ако случайно ви минава мисълта да отстраните двата проблема, които в момента стоят пред вас. Разполагам с пет копия от записа, който вече познавате. Всички са на различни и сигурни места. Ако ние с Мишел не умрем в съня си, щастливо навършили деветдесет, едно от копията ще отиде директно при жадуващия за „Пулицър“ журналист, за когото вече ви споменах. Останалите ще отидат съответно в „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“ и „Лондон Таймс“.

— Дотук копията са четири — бързо изчисли белокосият. — А петото?

— То е запазено за президента. Обзалагам се, че много ще му хареса.

— Значи стигаме до задънена улица, така ли?

— Добрите адвокати винаги търсят компромис — отвърна Шон, стана и закрачи напред-назад. — Ето моето предложение: в Кемп Пиъри има скрито съкровище.

— Моля?! — объркано го погледна белокосият.

— Просто млъкнете и слушайте. Съкровището е скрито в основите на ловната хижа Порто Бело, принадлежала някога на лорд Дънмор. Злато, сребро, скъпоценни камъни, които сигурно струват милиони.

— Господи! — възкликна мъжът.

— Преди да споменавате името на Създателя и да си представите купчината банкноти, съкровището трябва да бъде продадено на търг, за да получи максимално висока цена. Правителството също може да го купи, стига да пожелае. За мен няма значение, но получената сума трябва да се раздели на три равни части.

Белокосият извади лист и писалка.

— Ясно. Предполагам, че всеки от вас ще поиска по една част.

— Нищо подобно! — отсече Шон. — Едната част ще бъде прехвърлена на Виджи Тюринг. Тя едва ли ще замени убития й баща, но все пак е нещо. Вторият дял отива за двете деца на Лен Райвест. Те учат в колеж и парите ще им трябват. А третия ще предадете на семейството на съдебния лекар, който бе убит при газовата експлозия. Дотук ясен ли съм?

— Да — кимна мъжът, усърдно записвайки си всичко.

— Много добре. Имайте предвид, че лично ще проверя сумите, които ще получат тези хора, тъй като много добре познавам бюрократичните похвати, с които ще се опитате да им отнемате поне половината. Ако трябва специален закон от страна на Конгреса, нека го гласуват. Но парите трябва да отидат при получателите си, освободени от всякакви данъци.

— Няма проблем — кимна събеседникът им.

— И аз така мисля.

— Но първо искаме да се срещнем с Виджи — обади се Мишел. — И да се уверим, че е добре.

— Мога да го уредя.

— Тогава го уредете, и то по-бързо — рече Шон.

— Дайте ни една седмица.

— Добре, но не повече.

— А вие ще си държите устата затворена, нали? — погледна ги очаквателно мъжът.

— Точно така — кимна Шон. — Не искаме да попаднем в затвора.

— И ще получим копията?

— Да, ще ги получите.

— Можем ли да ви вярваме?

— Точно толкова, колкото и аз на вас.