Дейвид Балдачи
Обикновен гений (42)

42

Шон светкавично сграбчи ръката на Мишел и извика:

— Виджи, ти ли си?

Звуците станаха по-близки и по-ясни. Не бяха плач, а по-скоро тихо скимтене.

Шон бутна вратата на съседната стая и щракна електрическия ключ.

Виджи се беше сгушила на стол до стената. Беше по пижама, а косата й беше разпусната. Така изглеждаше по-голяма. Очите й бяха зачервени от плач, а от изражението й личеше, че изпитва болка.

Изпреварвайки Шон, Мишел бързо пъхна пистолета в кобура и пристъпи към детето.

— Добре ли си, миличка? — наведе се над него тя.

Виджи потрепна от загрижения й глас и сграбчи ръката й.

— Случило ли се е нещо? — попита Шон. — Къде е Алиша?

Заковала очи в лицето на Мишел, Виджи не отговори.

— Остани при нея, аз ще отида да потърся Алиша — нареди Шон, обърна се и хукна по стълбите към горния етаж.

Мишел седна на пода до момиченцето и погали ръката му.

— Всичко е наред, Виджи. Аз се казвам Мишел Максуел и съм приятелка на Шон. Можеш да ми казваш просто Мишел, а ако предпочиташ и Мик.

— Мик — бързо повтори Виджи и избърса сълзите си с юмруче.

— А как предпочиташ да те наричам аз? Виджи или мис Тюринг?

— Виджи — прошепна детето.

— Страхотно име. Наистина познавам много жени с името Мишел, но за пръв път срещам момиче, което се казва Виджи. Дали не означава, че си много специална?

Виджи кимна и пръстите й се вкопчиха още по-силно в Мишел.

— Мик — отново прошепна тя.

— Вече сме приятелки, нали?

Детето отново кимна, очите му изпитателно пробягаха по лицето на Мишел сякаш за да се увери, че е искрена.

Минута по-късно Шон се спусна обратно по стълбите, следван от Алиша.

Мишел плъзна поглед по сънливото й лице и изкуствения крак, който се подаваше от крачола на пижамата й. Шон ги запозна набързо.

— Не съм усетила, че е слязла долу — подхвърли Алиша и сърдито се втренчи в Шон. — Чакахме те до късно.

— Съжалявам, Алиша, но имах неотложна работа.

— Май ще е най-добре да помислим още веднъж за ангажиментите ти.

— Сега и аз съм тук — изправи се Мишел, без да изпуска ръката на момичето. — Казвам се Мишел Максуел, партньорка на Шон. Убедена съм, че двамата ще намерим начин да се справим.

Алиша изгледа продължително Шон, после бавно кимна към Мишел.

— Виждам, че вече сте намерили общ език — одобрително каза тя.

— Ще станем много добри приятелки, нали, Виджи? — усмихна се Мишел на момичето.

Виджи скочи и изтича в съседната стая. Миг по-късно от мрака долетяха звуците на пиано.

— Господи, как свири! — удивено промълви Мишел.

— Това е нейният начин да покаже, че те харесва — поясни Алиша.

— А защо беше разстроена? — пожела да узнае Шон.

— Тази вечер тук се появи оня Вентрис от ФБР — понижи глас Алиша. — Заговори за смъртта на Мънк и Виджи чу всичко!

— По дяволите! — мрачно рече Шон.

— Трябваше да я видиш преди няколко часа — въздъхна Алиша. — Беше неутешима. Наложи се да й кажа истината, въпреки че никак не ми се искаше. Накрая накарах служебния лекар да й даде нещо успокоително. Легнах си едва след като тя заспа, но лекарството явно е престанало да действа.

— Защо Вентрис е решил да дойде и да обсъжда убийството на Мънк? — попита Шон.

— Дойде с намерението да разпита Виджи, но аз не му позволих. Мисля, че не говореше за баща й с намерението тя да го чуе, просто не му пукаше.

— Какво искаше да знае? — намеси се Мишел.

— Дали съм била информирана за намеренията на Мънк Тюринг да ходи в Кемп Пиъри. И дали е споменавал, че и друг път е ходил там.

Двамата партньори си размениха многозначителни погледи.

— Странно — промълви Шон. — Нали официалното становище на ФБР беше самоубийство?

Алиша дръпна Виджи от пианото, но момичето заяви, че ще си легне само ако Мишел я заведе горе и й държи ръката.

Няколко минути по-късно двамата казаха „лека нощ“ на Алиша и пренесоха саковете си по стаите. Шон влезе при Мишел и седна на леглото, докато тя си разопаковаше багажа.

— Не се безпокой, няма да ти отнеме много време да обърнеш наопаки всичко тук — заяви той.

— Много смешно! Какво се е случило с крака на Алиша?

Шон й разказа накратко за мисията в Ирак и функциите на Алиша на територията на Бабидж Таун.

— Интересна жена — проточи Мишел. — Помълча малко и подхвърли, изпреварвайки репликата на Шон: — Горкото дете! Сигурно се е почувствала ужасно, когато е научила за смъртта на баща си!

— Сигурно — въздъхна Шон и направи гримаса, усетил вибрирането на мобилния си телефон.

— Нека позная — усмихна се Мишел. — Трябва да е малката сладка Джоун. Пак ли няма да й отговориш?

— Не — отново въздъхна той. — Ако и този път не й отговоря, като нищо ще хукне насам!

— Е, тогава циркът ще бъде пълен — рече Мишел и сложи пистолета си под възглавницата. — Май е по-добре да не отговаряш, защото, ако дойде, мога да я гръмна, без да искам, вземайки я за хищник, тръгнал на лов за прясно месо. Всъщност няма как да стане. Тя наистина е хищник и аз няма да я застрелям по погрешка.

— Никак не ми помагаш. Налага се да я убеждавам за разни неща.

— Давай, какво чакаш. Но докато убеждаваш тази вещица, не пропускай да й кажеш, че е вън от играта, и то окончателно.

— Тази вещица подписва чековете ни — изправи се Шон. — Или поне моя. Оттеглям се, за да поговоря на спокойствие с нея.

— Страхливец! Ще й кажеш ли, че съм тук?

— Ще се оправя както намеря за добре, Мишел.

— Какво им става на мъжете, когато нещата опрат до конфронтация? В това отношение жените нямат проблеми!

Мишел го изчака да излезе, промъкна се в коридора и открехна вратата на стаята на Виджи. Вътре беше тъмно, но момиченцето седеше в леглото.

— Аз съм Мик — прошепна тя.

— Здрасти, Мик — отвърна с тъничко гласче Виджи.

— Искаш ли да поседя при теб?

Детето протегна ръка.

Мишел легна до него. Докосването на малката ръчичка я върна в далечното минало, в главата й изплуваха разпокъсаните спомени от неприятно събитие. По-скоро кошмар. Едно друго момиченце седеше само в мрака, опитвайки се да открие смисъла на неразбираемите неща, които се случваха около него. После картината избледня и изчезна, оставяйки я толкова стресната, объркана и уплашена, колкото и детето до нея.