Дейвид Балдачи
Обикновен гений (58)

58

Мишел избра черни, тясно прилепнали джинси, сандали и широка бяла блуза. Остави двете горни копчета разкопчани. Нямаше къса пола, а за високи токчета не можеше и да помисли. Откри Чамп в кабинета му. Ученият почти припадна, като я видя да отваря вратата без предупреждение, но бързо се съвзе и прие да я разведе из Барака № 2. По време на обиколката тя подхвърляше кратки одобрителни възклицания, особено когато ставаше въпрос за „изключително важната“ работа, за която отговаряше Чамп. В един момент се облегна на рамото му, уж за да огледа по-добре прототипа на машината на Тюринг, и усети тръпката, която пробяга по тялото на горкия човечец. Усмихна се вътрешно. Колко са лесни мъжете, включително и гениите. И колко са глупави!

Обядваха в малка вътрешна зала на централната сграда, очевидно предназначена за шефа на комплекса.

— Работата ви е доста впечатляваща — отбеляза Мишел, отпивайки от чаша шардоне. — Как всъщност се озовахте тук?

— Съмнявам се, че ще ви бъде интересно — погледна я той.

— Ако беше така, нямаше да ви попитам.

— Постигнах известни резултати в тази област — скромно започна той. — Отначало в Станфорд, а по-късно и в Масачусетския технологичен институт. Регистрирах няколко ключови патента. Защитих докторска дисертация по квантова механика, която мнозина специалисти определиха като революционна. Мисля, че това бяха основните фактори за назначението ми тук.

— Шон е на мнение, че собствеността върху Бабидж Таун е строго пазена тайна — подхвърли тя.

— Наистина е така. Тайна, за която плащат много добре.

— Щедростта винаги е най-добрият начин за спечелване на лоялност.

— Те са повече от щедри. Дори ми предоставиха частен самолет.

— Наистина ли? Аз не умея да пилотирам, но страшно много обичам да летя.

— Някой ден ще ви поразходя. Гледката отгоре наистина е прекрасна.

— Би било страхотно! Разбира се, ако избягваме въздушното пространство над Кемп Пиъри.

— О, не се безпокойте. Неговите параметри са записани в паметта на бордовия компютър. — Чамп замълча за момент, после каза: — Поласкан съм от вниманието, което оказвате на човек като мен.

— Вие сте интересен човек.

— А може би и заподозрян.

— Доколкото знам, разполагате с твърдо алиби по отношение на смъртта на Райвест.

— Да, бях на работа.

— А как върви тя?

— Ако имаме късмет, очакваме готов прототип някъде в началото на следващата година.

— След което настъпва краят на света, така ли? Поне Шон е останал с такова впечатление.

— Не, не. Този прототип ще бъде в състояние да осъществява само основни калкулации. За да смаем света, ще ни бъдат необходими поне още няколко години.

— Изглежда ми много време.

— Напротив. В света на физиката е един изключително кратък срок. — Чамп допи виното си и смени темата. — Как вървят нещата с Виджи?

— Тя е добро дете. Харесвам я и й съчувствам, защото никак няма да й е лесно.

— Мънк беше загадъчен човек. Изключително затворен и саможив.

— Чух, че неотдавна е пътувал до Англия.

— Да. По семейни причини.

— Сподели ли нещо с вас, след като се върна? Спомена ли за пътуване и до други страни?

— О, не. Предполагам, че в паспорта му е отбелязано къде е бил. — Чамп рязко вдигна глава и щракна с пръсти. — Я почакайте! Не знам защо ми беше изхвръкнало от главата. Той ми донесе подарък, вероятно като извинение за неуместния си отпуск на онзи етап.

— Подарък ли? — внимателно го изгледа Мишел. — От Англия?

— Не, от Германия. Една голяма халба за бира.

— Сигурен ли сте, че е от Германия?

— Халбата е оттатък. Ако искате, ще ви я покажа.

В дома на Чамп не цареше хаос като в служебния му кабинет, но все пак видът му бе твърде далеч от реда, поддържан от Шон Кинг. Тя се хвана, че дава висока оценка на очевидната му немарливост.

Влязоха в малък, отрупан с книги кабинет. На един от рафтовете се виждаше голяма халба за бира с релефни сини инкрустации.

— Ето, това е — каза Чамп, докато й я подаваше. — Хубава вещ, но аз почти не пия бира.

Мишел пое халбата и внимателно я огледа. Стените й представляваха красиво оформен подбор от забележителностите на по-големите германски градове. Обърна я и огледа дъното.

— Не пише откъде е — каза тя. — „Произведена в Германия“, и толкоз.

— Да — съгласи се Чамп. — Това означава, че може да е отвсякъде.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се. Много искам да ви помогна да стигнете до истината.

— В такъв случай можете да направите нещо съвсем конкретно за нас — подхвърли тя, издържа на изненадания му поглед и добави: — Като разрешите на Хорейшо Барнс да се премести в Бабидж Таун.

Чамп видимо се сепна, но тя не му остави време за реакция.

— Храна и спане, нищо повече. Ще ми направите лична услуга.

— Е, предполагам, че може да се уреди — неохотно отвърна той.

— Благодаря, Чамп. Страшно съм ви признателна. Между другото, забелязах един екип за бойни изкуства на вратата на кабинета ви. С какво по-точно се занимавате?

— Таекуондо. Имам черен пояс. А вие?

— Не, аз не владея бойни изкуства — излъга тя.

Излязоха на открито.

— Вдругиден сутринта в девет ще ви разходя със самолета, стига да позволява времето — обяви Чамп, опипа очилата си и колебливо добави: — А на връщане можем да се отбием в едно ресторантче, където наистина готвят добре.

Мишел се обърна и плъзна поглед по слабата му стегната фигура. Със сигурност имаше достатъчно сила, за да притисне във ваната един пийнал човек, използвайки дръжката на вакуум помпата. Но Шон вече беше установил, че Чамп има непоклатимо алиби.

Дали наистина бе така?