Дейвид Балдачи
Обикновен гений (30)

30

Очакванията му за кротко и срамежливо момиченце се оказаха напълно безпочвени. Виджи Тюринг беше пълно с енергия дете с огромни сини очи, които не пропускаха нищо. Носеше панталони и яркочервена блузка, а краката й бяха боси. В момента, в който Алиша й представи Шон, тя хвана ръката му и го поведе към пианото.

— Седни — разпореди му тя с леко променлив тембър, който загатваше за приближаването на пубертета.

Той се подчини.

— Свириш ли?

Погледът на сините й очи беше смущаващо прям.

— Само на бас китара — ухили се Шон. — Избрах я, защото има най-малко струни. Задължително условие за човек като мен, който всекидневно губи милиони сиви клетки.

Тя с нищо не показа, че оценява малката му шега. Седна пред пианото и изсвири някаква непозната мелодия.

— Предавам се — вдигна ръце той. — Кой е авторът?

— Оригинална композиция на Виженер Тюринг — поясни Алиша.

Шон респектирано замълча.

— Харесва ли ти? — простичко попита Виджи.

— Ти си изключително надарена музикантка — кимна той.

В усмивката й най-сетне се долови нещо детско, свързано с радостта от похвалата и желанието да се представи добре. А той се уплаши. Детето беше готово да се довери на всеки. Тук е пълно с шпиони, беше казал Райвест.

— Виджи, я ми кажи…

Тя подхвана друга мелодия и той млъкна. Малката свърши, стана от пианото, седна на един от кухненските столове и отправи поглед навън. Големите й очи престанаха да шарят и изведнъж започнаха да се присвиват. В следващия миг се превърнаха с тесни цепки.

— Виджи? — надигна се Шон.

Тя дори не го погледна, а Алиша му направи знак да се присъедини към нея на канапето.

— От време на време изпада в тези състояния — шепнешком обясни тя. — Сякаш се затваря в свой собствен свят. Ще изчакаме да се върне в нормалното си състояние.

— Преглеждана ли е от специалист? — понижи глас Шон. — Взема ли някакви лекарства?

— За специалист не знам, но лекарства не взема. Ще проверя по-подробно за какво става въпрос, защото вече съм й настойник.

— Какво знаеш за майката на Виджи?

— Мънк каза, че са разведени отдавна и че той има пълни родителски права.

— Така каза и Райвест. Но ако се появи майката на Виджи, съдът положително ще й присъди родителските права. Няма да го стори само в случай, че е в затвора или ако се докаже, че тя не е в състояние да се грижи за детето.

— Но Мънк ме е посочил за настойник.

— При появата на родител това няма значение.

— Ще мисля, когато се случи — отсече Алиша.

— 18 313 и 22 307.

Двамата едновременно се извърнаха към Виджи, която ги гледаше втренчено.

— Това са простите делители на 408 508 091 — поясни тя. — Нали така?

— Точно така — кимна Алиша. — Ако умножим 18 313 по 22 307, ще получим 408 508 091.

Виджи се разсмя и запляска с ръце.

— Но аз ти продиктувах тези числа само преди час — учуди се Алиша. — Как успя да ги обработиш толкова бързо?

— Видях ги в главата си.

— Подредени ли бяха? — напрегнато попита Алиша. — Пак ли ги умножи наум?

— Не, просто изскочиха. Не съм умножавала нищо. Просто се появиха.

— Или си го направила по начин, абсолютно непознат за простосмъртните — промърмори сякаш на себе си Алиша, после тръсна глава и добави: — Виджи, мистър Кинг иска да те попита нещо…

Момиченцето очаквателно се обърна към Шон.

— Не е точно въпрос — приятелски рече той. — Просто искам да ти кажа, че ще идвам да те виждам от време на време. Имаш ли нещо против?

Виджи погледна Алиша, която кимна.

— Нямам нищо против — отвърна момичето. — Но все пак трябва да попитам и Мънк.

— Така ли наричаш баща си? — попита той. — Просто Мънк?

— Той също ме нарича по име. Нали така правят всички?

— Да, разбира се. Не познавам баща ти, но по всичко личи, че е добър човек.

— Страхотен е. В колежа е бил член на рок група. Тогава е свирил на йоника. А после си купи и китара, за да свирим заедно. — Виджи насочи очи към прозореца и Шон си помисли, че отново ще потъне в своя свят. Но детето поклати глава и промълви: — Много искам да се върне. Имам да му разказвам толкова неща.

— Например? — попита Шон малко по-бързо от необходимото.

Виджи се втурна към пианото и заблъска по клавишите.

Шон търпеливо изчака първата пауза и бързо попита:

— Кога видя баща си за последен път, Виджи?

Въпросът му предизвика нова серия яростни акорди.

— Виджи!

В следващия миг Алиша започна да го дърпа към вратата, а Виджи стовари юмручета върху клавишите, скочи от столчето и избяга от стаята. Миг по-късно се разнесе шум от затръшване на врата.

В стаята влезе жената, която Шон бе видял да спи на канапето предишната вечер.

— След няколко минути ще се върна, мисис Греъм — каза Алиша, след което направи знак на Шон и тръгна към вратата.

— Виждам какви са проблемите с Виджи — замислено се почеса по главата Шон.

— Според мен тя усеща, че нещо се е случило с баща й. Затваря се в мига, в който се заговори за него.

Шон огледа къщата и му се стори, че вижда Виджи на един от прозорците, но само след миг тя изчезна.

Той се извърна към Алиша и попита:

— Какви бяха числата, за които говорихте? Възможно ли е да ги е пресметнала с калкулатор?

— Да, но би й отнело цял ден. 18 313 е 2100-ното по ред просто число, което означава, че трябва да обработи всички преди него, за да види дали 408 508 091 се дели на тях без остатък. При положение, че знае този прост делител, вторият се открива значително по-лесно. Но тя не е използвала калкулатор. Наистина го е видяла в главата си.

— А защо всичко това е толкова важно?

— Шон…

— По дяволите, Алиша! — прекъсна я той. — Тук умират хора! Приех да наглеждам Виджи, защото смяташ, че тя е в опасност. Най-малкото можеш да ми кажеш защо, нали?

Алиша помълча известна време, извърнала глава. Той стоеше и я гледаше. Когато проговори, гласът й беше по-нисък и по-ясен.

— Светът се крепи на информацията, изпращана по електронен път, Шон. Сигурното придвижване от точка А до точка Б е ключът към цивилизацията. Във всекидневието си ти ползваш кредитна карта, когато пазаруваш в магазин, теглиш пари от банкомат, изпращаш имейли, плащаш си сметките онлайн, пазаруваш по интернет. Днес шифроването няма нищо общо със секретните кодове, а зависи единствено от числата и тяхната дължина. Най-надеждната система в момента се нарича РСА и се основава на криптография на асиметричен публичен ключ. Той прави възможно електронното предаване на данни от правителството до търговските организации — и оттам до гражданите — абсолютно сигурно и надеждно.

— Май съм чувал нещо подобно — вметна Шон.

— И тъй, публичният ключ представлява едно много голямо просто число, което може да бъде раздробено до двата му прости делителя само ако сто милиона персонални компютри работят паралелно в продължение на няколко хиляди години. Но докато всички знаят цифрите на публичния ключ — най-вече компютрите, които ползваме, — единственият начин да се прочете изпратената информация е свързан с разкодирането му. А той може да се разкодира единствено с помощта на два частни ключа, които се явяват неговите прости делители. Ще ти дам един пример. Ако числото петдесет е публичният ключ, десет и пет са частните ключове. Ако знаеш числата десет и пет, можеш да прочетеш съобщението.

— Подобно на числата, които спомена Виджи?

— Да. Компютрите стават все по-бързи, вече съществува възможност за масирана атака на стотици милиони от тях, свързани паралелно. Това поставя по-високи изисквания и към кодиращите стандарти. Трябва само да се прибавят няколко цифри към публичния ключ и за дешифрирането му ще бъдат необходими хиляди, а може би и милиони години.

— А вашите проекти предлагат рационално решение на този проблем, така ли?

— Шифровчиците твърдят, че пряк път към разлагането на числата на прости делители не съществува, защото хилядолетните усилия на човечеството в тази посока са останали без резултат. И все пак Виджи успява да го направи, макар и невинаги. Ако тя може да го прави и с по-големи числа, тогава сигурност на електронното предаване не съществува и светът, който познаваме, ще преживее драстични промени.

— Може би ще се върне към телетипните машини и куриерите? — предположи Шон.

— Тази ситуация ще блокира не само бизнеса, но и държавата. Бедният потребител няма да има никакви възможности за комуникация, да не говорим за генералите, които ще изгубят възможността за връзка със своите армии. Преди седемдесетте години на двайсети век, когато бил създаден публичният ключ, правителствата и частният бизнес използвали услугите на куриери, за да изпращат постоянно променящи се книги с кодове и пароли — непрекъснат и безнадеждно неефективен процес, към който никой не би желал да се връща.

— Невероятно е, че нашата цивилизация зависи от способността да се разлагат бързо големи числа.

— Започнали сме го и трябва да го довършим.

— Очевидно обществото не знае нищо.

— Ако знаеше, щеше да се уплаши до смърт.

— Значи ти си на мнение, че пряк път съществува?

— Виджи ме кара да мисля, че е възможно. А иначе не се безпокоя толкова за числата, колкото за самата Виджи. Не мога дори да си помисля, че ще й се случи нещо лошо.

— Допускаш, че някой знае, че Виджи може би е ключът към разбиването на шифроването, използвано от модерния свят? — присви очи Шон.

— Лен твърдеше, че сред нас има шпиони. Баща й познаваше нейните способности и умря. Не знам. Просто не знам.

Изглеждаше толкова отчаяна и съкрушена, че Шон отново сложи ръка на рамото й.

— Нищо няма да й се случи — успокои я той. — Полицията и ФБР са наблизо, обектът се охранява.

— Така беше и преди да убият Лен — поклати глава тя.

— Но сега и аз съм тук.

— Как точно възнамеряваш да пазиш Виджи?

— Колко спални има в дома ти?

— Четири. Защо?

— Една за теб, една за Виджи, една за мен. И пак ще ти остане една свободна.

— Какво? Местиш се при мен?

— Разстоянията са огромни. Ако живея в централната сграда, няма начин да се придвижа бързо дотук в случай, че се наложи.

— Трябва да поискам разрешение от Чамп и да поговоря със самата Виджи. Какво ще кажеш за утре вечер в шест? Тогава ми свършва дежурството.

— А защо просто не се преместиш при Виджи?

— Там има твърде много вещи, които й напомнят за Мънк. Не съм убедена, че е добре за нея. Мисля, че е по-добре аз да я взема при себе си.

— Но какво ще й кажеш?

— Все ще измисля нещо.

Алиша бързо се отдалечи.

Шон остана на място, загледан след нея. Миг по-късно звънна мобилния му телефон. Погледна дисплея. Беше Джоун Дилинджър. Как ще й обясни, че е поел не една, а цели две допълнителни задачи? Отговорът беше ясен: просто нямаше да й каже.

Шон се обърна и тръгна към стаята си. През цялото време се питаше как успя да затъне толкова дълбоко.