Дейвид Балдачи
Обикновен гений (72)

72

По-късно същата сутрин Хорейшо се обади на Саут Фрийман по две причини. На въпроса дали случайно не разполага със списъка на германските военнопленници в Кемп Пиъри по времето на Втората световна война Саут отговори с гръмогласен смях.

— О, да, ето го тук, на бюрото ми! Пентагонът отказа да ми го даде, но аз се поразходих до моите приятели от ЦРУ и шпионите веднага ми направиха разпечатка, след което любезно попитаха какви други тайни ме интересуват!

— Приемам това за „не, по дяволите“ — въздъхна Хорейшо, а след това го попита дали не познава някой вестникар от Тенеси, близо до родното място на Мишел. И улучи десетката.

— Тоби Рукър издава седмичник в едно градче на около час път южно от Нашвил — отвърна Фрийман и му каза името на градчето. Хорейшо почти падна от стола. Беше родното място на пациентката му.

— За какво ти е? — пожела да узнае Саут.

— Трябват ми сведения за един човек, изчезнал преди близо трийсет години оттам.

— Тоби трябва да знае нещо, тъй като живее в града повече от четирийсет години — отвърна Фрийман, продиктува му телефонния номер и добави: — Ей сега ще му звънна да го предупредя, че ще го потърсиш.

— Страшно съм ти благодарен, Саут! — възкликна Хорейшо.

— Че как иначе? И не забравяй за споразумението ни. Или получавам изключителните права, или ще те удуша!

— Разбира се — отвърна психоаналитикът, изчака двайсетина минути и набра номера.

Отсреща вдигнаха на второто позвъняване. Мъжки глас се представи като Тоби Рукър, добавяйки, че току-що е приключил разговора си със Саут Фрийман и обеща да провери каквото може.

Хорейшо едва бе затворил телефона, когато долови някакъв шум отвън и надникна през прозореца. Беше хеликоптер, летящ ниско над територията на Бабидж Таун. Той го проследи с поглед, докато се стопяваше в далечината, и си помисли за Мишел, която по това време най-вероятно се намираше на хиляди метри височина в компанията на мъж, на когото Шон не се доверяваше. Недоверието му беше толкова голямо, че беше помолил Хорейшо за една специална услуга.

— Върни се жива и здрава, Мишел — полугласно промърмори той. — Ние с теб имаме да разговаряме за още много неща.

 

 

Излитането беше безупречно. Самолетът „Чесна“, модел „Гранд Караван“, беше широк и удобен, с единичен салон за четиринайсет души, включително пилота и помощника му. Чамп я увери, че машината е оборудвана с всички съвременни навигационни средства.

— Много хора ли возиш? — попита Мишел.

— По принцип съм единак и летя сам — отвърна Чамп. — Горе се мисли по-добре.

— Каква загуба — поклати глава тя, хвърляйки поглед към луксозния салон зад гърба си.

— Ако нещата вървят добре, може би ще си купя собствен самолет.

— Нямаш вид на човек, който се интересува от материалните неща.

— И наистина не се интересувам — сви рамене той. — Станах учен, защото ми харесваше да решавам сложни проблеми. Но напоследък всичко става все по-трудно, имам предвид живота извън науката…

Недовършеното изречение увисна във въздуха.

— Хайде, говори — меко го подкани Мишел.

Той извърна глава към страничното прозорче.

— Квантовите компютри имат огромен потенциал, който може да промени света както в положителен, така и в отрицателен смисъл.

— Вероятно същото е мислил и онзи, който е открил атомната бомба — подхвърли тя.

— По-добре да сменим темата — потръпна Чамп.

— Добре. Покажи ми какво може малката птичка.

Той издърпа щурвала и чесната рязко започна да набира височина. Леко, сякаш без усилия. После преминаха към серия от резки пикирания и остри завои, включително един пълен лупинг. Мишел дори не мигна, тъй като беше летяла на всякакви самолети при възможно най-тежки условия.

— Ето го покрития с мрачна слава Кемп Пиъри — промърмори Чамп и махна към прозорчето. — Ако се снижим още малко, със сигурност ще ни свалят.

— Наистина ли? Няма ли начин да се спуснем още мъничко?

Чамп слезе на седемстотин метра, а тя се наведе напред, опитвайки се да запамети топографията на района.

— Значи не можем да се спуснем по-ниско, така ли?

— Зависи дали обичаш да рискуваш — подхвърли той.

— Не съм много склонна да рискувам, но ти май си на другия полюс…

— Най-странното е, че преди да те срещна, бях крайно предпазлив.

Щурвалът помръдна наляво, скоростта намаля. Самолетът полетя по права линия, следвайки контурите на река Йорк.

— Това е всичко, което можем да си позволим, без да ни пратят една ракета отзад — каза Чамп.

Мишел видя пристана, от който Иън Уитфийлд вероятно беше потеглил със своята лодка. До него личаха грамадите на бункерите, които Шон й беше показал на сателитната карта. Гледани отгоре, те наподобяваха сиви бетонни кубове, подредени в една редица. На север от тях се виждаше нещо като канал, който прорязваше дълбоко територията на Кемп Пиъри. Отвъд него се виждаше широката писта. Очите й се плъзнаха по къщите на някогашните градчета, за които говореше Саут Фрийман. Сред тях стърчеше една доста по-голяма тухлена постройка с малък басейн отпред. Южно от Кемп Пиъри се виждаше центърът за доставки на флота и оръжейният арсенал.

— Федералните са запечатали целия район — подхвърли тя.

— О, да — кимна той, направи плавен завой надясно и се насочи на изток, поддържайки височина от седемстотин метра. Под тях се разстла изключително живописна местност.

— Прекрасно е — промълви Мишел.

— Така е — погледна я той втренчено и побърза да извърне глава.

— Стига, Чамп — игриво подхвърли тя. — Изчервяват се само момичетата.

— Веднъж повозих и Мънк — глухо рече той.

— Така ли? Може би е искал да види нещо конкретно?

— Не, но изрази желание да летим доста ниско над реката.

За да огледа района максимално добре, помисли си Мишел. Също като мен.

— Хм… Искаш ли да поемеш управлението? — внезапно попита Чамп.

Тя кимна, улови шурвала пред себе си и леко го премести наляво, после надясно.

— Може ли да се издигнем по-високо?

— До три хиляди метра. Просто издърпай щурвала към себе си, но плавно и съвсем леко.

Мишел се подчини и носът бавно се повдигна. На указаната височина отново зае хоризонтално положение.

— А какво ще кажеш за едно пикиране, както преди малко го направи ти? — предложи тя.

Той я погледна косо, преглътна и кимна.

— Разбира се.

Мишел леко натисна щурвала напред и носът на чесната се наклони. После още малко. Земята се понесе срещу тях с главозамайваща бързина, но тя продължаваше да натиска елипсата в ръцете си. В съзнанието й изведнъж се появиха кошмарите, които я бяха измъчвали в продължение на три десетилетия. Видя замръзнало от ужас дете, но кое беше то? Тя самата? Не можеше да бъде сигурна, дори във въображението си. Но въпреки това я обзе вледеняващ ужас.

Летяха почти отвесно надолу, но Мишел сякаш не забелязваше бясно сменящите се цифри на висотомера и предупредителните сигнали. Изобщо не погледна към Чамп, който панически дърпаше своя щурвал и й крещеше да пусне нейния. Същевременно си даваше сметка, че ще се разбият, но ръцете й останаха залепени за щурвала. За втори път чу собствения си глас, който тихо изрече „Сбогом, Шон“.

После мъглата в съзнанието й най-сетне се разпръсна и до нея достигна пронизителния вик на Чамп.

— Пусни щурвала! Пусни го!

Извърна глава и погледна побелялото лице на Чамп, който дърпаше с всички сили лостовете пред себе си, опитвайки всичко възможно да извади машината от смъртоносната спирала. Ръцете й бавно пуснаха щурвала. Макар и с доста усилия, Чамп успя да върне чесната в хоризонтално положение. Минута по-късно под тях се появи пистата. Самолетът се приземи с тежко подскачане.

Скоростта бързо намаля, машината рулира в края на пистата и спря. В продължение на няколко секунди в кабината се чуваше единствено тежкото им дишане. После Чамп тръсна глава и се обърна да я погледне.

— Добре ли си?

Мишел усети как в гърлото й се надига парлива течност.

— Много добре, ако вземем предвид факта, че за малко не убих и двама ни — мрачно отвърна тя.

— Често се случва на неопитните пилоти — въздъхна той. — Ръцете им сякаш залепват за щурвала. Съжалявам, не биваше да ти предавам управлението.

— Не си направил нищо погрешно, Чамп! — остро отвърна тя. — Аз съм тази, която трябва да се извини.

Слязоха от чесната и бавно се насочиха към мерцедеса на Чамп, паркиран близо до хангара. От близката горичка изскочи голям мотоциклет и с бясна скорост се понесе към тях. Беше изрисуваният харли на Хорейшо. Водачът бавно свали каската си.

— Прекрасно време за летене, нали? — обади се Шон Кинг.

— Какво търсиш тук? — троснато попита Мишел.

Той й подхвърли резервната каска и късо нареди:

— Хайде, тръгваме!

— Благодаря за урока по пилотиране, Чамп — обърна се тя, докато се настаняваше на седалката зад Шон. — Съжалявам, но в момента не ми е до обяд.

Напуснаха частното летище и поеха към Бабидж Таун. Две минути по-късно Мишел му каза да спре.

— Какво има? — извика през рамо Шон.

— Просто спри.

Той отби встрани от тесния път. Мишел скочи от седалката, изтича към близките дървета и повърна.

Миг по-късно се появи отново, с пребледняло лице и книжна салфетка пред устата си.

— Небето май се оказа негостоприемно за теб — подметна Шон.

— Такова е за всички пилоти, които допускат грешки — отвърна тя. — А ти как се озова на скъпоценния харли на Хорейшо?

— Просто излязох да се поразходя.

— И съвсем случайно се озова на пистата в момента, в който се приземихме?

— Ти на това приземяване ли му викаш? — гневно се обърна той. — Даваш ли си сметка, че летяхте отвесно надолу? В един момент бях сигурен, че проклетият двигател се е скапал! За малко не се пребих, за да стигна до пистата, макар че едва ли щях да открия нещо, останало от теб! Какво се случи, по дяволите?

— Някакъв проблем с двигателя, но Чамп успя да се справи.

От лъжата й стана гадно, но беше убедена, че ако му каже истината, щеше да й стане още по-гадно. Всъщност каква беше истината? Че просто се беше вцепенила на щурвала и почти беше убила себе си и един невинен човек?

— Преди малко спомена, че става въпрос за пилотска грешка — подозрително я изгледа той.

— Забрави — тръсна глава тя. — Всяко сполучливо кацане е добро.

— Извинявай, че проявих загриженост.

— Значи си карал като луд из полето само за да следиш полета, а?

— Казах ти, че не ми харесва идеята да летиш с онзи тип — мрачно отвърна Шон.

— Защото не си сигурен, че мога да се контролирам?

— О, я стига! Крайно време е да престанеш с тези глупости! Аз просто…

Тя го удари по каската.

— Шон…

— Какво?

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

Мишел се настани зад него и Шон потегли. Тя се притисна в гърба му. Единственото й желание беше пътуването да продължи безкрайно. Никога през живота си не беше изживявала такъв ужас. Още повече, че този път той беше предизвикан не от външен враг, а от самата нея.