Дейвид Балдачи
Обикновен гений (70)

70

Мишел седеше на стъпалата пред верандата. Хорейшо си беше тръгнал, а риданията на Виджи все още долитаха през отворения прозорец на стаята й. След известно време Мишел стана, влезе вътре и изсвири някаква кратка мелодия на пианото. Риданията най-сетне спряха. Мишел си пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по стълбите.

Влезе в стаята на Виджи, без да си прави труда да почука. Детето лежеше по корем на леглото, пъхнало глава под възглавницата. Телцето му все още потръпваше. Мишел се наведе и внимателно отмести възглавницата. Чу, че Виджи шепне някакви числа, изключително дълги и сложни.

Държах се отвратително с горкото момиченце, което съвсем наскоро изгуби баща си. Така и не си направих труда да разбера огромната й болка!

Мишел седна на леглото и внимателно положи длан върху гърба на Виджи. Малкото телце моментално се напрегна.

— Моля те да ми простиш, Виджи — тихо промълви тя. — Постъпих много лошо. Но напоследък не се чувствам, хм, особено добре. Вече ти споменах, че имам проблеми. Някои дни са по-добри, други не чак толкова. Предполагам, че днес е един от лошите ми дни. Което изобщо не означава, че трябваше да си го изкарвам на теб. Прекрасно знам, че си искала да ми помогнеш.

Забила очи в стената, Мишел изобщо не забеляза, че Виджи се е обърнала и я гледа втренчено. Когато най-сетне осъзна този факт, тя се наведе и я взе в прегръдките си. Разрида се почти толкова безутешно, колкото детето преди малко. Сега дойде ред на Виджи да я успокоява.

— Всичко е наред, Мик — прошепна тя. — И аз имам лоши дни. Понякога… направо полудявам. Най-вече когато не разбирам нищо… Толкова се ядосвам.

Мишел продължаваше да плаче.

— Всичко е наред — повтори детето и лекичко я погали. — Аз не ти се сърдя. Защото те харесвам. Ти си ми приятелка.

— И ти си ми приятелка, Виджи — продължи да хълца Мишел, притискайки момиченцето към себе си. — Готова съм да направя всичко за теб! Обещавам, че никога вече няма да те нараня. Никога!

Шон я завари в дневната, мрачна и със зачервено лице.

— Хей, добре ли си? — разтревожено попита той. — Да не се е случило нещо с Виджи?

— Не, всичко е наред. Тя е добре.

— Сигурна ли си? — подозрително я изгледа той.

Тя само кимна, просто нямаше сили да говори.

Шон бавно се отпусна до нея.

— За съжаление аз се издъних — въздъхна той, след което й разказа за случката на плажа.

— Боже! — ахна Мишел. — Той би могъл да те убие!

— Още не е изключено.

— Какво ще правим сега?

— Ще спим. Нещо ми нашепва, че утре ни чака тежък ден и трябва да се наспим добре.

За съжаление това не се случи нито на един от двамата.

Мишел спеше леко и се събуди в мига, в който вратата на стаята й тихо се отвори. Ръката й се плъзна под възглавницата и стисна пистолета, клепачите й се повдигнаха само толкова, колкото да види фигурата на неканения гост. Беше Виджи, облечена в широка тениска, която стигаше до коленете й.

Детето тихо пристъпи към леглото, постави нещо върху завивките, обърна се и излезе.

Мишел седна в леглото, запали нощната лампа и посегна към дебелия кафяв плик. Вътре имаше писмо и една снимка. Възбудена до крайност, тя грабна плика и изскочи в коридора така, както си беше — по бикини и къса фланелка без ръкави. Почука на вратата на Шон, изчака малко и повтори, този път по-силно. После залепи устни в процепа и нетърпеливо подвикна:

— Шон! Шон!

Отвътре най-сетне се разнесе пъшкане, последвано от скърцането на матрак. Лампата светна и вратата се отвори.

Шон беше по пижама, с подпухнали от съня очи.

— Какво има?

— С пижама ли спиш? — не можа да сдържи усмивката си Мишел.

Той замълча за миг, после плъзна поглед по полуголото й тяло. Очите му бързо се проясниха.

— А ти винаги ли спиш така?

Тя се стресна, сведе очи и забързано сложи длан на гърдите си. Дебелия плик постави на друго, още по-интимно място.

Сега беше ред на Шон да се усмихне.

— Моля те, Мик! — промърмори той. — Никога вече не ме събуждай от дълбок сън с гледка като тази! — Очите му се плъзнаха по гърдите й и продължиха надолу. Изчака малко, за да й даде време да преодолее смущението, после добави: — Има ли нещо друго, или просто си решила да смутиш невинния ми сън?

Мишел се шмугна покрай него, седна на леглото и му направи знак да се приближи.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

— Вече ми го показа!

— Хей, не се шегувам! Става въпрос за нещо важно.

Шон въздъхна, затвори вратата и се тръшна на леглото до нея.

— Какво има?

Тя заговори за нощното посещение на Виджи и му показа съдържанието на плика.

Умората му моментално се стопи. Разгледа внимателно писмото и снимката, после вдигна глава.

— Откъде ги е взела Виджи?

— Най-вероятно ги е получила от баща си.

— Но защо ти ги дава? Първо музиката, а сега и тези неща?

— Харесва ме, да не говорим, че й спасих живота — сви рамене Мишел. — Явно съм спечелила доверието й.

— Май улучи десятката! — погледна я любопитно Шон. — Тя ти вярва. — Прибра обратно писмото и снимката, после добави: — Трябва да говориш с нея, още сега! Писмото очевидно съдържа липсващото късче от мозайката. След като е стигнала дотук, положително ще ти разкаже и останалото.

— Ще се опитам.

Мишел отиде в стаята си, облече някакъв халат и отново излезе в коридора. Десет минути по-късно се върна, но очевидно беше разочарована.

— Не само не ми каза нищо, но и отрече да е оставяла плика на леглото ми — съобщи тя.

През следващия час направиха всичко възможно да отгатнат какво се крие зад писмото и снимката. Накрая Шон се изправи.

— Нямам нищо против полугола жена в леглото си, но сега трябва да се облечеш.

— Какво? — стреснато го погледна тя.

— Ти ме събуди, а сега двамата ще събудим Хорейшо — обяви той. — Искам да чуя мнението му по един въпрос.

Мишел излезе, а той сведе поглед към плика в ръцете си. Може би в него беше ключът, който търсеха. Отчаяно се надяваше да е така, тъй като шансовете им намаляваха все повече. Никак не му се щеше да им остане една-единствена възможност — проникване в забранената зона на Кемп Пиъри.