Дейвид Балдачи
Обикновен гений (57)

57

Рано следващата сутрин Мишел и Виджи излязоха на разходка. Поеха по пътеката към реката и не след дълго вече седяха на кея, потопили крака във водата. Мишел направи няколко опита да насочи разговора към кодовете и кръвта, но Виджи ловко избягваше темата.

— Кога пак ще гребем с лодката? — попита по едно време тя.

— Когато пожелаеш, ако искаш и веднага.

— Не, само попитах — поклати глава детето и посочи отсрещния бряг. — Не обичам онова място.

— Кемп Пиъри? Защо? Заради това, което се случи с Мънк?

— Не точно — небрежно отвърна Виджи.

— Тогава защо?

— Мънк дълго го нямаше — смени темата тя. — Дълго време бях сама.

— Кога? Когато замина за чужбина ли? — Виджи кимна, а Мишел се учуди, че досега не й беше хрумнало да зададе този въпрос. — А знаеш ли защо замина? Защо е ходил на всичките онези места?

— Когато се върна, говореше само за Алън Тюринг. Нищо, че беше ходил там и преди. Много го обичаше, макар че Алън отдавна е умрял.

— Кога отиде за пръв път?

— Още преди да се преместим тук. Тогава живеехме на друго място.

— Къде?

— В Ню Йорк. Там не ми харесваше, защото живеехме в апартамент. Всички съседи бяха стари. Миришеха на лошо и аз не ги обичах. С изключение на един старец, когото много харесвах. Мънк също го харесваше. Разговаряха често, макар че старецът говореше странно и почти не му се разбираше.

— Спомняш ли си за какво говореха? — попита Мишел колкото да поддържа разговора по темата, без да очаква да научи нещо важно.

— Не съвсем. Бъбреха си за неща, случили се отдавна.

— Разбирам.

— А аз свирех на пиано, за да не ги слушам.

— Но нали каза, че си харесвала стареца?

— Така е. Но той говореше за минали неща, които не разбирах.

— Е, възрастните хора често го правят, защото обичат да си спомнят миналото. А на Мънк вероятно му е било интересно.

— Старецът знаеше много за математиката и за разни други науки. Показваше стари карти на Мънк, пишеше дълги редици от букви на лист хартия и питаше татко дали ги разбира.

— Кодове ли?

— Май да.

— Но ти каза, че са били букви, докато Мънк е разбирал от числа, нали?

— Мънк казваше, че историята е пълна с числа, с важни числа. Преди много време Алън Тюринг ги е използвал, за да помогне да свърши една голяма война. Но са използвали и букви от азбуката.

— За това ли си говореха със стареца? За Алън Тюринг и Втората световна война?

— Понякога, но невинаги.

Нетърпелива по природа, Мишел с мъка преглътна думите, които й се искаше да изкрещи. Защо не прекратиш проклетата игра, малка хитрушо?! Защо не ми кажеш истината? Но вместо това попита колкото се може по-спокойно:

— А за какво си говореха обикновено?

Виджи скочи и се втурна нагоре по пътеката.

— Настигни ме! — извика през рамо тя.

Мишел го стори с пет-шест крачки, но после умишлено забави темпото.

— Предлагам да се надбягваме до къщата — престорено задъхано подвикна тя. — Ако те победя, ще ми разкажеш за кодовете и кръвта. Ако ти ме надбягаш, обещавам никога повече да не те питам за тях. Съгласна ли си?

— Да! — извика Виджи и без да губи нито секунда, полетя по пътеката. Миг по-късно изскочи иззад последния завой, зърна дома на Алиша и нададе тържествуващ вик. На три-четири метра от финала се обърна да види къде е Мишел и със смайване проследи как фигурата й се стрелва покрай нея, прелита над стъпалата към верандата и спокойно се отпуска на най-горното от тях.

— Ти ме измами! — бързо се окопити тя.

— Как по-точно? — спокойно я изгледа Мишел. — Ти тичаше, аз — също. Спечели по-добрата. А сега трябва да изпълниш облога.

— Харесвам те, Мишел.

— Добре, Виджи. Но какво става с уговорката ни?

Виджи изтича покрай нея и се скри в къщата. Тя бързо я последва, но когато влезе във всекидневната, момиченцето вече седеше зад пианото и с всичка сила удряше по клавишите. Свиреше нещо с френетично темпо, нещо напълно неразбираемо и странно.

— Виджи, моля те, спри! ВИДЖИ!

В следващия миг момиченцето скочи и хукна нагоре по стълбите. Спря на площадката, обърна се към Мишел и неистово изкрещя:

— Кодове и кръв!

Секунда по-късно вратата на стаята й се затръшна зад нея.

Полуоблечената Алиша Чадуик изскочи на площадката.

— Какво става, за бога? — извика тя.

— Не знам — отвърна Мишел. — Просто седна на пианото и сякаш откачи!

— Прави го само когато е разстроена от нещо — обвинително я изгледа Алиша.

— Е, този път го направи без причина — тръсна глава Мишел, докосна я по рамото и добави: — Твой ред е. Имам нужда от почивка.

Тя излезе, затръшвайки с все сила вратата след себе си.

Няколко минути по-късно докладва на Шон, че за момента мисията й с Виджи търпи пълен провал.

— Значи трябва задължително да проникнем в Кемп Пиъри — въздъхна той. — Утре пристига екипировката, която поръчах.

— Окей, в такъв случай ще се видим по-късно.

— Къде отиваш?

— След провала с Виджи трябва да си опитам късмета с Чамп — отвърна тя. — Но първо трябва да се преоблека. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Впечатлен съм от решителността ти да стигнеш докрай, за да узнаеш истината — поклати глава Шон.

— Ще бъдеш още по-впечатлен, когато усетиш крака ми в зъбите си! — гневно го изгледа тя.

— Добре — кимна той. — Докато съблазняваш най-великия ум на света, аз ще пообиколя и ще потърся някой очевидец на събитията, свързани с убийството на Лен Райвест. А ако ми остане време, ще потърся и тайната стая на замъка.

— Нали ти казах, че вече го направих. Питах и Виджи.

— Втори поглед никога не е излишен.

Два часа по-късно Шон приключи проучванията си без абсолютно никакъв резултат. Никой нищо не беше видял, никой нищо не беше чул. Озадачен и доста разочарован, той се насочи към ресторанта с намерението да хапне нещо. В единия ъгъл на голямата зала Виджи се хранеше в компанията на няколко деца. Алиша седеше сама в противоположния край. Армия от сервитьори чевръсто обслужваше изгладнелите гении.

Той седна при Алиша, поръча си вечеря и небрежно подметна:

— Да сте разлагали някои сложни числа напоследък?

— Приятно ми е да разбера, че се забавляваш — намръщено отвърна тя. — Къде се изгуби партньорката ти? Сутринта успя да разстрои детето, а след това изчезна. Трябва да подчертая, че когато ви наех, очаквах по-други резултати от вас.

— Работата е там, че не ти ни нае, Алиша — приведе се над масата той. — Ние работим по договор с фирма, която е притежание на собствениците на Бабидж Таун, които и да са те. Задачата ни е да разкрием убийците на Мънк Тюринг.

— Задача, която до този момент търпи пълен провал — сухо отбеляза тя.

— Хората, които убиват себеподобните си, обикновено вземат всички мерки да не бъдат разкрити.

— Много успокоително!

— Чух, че сеансът на Виджи с доктор Барнс е протекъл успешно.

— Да, ако приемаш за успех факта, че тя си излезе някъде по средата.

— А какво стана с кодовете и кръвта? Нали това бяха думите на Виджи?

Алиша нервно заопипва чашата с чай.

— Никога досега не съм я чувала да използва тези думи. Признавам, че ми прозвучаха страшно.

— И нямаш идея какво се крие зад тях, така ли?

— Нямам. Барнс вече ми зададе този въпрос.

— Стига, Алиша! Ти притежаваш аналитичен ум, използвай го!

— Кодове колкото щеш — въздъхна тя. — Дали Мънк е научил детето как се съставят? Може би. Дали са общували посредством свой код? Възможно е. Но как се дешифрира код, за който нямаш никаква представа? Дай ми някакъв пример в това отношение, за да мога да ти помогна.

— Какво ще кажеш за думата „кръв“?

— Нямам представа, освен ако не го свържа с начина, по който Мънк загуби живота си.

— Правилно. Но той все още е бил жив, когато го е използвал.

— Виджи е крайно нестабилно и емоционално дете, склонно да преувеличава, с внезапни промени в настроението. Не съм сигурна, че е разумно да градим хипотези върху няколко изречени от нея думи.

— Ако имаш други идеи, Алиша, готов съм да ги чуя.

— Не забравяй, че все пак съм тук, за да върша определена работа.

— Чамп знае ли на кого принадлежи Бабидж Таун?

— Не мога да кажа. Знам, че всеки месец изчезва за по няколко дни, може би да се срещне със собствениците.

— Интересно. С какво пътува? С кола или със самолет?

— Лети с частния си самолет.

— Така ли? А къде го държи?

— На частно летище на осем километра оттук.

— Сигурно е много приятно да имаш свой самолет.

— Всъщност не съм сигурна, че е негов.

Шон замълча и замислено проследи с поглед една от сервитьорките, натоварена с тежка табла с храна. После изведнъж разбра. Въпросът, който задаваше, беше погрешен. Скочи и се втурна към изхода, без дори да погледне смаяната Алиша.