Брам Стокър
Дракула (4)

Глава IV
Дневникът на Джонатан Харкър —
продължение

Събудих се в собственото си легло. Ако се окаже, че не съм сънувал, графът сигурно ме е отнесъл тук. Опитах се да достигна до задоволителен извод за случилото се, но не открих нищо, в което да не се съмнявам. Честно казано, имаше някои сигурни дребни доказателства като това, че дрехите ми бяха сгънати и подредени по начин, нетипичен за мен. Часовникът ми все още не беше навит, а аз имам навика да правя това тъкмо преди да си легна — и други такива подробности. Тези неща обаче не са достатъчни, тъй като може и да означават, че не съм бил с обичайния си разсъдък, а по една или друга причина несъмнено нещо ме бе разстроило. Трябва да потърся доказателства. Радвам се поне за едно: ако все пак графът ме е отнесъл и съблякъл тук, вероятно е действал бързо, защото съдържанието на джобовете ми беше непокътнато. Сигурен съм, че за него този дневник би бил тайна, която той нямаше да преглътне. Щеше да го вземе и унищожи. Оглеждайки стаята си, макар да си спомням страховете, които будеше у мен, сега ми се струва убежище, защото нищо не би могло да бъде по-ужасно от онези дяволски жени, които дебнеха… които дебнат, за да изпият кръвта ми.

 

 

18 май. Слязох отново, за да огледам онази стая на светло, защото трябваше да науча истината. Когато стигнах до вратата на върха на стълбището, я намерих затворена. Така силно бе блъсната в касата, че част от дървото се беше разцепило. Забелязах, че резето на ключалката не е дръпнато, но стаята е заключена отвътре. Боя се, че това снощи не е било сън и се налага да го имам предвид оттук нататък.

 

 

19 май. Определено съм попаднал в клопка. Снощи графът ме помоли най-ласкаво да напиша три писма: в едното да кажа, че работата ми тук е почти привършена и ще потегля към вкъщи до няколко дни, друго, според което ще тръгна на сутринта, след като го изпратя, и трето, че вече съм напуснал замъка и съм пристигнал в Бистриц. Охотно бих се възпротивил, но почувствах, че понастоящем би било лудост да споря открито с графа, докато се намирам изцяло във властта му. Отказът ми би означавал да пробудя подозренията и гнева му. Известно му е, че знам прекалено много, и не бива да ме оставя жив, за да не се окажа опасен за него. Единствената ми възможност е да отлагам неминуемото. Може би нещо ще ми предостави случай за бягство. В очите му видях онзи надигащ се гняв, който се беше проявил, когато изблъска светлокосата жена от себе си. Той ми обясни, че пощенските станции са нарядко и неблагонадеждни и че написаното от мен сега би вдъхнало спокойствие на близките ми. Също така ми обясни крайно недвусмислено, че по негово бъдещо нареждане второто и третото писмо щели да бъдат задържани в Бистриц, колкото е необходимо, ако по някаква причина обстоятелствата наложат удължаване на престоя ми — да му противореча, значеше да събудя нови подозрения. По тази причина престорено се съгласих и го попитах какви дати трябва да поставя на писмата. Той помисли за минута и след това отвърна:

— Първото трябва да бъде от 12 юни, второто — 19 юни и третото — 29 юни.

Сега знам докъде се простира животът ми. Бог да ми е на помощ!

 

 

28 май. Има възможност да избягам или поне да изпратя вести до вкъщи. Шайка цигани са пристигнали в замъка и са настанили катуна си във вътрешния двор. Те са цигани като всички други. Имам бележки за тях в тефтера си. Типични са за тази част от света, макар и сродни с циганите по всичките му краища. В Унгария и Трансилвания са хиляди и живеят отвъд почти всякакви закони. По правило се присламчват към някой местен благородник или бояр и приемат неговото име. Нямат страх, нито изповядват религия, освен суеверията си, и говорят само собствените си наречия на циганския език.

Ще напиша някои писма до вкъщи и може би ще убедя циганите да ги изпратят по пощата. Вече говорих с тях през прозореца, за да завържа познанство. Те свалиха шапките си, правиха реверанси и жестикулираха, но разбирах всичко това не по-добре от езика им.

Написах писмата. До Мина е стенографско, а г-н Хокинс просто моля да се свърже с нея. Описах й положението си, но без ужасите, за които мога само да предполагам. Би я разтърсило и изплашило до смърт, ако й разкрия всичко в душата си. Дори да не стигнат до целта, графът и така няма да научи какви тайни знам…

Предадох писмата. Хвърлих ги през решетките на прозореца с една златна монета и направих всички жестове, за които се сетих, за да ги изпратят. Един мъж ги взе и притисна към сърцето си, а после се поклони и ги сложи в каскета си. Не можех да направя повече. Крадешком се върнах в кабинета и започнах да чета. Понеже графът не влезе, останах да пиша тук…

 

 

Графът дойде. Той седна до мен и докато отваряше две писма, каза с най-спокойния си глас:

— Циганите ми ги дадоха и въпреки че не зная откъде идват, разбира се, ще се погрижа да науча. Нека видим! — сигурно го беше погледнал. — Едното е от вас до моя приятел Питър Хокинс, а другото… — Той отвори плика и се загледа в странните символи. По лицето му се изписа мрачно изражение, а очите му пламнаха жестоко. — Другото е подлост, оскърбление към приятелството и гостоприемството! Не е подписано. Е, значи не би могло да има значение за нас — и той спокойно задържа писмото и плика над пламъка на лампата, който ги погълна.

— Писмото до Хокинс — продължи той, — след като е ваше, разбира се, ще го изпратя. Писмата ви са безценни за мен. Простете, приятелю, че неволно съм счупил печата. Ще го поставите отново, нали?

Поех писмото от него и с вежлив поклон той ми подаде нов плик. Можех само да го адресирам отново и да му го върна мълчаливо. Когато излезе от стаята, долових тихото завъртане на ключа. Минута по-късно отидох и се опитах да отворя, но вратата бе заключена.

Бях заспал на канапето, когато час-два по-късно графът тихо влезе в стаята и ме събуди. Бе вежлив и много ведър.

— Та, приятелю, вие сте уморен? — каза той, като видя, че се събуждам. — Отидете на леглото. Там ще си починете най-добре. Едва ли ще имам удоволствието да разговаряме тази вечер, тъй като има много дела, но вие, надявам се, ще поспите.

Оттеглих се в стаята си, легнах и — казвам го с учудване, спах, без да сънувам. Отчаянието носи присъщото за себе си примирение.

 

 

31 май. Когато тази сутрин се събудих, реших да си взема малко хартия и пликове от чантата и да ги сложа в джоба си, така че да пиша, в случай че ми се отдаде възможност, но що за стъписваща изненада! Всеки къс хартия беше изчезнал, нямаше следа и от записките ми, бележките ми за железниците и други методи на пътуване, кредитното писмо^[94], всъщност всичко, което би могло да ми е от полза, ако някога се окажа извън замъка. Седнах, размишлявах известно време и тогава някаква идея ме осени, разтърсих се в големия куфар и гардероба, където бях прибрал дрехите си.

Костюмът, с който бях пътувал, липсваше, а също палтото и пътното ми одеяло. Никъде нямаше и помен от тях. Това изглеждаше като ново злодеяние…

 

 

17 юни. Тази сутрин, докато седях на ръба на леглото и си блъсках главата, отвън заплющяха камшици и конски копита зачаткаха и потропваха по каменистата пътека оттатък вътрешния двор. С радост забързах към прозореца и видях как в двора влизат два огромни leiter-wagon, всеки теглен от по осем яки коня, а начело на всеки чифт — словак с широкопола шапка, голям колан, обсипан с капси, мръсни овчи кожи и високи ботуши, понесли дълга гега. Изтичах към вратата с намерение, щом сляза долу, да се присъединя към тях в главната зала, която вероятно бе отворена за тях. И отново изненада: вратата на стаята ми беше заключена отвън.

След това се втурнах към прозореца и се провикнах. Те погледнаха глуповато към мен и ме посочиха, но точно тогава циганският hetman^[95] се появи и като ги видя, им каза нещо, което ги разсмя. От тук нататък каквото и да опитвах, и жални вопли, и отчаяни молби, дори не ме поглеждаха. Те безцеремонно се обръщаха настрани. На техните leiter-wagon бяха натоварени големи правоъгълни сандъци с дръжки от дебело въже. По всяка вероятност бяха празни, съдейки по лекотата, с която словаците ги разтоварваха, а докато ги местеха нехайно, сандъците ехтяха кухо. Накрая бяха подредени на огромна купчина в един от ъглите на двора, а циганите платиха на словаците, които плюха на парите за късмет и всеки от тях, без да бърза, се върна при конете си. Малко по-късно плющенето на камшиците им заглъхна в далечината.

 

 

24 юни, преди изгрев. Снощи графът ме остави рано и се заключи в стаята си. Веднага, щом събрах смелост, се затичах нагоре по витата стълба и погледнах през прозореца на юг. Бях решил да следя графа, защото нещо се случваше. Циганите бяха разквартирувани някъде из замъка и вършеха нещо. Знам, защото и тогава, и сега чувам далечен приглушен шум на кирки и лопати. Каквото и да е това, несъмнено готвят някакво безжалостно злодеяние.

След по-малко от половин час нещо се показа от прозореца на графа. Отдръпнах се назад и се загледах внимателно, докато целият не се показа от него. С нова изненада установих, че е облякъл пътния ми костюм и е преметнал през рамо ужасяващата торба, която трите жени бяха отнесли. Нямаше съмнение накъде бе тръгнал, а и че беше в моите дрехи! Значи в това се състои новият му пъклен план: ще заблуди останалите, че виждат мен, като така ще остави доказателство, че съм пуснал собствените си писма в някое градче или село, а и всяко зло, което би могъл да стори, ще ми бъде приписано от местните.

Разгневи ме мисълта, че това се случва, докато съм заключен тук като същински затворник, но без закрилата на закона, право и утеха дори на престъпника.

Имах намерение да следя кога графът ще се върне и дълго време упорито не се откъснах от прозореца. След това забелязвах сред лунните лъчи да се реят малки странни частички. Изглеждаха като много ситни прашинки, които се въртяха в кръг и се сгъстяваха в нещо като облачета. Гледах ги, завладян от спокойствие, и някаква тишина ме отвлече. Облегнах се на амбразурата^[96] удобно, така че да се насладя по-добре на ефирната им игра.

Нещо ме накара да трепна — нисък жален вой на кучета някъде далеч надолу в долината, скрита от погледа ми. Шумът отекваше по-гръмко в ушите ми и реещите се прашинки образуваха нови форми в унисон със звука, танцувайки на лунната светлина. Собствените ми инстинкти се бунтуваха срещу сънливостта. Самата ми душа се бореше, а полубудните ми сетива се опитваха да отговорят на повика. Бях хипнотизиран! Все по-бързо и по-бързо танцуваха прашинките, а лунното сияние сякаш трептеше, докато се носеха край мен към безкрайния мрак отвъд. Сгъстяваха се все повече, докато не заприличаха по неясните си очертания на привидения. Тогава се сепнах, свестих се и изцяло овладял сетивата си, побягнах с крясъци. Кошмарните силуети, постепенно добиващи плът, принадлежаха на трите призрачни жени, на които бях обречен. Скрих се в стаята си, където се почувствах в безопасност, където луна нямаше, а лампата гореше ярко.

След два часа откъм покоите на графа се чу нещо като остър вопъл, бързо сподавен; а сетне тишина, дълбока и ужасяваща тишина, която ме смрази. С разтуптяно сърце се опитах да отворя вратата, но се оказах заключен в затвора си и не можех да сторя нищо. Седнах и просто заплаках.

Тогава чух звук откъм вътрешния двор — отчаяно ридание на жена. Втурнах се към прозореца, рязко го вдигнах и се взрях навън между решетките. Там наистина имаше жена с разчорлени коси, която държеше ръцете си до сърцето, сякаш бе изтощена от тичане. Беше се облегнала в единия край на портата. Когато ме видя на прозореца, тя се хвърли напред и извика заплашително:

— Чудовище, върни ми детето!

Тя падна на колене, вдигна ръце и изкрещя същото със сърцераздирателен глас. След това започна да къса косите си, заудря се в гърдите, напълно подвластна на отчаянието, подтиквана от силните вълнения. Накрая отново се втурна напред и макар че не можех да я видя, чувах как удря с голи ръце по вратата.

Някъде отвисоко, вероятно от кулата, долових зова на дрезгав металически шепот. Беше гласът на графа. От всички страни на призива му отговори вълчи вой. Не след дълго една глутница заля вътрешния двор през широкия вход като отприщен язовир.

От жената не се чу и вопъл, а вълчият вой продължи кратко. Скоро се оттеглиха един по един, облизвайки муцуни.

Не можех да я съжаля, защото, като знаех какво се е случило с детето й, си казах, че е по-добре да е мъртва.

Какво да сторя? Какво мога да сторя? Как мога да избягам от този чудовищен гнет на нощта, мрака и страха?

 

 

25 юни, сутрин. Никой не знае колко сладко и скъпо за сърцето и очите му може да бъде утрото, докато не е изстрадал нощта. Когато тази сутрин слънцето се издигна до върха на голямата порта срещу моя прозорец, висината, която докосваше, ми напомняше за гълъба от ковчега, който сякаш беше кацнал там^[97]. Страхът се свлече от мен като одежда от мъгла, която се изпари на топлината. Трябва да предприема нещо, докато денят ми вдъхва решителност. Снощи едно от писмата с по-късна дата беше изпратено по пощата — първото от пагубната поредица, чиято цел е да заличи от лицето на земята.

Нека не мисля за това. Време е за действие!

През нощта винаги чувствах тревога, заплаха, някаква опасност или страх. Все още не съм виждал графа на дневна светлина. Възможно ли е да спи, когато другите са будни, или да будува, докато всички спят? Само ако можех да вляза в стаята му! Ала вратата е винаги заключена и няма път за мен.

Да, има, ако дръзнеш да тръгнеш по него. Защо някой друг да не може да отиде там, където той е бил? Виждал съм с очите си как изпълзява от прозореца. Защо да не направя като него и да вляза оттам? Шансовете са нищожни, но тревогата, която изпитвам, е много по-отчайваща. Ще рискувам. Най-страшното би могло да бъде единствено смъртта, а човешката смърт не е като тази на някое малаче и може би ще има път за мен към страхопочитаното Небитие. Боже, подпомагай делото ми! Ако се проваля — тогава сбогом, Мина! Сбогом, мой верни приятелю и втори татко! Сбогом на всички, сбогом, Мина!

 

 

По-късно същия ден. Опитах и с Божията помощ се завърнах невредим в стаята. Трябва да запиша всички подробности една след друга. Докато имах още смелост, тръгнах право към прозореца на южната стена и веднага излязох на тесния корниз, който опасваше сградата от тази страна. Камъните са големи и издялани грубо, а с времето хоросанът между тях се е отмил. Събух обувките си и подех отчаяното си премеждие. Погледнах веднъж надолу, за да съм сигурен, че ако внезапно зърна чудовищната бездна, гледката не би ме сломила, но след това държах очите си настрани от нея. Прекрасно знаех посоката и разстоянието до прозореца на графа и се насочих към него с всички сили, възползвайки се от всяка, като не изпусках удобна възможност. Не се чувствах замаян, предполагам защото бях прекалено развълнуван, и след учудващо малко време се озовах на перваза на прозореца, опитвайки се да повдигна рамката. Въпреки това ме изпълваше тревога, докато се навеждах и влизах с краката напред през прозореца. След това се огледах за графа, но за своя радост и изненада открих нещо друго. Стаята беше празна! Бе оскъдно обзаведена със странни вещи, които изглежда никога не са били използвани. Потъналите в прах мебели бяха в почти същия стил като тези от южните стаи. Огледах се за ключа, но го нямаше на вратата и не можех да го намеря никъде другаде. Открих единствено огромна купчина злато в единия ъгъл — всякакво злато: римски, британски, австрийски, унгарски, гръцки и турски пари, покрити с тънък слой прах, сякаш бяха лежали дълго на пода. Всички те бяха на поне триста години. Имаше също верижки и украшения, някои покрити със скъпоценни камъни, но всички стари и потъмнели.

В единия ъгъл на стаята видях масивна врата. Опитах се да я отворя, защото, след като не успях да открия ключа нито за стаята, нито за входната врата, трябваше да продължа търсенето си, или всичките ми действия щяха да се окажат напразни. Вратата бе отворена, оттатък нея един каменен коридор водеше до вито стълбище, което слизаше стръмно надолу. Спуснах се, като внимавах добре къде стъпвам, защото бе тъмно, светлина достигаше само през бойниците в масивната зидария. Най-долу имаше мрачен коридор, подобен на тунел, от който се разнасяше отвратителна мъртвешка миризма на развала — миризмата на прясно разкопана стара земя. По-навътре в тунела вонята стана по-тежка и задушна. Накрая отворих една масивна врата, оставена открехната, и се озовах в стар порутен параклис, който някога по всяка вероятност е бил използван като гробище. Покривът беше разрушен и на две места имаше стъпала, водещи до гробници, но земята бе наскоро разкопана, а пръстта — натъпкана в големи дървени сандъци, по всяка вероятност онези, които словаците бяха донесли. Нямаше никого наоколо и затърсих изход, водещ по-нататък, но такъв нямаше. След това внимателно разгледах всеки инч от пода, за да не пропусна нещо. Отидох дори в гробниците, където бледата светлина проникваше трудно, макар душата ми да се изпълваше с ужас. Влязох в две от тях, но не видях нищо освен отломки на стари ковчези и купища мръсотия. В третата обаче открих нещо.

Там, в един от големите сандъци, общо петдесет, върху купчина наскоро разровена пръст лежеше графът! Бе или мъртъв, или спеше, не мога да кажа кое от двете. Очите му бяха отворени и безизразни, но не и мъртвешки изцъклени, а страните му излъчваха живителна топлина. Въпреки цялата си бледност устните му бяха червени както винаги. Той обаче не помръдваше, нямаше пулс, не дишаше, сърцето му не биеше. Наведох се над него и се опитах да открия някакъв признак на живот, но напразно. Едва ли е лежал дълго там, защото миризмата на пръстта би се разнесла за няколко часа. От едната страна на сандъка бе неговият надупчен на места капак. Помислих, че ключовете може да са у него, но когато понечих да ги потърся, зърнах мъртвешкия му поглед, изпълнен с омраза, макар да не съзнаваше за присъствието ми — побягнах от мястото и като излязох от стаята на графа през прозореца, пропълзях отново нагоре по стената на замъка. Като стигнах обратно в моята стая, се хвърлих задъхан на леглото и се замислих…

 

 

29 юни. От днешния ден е датата на последното ми писмо и графът пак се постара да докаже, че е автентично, тъй като отново го видях да напуска замъка през същия прозорец в моите дрехи. Когато тръгна надолу по стената като гущер, прииска ми се да имам пушка или друго смъртоносно оръжие, с което бих могъл да го погубя, но се боя, че нищо ръкотворно не може да го нарани. Не се осмелих да дочакам завръщането му, защото се страхувах да не срещна онези сестри магеснички^[98]. Върнах се в библиотеката и се зачетох, докато не заспах.

Събуди ме графът и с най-мрачния поглед, на който човешко същество е способно, ми рече:

— Утре, приятелю, трябва да се разделим. Вие се връщате във вашата прекрасна Англия, а аз — към дела, които биха могли да завършат така, че да не се срещнем никога вече. Писмото ви до вкъщи беше изпратено. Утре няма да съм тук, но всичко за пътуването ви ще бъде готово. Сутринта ще дойдат циганите по свои собствени дела, ще дойдат и някои от словаците. Щом си отидат, файтонът ми ще дойде за вас и ще ви закара до прохода Борго, за да хванете дилижанса от Буковина за Бистриц. Но се надявам, че ще се срещнем отново в замъка Дракула.

Усъмних се в думите му и реших да изпитам искреността му. Искреност! Да напиша тази дума за такова чудовище като него, е кощунство, така че го попитах направо:

— А защо не мога да тръгна довечера?

— Защото, скъпи господине, кочияшът и конете ми отсъстват по поръчение.

— Но аз бих вървял пеша с удоволствие. Искам да си отида още сега.

По лицето му се разля дяволска усмивка, по която разбрах, че в равнодушието му има някаква измама.

— А багажът ви? — каза той.

— Не ме е грижа за него. Мога да изпратя да го вземат по друго време.

Графът стана и с приветлива любезност, която ме накара да разтъркам очи, защото изглеждаше толкова истинска, каза:

— Вие, англичаните, имате поговорка, която ми е по сърце, защото духът й е това, което води нашите бояри: „Госта почакай дома, ако тръгне, недей го възпира“.^[99] Елате с мен, скъпи ми млади приятелю. Няма да останете и час в моя дом против волята си, макар да съм натъжен от заминаването ви и че толкова ненадейно го пожелахте. Елате!

Вдигнал лампата, той ме поведе почти церемониално надолу по стълбите и през залата. Внезапно спря.

— Слушайте!

От недалеч се чу воят на много вълци. Сякаш започна, след като той вдигна ръка, както музиката на внушителен оркестър се извисява под палката на диригента. Той поспря, а после продължи към вратата със същата бавна стъпка, дръпна тежките резета, откачи масивните вериги и се зае да я отваря.

За мое най-голямо учудване видях, че е била отключена. С подозрение разгледах всичко наоколо, но не можах да видя какъвто и да било ключ.

Когато вратата започна да се отваря, виенето на вълците отвън стана по-силно и яростно. Червените им челюсти със скърцащи зъби и лапите със затъпени нокти се подадоха през отварящата се врата. Знаех, че да се възпротивя на графа в този момент е безполезно. С подобни съюзници под негова власт не можех да сторя нищо. Вратата обаче продължаваше бавно да се отваря и между мен и тях стоеше само графът. Внезапно ме осени, че това може да бъде мигът и средството на моята гибел. Щеше да ме даде на вълците, и то защото аз бях поискал. Сатанинската злост на подобен замисъл бе достойна за графа и в последния момент извиках:

— Затворете вратата! Ще почакам до сутринта!

Закрих лице с длани, за да скрия сълзите си на горчиво разочарование. С един замах на мощната си десница графът затръшна вратата, а тежките резета прокънтяха из залата, щом се върнаха обратно на местата си.

Мълчаливо се върнахме в библиотеката и след минута-две отидох в стаята си. Последно видях граф Дракула да ми изпраща въздушна целувка с червен блясък в тържествуващия си поглед и усмивка, на която и Юда би завидял от ада.

По-късно в стаята си, докато възнамерявах да си легна, ми се стори, че долавям шепот откъм вратата. Тихо приближих и се заслушах. Освен ако не ме е излъгал слухът, чух гласът на графа:

— Назад, назад, където ви е мястото! Времето ви още не е настъпило. Чакайте! Имайте търпение! Тази нощ е моя. Утрешната — ваша!

Последва тих звънлив смях. Разгневен, рязко отворих вратата — отвън трите ужасяващи жени облизваха устни. Щом се показах, те побягнаха с дружен зловещ смях.

Върнах се в стаята си и паднах на колене. Толкова ли е близо краят? Утре! Утре! Господи, помогни на мен и на тези, на които съм скъп!^[100]

 

 

30 юни, сутрин. Това може би са последните думи, които някога ще напиша в този дневник. Събудих се точно преди разсъмване и след като станах, паднах на колене, защото реших, че ако Смъртта дойде, трябва да ме свари подготвен.

Най-после усетих онази едва доловима промяна във въздуха и разбрах, че утрото е дошло. След това петелът приветства изгрева и се почувствах в безопасност. С радост на сърце излязох от стаята и изтичах надолу до залата. Бях видял, че вратата е отключена, и сега бягството ме зовеше. С треперещи от нетърпение ръце откачих веригите и дръпнах тежките резета.

Но вратата не искаше и да помръдне. Облада ме отчаяние. Дълго дърпах вратата, разклащах я, докато накрая, макар и масивна, тя се разтресе в касата си. Видях, че резетата са спуснати. Била е заключена след раздялата ми с графа.

Тогава ме обзе безумно желание на всяка цена да взема онзи ключ и твърдо реших да се добера до стаята на графа, като още веднага се спусна отново по стената. Той може и да ме убие, но смъртта сега изглежда като по-малкото зло. Без да се бавя, се втурнах към източния прозорец и запълзях надолу към стаята на Дракула като предния път. Беше празна, както и очаквах. Никъде не виждах ключа, но камарата злато си стоеше там. Минах през вратата в ъгъла, слязох надолу по витата стълба и през тъмния коридор стигнах до стария параклис. Вече знаех достатъчно добре къде да открия чудовището, което търсех.

Големият сандък седеше на същото място близо до стената, но капакът, положен върху него, не беше закован, а пироните бяха на местата си, готови да бъдат забити. Знаех, че трябва да претърся тялото за ключа, затова вдигнах капака и го подпрях обратно на стената. Видяното изпълни цялата ми душа с ужас. Вътре лежеше графът, но изглеждаше все едно бе върнал младостта си: белите коси и мустаци сега бяха сребристосиви и тъмни, страните му — не толкова изпити, бялата кожа имаше рубиненочервен оттенък, устните аленееха повече от всякога, защото ги обагряше прясна кръв, докато бавно се процеждаше от ъгълчетата на устата му и се стичаше по брадичката и врата. Дори дълбоките очи пламтяха сред издута плът, защото клепачите и торбичките под тях бяха подпухнали. Цялото това отвратително същество изглеждаше, сякаш беше съвсем преситено с кръв. Той лежеше като някаква отвратителна пиявица, изтощен от чревоугодничеството си. Потреперих от ужас, щом се наведох над него, за да го докосна, а всичките ми сетива се разбунтуваха от този допир, но трябваше да търся, иначе бях загубен. Нощта щеше да завари онази ужасяваща троица да пирува с тялото ми по подобен начин. Претърсих го изцяло, но не успях да открия и следа от ключа. Спрях и се загледах в графа. На подпухналото му лице имаше подигравателна усмивка, която ме вбеси. На това същество помагах да се премести в Лондон — там, където сред милионните тълпи в продължение на векове вероятно би могло да утолява страстния си копнеж за кръв и да си създаде едно ново и постоянно нарастващо обкръжение от полудемони, които ще се угояват за сметка на безпомощните. Самата мисъл бе влудяваща. Обзе ме ужасно желание да избавя света от това чудовище. Нямах подръка никакво смъртоносно оръжие, но грабнах една лопата, която работниците са използвали, за да напълнят сандъците, и като я издигнах високо, стоварих острието й върху омразното лице. Но щом сторих това, главата се извърна към мен и очите ме приковаха с целия ужасяващ плам, който се таи в погледа на базилиск^[101]. Това сякаш ме вкамени, лопатата се извъртя в ръката ми и отскочи от лицето, оставяйки само дълбок прорез над челото. Инструментът се изплъзна от хватката ми и падна напреки на сандъка. Щом го вдигнах, страничната част на острието закачи капака и той падна обратно на мястото си, скривайки противното нещо от погледа ми. Последното, което зърнах, беше подпухналото лице, изцапано с кръв и застинало в злобен присмех, достоен и за най-дълбокия кръг на ада.

Мислех и премислях какъв трябва да бъде следващият ми ход, но огън ми гореше на главата и колкото повече чаках, толкова повече растеше отчаянието ми. Чух в далечината циганска песен, подета от ведри гласове, които се приближаваха, а през песента долавях въртенето на тежки колела и плющенето на камшици. Циганите и словаците, за които графът беше споменал, идваха. Огледах се за последно наоколо и зърнах сандъка, в който беше противното тяло, и като побягнах от мястото, влязох в стаята на графа, решен да се втурна навън в мига, в който вратата се отвори. Наострих уши — от долния етаж в масивната брава проскърца ключ, а тежката врата се отмести. Сигурно е имало друг вход в замъка или някой е разполагал с ключ за една от залостените врати. След това затрополиха тежките стъпки на много хора и заглъхнаха сред кънтящо ехо в някакъв коридор. Обърнах се, за да изтичам отново надолу към гробницата, където можех да намеря неизвестния ми вход, но в същия миг задуха яростен вятър и вратата към витото стълбище се затръшна с удар, от който прахът по трегерите^[102] се разлетя. Затичах се, за да я задържа, но се оказа твърде бърза. Отново бях пленник и гибелната примка се затягаше около мен неумолимо.

Докато пиша това, от коридора се чуват множество стъпки и трясъкът на тежки предмети в земята — без съмнение сандъците и събраната в тях пръст. Ехтят удари на чук — заковават сандъците. Сега отново долавям тропотът на тежките стъпки в залата заедно с много други, идващи без товар, зад тях.

Гледай ти! Във вътрешния двор и надолу по каменистия път се въртят тежки колела, плющят камшици и циганите пеят в хор, докато се отдалечават.

Сам съм в замъка с онези ужасни жени. Пфу, Мина е жена, а няма нищо общо помежду им. Те са дяволици от Пъкъла!

Няма да остана сам с тях. Ще пробвам да се спусна по стената на замъка по-надолу, отколкото съм опитвал досега. Ще взема и малко от златото със себе си, ако ми потрябва по-късно. Може и да намеря изход от това чудовищно място.

А след това надалеч и напред към дома! Надалеч и напред към най-бързия и близък влак! Надалеч от това прокълнато място, от тази прокълната земя, по която дяволът и челядта му още бродят в човешки образ.

Божията милост е за предпочитане пред тази на чудовищата, а пропастта е стръмна и висока. На дъното й човек поне би легнал вовеки… като човек. Сбогом на всички! Мина!