Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dracula, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Фея Моргана (2015 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Брам Стокър

Заглавие: Дракула

Преводач: Слави Ганев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Deja Book“; Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев

Редактор: Емануил Томов

Художник: Христо Чуков

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-1695-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3221

История

  1. — Добавяне

Глава XXVII
Дневникът на Мина Харкър

1 ноември. През целия ден се движим с добра скорост. Конете сякаш разбират, че се отнасяме благо с тях, защото охотно препускат в пълен ход с най-голяма бързина. Досега ни се случи толкова много, а сякаш всичко продължава постарому и това ни обнадеждава, че пътешествието ще бъде леко. Д-р Ван Хелзинг е пестелив в думите си. Той казва на чифликчиите, че бърза за Бистриц, и им плаща добре, за да смени конете. Вземаме си гореща супа, кафе или чай и тръгваме. Това е прекрасна страна, пълна с всякакви невъобразими красоти, а хората са смели, силни, обикновени и притежават низ от добри качества. Те са много, много суеверни. В първата къща, където спряхме, щом жената, която се погрижи за нас, видя белега на челото ми, се прекръсти и посочи с два пръста към мен, за да се предпази от уроки. Мисля, че си направиха труда да сложат повечко чесън в храната ни, а аз не мога да го понасям. Оттогава винаги внимавам да не свалям шапката или воала си и така избягвам подозренията им. Движим се бързо и понеже нямаме кочияш, който да разнася клюки, се пазим от злословия, но не се съмнявам, че този страх от уроки ще продължи неотлъчно да ни следва през целия път. Професорът изглежда неуморен. През деня не си почива изобщо, въпреки че ме кара да спя продължително. При залез-слънце ме хипнотизира и каза, че съм отговорила както обикновено: „мрак, плискаща вода и скърцащо дърво“. Значи врагът ни все още е по реката. Боя се да мисля за Джонатан, но сега някак не се тревожа нито за него, нито за себе си. Пиша това в една чифликчийска къща, докато чакаме конете да бъдат приготвени. Д-р Ван Хелзинг спи. Бедничкият, изглежда толкова уморен, стар и побелял, но е стиснал устни, решителен като завоевател. Дори в съня си е изпълнен с решителност. Когато тръгнем, ще го убедя да си почине, а аз ще карам. Ще му кажа, че пред нас има цели дни и не бива да се съсипва за момента, в който силите му ще са най-необходими… Всичко е готово, тръгваме след малко.

 

 

2 ноември, сутрин. Постигнах успех и цяла нощ карахме на смени. Сега денят е пред нас ясен, но и хладен. Във въздуха витае някаква странна тежест — казвам тежест, понеже липсва по-добра дума. Имам предвид, че потиска и двама ни. Много е студено и само топлите кожи ни сгряват. Ван Хелзинг ме хипнотизира при изгрева. Каза, че съм отвърнала: „мрак, скърцащо дърво и ревяща вода“, значи с изкачването им реката се променя. Надявам се, че моят любим няма да предприема рискове повече от нужното, но ние сме в Божиите ръце.

 

 

2 ноември, нощ. Цял ден на път. Нататък страната става по-дива и величествените хребети на Карпатите, които при Варещи изглеждаха толкова далеко и ниско на хоризонта, сега сякаш ни обкръжават, извисяващи се пред нас. И двамата изглеждаме в добро настроение. Мисля, че опитваме да повдигаме духа си взаимно. Така се разведряваме. Д-р Ван Хелзинг каза, че до сутринта ще стигнем прохода Борго. Тук къщите са много малко и той ми сподели, че последният кон, с който се сдобихме, ще продължи с нас, понеже едва ли ще можем да го сменим. Професорът взе два допълнителни освен чифта, който сменихме, така че сега имаме впряг от четири коня. Милите животни са търпеливи и послушни и не ни създават проблеми. Нямаме притеснения с други пътуващи, а така дори аз мога да карам. Ще стигнем прохода денем. Не искаме това да се случи по-рано. По тази причина не се припираме, а си правим дълги почивки на смени. Ех, какво ли ще ни донесе утрешният ден? Отправили сме се да търсим мястото, където клетият ми любим е изстрадал толкова много. Дано Бог вярно е направлявал пътя ни и нека благоволи да бди над моя съпруг и онези, които са скъпи на двама ни и сега се намират в такава смъртна опасност. Колкото до мен, аз не съм достойна за Неговия поглед. Уви, нечиста съм пред очите Му и ще остана такава, докато Той не пожелае да се изправя пред Него като някой, който не си е навлякъл гнева Му.

Паметни записки на Абрахам Ван Хелзинг

4 ноември. Това е за моя стар и верен приятел д-р Джон Сюърд от Пърфлийт, Лондон, в случай че не бих могъл да го срещна. Може да обясни. Сутрин е и пиша до огъня, който поддържах цяла нощ — мадам Мина ми помагаше. Студено е, студено, толкова студено, че тягостното сиво небе е натежало от сняг, който, щом падне, ще натрупа и ще се задържи цяла зима върху скованата земя. Това сякаш въздейства на мадам Мина. Тя се чувства толкова потисната, че цял ден не е на себе си. Само спи, спи и пак спи! Тя, която обикновено е толкова дейна, остана безучастна буквално през целия ден. Дори загуби апетит. Изобщо не пише в малкия си дневник — тя, която толкова чинно прави това при всяка почивка. Нещо ми нашепва, че нищо не е наред. Все пак тази вечер е по-vif[481]. Тя прекара в сън целия ден и се събуди освежена и укрепнала, защото сега е безкрайно приветлива и блага както винаги. При залез опитвам да я хипнотизирам, но уви, без успех! Възможностите ми отслабват с всеки изминал ден и тази нощ ме предадоха напълно. Е, да бъде волята Божия — каквато и да е и накъдето и да води!

А сега — към хронологическото описание, понеже щом мадам Мина не пише със своята стенография, се налага аз да го сторя по моя тромав старомоден начин, така че всеки наш ден да не остане незаписан.

Стигнахме прохода Борго вчера сутринта тъкмо след изгрева. Когато видях дирите на зората, се подготвих за хипнозата. Спряхме каретата и слязохме, за да не ни смущава нищо. Направих постеля от кожи, а мадам Мина, докато лежеше, се поддаде както обикновено, но по-бавно и за по-кратко от всякога, на хипнотичния сън. И както преди, отговорът дойде: „мрак и плискаща се вода“. След това тя се събуди бодра и сияйна, тръгнахме по пътя си и скоро се озовахме при прохода. По това време и на това място в нея се запали пламъкът на устрема. Някаква нова напътстваща сила биде в нея проявена, защото тя показа към един път и заяви:

— Това е посоката.

— Откъде я знаете? — питам аз.

— Разбира се, че зная — отвръща тя и с прекъсване добавя. — Нима моят Джонатан не е минал по нея и не е описал пътуването си?

Отначало мисля нещо странно, но скоро виждам, че там биде само една подобна отсечка. Използван е, но малко и е много различен от пътя на дилижанса от Буковина до Бистриц, който е по-широк и отъпкан.

Така че се спускаме по него. Когато попадаме на други пътища — невинаги бяхме сигурни дали изобщо са такива, понеже бяха неподдържани и засипани от лек сняг, — само конете си знаят. Отпускам юздите и те продължават толкова търпеливо. Малко по малко откриваме всичко онова, за което Джонатан е отбелязал в онзи прекрасен негов дневник. След това продължаваме дълги, дълги часове и часове. Отначало казвам на мадам Мина да спи. Тя опитва и успява. Спи през цялото време, докато накрая усещам как ставам прекалено подозрителен и се опитвам да я събудя. Но тя продължава да спи и не мога да я събудя, макар да опитвам. Не искам да прекалявам, за да не й навредя, понеже зная, че тя е страда много и времето прекарано в сън, биде всичко на всичко за нея. Мисля, че сам дремя, защото чувствам вина, сякаш съм направил нещо. Намирам се седнал, с изпънат гръб и юзди в ръцете, а кротките коне се движат в бавен тръс както досега. Поглеждам надолу и виждам, че мадам Мина още спи. Залезът вече не е далеч и върху снега светлината на слънцето се разлива в голям жълт потоп, така че ние хвърляме гигантски дълги сенки там, където планината се издига твърде стръмно. Понеже се изкачваме все по-нагоре и по-нагоре и всичко е, ех, толкова диво и каменисто, сякаш бяха краят на земята.

Тогава събуждам мадам Мина. Този път става без много затруднения и опитвам да я поставя в хипнотичен сън. Но тя не спи, бидейки, все едно ме няма. Продължавам да опитвам и да опитвам, докато изведнъж заварвам себе си и нея в мрак. Та оглеждам се и разбирам, че слънцето е залязло. Мадам Мина се смее, а аз се обръщам и се вглеждам в нея. Сега е напълно будна и никога не е изглеждала толкова добре след онази нощ в Карфакс, когато за пръв път влязохме в къщата на графа. Смайвам се и в този момент губя спокойствието си, но тя е толкова сияйна, нежна и внимателна към мен, че забравям всички страхове. Паля огън, понеже бяхме взели с нас дърва, а тя приготвя храна, докато аз разпрегна конете и ги завържа на завет за зоб. Когато по-късно се връщам при огъня, тя е приготвила вечерята ми. Тръгвам да й помогна, но тя се усмихва и казва, че вече е привършила с яденето — била толкова гладна, че не могла да изчака. Това не ми харесва и имам страшни опасения, но се боя да не я изплаша, и затова запазвам мълчание. Тя ми поднася храната и вечерям сам, след това се завиваме с кожи, лягаме до огъня и аз й казвам да спи, докато пазя. Скоро обаче забравям за бдението си и когато внезапно си спомням, че съм на пост, откривам, че тя лежи спокойна, но будна, и гледа към мен с искрящи очи. Един-два пъти още се случва същото, заспивам за дълго и се събуждам, преди да се съмне. Ставам и опитвам да я хипнотизирам, но уви, макар че тя притваря покорно клепки, не можа да се унесе. Слънцето се издига нагоре, нагоре и все по-нагоре и тогава сънят я навестява твърде закъснял, но толкова дълбок, че не може да се събуди. Наложи се да я вдигна и занеса, докато спи, в каретата, когато вече бях впрегнал конете и подготвил всичко. Мадам все още спи и докато сънят я е унесъл, изглежда по-жизнена и румена отпреди. Това не ми харесва. Страхувам се, страхувам се, как се страхувам! Страхувам се от всичко, дори да мисля, но трябва да продължа по пътя си. Залогът в тази игра е на живот и смърт или дори повече. Не бива да отстъпваме.

 

 

5 ноември, сутрин. Нека бъда конкретен във всичко, защото, въпреки че заедно сме виждали много необичайни неща, вие може отначало да помислите, че аз, Ван Хелзинг, съм луд — че многобройните ужаси и продължителното нервно напрежение най-накрая е помрачило ума ми.

Пътуваме непрестанно през целия изминал ден, приближавайки се към планините, като прекосяваме все по-дива и безлюдна земя. Простират се огромни зейнали бездни, много водопади и Природата сякаш чества свой собствен празник. Мадам Мина все още спи и продължава да спи. Въпреки че почувствах глад и го утолих, не успях да я събудя дори за храна. Започвам да се боя, че така, както е омърсена от кръщенето на Вампира, пагубната магия на това място тегнеше над нея. „Е, казах си аз, ако биде, че тя спи през целия ден, ще се наложи аз също да не спя през нощта“. Докато пътуваме по пътя, стар, неравен и несъвършен, сведох глава и заспах. Отново се събудих с чувство за вина и че е изминало време. Мадам Мина още спеше, а слънцето се беше снишило. Но всъщност имаше промяна във всичко. Намръщените планини изглеждаха по-далеч, а ние бяхме наближили върха на един стръмен хълм, на чието било имаше такъв замък, за какъвто Джонатан разказва в дневника си. Веднага се възрадвах и уплаших, защото сега, за добро или лошо, краят наближаваше.

Събудих мадам Мина и отново опитах да я хипнотизирам, но уви, беше напразно, докато не стана твърде късно. Тогава, преди големият мрак да се спусне над нас — понеже дори след заника небесата отразяваха скритото слънце върху снега и за известно време всичко бе обхванато от здрач, — аз изведох конете и ги нахраних на завет, доколкото успях да намеря такова място. След това паля огън и карам мадам Мина, вече будна и по-очарователна от всякога, да седне удобно до него посред одеялата си. Донесох готова храна, но тя не искаше да се храни, като каза просто, че не чувства глад. Не я насилвам, понеже зная за нежеланието й. Аз обаче се храня, защото по необходимост трябва да имам сили за двама. Със страх от онова, което може да се случи, нарисувах един кръг, толкова голям, за нейно спокойствие, около мястото, където мадам Мина седеше, а върху него сложих малко от нафората и я натроших хубаво, така че всичко да бъде добре защитено. През цялото време тя седеше скована — толкова скована, колкото някой мъртъв, и пребледняваше все повече, докато снегът се оказа не по-бял, като не отрони и дума. Но когато се доближих, тя се притисна към мен и долових, че нейната клета душа кара тялото й да се тресе от глава до пети, а конвулсиите бяха такива, че накараха сърцето ми да се свие болезнено. Тъй като исках да изпробвам на какво е способна, когато по-късно се поуспокои, й казах:

— Няма ли да се приближите до огъня?

Тя се изправи покорно, но щом направи една крачка, спря и застана като поразена.

— Защо не продължите? — попитах.

Тя поклати глава и като се върна назад, седна на мястото си. След това, докато гледаше към мен с очи като на човек, току-що станал от сън, тя каза само:

— Не мога! — и остана мълчалива.

Зарадвах се, защото знаех, че това, което тя не може, не е по силите и на никой от онези, които ни заплашват. Въпреки че има опасност за тялото й, все още нейната душа беше защитена!

Скоро след това конете зацвилиха и започнаха да се мятат на въжетата си, докато не отидох да ги успокоя. Щом почувстваха дланите ми, те изцвилиха тихо сякаш от облекчение, близнаха ме по ръцете и за известно време мируваха. Много пъти през нощта отивах при тях, докато настъпи студеният час, в който цялата природа е замряла, и винаги присъствието ми бе успокоение за тях. В този момент огънят започна да гасне и мислех да го разпаля, защото вече снегът падаше на парцали, а с него се стелеше и мразовита мъгла. Дори в мрака имаше някакво сияние, каквото винаги искри над снега, а вихрушките и валмата мъгла сякаш приеха очертания на жени с одежди, които се влачеха по земята. Навсякъде тегнеше мъртва зловеща тишина, а конете цвилеха и се бяха свили, като че се страхуваха от най-лошото. Уплаших се — ужасни страхове, но след това ме обгърна чувство за сигурност от кръга, в който бях застанал. Започнах също да си мисля, че си въобразявам заради нощта, мрака, вълнението, през което бях преминал, и всички ужасни тревоги. Сякаш спомените ми за всички страховити преживявания на Джонатан ме мамеха, защото снежинките и мъглата започнаха да се реят и кръжат наоколо, докато за миг успях да зърна неясните очертания на онези жени, които са искали да го целуват. Тогава конете се присвиха още повече и изстенаха от ужас, както хората правят, щом почувстват болка. Дори лудостта на уплахата ги отмина и не им позволи да избягат. Страхувах се за моята скъпа мадам Мина, когато тези неземни силуети приближиха до окръжността. Погледнах към нея, но тя седна спокойно и ми се усмихна. Когато щях да пристъпя към огъня, за да го подхраня, тя ме хвана, дръпна ме назад и прошепна с глас, който сякаш бях чул в съня си, толкова беше унил:

— Не! Не! Не излизайте навън. Тук сте в безопасност!

Аз се обърнах към нея, погледнах я в очите и казах:

— А вие? Точно за вас се боя!

При това тя се засмя — един тих, неестествен смях, и каза:

— Страхувате се за мен! Защо за мен? Никой на света не е в по-голяма безопасност от тях, колкото съм аз.

Докато размишлявах над значението на думите й, от повея на вятъра пламъкът да подскочи и забелязах червения белег на челото й. Уви, тогава разбрах! Не бях ли осъзнал, скоро щях да науча, защото кръжащите силуети от мъгла и сняг се приближиха, но продължиха да се придържат извън Свещения пръстен. Тогава те започнаха да се материализират, докато — ако Господ не е отнел разсъдъка ми, понеже ги видях с очите си — пред мен стояха наистина от плът същите три жени, които Джонатан е видял в стаята, когато те поискали да целуват шията му. Познах поклащащите се заоблени форми, искрящите безжалостни очи, белите зъби, рубинения цвят на сладострастните устни. Те непрестанно се усмихваха на клетата скъпа мадам Мина и докато смехът им се носеше в тишината на нощта, сплетоха ръце, посочиха към нея и казаха с онези толкова сладки звънливи гласове, които Джонатан казва, че носят натрапчивата сладост на чаши с вода:

— Ела, сестрице. Ела при нас. Ела! Ела!

В уплахата си се обърнах към моята клета мадам Мина и сърцето ми подскочи от радост като пламък, ех, защото страхът в милите й очи, отвращението, ужасът нашепна на душата ми история, изпълнена с надежда. Слава Богу, тя все още не беше една от тях. Сграбчих една цепеница, която беше до мен, и като извадих малко от нафората, тръгнах към огъня и се приближих до жените. Те отстъпиха пред мен и се засмяха злокобно. Подсилих огъня и не се изплаших, защото знаех, че сме защитени в нашето убежище. Не можеха да ме доближат, докато съм въоръжен така, нито пък мадам Мина, стига да останеше в кръга, който тя не можеше да напусне също колкото и те не можеха да влязат в него. Конете престанаха да цвилят и се отпуснаха застинали на земята. Снегът нежно се сипеше върху тях и все повече побеляваха. Разбрах, че за клетите животни няма да има повече страх.

Останахме така, докато руменината на зората падна през снежния сумрак. Бях обезсърчен и уплашен, съкрушен и ужасен, но щом това красиво слънце започна да изкачва хоризонта, животът отново се върна в мен. С първите лъчи на зората злокобните силуети се стопиха във вихрушката от мъгла и сняг. Валмата от призрачна сивота се отдалечиха към замъка и изчезнаха.

С пукването на зората несъзнателно се обърнах към мадам Мина с намерение да я хипнотизирам, но тя внезапно се отпусна в дълбок сън, от който не успях да я разбудя. Опитах, въпреки че спеше, но тя не отвърна по никакъв начин, абсолютно никакъв и денят настъпи. Все още се боя да помръдна. Накладох огъня и видях конете. Всички бяха мъртви. Днес имам много за вършене тук. Ще продължа да чакам, докато слънцето се вдигне високо, понеже може би ще се наложи да отида на места, където неговата светлина, дори помрачена от сняг и мъгла, ще бъде защита за мен.

Ще подкрепя мен със закуска и след това — към страховитите ми задължения. Мадам Мина все още спи и слава Богу, сънят й е спокоен…

Дневникът на Джонатан Харкър

4 ноември, следобед. Злополуката с катера беше ужасна. Ако не беше тя, щяхме отдавна да сме настигнали лодката и досега моята скъпа Мина вече да бъде свободна. Страхувам се да мисля за нея, залутана сред чукарите около онова злокобно място. Взехме си коне и продължаваме по следата. Пиша това, докато Годълминг се приготвя. Носим оръжията си. Циганите трябва да внимават, ако имат намерение да се бият. Ех, ако можеха Морис и Сюърд да бъдат с нас. Трябва само да се надяваме! Ако не пиша повече, сбогом, Мина! Бог да те благослови и закриля.

Дневникът на д-р Сюърд

5 ноември. На разсъмване видяхме пред нас група цигани, забързани откъм реката с техния leiter-wagon. Те се скупчиха около него и се втурнаха напред, сякаш някой ги гонеше. Снегът се сипе леко, а във въздуха витае необичайно напрежение. Може само така да ни се струва, но унинието е особено. Чувам отдалечен вой на вълци. Снегът ги принуждава да слязат от планините. Опасностите ни дебнат от всички страни. Конете са почти готови и скоро тръгваме. Състезаваме се със смъртта. Само Господ знае чия, къде, какво, кога и как ще се случи…

Паметните бележки на д-р Ван Хелзинг

5 ноември, следобед. Поне съм с всичкия си. Благодаря на Бога за тази милост въпреки обстоятелствата, макар че да докажа това, беше страховито. Когато оставих мадам Мина да спи в Свещения пръстен, поех към замъка. Ковашкият чук, който взех в каляската от Варещи, ми бе полезен. Въпреки че всички врати бяха отворени, ги избих от ръждясалите панти, за да не се затворят поради нечии зли намерения или лошо стечение на обстоятелствата и така, като съм вътре, да остана затворен. Тук ми послужи горчивият опит на Джонатан. По спомен от дневника му намерих пътя за стария параклис, понеже знаех, че там са задачите ми. Въздухът беше задушен, сякаш се носеше някакво сернисто изпарение, което понякога ме замайваше. Или ушите ми бучаха, или чувах в далечината воя на вълци. След това замислих мен за моята скъпа мадам Мина и се оказах в ужасно положение. Дилемата ме постави между патова ситуация.

Нея не посмях да я взема на това място, а вместо това я оставих, защитена от Вампира в Свещения пръстен, и все пак дори там биха я застигнали вълците! Склонявам сам себе си, че работата ми е тук, а колкото до вълците, трябва да се примирим, ако такава бяха Божията воля. При всяко положение отвъд бе само смъртта и свободата. Така избрах за нея. Беше ли само за мен, изборът щеше да е лесен: търбухът на вълка е по-добър за почивка, отколкото гробът на Вампира! Затова реших да продължа с работата си.

Знаех, че там имаше поне три гроба за дирене — обитавани гробове. Затова търсих и търсих и намерих един от тях. Тя се бе унесла във вампирския си сън, тъй изпълнена с живот и сладострастна красота, че потрепнах, макар да бях дошъл за убийство. Ах, не се съмнявам, че в старите времена, когато са ставали такива неща, не един мъж, предприел задача, подобна на моята, е открил, че няма нито сърце, нито сили за нея. И така той отлага, отлага, отлага, докато първичната красота и очарование на разблудната немъртва са го хипнотизирали и той остава все така, докато дойде залезът и вампирският сън завърши. Тогава пленителните очи на прелестната жена се отварят и поглеждат с любов, а чувствените устни го даряват с целувка… и мъжът е безсилен. И там остава още една жертва на вампирската прегръдка, още някой се влива в зловещите и страховити редици на немъртвите!…

Със сигурност излъчва някаква прелест, щом се разчувствам единствено от присъствието на някой като нея дори така, както лежи в гробница, порутена от времето и покрита с вековен прах, макар да бидеше онази отвратителна миризма, която витаеше в леговищата на графа. Да, аз бях разчувстван — аз, Ван Хелзинг, въпреки всичките ми намерения и мотиви за омраза — аз бях разчувстван от жажда да отлагам, която сякаш вцепеняваше съзнанието ми и задушаваше душата ми. Може би беше, защото естествената нужда от сън и необичайната угнетеност на въздуха започваха да ме надвиват. Със сигурност се унасях в сън, сън с отворени очи на някой, който се намира под въздействието на сладостна омая, когато през смразеното от сняг пространство долетя един продължителен немощен плач, така изпълнен със скръб и жал, че ме пробуди като да бе вой на рог. Защото това, което чух, бе гласът на моята мила мадам Мина.

Тогава отново пристъпих към ужасната си задача и докато отмествах капаците на гробниците, открих още една от сестрите — другата смугла. Не посмях да се спра и да я погледам, както бях направил с другарката й, за да не започна отново да се омайвам, а вместо това продължих да търся, докато най-накрая не открих в една висока пищна гробница, като че направена за някоя любима, онази друга светлокоса сестрица, която също като Джонатан бях видял да се събира от атомите на мъглата. Тя бе тъй прелестна на вид, толкова обаятелно сияйна, толкова безкрайно сластна, че инстинктът на мъж в мен, който предизвиква някой от моя пол да обича и закриля някой от нейния, накара в главата ми да нахлуят безредно нови чувства. Но слава Богу, че душевното стенание на моята скъпа мадам Мина не бе заглъхнало в ушите ми и преди чародейството да засили влиянието си над мен, се бях устремил към безумната си задача. До този момент, доколкото можех да преценя, бях претърсил всички гробници в параклиса и понеже през нощта около нас имаше само три от тези немъртви фантоми, приех, че не съществуват други. Видях една огромна гробница, по-царствена от всички останали. Беше грамадна и с величествени размери. На нея имаше само една дума:

ДРАКУЛА.

Значи това беше немъртвешкият дом на Краля вампир, властелин на толкова много други, подобни нему. Неговата празнота красноречиво потвърждаваше подозренията ми. Преди да върна онези жени към същността им на мъртви души, като свърша зловещата си работа, поставих малко от нафората в гробницата на Дракула и така го прокудих от нея като немъртъв завинаги.

Тогава започнах страховитата си задача и я презрях. Беше ли само една, щеше да е сравнително лесно. Но три! Да се връщам към това още два пъти, след като бях преминал през един зловещ подвиг, защото ако с милата госпожица Луси беше ужасно, какво ли щеше да бъде с тези непознати, които бяха оцелели векове и събрали сили през изминалите години, които, ако можеха, щяха да се борят за отвратителните си животи…

Ех, приятелю мой Джон, това бе касапска работа. Ако мислите за другите починали и за живите, които са покрити с подобна пелена от страх, не ми даваха сили, нямаше как да продължа. Треперя, треперя дори сега, въпреки че докато всичко свърши, слава Богу, запазих самообладанието си. Ако не бях видял покоя на първо място и щастието, което се разстла върху нея тъкмо преди сетния момент като въплъщение на една спечелена душа, не бих могъл да продължа с това клане. Нямаше да издържа ужасяващите стенания, когато колът влезе на мястото си, проникна в гърчещото се тяло и кървавата пяна изби по устните. Щях да избягам от страх и да оставя работата си недовършена. Но всичко приключи! А клетите души вече мога само да съжалявам и оплаквам, като се сетя за тях, и трите спокойни в своя пълен мъртвешки сън миг преди да изчезнат. Защото, приятелю Джон, ножът ми едва беше отделил главата на всяка, преди цялото тяло да се размекне и превърне в обикновен прах, като че смъртта, която е трябвало да ги застигне векове по-рано, най-накрая сложи ръка върху тях и отчетливо заяви „Аз съм тук!“.

Преди да напусна замъка, така запечатах входовете му, че никога повече графът да не влезе немъртъв там.

Когато пристъпих в кръга, където мадам Мина спеше, тя се събуди и като ме видя, извика от болка, че съм преживял твърде много.

— Елате — каза тя, — да си тръгваме от това презряно място! Нека отидем да посрещнем съпруга ми, който, зная, идва към нас.

Тя изглеждаше бледа, изпита и слаба, но очите й бяха бистри и блестяха с жар. Останах доволен, че я виждам болна и пребледняла, защото бях изпълнен с пресни спомени за руменината на вампирките в ужасния им сън.

И така с вяра и надежда, но все още обгърнати от страх, тръгваме на изток, за да посрещнем приятелите ни — и него, за чието пристигане мадам Мина казва, че вече знае.

Дневникът на Мина Харкър

6 ноември. Беше късно следобед, когато заедно с професора поехме на изток, откъдето знаех, че ще дойде Джонатан. Не бързахме, въпреки че пътят минаваше по стръмен склон, защото се налагаше да носим с нас тежки одеяла и наметки. Не посмяхме да поемем риска да останем без топлина на студа и снега. Трябваше да вземем също и част от провизиите си, понеже се намирахме в истинска пустош и засега, доколкото виждахме през сипещия се сняг, нямаше и следа от местни жители. Когато извървяхме около миля, се уморих от тежкия преход и седнах да си почина. Тогава погледнахме назад и видяхме къде ясните очертания на замъка Дракула се врязват в небето, защото бяхме в подножието на хълма, върху който той се издигаше, и виждахме Карпатите от много по-нисък ъгъл. Съзряхме го в цялото му величие, издигащ се цели хиляда фута от билото над стръмна пропаст, а обкръжаващите го близки планини бяха разделени от него с огромна на пръв поглед бездна. Имаше нещо диво и тайнствено в това място. Чувахме далечния вой на вълците. Не бяха близо, но екът, макар да долиташе приглушен от сподавящия го снеговалеж, беше страховит. От начина, по който д-р Ван Хелзинг се оглеждаше наоколо, разбрах, че опитва да намери някое стратегическо място, където ще бъдем по-защитени в случай на нападение. Неравният път се спускаше все по-надолу. Можехме да го проследим, въпреки натрупалия сняг.

След малко професорът ми направи знак, затова станах и отидох при него. Беше намерил чудесно място, нещо като естествена кухина в една скала с отверстие като вход между два огромни камъка. Той ме хвана за ръката и ме поведе навътре:

— Вижте — каза той, — тук ще бъдете на завет! И ако вълците дойдат, мога да се изправя срещу тях един по един.

Той внесе вътре кожите ни, направи за мен уютно гнезденце, и след като извади част от провизиите, настоя да се храня. Но не можех. Беше ми противно дори да опитам, колкото и да исках да го зарадвам. Той доби скръбен вид, но не ме укори. Като извади бинокъла си от куфара, застана на върха на скалата и започна да обхожда с поглед хоризонта.

— Вижте! Мадам Мина, вижте, вижте! — извика той внезапно.

Качих се на скалата до него. Той ми подаде бинокъла и посочи. Снегът вече се сипеше по-силно и бурният вятър го превръщаше в свиреп вихър. Имаше обаче моменти, в които снежните виелици прекъсваха, и можех да обхвана с поглед околността. От височината, на която бяхме, се виждаше на голямо разстояние и надалеч, отвъд бялата снежна пустиня, забелязах черната ивица на реката, която се къдреше по пътя си. Точно пред нас и не особено далеч — всъщност толкова близо, че се учудих как не ги бяхме видели, преди да дойдат, група яздещи мъже напредваха забързани. Между тях имаше каруца, дълъг leiter-wagon, който се клатеше наляво-надясно както кучетата махат с опашките си, при всяка неравност на пътя. Тъй като се открояваха на снега, по дрехите им разбрах, че са селяни или цигани.

На каруцата имаше огромен правоъгълен сандък. Сърцето ми подскочи, когато го видях, защото почувствах, че идваше краят. Следобедът вече наближаваше и добре знаех, че при залеза Нещото, сега приковано към затвора си, щеше да получи свобода отново и можеше чрез всеки от многобройните си образи да избегне преследването. Обърнах се към професора с уплаха. За мое удивление обаче той не беше там. Миг по-късно го видях по-надолу. Той рисуваше кръг около скалата също както снощи, когато си намерихме подслон. Щом го завърши, отново застана до мен и каза:

— Поне вие ще сте в безопасност от него!

Той взе бинокъла от мен и при следващото затишие на снега разгледа цялото пространство под нас.

— Погледнете — каза той, — напредват с все сила. Пришпорват конете с камшици и галопират възможно най-бързо — той замлъкна и заговори глухо. — Надпреварват се със залеза. Може би сме закъснели. Да бъде волята Божия!

Нов заслепяващ снежен пристъп се спусна и целият пейзаж потъна в него. Скоро обаче отмина и докторът отново насочи бинокъла си към равнината.

— Вижте! Вижте! Вижте! — долетя внезапният му вик. — Погледнете, двама конници ги следват бързо, изкачвайки се от юг. Трябва да са Куинси и Джон. Вземете бинокъла. Погледнете, преди снегът да закрие всичко!

Взех го и погледнах. Двамата мъже може би бяха д-р Сюърд и г-н Морис. Знаех, че при всяко положение нито един от тях не беше Джонатан. В същото време бях сигурна, че той не беше далеч. Докато се оглеждах наоколо, видях северно от приближаващата група още двама мъже, яздещи с главозамайваща скорост. Бях убедена, че единият от тях е Джонатан, а другия взех, разбира се, за лорд Годълминг. Те също преследваха хората с каруцата. Когато казах на професора, той извика ликуващ като ученик и след като се загледа съсредоточено, докато снежната вихрушка закри напълно гледката, постави своя уинчестър, насочен към камъка при входа на заслона ни, готов за стрелба.

— Те всички приближават — каза той. — Когато моментът настъпи, циганите ще ни обкръжат от всички страни.

Подготвих револвера си под ръка, защото, докато говорехме, воят на вълците се засили и приближи. Когато снежната буря утихна за миг, погледнахме отново. Беше нетипично да видиш как снегът пада на такива големи парцали наоколо, а отвъд него слънцето сияеше все по-ярко и по-ярко, докато захождаше към отдалечените планински върхове. Обхождайки с бинокъла си всички посоки, тук-там забелязах точки, които се движеха поотделно, по двойки, тройки и в по-големи групи — вълците се събираха за своята плячка.

Докато чакахме, всяка секунда се точеше като век. Вятърът напираше свирепо, а снежният вихър яростно фучеше срещу нас. Случваше се да не различаваме нищо и на педя разстояние, но друг път, когато свистящият вятър се носеше около нас, сякаш прочистваше въздушното пространство наоколо, така че виждахме надалеч. Напоследък така привикнахме да следим за изгрева и залеза, че сравнително точно знаехме кога ще настъпят. Явно не след дълго слънцето щеше да се скрие. Трудно беше за вярване, че по собствено наблюдение бяхме чакали по-малко от час в скалистия ни заслон, преди отделните групи да настъпят към нас. Сега вятърът навяваше неотклонно от север все по-яростно и пронизващо. На пръв поглед той разпръсна снежните облаци от нас, защото снежинките прехвърчаха случайно. Ясно различавахме хората от всяка група, преследваните и преследвачите. Наистина странно, но първите сякаш не съзнаваха или не ги беше грижа, че някой е по петите им, ала въпреки това изглежда удвоиха скоростта си, докато слънцето потъваше все повече към планинските върхове.

Те се приближаваха все по-близо и по-близо. С професора се снишихме зад скалата и приготвихме оръжията си. Очевидно беше решен да не преминат. Всички те изобщо не подозираха за присъствието ни.

Изведнъж два различни гласа извикаха:

— Halt[482]!

Единият беше на моя Джонатан, извисен от силно вълнение, а другият — силният, решителен тон на властна команда, който притежаваше г-н Морис. Циганите може би не познаваха езика, но едва ли можеха да сбъркат интонацията, на която и реч да бяха произнесени думите. Несъзнателно те дръпнаха юздите и в същия миг лорд Годълминг и Джонатан се втурнаха към тях от едната страна, а д-р Сюърд и г-н Морис от другата. Водачът на циганите, един тънещ във великолепие мъж, който яздеше, сякаш се бе сраснал с коня си като кентавър, им махна и със свиреп глас изглежда нареди на спътниците си да продължат. Те зашибаха конете, които потеглиха напред, но четиримата мъже вдигнаха своите пушки уинчестър и непогрешимо им наредиха да спрат. В същия миг с д-р Ван Хелзинг се надигнахме иззад скалата и насочихме оръжията си към тях. Като видяха, че са обкръжени, те дръпнаха юздите и се заковаха на местата си. Водачът им се обърна към тях с думи, които накараха всички мъже от циганската дружина да извадят оръжията, които носеха — нож или пистолет, и да заемат готовност за нападение. Сблъсъкът не закъсня.

С едно бързо движение на юздите водачът пришпори конете си напред и като посочи първо към слънцето, което вече приближаваше върховете на възвишенията, а след това към замъка, каза нещо неразбираемо за мен. Вместо отговор четиримата мъже от нашата група скочиха от конете си и се хвърлиха към каруцата. Щях ужасно да се изплаша за Джонатан при такава опасност, но пламът на битката ме беше погълнал изцяло както всички останали. Не чувствах страх, а само безумно бушуващо желание за действие. Като видя бързите ни движения, водачът на циганите изкомандва и хората му веднага се наредиха в кръг около каруцата. Бутаха се и си пречеха в нетърпението си да изпълнят заповедта.

В центъра на ситуацията видях, че Джонатан от едната страна на живия обръч, а Куинси от другата си проправят път към каруцата. Очевидно възнамеряваха да привършат задачата си, преди слънцето да залезе. Сякаш нищо не можеше да ги спре, нито да им попречи. Вдигнатите оръжия, святкащите ножове на циганите и воят на вълците зад тях изглежда дори не привличаше вниманието им. Непреклонността на Джонатан и изявената му целеустременост обезкуражиха онези срещу него. Те инстинктивно се отдръпнаха встрани от страх и го оставиха да премине. В същия миг той скочи върху каруцата, с невероятна сила повдигна огромния сандък и го хвърли през колелото на земята. В същото време, за да преодолее обръча от цигани, се наложи г-н Морис да използва сила. Макар че неизменно гледах към Джонатан, останала без дъх, с крайчеца на окото си видях как той се хвърли безразсъдно напред и щом си проби път през циганите, те замахнаха с проблясващи ножове към него. Той отби ударите с огромния си бауи[483] и отначало реших, че също е преминал невредим, но щом скочи при Джонатан, който вече беше слязъл от каруцата, забелязах, че се държи отстрани с лявата си ръка и кръвта блика между пръстите му. Въпреки всичко той не отлагаше и докато Джонатан, който изключително дейно се беше захванал с единия край на сандъка, опитвайки се да изтръгне капака чрез големия си кукри, налетя като обезумял със своя бауи върху другата страна. Под напорите на двамата дървото започна да поддава. Пироните излязоха с внезапен остър звук и горната част на сандъка падна.

В това време циганите, като видяха, че са хванати на мушка от уинчестърите и оставени на милостта на лорд Годълминг и д-р Сюърд, отстъпиха и не оказаха повече съпротива. Слънцето почти беше потънало зад планинските върхове и всички хвърляха дълги сенки на снега. Видях графа да лежи в сандъка върху пръстта, част от която се беше разпиляла върху него при рязкото падане от каруцата. Беше мъртвешки блед, също като восъчна фигура, а червените очи пламтяха със страховит отмъстителен поглед, който ми беше познат твърде добре.

Докато го наблюдавах, очите му съзряха спускащото се слънце и погледът им на омраза се смени с тържествуване.

Но в същия миг големият нож на Джонатан замахна с блясък. Изпищях, когато видях как той се врязва в гърлото му, докато в същия миг бауито на г-н Морис пронизва сърцето.

Като по чудо пред очите ни и почти колкото за един дъх цялото тяло се превърна в прах и изчезна от погледа ни.

Ще съм благодарна до края на живота си, че дори в този сетен миг на лицето му имаше изражение на покой, каквото никога не си бях представяла, че може да се изпише върху него.

Сега замъкът Дракула се извисяваше на червеното небе и всеки камък от изпочупените му зъбери беше очертан от светлината на залязващото слънце.

Като решиха, че по някакъв начин ние сме причината за свръхестественото изчезване на мъртвия мъж, циганите се обърнаха и побягнаха, яздейки, като че да запазят животите си. Тези, които нямаха коне, скочиха на своя leiter-wagon и извикаха на другите да не ги изоставят. Вълците, които бяха отстъпили на безопасно разстояние, веднага ги последваха и ни оставиха сами. Г-н Морис, който се беше свлякъл на земята, се надигна на лакът, държейки ръка, притисната на хълбока. Кръвта все още бликаше между пръстите му. Втурнах се към него, защото Свещеният пръстен вече не можеше да ме задържи. Двамата лекари направиха същото. Джонатан коленичи зад него и раненият мъж облегна назад главата си върху рамото му. Като въздъхна, с немощен жест той пое ръката ми в неокървавената си длан. Сигурно бе забелязал скръбта по лицето ми, защото се усмихна и каза:

— Щастлив съм само за това, че бях от полза! О, Боже! — извика той внезапно, като с голямо усилие седна и посочи към мен. — Струваше си да умра за това! Вижте! Вижте!

Слънцето вече се беше спуснало точно над планинските върхове и червеният блясък падаше върху лицето ми, обливайки го с рубинена светлина. Като един мъжете се свлякоха на колене и дълбоко искрено „амин“ се отрони от всички тях, щом проследиха с поглед пръста му. Умиращият каза:

— Да благодарим на Бог, че нищо не е било напразно! Вижте! Снегът не е по-чист от челото й! Проклятието отмина!

И за наша безкрайна мъка с усмивка и в покой загина един доблестен джентълмен.

Бележки

[481] Vif (фр.) — жизнен.

[482] Halt (нем.) — стой.

[483] Бауи — нож с дължина 24 см и ок. 4 см широчина. Наречен е на името на тексасеца Джеймс Бауи (1796–1836), който на 19 септември 1827 г. участва в дуел. Освен пистолет взел със себе си и изработен по поръчка ловен нож, който бил подарък от брат му. Бауи бил прострелян в бедрото, след това черепът му бил разбит от удар на приклад и накрая пронизан със сабя. Когато обаче опонентът му понечил да извади сабята си от тялото му, той го убил на място с един точен удар на своя нож и оцелява след схватката. Това донесло изключителна популярност на оръжието, което добило още по-голяма слава при присъединяването на Тексас към САЩ, за което се споменава по-горе. Ножът на Бауи е не по-малко опасен от вече описания кукри, с който често биват сравнявани.