Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dracula, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Фея Моргана (2015 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Брам Стокър

Заглавие: Дракула

Преводач: Слави Ганев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Deja Book“; Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев

Редактор: Емануил Томов

Художник: Христо Чуков

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-1695-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3221

История

  1. — Добавяне

Глава II
Дневникът на Джонатан Харкър —
продължение

5 май. Трябва да съм заспал, иначе със сигурност бих забелязал, че пристигаме на толкова забележително място. В тъмното вътрешният двор имаше доста просторен вид и тъй като няколко мрачни пътеки водеха от него през високи заоблени сводове, вероятно изглеждаше по-голям, отколкото е всъщност. Още не съм го виждал денем.

Когато файтонът спря, кочияшът скочи от него и протегна ръка, за да ми помогне да сляза. Отново нямаше как да пренебрегна изключителната му сила. Ръката му беше като стоманено менгеме, с което можеше да смаже моята, стига да пожелае. След това взе багажа ми и го остави до мен, недалеч от огромна врата, стара и обкована с големи железни гвоздеи, под изпъкнала арка от масивен камък. Дори в сумрака виждах, че сводът е богато резбован с украса, силно повредена от времето и стихиите. Докато стоях там, кочияшът се качи отново на капрата и тръсна юздите. Конете потеглиха напред и всички изчезнаха в един от тъмните засводени входове.

Не знаех какво да направя, затова просто стоях мълчаливо. Нямаше нито звънец, нито чукало, а гласът ми едва ли можеше да се чуе през тези смръщени стени и мрачни прозорци. Сякаш чакането продължи безкрайно, а в ума ми нахлуха колебания и тревоги. Къде ли бях попаднал и сред какви хора? В що за зловещо приключение се бях впуснал? Нима е обичаен ден в живота на един адвокатски чиновник, изпратен да разясни покупката на лондонски имот на един чужденец? Адвокатски чиновник ли? На Мина не би й харесало. Адвокат! Точно преди да напусна Лондон, получих вест, че съм издържал изпитите си и вече съм правоспособен адвокат[43]! Разтърках очи и се ощипах, за да се уверя, че не сънувам. Всичко ми изглеждаше като страховит кошмар. Очаквах внезапно да се събудя у дома, а зората да припълзява с мъка през прозореца, както понякога се чувствах след твърде дълъг работен ден. Ала след болката от ощипването разбрах, че очите не ме лъжат. Наистина бях буден и в Карпатите. Можех само търпеливо да зачакам утрото.

Тъкмо бях стигнал до този извод, когато дочух тежки стъпки иззад голямата врата, а през пролуките й видях проблясъците на приближаваща светлина. След това се раздрънчаха вериги и изтракаха масивни резета. В ключалката шумно простърга ключ, неизползван отдавна, и огромната врата се отвори.

На прага стоеше висок възрастен мъж, гладко обръснат, но с големи бели мустаци, облечен изцяло в черно без нито петънце друг цвят по себе си. В ръка държеше старинен сребърен светилник, а пламъкът гореше, непредпазен от лампено шише, глобус или нещо подобно, поради което хвърляше трепкащи сенки, докато трепереше на течението от отворената врата. С изтънчен жест на дясната си ръка старецът ме покани да вляза и на отличен английски, макар и със странна интонация, ми рече:

— Добре дошли в дома ми! Влезте свободно и по собствена воля!

Не направи нито крачка, за да ме посрещне, а застина като статуя, сякаш приветствието му го беше вкаменило. Веднага обаче щом пристъпих през прага, той невъздържано пристъпи напред и протягайки ръка, сграбчи моята със сила, от която потрепнах. Болката не се смекчи, въпреки че дланта му бе леденостудена — повече мъртвешка, отколкото на жив човек.

— Добре дошъл в дома ми — каза той отново. — Елате свободно. Идете си със здраве и оставете малко от щастието, което носите!

Силата на ръкостискането ми напомняше толкова на кочияша, чието лице така и не видях, че за момент се поколебах дали той не е човекът, с когото разговарях сега.

— Граф Дракула? — запитах, за да се уверя.

— Аз съм Дракула — с тези думи той се поклони учтиво — и ви каня с добре дошли в моя дом, г-н Харкър. Влезте! Нощният въздух е мразовит, а и вие сигурно се нуждаете от храна и почивка.

Докато говореше, закачи лампата на стената, излезе навън и взе багажа ми. Преди да успея да му попреча, вече го беше внесъл. Възразих, но той упорстваше:

— Не, сър, вие сте мой гост. Късно е и хората ми не са на разположение. Нека сам се погрижа за вашето удобство.

Той настоя да пренесе нещата ми през коридора нагоре по висока вита стълба и след това по още един широк коридор, по чиито каменен под стъпките ни отекваха тежко. Накрая графът отвори една масивна врата и с радост видях зад нея добре осветена стая, в която имаше маса, разстлана за вечеря, и голяма камина, в която горяха и пращяха наскоро наредени цепеници.

Графът спря, оставяйки чантите ми, затвори врата и прекоси стаята — отвори друга врата, която водеше до малко осмоъгълно помещение като че ли без прозорци и осветено от една-единствена лампа. В другия му край отвори трета врата и ми направи знак да вляза. Гледката беше добре дошла: просторна спалня, добре осветена и затоплена от друга камина, която бумтеше глухо през широкия комин. Той също беше накладен неотдавна, защото по-горните цепеници все още не бяха разпалени. Графът остави багажа ми вътре и се оттегли, като, преди да затвори вратата, каза:

— След пътуването си имате нужда да се освежите, като се погрижите за тоалета си. Вярвам, че ще намерите всичко, което ви трябва. Когато сте готов, елате в другата стая, там ще намерите вашата вечеря поднесена.

Светлината, топлината и любезното посрещане на графа сякаш разсеяха всички мои съмнения и страхове. И така, върнал си обичайното присъствие на духа, осъзнах, че съм гладен като вълк, затова набързо оправих тоалета си и отидох в другата стая.

Вечерята вече бе сервирана. Моят домакин, облегнат на каменната зидария от едната страна на голямата камина, направи елегантен жест към масата и каза:

— Моля, седнете и вечеряйте, както желаете. Вярвам, че ще ме извините, задето няма да се присъединя към вас, защото се храня следобед, а не по това време.

Подадох му запечатаното писмо, което г-н Хокинс ми беше поверил. Той го прочете внимателно и с приветлива усмивка ми го върна, за да погледна и аз. Един от пасажите със сигурност ме развълнува приятно:

С голямо съжаление Ви уведомявам, че пристъп на подагра[44], от която трайно страдам, не ми позволява никакви пътувания за известно време. Радвам се обаче, че мога да изпратя достоен заместник — някого, на когото имам пълно доверие. Той е млад, деен, даровит посвоему и много предан по нрав. Дискретен е, тактичен и работи за мен още от момче. Ще бъде на Ваше разположение по всяко време на престоя си и ще се съобразява с Вашите желания по всички въпроси.

Графът пристъпи напред и сам вдигна похлупака на една чиния и аз веднага се захванах с превъзходното печено пиле в нея. Освен с него вечерях и с малко сирене, салата и две чаши от бутилка отлежало токайско[45]. Докато се хранех, графът ме разпита подробно за пътуването и постепенно му разказах всичко, което ми се бе случило.

Дотогава вече бях приключил с вечерята и по молба на домакина ми придърпах стола си до камината и запалих пурата, която ми предложи, като се извини, че той самият не пуши. Сега имах възможност да го огледам внимателно и открих у него много отличителни физиогномични черти[46]. Лицето му беше изразително, много изразително: тънък орлов нос с изпъкнала гърбица и странно извити ноздри, високо куполовидно чело и рядка коса по слепоочията, но пък гъста навсякъде другаде. Грамадните му рошави вежди с изобилни къдрави косми бяха почти сключени над носа. Устата, доколкото се виждаше под тежките мустаци, беше присвита в доста студено изражение. Зъбите му бяха странно заострени и бели. Подаваха се пред устните, чиято силна руменина говореше за удивителна жизненост у човек на тази възраст. Колкото до останалото, ушите му бяха бледи и изключително заострени, а брадичката — широка и ясно изразена, страните му бяха стегнати, макар и изпити. Целият му вид беше необичайно бледен.

До този момент на светлината от огъня дланите му, отпуснати на коленете, ми се бяха сторили фини и бели. Ала сега, отблизо, нямаше как да не забележа, че са по-скоро груби, широки и с къси дебели пръсти. Странно наистина, но по опакото на дланта му имаше косми. Ноктите му бяха дълги, тънки и отрязани така, че да са заострени в края.

Когато графът се приведе към мен и ме докосна, нямаше как да не ме побият тръпки. Не знам дали заради противния му дъх, но ме обзе ужасно чувство на погнуса, което, колкото и да опитвах, не успях да прикрия. Той явно забеляза това, отдръпна се и със студена усмивка, която разкри още повече издадените му зъби, седна отново от своята страна на камината. Известно време и двамата мълчахме. Погледнах през прозорец, видях първите слаби проблясъци на зората. Загадъчна тишина сякаш обгръщаше всичко, но щом се заслушах, дочух, сякаш откъм долината под нас, безброй вълци.

— Чуйте ги — каза графът със сияещи очи. — Тези рожби на нощта. Каква музика творят!

Предполагам, че видя в лицето ми нещо странно, защото добави:

— О, господине, вие, жителите на града, не можете да вникнете в душата на един ловец. Но — каза той, като се изправи — вероятно сте уморен. Спалнята ви е готова и утре ще можете да спите докогато пожелаете. Налага ми се да отсъствам до следобед. Така че лека нощ и приятни сънища!

С любезен поклон той отвори вратата, която водеше до осмоъгълната стаичка, и влязох в спалнята си…

Нося се в море от изумление. Съмнявам се. Страхувам се. Обземат ме странни мисли, които не смея да призная и пред самия себе си. Боже, опази ме поне заради тези, които са ми скъпи![47]

 

 

7 май. Отново е рано сутрин. Починах си и прекарах приятно отминалото денонощие. Спах до късно през деня и се събудих сам. След като се облякох, отидох в стаята, където бяхме вечеряли. Там открих сервирана студена закуска и каничка кафе, която, за да се запази гореща, беше поставена на плочата пред камината. На масата имаше картичка: Налага ми се да отсъствам известно време. Не ме чакайте. Д.[48]

Седнах и се насладих на обилната храна. След това се огледах за звънче, за да уведомя слугите, че съм приключил, но не открих. Предвид изключителните признаци на благосъстояние край мен, в този дом са налице и странни липси. Сервизът на масата е златен и толкова красиво изработен, че навярно е с несметна стойност. Завесите, балдахинът на леглото ми, тапицерията на столовете и канапетата са от изключително скъпи великолепни материи. Трябва някога да са стрували пословична сума, защото вече са на векове, а състоянието им е отлично. Виждал съм подобни в Хемптън Корт[49], но там бяха износени, изтъркани и проядени от молци. Но въпреки това в нито една от стаите няма огледало дори на тоалетката. Трябваше да взема бръснарското огледалце от чантата си, за да се обръсна и среша. Все още не съм видял слуги, нито пък съм чул каквото и да било в близост до замъка освен воя на вълците. По някое време, след като приключих с храната — не знам дали да я нарека закуска или вечеря, защото беше между пет и шест часа, — потърсих нещо за четене, тъй като не исках да се разхождам из замъка без разрешението на графа. В стаята обаче нямаше нищо такова: нито книга, нито вестник, нито дори принадлежности за писане, затова отворих една друга врата в стаята и открих нещо като библиотека. Срещу моята врата имаше още една, но се оказа заключена.

В библиотеката открих за своя голяма радост цели рафтове с английски книги и подвързани томове вестници и списания. Масата в средата беше отрупана с английска периодика, макар и не скорошна. Книгите бяха на най-разнообразна тематика, но всички свързани с Англия, английския начин на живот, обичаи и обноски: история, география, политика, политическа икономия, ботаника, геология, право. Имаше дори справочници като „Лондонски указател“[50], „Червените“ и „Сините“ книги[51], алманаха „Уитакърс“[52], „Списъците на командния състав на армията и флотата“[53] и нещо, което ме зарадва — „Юридическия справочник“[54].

Докато разглеждах книгите, вратата се отвори и влезе графът. Той ме поздрави сърдечно и изрази надежда, че съм си починал добре през нощта.

— Радвам се — каза той след това, — че сте открили това място, защото със сигурност тук има много неща, които ще ви заинтересуват. Тези приятели — и той прокара ръка по някои от книгите — ми бяха верни през последните няколко години. Откакто ми хрумна идеята да отида в Лондон, са ме развличали дълги часове. Чрез тях опознах вашата велика Англия, а да я опознаеш, означава да я обикнеш. Копнея да се разхождам по оживените улици на вашия огромен Лондон, да бъда сред вихъра и кипежа на човешкото множество, да споделям живота му, промените му, смъртта му и всичко онова, което го прави каквото е. Но уви! Все още познавам езика ви само от книгите. На вас, приятелю, ви изглежда, че го владея.

— Но, графе — казах аз, — вие знаете и говорите английски съвършено!

Той се поклони дълбоко.

— Благодаря ви, приятелю, за вашата преласкава оценка, но все пак се боя, че съм едва в началото на пътя, който искам да извървя. Вярно е, знам граматиката и думите, но все още не умея да ги изговарям.

— Всъщност — казах аз — изговаряте ги отлично.

— Не е така — отвърна той. — Добре знам, че по говора и маниерите ми във вашия Лондон всеки би разбрал, че съм чужденец. Това не ми е достатъчно. Тук аз съм благородник, аз съм бояр[55], простолюдието ме познава, тук съм господар. Но един пришълец в чужда земя[56]… та той е никой. Хората не го познават, а да не го познават, означава да не ги е грижа за него. Ще бъда доволен, когато съм като останалите, така че никой да не се спира, когато ме види, и да не прекъсва речта си, щом чуе моята, с „Да-ха! Чужденец!“. Толкова дълго съм бил господар, че искам да си остана такъв или поне да нямам такъв. Дошъл сте не само като представител на моя приятел Питър Хокинс от Ексетър[57], за да ми разкажете относно новото ми имение в Лондон. Вярвам, че вие ще останете тук да си починете известно време с мен, така че от вас да усвоя английската интонация[58] — и бих желал да ми посочвате всяка грешката[59] в речта ми, дори и най-малката. Съжалявам, че се налагаше да отсъствам толкова дълго днес, но знам, че ще простите на някой с толкова много важни задължения.

Разбира се, казах всичко, което ми хрумна, за да му засвидетелствам, че съм на негово разположение, и попитах дали мога да посещавам тази стая, когато пожелая.

— Да, разбира се — отговори той и добави: — стига да желаете, може да се разхождате навсякъде в замъка, освен където вратите са заключени. Там едва ли бихте поискали да отидете. Има причина нещата да са такива, каквито са, и ако виждахте през моите очи, ако ви беше известно онова, което и на мен, вероятно щяхте да разберете по-добре.

След като му казах, че съм сигурен в това, той продължи:

— Ние сме в Трансилвания, а Трансилвания не е Англия. Нашият живот не е като вашия, много неща ще ви се сторят необичайни. Нещо повече, от това, което ми разказахте за досегашните ви преживявания, разбирам, че сте донякъде наясно със странностите ни.

Оттам подехме дълъг разговор. И тъй като бе видно, че му се приказва дори единствено заради самото говорене, го попитах много неща за онова, което ми се бе случило или ми бе направило впечатление. Понякога той отклоняваше темата или твърдеше, че не разбира, но по-често отговаряше най-искрено на всичките ми запитвания. В течение на разговора придобих смелост и поисках да ми обясни някои от странните неща от изминалата нощ като например защо кочияшът следваше сините пламъци, които беше видял. Той ми обясни, че имало поверие, според което през една определена нощ в годината — всъщност именно предната — когато злите духове бродят безпрепятствено, сините пламъци обозначават заровено имане.

— Било е скрито — продължи той — в местността, която сте прекосили през изминалата нощ, това е несъмнено. През вековете власи, саксонци и турци са воювали за нея. Та по онези места едва ли има и фут пръст, който да не е бил напоен от човешка кръв на бранници или пък нашественици. Някога в онези времена австрийци и унгарци прииждали с орди, а родолюбиви люде излизали да ги посрещнат — мъже и жени, старци и дори деца — чакали сред канарите над прохода нашествениците да приближат, за да ги погубят, отприщвайки върху им унищожителни лавини. Когато врагът триумфирал, не открил много, защото всякаква плячка била в обятията на родната земя.

— Но как — заговорих аз — е останало неоткрита толкова дълго, щом като има сигурен знак къде се намирала, стига човек само да си направи труда да погледне?

Графът се усмихна, устните му се плъзнаха над венците и се подадоха необичайно дългите и остри кучешки зъби.

— Защото селянинът по сърце е глупав и малодушен! — отвърна той. — Пламъците се появяват само в една нощ, а тогава никой местен, ако има как, не би прекрачил прага си. И уважаеми господине, даже да го направи, не ще знае какво да стори. Та дори селянинът, за когото ми разказвате как е отбелязал мястото на пламъка, няма да знае къде да търси собствения си знак през деня. Мога да се закълна, че даже вие не бихте могли да намерите тези места отново?

— Тук сте прав — заявих аз. — Знам не повече от мъртвите къде да ги открия.

След това преминахме на други теми.

— Хайде — каза той накрая, — разкажете ми за Лондон и къщата, която сте ми осигурили.

С извинение за проявената небрежност отидох в стаята си, за да взема документите от чантата. Докато ги подреждах, от съседното помещение се раздрънчаха порцелан и сребърни подноси, а когато се върнах там, масата бе разчистена, а лампата запалена, тъй като стаята дотогава бе потънала в мрак. Кабинетът — или ако му приляга повече библиотеката — също вече беше осветен и вътре заварих графа, излегнат на канапето, от всички възможно беше избрал да чете точно английски пътеводител „Брадшоу“[60]. Щом влязох, той премести книгите и листовете от масата и заедно заразглеждахме всевъзможни скици, актове, чертежи. Интересуваше го всичко и ми зададе безброй въпроси относно мястото и околностите му. Несъмнено беше проучил предварително всичко, което бе успял да открие за квартала, защото в крайна сметка очевидно знаеше много повече от мен. Когато отбелязах това, той отвърна:

— Да, но, приятелю, това не е ли необходимо? Когато отида там, ще се окажа напълно сам и моят близък Харкър Джонатан — о, простете, подведох се по обичая ни да започваме с бащиното име[61] — моят близък Джонатан Харкър няма да бъде край мен, за да ме поправя и да ми помага. Той ще е на километри от мен, в Ексетър, и вероятно ще работи върху правни документи заедно с другия мой приятел Питър Хокинс. И така!

Задълбочихме се в подробностите около покупко-продажбата на имението в Пърфлийт[62]. След като изложих обстоятелствата и подготвих за изпращане писмо до г-н Хокинс, към което приложих подписаните от графа необходими документи, той започна да ме разпитва как съм се натъкнал на толкова подходящо място. Прочетох му бележките, които бях направил тогава и които ще изложа тук:

„В Пърфлийт край един второстепенен път попаднах на точно такова място, каквото би било подходящо. Пред него беше поставено овехтяло обявление, че имотът е за продан. Заобикаля го висока старинна ограда от тежки камъни, неподдържана от много години. Затворените порти са от масивен стар дъб и проядено от ръжда желязо.

Имението се нарича «Карфакс», без съмнение изопачаване на старото Quatre face[63], защото четирите страни на къщата съответстват с основните посоки на компаса. Цялото се състои от около двадесет акра, от край до край обградени от вече споменатата здрава каменна стена. Множество дървета в имота на места го скриват в сумрак. В него се намира и един дълбок и тъмен вир или може би малко езеро, което явно е било подхранено от последните няколко пролетни сезона, защото водата е бистра и се оттича в пълноводен поток. Къщата е много голяма и от всички отминали епохи, бих казал, че принадлежи към Средновековието, тъй като на места зидарията е от изключително груб камък, а прозорците са само няколко, нависоко и с яки железни решетки. Прилича на част от донжон[64] и е в близост до една стара църква или параклис, в която не успях да вляза, защото нямах ключ за вратата, водеща от къщата до нея, но я заснех от различни ъгли с моя кодак[65]. Пристройките са много разпръснати и поради това бих могъл само да предполагам каква площ заема имотът, но навярно е извънредно обширна. Наоколо има само няколко къщи, една от които много голяма, наскоро разширена и преустроена в частна лудница. От двора на имението обаче няма изглед към нея.“

— Радвам се, че имението е старо и просторно — каза той, след като привърших. — Аз самият съм от древен род и животът в новостроена къща би ме погубил. Един дом не може да стане пригоден за живеене само след ден, пък и в крайна сметка с колко малко дни се изнизва един век. Това, че има старовремски параклис, също е чудесно. Ние, трансилванските велможи, не обичаме да си представяме, че костите ни може да почиват сред тези на обикновените смъртни. Не търся нито развлечения и веселие, нито ведрата ласка на слънчевите лъчи и блясъка на водата, които радват младите и безгрижните. Вече не съм млад и сърцето ми, след изтощителни години траур над покойните, не знае що е радост. Освен това стените на моя замък са порутени, мрачните силуети са многобройни и вятърът стене мразовито през счупените зъбери и прозорци. Обичам сянката и завета и да бъда сам с мислите си, когато мога.

По някаква причина думите и изражението му не си съответстваха или просто особената му осанка придаваше на усмивката му злокобен и мрачен оттенък.

Малко по-късно графът ме помоли да събера всичките си документи и като се извини, ме остави сам. През краткото му отсъствие заразглеждах някои от книгите около мен. Една от тях беше атлас, който още щом разгърнах, се отвори на Англия, от което личеше, че тази карта често е била използвана. Открих, че някои места са означени с кръгчета. Когато се вгледах, забелязах, че едно от тях беше близо до източната част на Лондон — точно където е разположено новото му имение. Другите две обозначаваха Ексетър и Уитби на Йоркширското крайбрежие[66].

Измина повече от половин час, преди графът да се върне.

— Аха! — възкликна той. — Още ли сте над книжата? Добре! Но не бива вечно да работите. Елате, съобщиха ми, че вечерята ви е готова.

Той ме хвана под ръка и отидохме в съседната стая, където на масата вече ме очакваше превъзходна вечеря. Графът отново се извини, понеже бил вечерял по време на отсъствието си от дома. Но подобно на предишната нощ той седна и побеседва с мен, докато се хранех. След това, също като вчера, запалих пура, а Дракула ми правеше компания, като бъбреше и задаваше въпроси по всевъзможни теми часове наред. Усещах, че става много късно, но не възразявах, защото се чувствах задължен да откликвам всячески на желанията на домакина си. Продължителният сън от предния ден още ме крепеше и затова не ми се спеше, но така и не успях да свикна с хладината, която винаги ме облива, щом се зазори, което посвоему е момент на рязка промяна. Казват, че хората на смъртен одър обикновено издъхват при първите утринни проблясъци или на прелома между нощ и ден. Когато някой, уморен или прикован на пост, така да се каже, изпита тази промяна, със сигурност би го повярвал. Неочаквано през свежия утринен въздух до нас, необичайно пронизителен, достигна зов на петел. Граф Дракула скочи на крака и каза:

— Гледай ти, отново е сутрин! Колко небрежно от моя страна да ви държа буден толкова дълго. Не бива тъй увлекателно да беседвате с мен за скъпата ми нова английска родина, за да не забравям колко бързо лети времето.

След изтънчен поклон той бързо си отиде.

Влязох в стаята си и дръпнах завесите, но не видях нищо интересно. Прозорецът ми гледаше към вътрешния двор и налице бе само топлата сивота на зазоряващото се небе. Така че дръпнах отново завесите и написах горното изложение на отминалия ден.

 

 

8 май. Започнах да се боя, че съм твърде многословен в този дневник, но сега се радвам, че още от началото навлязох в детайли, защото има нещо странно в това място и всичко тук, което няма как да не ме смущава. Иска ми се да бях в безопасност надалеч или никога да не бях идвал. Може би тези необичайни нощни бодърствания ми се отразяват така, но де да бяха само те! Ако имаше с кого да споделя, бих могъл да го понеса, но няма никого. Мога да приказвам само с графа, а той… Страхувам се, че тук аз самият съм единственото живо човешко същество. Нека бъда прозаичен, доколкото го позволяват фактите. Ще ми помогне да го превъзмогна, пък и въображението ми не бива да излиза извън контрол. Ако това се случи — загубен съм. Нека веднага опиша обстоятелствата си… или какви изглеждат.

Бях дремнал само няколко часа и усетих, че не ми се спи повече, затова станах. Бях закачил тоалетното си огледалце край прозореца и тъкмо започвах да се бръсна, когато внезапно усетих ръка на рамото си и чух графа:

— Добро утро.

Стреснах се, защото за мое изумление не го бях видял, макар в огледалото да се отразяваше цялата стая зад мен. Тогава съм се порязал леко, но не съм забелязал. След като отвърнах на поздрава, обърнах се към огледалото, за да видя как така съм се заблудил. Този път грешка не можеше да има, защото стоеше близо до мен и можех да го видя през рамото си. Но нямаше отражение! В цялата стая нямаше и следа от друг човек с изключение на мен. Това беше изумително и при толкова много други странности усилваше онази неясна моя тревога всеки път, когато графът бе наблизо. В същия миг усетих, че от порязването по брадичката ми се е стекла малко кръв. Оставих бръснача и се извърнах наполовина, оглеждайки за пластир. Щом графът видя лицето ми, очите му пламнаха с демонична свирепост и той внезапно се опита да ме сграбчи за гърлото. Отдръпнах се и ръката му докосна броеницата на разпятието ми. Това моментално го промени, защото яростта му отмина толкова бързо и почти не можех да повярвам, че я е имало.

— Внимавайте — каза той, — внимавайте с порязванията. По тези земи са по-опасни, отколкото си мислите — а след това той грабна огледалото и продължи: — А това е проклетата вещ, която направи белята. Отвратителна дрънкулка на човешката суета. Дотук с нея!

С един замах на страховитата си ръка той отвори масивния прозорец и запрати навън огледалото, което се разби на хиляди парчета върху камъните на вътрешния двор. След това се оттегли, без да каже и дума. Беше много неприятно, защото не се сещам как да се бръсна от сега нататък, освен да се оглеждам в капачето на часовника си или в дъното на кутията за бръснарския ми сапун, която, за щастие, е метална.

В трапезарията закуската вече беше сервирана, но никъде не открих графа и затова се храних сам. Необичайно е, че досега не съм го виждал да яде или пие. Толкова странен човек! След закуска направих кратък оглед на замъка. Излязох на стълбището и открих една стая с изглед на юг. Панорамата бе великолепна и от мястото си можех да й се насладя изцяло. Замъкът е на самия ръб на страховита пропаст. Камък, пуснат от прозореца, би падал хиляда фута, без да се удари в нищо! Докъдето поглед стига, всичко е море от зелени корони, което на места пропада в бездънни бездни. Тук-там през горите блестят сребърните нишки на реки, лъкатушещи в дълбоките клисури.

Но сега сърце не ми дава да описвам тези красоти, защото след като се нагледах на пейзажа, продължих с обиколката си. Врати, врати, врати навсякъде и всички заключени или залостени. Няма друг изход освен през прозорците.

Този замък е същински затвор, а аз — негов пленник!

Бележки

[43] Адвокат — авторът използва думите solicitor’s clerk и solicitor, които нямат точен еквивалент в българската правна система, поради което тук са преведени като „адвокатски чиновник“ и „адвокат“. В Англия лицата с адвокатска професия са две групи — solicitor и barrister, като първите имат право да се явяват само пред съд от по-нисша инстанция и да дават консултации, поради което имат пряк контакт с клиентите, а вторите могат да пледират пред всички съдилища, но нямат директна връзка с клиента, а вместо това с неговия solicitor. Solicitor’s clerk имат ролята на помощници на solicitor, под чиито надзор работят. Те се занимават напр. с документацията в кантората. С течение на времето тези чиновници набират опит и след преминаване на курс и успешно полагане на изпит могат сами да станат solicitor. Всъщност тази процедура е чест начин за една кантора да си създаде обещаващи кадри.

[44] Подагра — болест от вида на артрита, причинена от натрупване на кристали пикочна киселина в ставите, най-често на един от палците на краката. Води до остри болезнени ставни кризи.

[45] Токайско вино — едно от най-изисканите и скъпи вина в света, произвеждано в обл. Токай в Унгария от векове. През XVII в. районът се намира в рамките на полунезависимото Княжество Трансилвания, като произвежданото в него вино е основен източник на доходи в хазната. За него френският крал Луи XIV възкликва: „Вино за крале, крал на виното!“.

[46] Физиогномика — псевдонаука, според която външният вид на човека и неговата душевност са в пряка връзка. Често тя търси уподобяване качествата на човешкото лице и тяло с тези на различни животни, за да ги свърже с определен темперамент. През XIX в. особено популярни стават средновековните проучвания на италианеца Джанбатиста делла Порта (1535–1615) и французина Шарл льо Брун (1619–1690), чиито творби Стокър вероятно е познавал. Редица писатели от периода използват разбиранията на тази „наука“ при описанията на героите си, сред тях са: Балзак, Дикенс, Томас Харди, Едгар Алън По и много др. Брам Стокър сам е бил поддръжник на физиогномистските идеи и притежавал обширна литература по въпроса (Glover, David — „Vampires, Mummies, and Liberals: Bram Stoker and the Politics of Popular Fiction“. Durham: Duke UP, 1996, p. 72). Освен в „Дракула“, където е използвал различни животински белези (на прилеп и вълк) в описанието на едноименния си герой, той си служи с такива похвати и напр. в „Леговището на белия червей“ (1911), където героят Едгар Касуол е описан с лицеви белези, оприличаващи го на орел.

[47] Предполага се, че прототип на Дракула е сър Хенри Ървинг (1838–1905), известен актьор и дългогодишен приятел и работодател на Брам Стокър. Част от външния му вид наистина съвпада с този на графа (челото, веждите, носа). Негов специалитет били злодеите. При запознанството им актьорът поканил Стокър на вечеря и заедно осъмнали в приказки. Ървинг е говорил с особена интонация, защото произхожда от Югозападна Англия. (Beiford, В. „Bram Stoker. A biography of the author of Dracula“, Weidenfeld and Nicolson, L., p. 70–75)

[48] „Не ме чакайте. Д.“ — в споменатия по-горе разказ на Дюма главната героиня също намира подобна бележка на сутринта след пристигането си в замъка.

[49] Хемптън Корт — дворец в Англия, построен през 1514 г. по времето на крал Хенри VIII като кралска резиденция. През 1834 г. е реконструиран и отворен за посетители.

[50] „Лондонски указател“ — книга, разделена на секции като изкуство, образование здраве и т.н., която предлага информация за намиращите се в града театри, музеи, училища, болници и пр.

[51] „Червени“ и „Сини“ книги — официални справочни издания в Обединеното кралство, чиито названия произхождат от цветовете на кориците им. Днес „Червените“ книги представляват финансов бюлетин и бюджетен отчет, който съдържа икономически анализи и обобщение на данъчните пера в бюджета, но по времето на Стокър са съдържали списък на благородниците в страната. „Сините“ осигуряват подробни бюджетни предвиждания за националния продукт, приходите и разходите.

[52] Алманах „Уитъкърс“ — справочник, излизащ от 1868 г. до днес, който съдържа статии, списъци и таблици, обхващащи широк кръг теми, като образование, йерархичната система на аристокрацията, здравни, социални, културни въпроси и др.

[53] „Списъците на командния състав на армията и флотата“ — ежегодни списъци от регистърен тип, публикувани официално за пръв път през XVIII в., които съдържат данните на военните кораби и редовните, запасните и пенсионираните офицери във флотата и останалите войски на Обединеното кралство.

[54] „Юридически справочник“ — съдържа имена на адвокати, съдии и други лица с професии в правната сфера, както и данни за връзка с тях.

[55] Бояр — вариант за произнасяне на „боляр“, разпространен в по-голямата част от славяноезичния свят.

[56] „(…) пришълец в чужда земя (…)“ — фраза, която Мойсей изрича при раждането на първия му син, Изход 2:22 (библейските цитати са по „Библия“, Издава Св. Синод на Българската църква, С., 1992). Библейските паралели в книгата са многобройни. Четирима от героите (Джонатан, Мина, Луси и д-р Сюърд) водят свои дневници, описващи едни и същи събития, като сведенията им понякога се припокриват. Вероятно тук авторът търси паралел с четиримата евангелисти от Библията.

[57] Ексетър — град в Югозападна Англия.

[58] „(…) английската интонация.“ — Джонатан е от Югозападна Англия, т.е. Дракула би усвоил интонацията на Хенри Ървинг, за която вече се спомена.

[59] „Грешката“, вместо „грешка“ — Брам Стокър умишлено допуска грешка в речта на Дракула, като не поставя неопределителния член пред „error“, който следва да е „an“. Тук този похват е представен чрез определителен член за ж.р., поради липсата на съответното граматическо правило в българския език.

[60] Пътеводител „Брадшоу“ — месечно издание на английския картограф Джордж Брадшоу, което съдържа разписания за железниците на Обединеното кралство.

[61] „(…) започваме с бащиното име“ — в предварителните бележки по романа Брам Стокър е написал „В унгарския собственото име е на последно място — Буда Адам, не Адам Буда“. Следователно родният език на Дракула е унгарският, а не румънският (Robert Eighteen-Bisang, Elizabeth Miller. „Bram Stoker’s Notes for Dracula“, McFarland, p. 212–213).

[62] Пърфлийт — предградие на Лондон на няколко километра от града.

[63] Quatre face (фр.) — „четирилик“. Използва се за постройка, чиито четири външни стени не са свързани с тези на друга сграда.

[64] Донжон — главна кула на крепост. Служи като последна защита, когато останалите части на замъка са във вражески ръце.

[65] Кодак — през XIX в. във Великобритания името на тази марка е нарицателно за фотоапарат. Бележките към романа, цитирани по-горе, съдържат автентична фотография, която Стокър е направил със своя кодак на стар параклис.

[66] Уитби — град на източното крайбрежие на Йоркшир, Северна Англия, разположен при устието на р. Еск.