Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dracula, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Фея Моргана (2015 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Брам Стокър

Заглавие: Дракула

Преводач: Слави Ганев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Deja Book“; Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев

Редактор: Емануил Томов

Художник: Христо Чуков

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-1695-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3221

История

  1. — Добавяне

Глава XV
Дневникът на д-р Сюърд —
продължение

ЗА момент гневът ме завладя напълно. Все едно е зашлевил Луси през лицето приживе. Ударих силно по масата и се изправих с думите:

— Д-р Ван Хелзинг, луд ли сте?

Той вдигна глава, погледна към мен и някак топлото му изражение веднага ме успокои.

— Де да бях! — каза той. — Безумието е леко бреме в сравнение с истина като тази. О, приятелю, защо мислите заобиколих от толкова далеч, защо отне толкова дълго да ви кажа нещо толкова просто? Беше ли, защото ви мразя или съм ви мразил през целия си живот? Беше ли, защото исках да ви нараня? Беше ли заради това, че исках сега, след толкова време, да ви се отплатя, задето онзи път ми спасихте живота от една ужасна смърт? О, не!

— Простете ми — казах аз.

— Приятелю мой — продължи той, — това беше, защото исках да бъда деликатен в разкритията си пред вас, понеже зная, че вие обичахте тази толкова мила лейди. Но дори сега не очаквам да повярвате. Толкова е трудно веднага да приемеш дадена абстрактна истина, че можем да се съмняваме дали такава е възможна, щом винаги сме вярвали на „не“-то в нея. По-трудно е въпреки това да се съгласиш с една толкова тъжна конкретна истина, и то за някой такъв като госпожица Луси. Довечера отивам да го докажа. Смеете ли да дойдете с мен?

Това ме слиса. Човек не би искал да потвърди подобна истина. Байрон е изключил от тази категория ревността.

И да докаже самата истина, която най презира.[345]

Той видя колебанието ми и заговори:

— Логиката е проста. Този път никакви размишления като на някой луд, скачащ от камък на камък сред мъгливо блато. Ако не биде вярно, то това доказателство ще е облекчение. В най-лошия случай няма да навреди. Ако биде истина! Ах, тук идва страшното. Все пак сам този ужас би следвало да подпомогне моите намерения, защото им е нужна малко вяра. Елате, ето какво съм намислил: първо, още сега отиваме да видим онова дете в болницата. Д-р Винсент от Северната болница, където вестниците твърдят, че е то, е мой приятел, а предполагам и ваш, тъй като следвахте заедно в Амстердам. Той ще позволи на двама учени да прегледат случая му, ако не би оставил двама приятели да го сторят. Няма да му казваме нищо, а само че поискаме да направим проучвания. И след това…

— И след това?

Той извади един ключ от джоба си и го поднесе напред.

— И след това прекарваме нощта заедно в църковния двор, където почива Луси. Това е ключът от гробницата. Взех го от човека с ковчезите, за да го дам на Артър.

Сърцето ми се сви, защото почувствах, че ни предстоеше някакво ужасяващо изпитание. Въпреки това не можех да сторя нищо, затова събрах колкото смелост имах, и казах, че е по-добре да побързаме, тъй като следобедът преваля…

Заварихме детето будно. То беше поспало, хапнало и като цяло се възстановяваше. Д-р Винсент свали превръзката от гърлото му и ни показа пункциите. Приликата им с тези върху шията на Луси не можеше да се сбърка. Единствено бяха по-малки, а по ръбчетата изглеждаха и по-пресни. Попитахме Винсент на какво ги отдава и той отвърна, че трябва да е било някое животно, може би плъх, но що се отнася до него, той е склонен да вярва, че е бил един от прилепите, които са толкова многобройни край северните хълмисти части на Лондон.

— Освен безобидните — каза той — е възможно там да има някакъв див, по-застрашителен южен екземпляр. Може би някой моряк си е донесъл един у дома и той е успял да избяга. Ако е по-млад, дори може да е излязъл на свобода от Зоологическата градина или да се е родил там от прилеп вампир. Знаете, тези неща се случват. Само преди десет дни един вълк избяга и беше, струва ми се, проследен в тази посока. Цяла седмица след това децата не играеха нищо друго освен на Червената шапчица в Хийт и по алеите му, преди да се появи тази паника около „к’асивата лейди“, откогато за тях започна истинско забавление. Дори това бедно малко дребосъче, когато се събуди днес, попита сестрата дали може да си тръгне. Щом тя го попита защо е решило да си заминава, то каза, че искало да поиграе с „к’асивата лейди“.

— Надявам се — каза Ван Хелзинг, — че когато изпращате детето вкъщи, ще предупредите родителите му зорко да го пазят. Тези прищевки за отдалечаване са особено опасни и ако то остане навън още една нощ, вероятно ще бъде пагубно. Но във всеки случай предполагам, че няма да го отпратите до няколко дни?

— Не със сигурност, не и поне седмица, дори повече, ако раната не е заздравяла.

Посещението ни в болницата бе отнело повече време, отколкото бяхме предположили, и когато излязохме, слънцето преваляше.

— Нямаме бърза работа — каза Ван Хелзинг. — По-късно е, отколкото мислех. Елате, нека потърсим място, където да хапнем, и след това ще продължим нататък.

Вечеряхме в „Замъка на Джак Стро“[346] наред с малка компания велосипедисти и други, които шумно се веселяха. Около десет часа потеглихме от странноприемницата. Тогава вече беше много тъмно и оттатък лъчите на разпръснатите лампи бе още по-мрачно. Очевидно професорът беше набелязал предварително откъде да минем, защото той вървеше непоколебимо напред, но що се отнася до мен, не можех да се ориентирам, без съвсем да се объркам. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-малко хора срещахме, докато накрая останахме малко изненадани, че видяхме патрул конни полицаи на обичайната си обиколка в предградията. Най-накрая стигнахме оградата на църковния двор и я прехвърлихме. С малко затруднения — понеже беше много тъмно и цялото място ни бе съвсем непознато, открихме гробницата на Уестънра. Професорът извади ключа, отвори скърцащата врата и отдръпвайки се настрани с вежлив, но съвършено непреднамерен жест, ме подкани да мина напред. Имаше забавна ирония в това предложение и учтивостта, с която ми даде предимство в един подобен страховит момент. Спътникът ми бързичко тръгна след мен и предпазливо притвори вратата, след като внимателно се увери, че бравата е касова, а не автоматична. Във втория случай щяхме да се окажем в лоша ситуация. След това той бръкна в чантата си и извади кутия кибрит и парче свещ, която запали. Дори през деня и окичена със свежи цветя гробницата изглеждаше зловеща и страшна, а сега, няколко дни по-късно, когато те клюмаха посърнали и мъртви, когато бялото им преминаваше в ръждиво, а зеленото — в кафяво, когато паяците и буболечките си бяха върнали привичното господство, когато обезцветеният от времето камък, покритият с прах хоросан, прогнилото влажно желязо, изгубилият блясъка си месинг и потъмнелите сребърни плакети[347] отразяваха слабото мъждукане на свещта, ефектът беше по-окайващ и отблъскващ, отколкото можеше да се очаква. Това неотклонно навяваше на мисълта, че не само тленният живот бе преходен.

Ван Хелзинг пристъпи към работата си, без да отлага. Докато той се уверяваше, че това е ковчегът на Луси, като придържаше свещта си така, че да разчита плакетите върху него, спермацетът[348] се стичаше от нея на бели капки, които замръзваха щом докоснеха метала. Професорът затърси отново в чантата си и извади една отвертка.

— Какво възнамерявате да направите? — попитах.

— Да отворя ковчега. Още сега ще се убедите.

Той веднага започна да отвинтва болтовете и най-накрая повдигна капака, разкривайки оловния обков отдолу. Тази гледка ми дойде в повече. Щеше да бъде също такова голямо оскърбление за покойната, колкото ако приживе я беше съблякъл, докато спи. Неволно хванах ръката му, за да го спра. Той каза само „Ще видите“, а след това затърси отново в чантата си и извади тънко резбарско лъкче. Като удряше с отвертката върху оловото с бързи пробождащи движения, които ме караха да потръпвам, той направи малък отвор, който обаче беше достатъчен, за да влезе в него острието на триончето. Очаквах изблик на газ от едноседмичния труп. Ние, лекарите, които сме изпитвали рисковете на професията, трябва да привикваме към подобни неща, затова се отдръпнах към вратата, но Ван Хелзинг не спря и за момент. Той отряза няколко фута от единия край на оловния ковчег, а след това напречно и надолу от другата страна. Като хвана ръба на свободния край, професорът го изви назад към долния му край и поднасяйки свещта към отвора, ми направи знак да погледна.

Приближих се и погледнах. Ковчегът беше празен.

Бях поразен и стъписан, но Ван Хелзинг остана равнодушен. Сега той беше по-сигурен от всякога в своето твърдение и това го окуражи да продължи нататък.

— Сега уверихте ли се, приятелю Джон? — попита той.

Почувствах как напира цялата ми присъща вироглава склонност да споря.

— Уверен съм, че тялото на Луси не е в този ковчег, но това доказва само едно — отвърнах.

— И какво е то, приятелю Джон?

— Че не е тук.

— Това е добра логика — каза той, — макар да не е достатъчна. Но как… как можете да обясните, че не е тук?

— Вероятно крадец на трупове — предположих. — Може хората от погребалното бюро да са го откраднали.

Чувствах, че говоря небивалици, но все пак това беше единствената възможна причина, която можех да изтъкна. Професорът въздъхна.

— Е, добре! — каза той. — Трябват ни още доказателства. Елате с мен.

Той постави отново капака на ковчега, събра всичките си неща и ги прибра в чантата, после духна свещта и също я сложи вътре. Отворихме вратата и излязохме навън. Ван Хелзинг я затвори и заключи след нас. Той ми подаде ключа с думите:

— Ще го пазите ли? По-добре ще бъдете спокоен.

Засмях се — трябва да призная, не беше особено весел смях — когато му направих жест да го задържи.

— Сам ключът е нищо — казах, — може да има дубликати и при всички положения не е трудно да отвориш с шперц ключалка като тази.

Той не отвърна нищо, а само прибра ключа в джоба си. След това ми каза да наблюдавам едната страна на църковния двор, докато той прави същото в другата. Заех мястото си зад едно тисово дърво и видях как мрачният му силует се движи, докато разделящите ни надгробни камъни и дървета го скриха от погледа ми.

Бдението бе самотно. Тъкмо след като заех мястото си, чух в далечината часовник да бие дванадесет, а след известно време стана един и после два. Бях премръзнал, изтощен и гневен на професора, че ме беше взел със себе си и възложил подобно поръчение. Прекалено ми беше студено и ми се спеше, за да наблюдавам зорко, но не бях унесен дотолкова, че да предам доверието към себе си и така като цяло времето измина отегчително и неприятно.

Внезапно, като се обърнах настрани, ми се стори, че видях нещо като бяла ивица, движеща се между два смрачени тиса от по-далечната за гробницата страна на църковния двор. В същия миг откъм частта на гробищния парк, определена за професора, едно черно петно се размърда и забърза след нея. Аз също тръгнах, но се препъвах в гробовете и трябваше да заобикалям надгробни камъни и изпречващите ми се гробници. Небето беше облачно и някъде далеч пропяха първи петли. Малко по-нататък, зад една разхвърлена редица хвойни, която бележеше алеята към църквата, един блед неясен силует се носеше към гробницата. Беше скрита от дървета и не успях да видя къде изчезна фигурата. Тогава чух шумолене от движение, където я бях видял за пръв път, и като се приближих, заварих професора да държи в ръце едно мъничко дете. Щом ме видя, той ми го подаде и каза:

— Уверен ли сте сега?

— Не — отвърнах по начин, който ми се стори враждебен.

— Не виждате ли детето?

— Да, това е дете, но кой го е довел тук? И наранено ли е? — попитах.

— Ще видим — каза професорът, докато излизахме от църковния двор, носейки детето.

Когато се поотдалечихме, отидохме в един гъстак от дървета, запалихме клечка и разгледахме гърлото на детето. По него нямаше нито драскотина, нито какъвто и да е белег.

— Прав ли бях? — попитах победоносно.

— Пристигнали сме тъкмо навреме — отвърна професорът с облекчение.

Сега се налагаше да решим какво да правим с детето, затова се посъветвахме. Ако го оставим в полицейското управление, би ни се наложило да оправдаем някак нощната си разходка, най-малкото да дадем обяснение как сме го открили. Така накрая стигнахме до решението, че ще го занесем до Хийт и когато чуем преминаващ полицай, ще го оставим там, където няма как да не го намери, а след това да потърсим пътя към вкъщи възможно най-бързо. Всичко мина добре. В покрайнините на Хампстед Хийт чухме тежките стъпки на полицай и като положихме детето на пътеката, почакахме загледани, докато накрая той го видя на светлината на фенера си. Възклицанието му на почуда достигна до нас и после тихичко се измъкнахме. За щастие, хванахме един файтон близо до „Испанците“[349], който ни откара в града.

Не мога да заспя, затова направих този запис. Но трябва да си набавя няколко часа сън, защото Ван Хелзинг ще ме извика по пладне. Настоява да го придружа на още една експедиция.

 

 

27 септември. Стана два часът, преди да се отдаде удобна възможност за начинанието ни. Погребението, което се състоя на обед, беше привършило и последните изостанали назад опечалени лениво се оттеглиха, когато, поглеждайки внимателно иззад един гъстак елшови дървета[350], видяхме как клисарят заключва портата след себе си. Веднага разбрахме, че сме в безопасност до сутринта, стига да поискаме, но професорът ми каза, че в най-лошия случай няма да ни трябва повече от час. Отново изпитах ужасяващото чувство колко истинско е всичко, как нямаше никакво място за съмнение, и ясно осъзнах опасността от ръката на закона, която бяхме предизвикали с нечестивите си дела. Освен това, смятах всичко за една безсмислица. Беше безобразие да отворим оловен ковчег, за да проверим дали жена, починала от седмица, е наистина мъртва, а сега да проникнем отново в гробницата, когато вече бяхме уверени от собствените си очи, че тя не е там, изглеждаше като върховна глупост. Въпреки това свих рамене и се примирих, защото Ван Хелзинг има свой собствен начин да следва намеренията си, без значение кой ще му се изпречи. Той извади ключа, отвори гробницата и отново учтиво ме подкани да вляза пръв. Мястото не беше толкова зловещо, колкото снощи, но ех, щом слънцето заблестя вътре, изглеждаше толкова неописуемо окаяно. Ван Хелзинг се приближи до ковчега на Луси, а аз го последвах. Той се наведе над него, отново огъна назад оловното покритие и тогава тръпки на изненада и смут пропълзяха по мен.

Луси лежеше вътре, сякаш тъкмо каквато я бяхме запомнили в нощта преди Погребението. Не знам дали беше възможно, но тя излъчваше по-силна красота от всякога и не можех да повярвам, че е мъртва. Устните й бяха алени, не, по-алени отпреди, а нежна руменина обагряше страните й.

— Това някакъв фокус ли е? — попитах.

— Сега убеден ли сте? — отговори професорът, поставяйки ръка върху мъртвите й устни, така че потръпнах, и като ги разтвори, разкри белите й зъби.

— Вижте — продължи той, — вижте, по-остри са дори от по-рано. С това и това — той докосна един от кучешките зъби и този под него — малките дечица могат да бъдат ухапани. Сега имате ли вяра, приятелю Джон?

За пореден път заядливата ми склонност да споря се пробуди. Не можех да се съглася с подобна поразителна мисъл, каквато той изказваше, и така в опит да упорствам, за който дори в онзи момент се укорих, казах:

— Може да е била оставена тук след предната нощ.

— Наистина? Така ли, а от кого?

— Не зная. Някой го е направил.

— Но все пак тя е мъртва от седмица. Повечето хора няма да изглеждат така за това време.

Не можех да отговоря на това и не продумах. Ван Хелзинг сякаш не забеляза мълчанието ми, но във всеки случай не показа нито разочарование, нито триумф. Той се взираше внимателно в лицето на мъртвата жена и като повдигаше клепачите й, се вглеждаше в очите, а после още веднъж разтвори устните и прегледа зъбите. След това се обърна към мен и каза:

— Ето, има нещо, което е различно от всичко известно. В нея има двойствен живот, който не е като обикновения. Тя беше ухапана от вампира, ходейки насън в транс — о, вие потръпвате, това не ви е известно, приятелю Джон, но ще узнаете всичко по-късно — и при транс той можеше най-лесно да дойде за още кръв. В транс умря и в транс е също тя немъртва. Така че това е, което я отличава от всички други. Обикновено, докато немъртвият спи у дома си — докато говореше, той направи широк жест с ръце, за да посочи какво е „дом“ за един вампир, — техните лица издават какви са, но това е толкова миловидно, колкото когато тя не немъртва се връща към дебрите на обикновената смърт. Няма никакво зло тук, вижте, и заради това е по-трудно, че трябва да я убия в съня й.

Това смрази кръвта ми и започнах да осъзнавам, че приемам теориите на Ван Хелзинг — но ако тя наистина бе мъртва, къде беше ужасът в мисълта да я убиеш? Той вдигна очи към мен и явно забеляза промяната в лицето ми, защото каза почти със задоволство:

— О, сега вече вярвате?

— Не искайте толкова много от мен наведнъж — отвърнах. — Склонен съм да се съглася. Как ще извършите това проклето дело?

— Ще й отрежа главата, ще напълня устата й с чесън, а тялото ще промуша със заострен кол.

Мисълта жената, която бях обичал, да бъде обезобразена по този начин, ме смрази. Но все пак това чувство не беше толкова силно, колкото очаквах. Всъщност изпитах тръпки и неприязън от присъствието на това същество — тази немъртва, както Ван Хелзинг го нарече. Възможно ли е любовта да е напълно субективна или изцяло обективна?

Достатъчно дълго почаках Ван Хелзинг да започне, но той изглеждаше потънал в мисли. След малко закопча езичето на чантата си с изщракване и каза:

— Помислих и реших как е най-добре. Ако просто последвам инстинктите си, ще направя сега, в този миг, каквото трябва да бъде сторено, но ще има последствия и усложнения, които са хиляди пъти по-тежки в това, че са ни неизвестни. Просто е. Тя все още не е отнела живот, макар това да е до време, и да го направя сега, би означавало да премахна заплахата от нея завинаги. Но след това може да имаме нужда от Артър и как ще му кажем за това? Ако вие, който видяхте раните на нейното гърло, а също и така подобните върху тези на децата в болницата, ако вие, който видяхте снощи ковчега празен, а днес — с жена в него, която не се е променила, освен да стане по-румена и по-красива цяла седмица, след като умря — ако вие знаете за това, а и за белия силует, който снощи доведе детето в двора на църквата и въпреки вашите собствени сетива не вярвате, как тогава мога да очаквам Артър, който не познава никое от тези неща, да повярва? Той се усъмни в мен, щом го откъснах от целувката й, когато тя умираше. Знам, той ми прости, че заради някаква погрешна мисъл съм извършил нещо, което му попречи да си каже сбогом, както си му е редът, и може да си помисли, че вследствие на някоя по-грешна представа тази жена е била погребана жива, а дори при най-голямата грешка от всички — че сме я убили. Тогава той ще каже, че сме били ние, сгрешилите, които сме причинили смъртта й с нашите представи, а така той ще бъде винаги много нещастен. Все пак той никога не може да е сигурен и това е най-лошото от всичко. Понякога ще мисли, че тя, неговата възлюбена, е била погребана жива, и това ще изпълва сънищата му с кошмари за това как ли е страдала, и отново той ще мисли, че ние може и да сме прави и че неговата любима е била все пак немъртва. Не! Веднъж му казах, а оттогава научих много. Сега, след като зная, че всичко е истина, сто хиляди пъти повече зная аз, че той трябва да премине през горчивите води, за да стигне сладките. Той, клетият, трябва да изживее един миг, който ще накара самия рай да почернее за него. Тогава можем да действаме изцяло за добро и да го дарим с покой. Решил съм. Да вървим. Вие се връщате у дома, защото трябва да се погрижите довечера в лудницата всичко да бъде наред. Колкото до мен, аз ще прекарам нощта тук, в това гробище, както си зная. Утре вечер ще дойдете при мен в хотел „Бъркли“ в десет часа. Ще пиша на Артър да дойде, а също и на онзи доблестен млад мъж от Америка, който дари кръвта си. По-късно всички ще имаме работа за вършене. Идвам с вас не по-далеч от „Пикадили“ и там вечерям, понеже трябва да се върна тук преди залез-слънце.

Така заключихме гробницата, тръгнахме, прескочихме оградата на църковния двор, което не бе особено трудно, и се отправихме към „Пикадили“.

Бележка, оставена от Ван Хелзинг в неговия куфар, хотел „Бъркли“, адресирана до д-р Джон Сюърд
(Непредадена)

27 септември

Приятелю Джон,

Пиша това в случай че нещо се случи. Отивам сам да бдя в онова гробище. Намирам за добре немъртвата, госпожица Луси, да не излиза довечера, защото така през утрешната нощ ще бъде по-нетърпелива. По тази причина ще поставя някои неща, които не й се нравят — чесън и разпятие — и по този начин ще запечатам вратата на гробницата. Тя е още млада немъртва и биха й повлияли. Освен това те само ще я спрат да излезе, не могат да попречат на желанието й да се скрие навътре: за тогава, когато немъртвата е отчаяна и трябва да намери възможност за последен отпор, каквато и да бъде тя. Ще съм наоколо цяла нощ — от залез до след изгрев, и ако има нещо, което може да се разбере, ще го науча. Не се страхувам за госпожица Луси, нито пък от нея, но онзи, заради когото тя е немъртва, вече разполага със силата да открие тази гробница и да намери там подслон. Той е коварен, както научих от г-н Джонатан и от начина, по който през цялото време ни заблуждаваше, когато се надпреварвахме с него за живота на госпожица Луси и изгубихме. Немъртвите са силни в много отношения. В десницата си той винаги притежават мощта на двадесет мъже. Дори силите, които ние четиримата дарихме на госпожица Луси, са се влели в него. Освен всичко той може да призове своя вълк и не знам още какво. Затова, ако биде, че дойде по-късно тази нощ, ще ме намери там, но никой друг няма — докато не стане прекалено късно. Но той може и да не направи опит. Няма защо да го стори. Ловното му поле е по-пълно с дивеч, отколкото дворът на църквата, където спи немъртвата жена, а един старец бди.

И така, пиша това в случай че… Вземете документите, които са с това, дневниците на Харкърови и останалите, прочетете ги и след това намерете този могъщ немъртъв, отрежете главата му, а сърцето изгорете или го промушете с кол, за да може светът да си отдъхне от него.

Ако биде така, сбогом.

ВАН ХЕЛЗИНГ

Дневникът на д-р Сюърд

28 септември. Невероятно е как един добър нощен сън може да ми се отрази. Вчера почти бях готов да приема чудовищния замисъл на Ван Хелзинг, но сега той ме ужасява като груба непристойност. Не се съмнявам, че вярва на всичко това. Чудя се дали не се е смахнал. Със сигурност трябва да има някакво рационално обяснение на всичките тези загадъчни обстоятелства. Възможно ли е сам професорът да го е сторил? Той е толкова извънредно интелигентен, че ако не е добре с главата, би реализирал всяка своя натрапчива идея по уникален начин. Не ми се мисли за това и определено би било не по-малка изненада от това останалите да разберат, че Ван Хелзинг е бил луд, но във всеки случай ще го следя внимателно. Може би ще успея да хвърля малко светлина върху мистерията.

 

 

29 септември, сутринта… Снощи малко преди десет часа Артър и Куинси дойдоха в стаята на Ван Хелзинг. Той ни каза онова, което искаше да направи, но говореше най-вече на Артър, сякаш намеренията на всички ни зависеха от него. В началото изрази надежда всички да дойдем, „понеже“, както каза, „задачата, която трябва да се свърши там, е на живот и смърт. Вие, без съмнение, сте бил изненадан от писмото ми?“. Това предположение беше пряко отправено към лорд Годълминг.

— Бях. По-скоро малко ме обезпокои. Напоследък около дома ми имаше толкова много тревоги, че можех да мина и без повече. Освен това бях любопитен какво имате предвид. Заедно с Куинси го обсъдихме, но колкото повече говорехме за това, толкова повече се обърквахме, докато сега вече мога да кажа за себе си, че съм като теле в железница, що се отнася до значението на всичко това.

— Аз също — каза пестеливо Куинси.

— О — възкликна професорът, — тогава и двамата сте по-близо до началото от приятеля Джон, който трябва да извърви много път назад, преди да стигне толкова далеч, че да започне.

Беше очевидно, че е усетил връщането ми към старото колебливо разположение на духа, без да кажа и дума. След това, като се обърна към другите двама, той каза с изключителна сериозност:

— Искам разрешението ви да сторя това, което считам добро тази вечер. Зная, че моля за много, а колко много, ще разберете, щом научите какво е това, което възнамерявам да направя. По тази причина ви моля да ми обещаете сред неведение, така че по-късно, при все че може да сте ми сърдит за известно време — не бива да крия сам от себе си възможността това да се случи — да не вините себе си за нищо.

— В ’секи случай това си беше искрено — намеси се Куинси. — Гарантирам за професора. Съвсем не схващам накъде бие, но се кълна, че е откровен, а на мен това ми стига.

— Благодаря ви, сър — каза с гордост Ван Хелзинг. — Моя беше честта да разчитам на вас като на верен приятел и подобна подкрепа ми е скъпа.

Той протегна напред ръка и Куинси я стисна.

Тогава заговори Артър:

— Д-р Ван Хелзинг, не искам да „купя прасе в чувал“[351], както казват в Шотландия, и ако това е нещо, което ще засегне честта ми на джентълмен или вярата ми като християнин, не бих могъл да дам подобно обещание. Ако можете да ме уверите, че това, което възнамерявате, не опетнява нито едното от двете, тогава веднага ще получите моето съгласие, макар че, с цялото ми уважение, не мога да разбера накъде биете.

— Приемам резервите ви — каза Ван Хелзинг — и всичко, за което ви моля, е, ако почувствате необходимост да осъдите някое мое действие, първо да помислите добре, докато се убедите, че то не потъпква вашите уговорки.

— Съгласен! — каза Артър. — Това е задоволително. А сега, когато pourparlers[352] привършиха, мога ли да ви попитам какво е това, което ще правим?

— Искам да дойдете с мен, и това ще бъде тайна, до гробището в Кингстед.

Лицето на Артър оклюма, когато каза изненадано:

— Където е погребана горката Луси? — професорът направи поклон, а Артър продължи. — И когато отидем?

— Влизаме в гробницата!

Артър се изправи.

— Професоре, сериозен ли сте, или това е някаква безобразна шега? Простете, виждам, че сте сериозен.

Той седна отново, но забелязах, че го прави гордо и категорично като човек с наранено достойнство. Тишината продължи, докато не запита отново:

— И когато сме в гробницата?

— Отваряме ковчега.

— Това е прекалено! — каза гневно той и стана отново. — Имам желанието да съм търпелив към всичко разумно, но това… това е оскверняване на гроб… принадлежащ на някого, който…

Той съвсем се задуши от възмущение. Професорът погледна състрадателно към него.

— Ако можех да ви спестя някоя болка, бедни ми приятелю — каза той, — Бог знае, че щях да го направя. Но тази нощ стъпалата ни ще тъпчат по трънливите пътеки или по-късно и вовеки стъпките, които обичате, ще крачат през друмове от огън!

Артър вдигна безизразно бледо лице и каза:

— Внимавайте, сър, внимавайте!

— Не би ли било добре, ако чуете какво имам да кажа? — каза Ван Хелзинг. — А след това поне ще сте наясно с пределите на моите намерения. Да продължа ли?

— Така си е справедливо — намеси се Морис.

След миг Ван Хелзинг продължи с очевидно усилие:

— Госпожица Луси е мъртва, не е ли така? Да! Тогава не може да й се навреди. Но ако тя не е мъртва…

Артър скочи на крака.

— Мили Боже! — извика той. — Какво имате предвид? Имало ли е някаква грешка? Била ли е погребана жива? — изстена той с мъка, която никоя надежда не би могла да облекчи.

— Не казвам, че е била жива, дете мое. Не го мислех. Не казвам повече от това, че тя може да е немъртва.

— Немъртва! Нежива! Какво имате предвид? Всичко това кошмар ли е, или какво?

— Има тайни, за които хората могат само да предполагат, които век по век те успяват да разгадаят само частично. Повярвайте ми, сега ние сме пред прага на една такава. Но аз не съм приключил. Мога ли да отрежа главата на мъртвата госпожица Луси?

— О, небеса, не! — извика Артър в буря от ярост. — За нищо на света не бих се съгласил с каквото и да е осакатяване на мъртвото й тяло. Д-р Ван Хелзинг, отидохте твърде далеч. Какво съм ви сторил, че ме изтезавате така? Какво направи това клето мило момиче, та искате да хвърлите такова безчестие върху нейния гроб? Луд ли сте да говорите подобни неща или аз съм безумен да ги слушам? Не смейте да мислите повече за подобно сквернство. Няма да дам съгласието си за нищо, което вършите. Имам свой дълг да пазя гроба й от оскърбления и Бога ми, ще го изпълня!

Ван Хелзинг стана от мястото, където беше седял през цялото време, и каза с важност и строгост:

— Лорд Годълминг, аз също имам свой дълг, дълг към другите, дълг към вас, дълг към мъртвите и Бога ми, ще го изпълня! Всичко, за което ви моля сега, е да дойдете с мен, да гледате и да слушате и ако, когато по-късно отправя същата молба, вие не сте по-склонен към удовлетворението й дори повече от мен, тогава… тогава ще изпълня дълга си, каквото и да ми струва. А после, следвайки желанията на Ваша Светлост, ще бъда на разположение, за да ви дам подобаващо обяснение където и когато пожелаете.

Гласът му секна за малко и той продължи, изпълнен със съжаление:

— Но ви умолявам да не отивате далеч в гнева си към мен. През този дълъг живот на постъпки, които често не бяха приятни за вършене, а понякога и ми късаха сърцето, никога не съм имал задача, по-тежка от тази сега. Повярвайте ми, че ако дойде време, когато ще промените мнението си за мен, един ваш поглед ще заличи целия този тъжен миг, защото бих направил каквото е по силите на един човек, за да ви предпазя от печал. Просто помислите. Защо бих си давал толкова труд и мъки? Дойдох тук от собствената си страна да сторя каквото добро мога. На първо място да зарадвам моя приятел Джон, а след това да помогна на една мила млада лейди, която също заобичах. За нея — срамувам се да изтъкна толкова много, но го правя с добро чувство — аз дадох каквото и вие: кръвта във вените си. Дадох я аз, който не бях като вас неин любим, а само неин лекар и приятел. Аз й посветих нощите и дните си — преди смъртта и след нея, и ако моята гибел може да й стори добро дори сега, когато тя е мъртвата немъртва, ще я получи безрезервно.

Професорът каза това крайно печално, с умиляващо достойнство, от което Артър се трогна дълбоко. Той взе ръката на стареца и сподавено изрече:

— Ах, трудно ми е да мисля за това и не мога да го разбера, но поне ще дойда с вас и ще почакам.

Бележки

[345] „(…) истината, която най презира.“ — неточен цитат от „Дон Жуан“ на Джордж Байрон (песен 1, стих 139). Дон Антонио иска да разбере дали доня Юлия му изневерява.

[346] „Замъкът на Джак Стро“ — кръчма и странноприемница в Лондон непосредствено до Хампстед Хийт, която Брам Стокър е посещавал често. Съществува до Втората световна война, когато е разрушена при бомбардировките. През 1962 г. е построена отново.

[347] Сребърни плакети — ковчезите през XIX в., разпространени сред богатите слоеве, са оловни. Те са били поставяни в друг ковчег от дърво. На него са били прикрепвани сребърни плакети с имената на починалия. В този херметически затворен ковчег тялото е преседявало десетилетия, докато се разложи напълно, като газовете от процеса се събирали вътре.

[348] Спермацет — китова мас, която се извлича от главата на кашалота. Свещите в края на XIX и началото на XX в. са били правени предимно от нея, заради яркия пламък, който предизвиква горенето й. Тук отново има игра с думи. Авторът иска да създаде асоциация с мъжко семе. Тя следва да се отнесе към притчата за зърната. Капките спермацет са зърната, които ще покълнат в д-р Сюърд. От притчите на професора той ще повярва в неговата идея. Семето е намерило добра почва.

[349] „Испанците“ — странноприемница в Хампстед, отворила врати през 1585 г. и работеща до днес. Читателите на Дикенс ще се сетят за нея от „Предсмъртните записки на клуба Пикуик“. Двамата с Брам Стокър често са я посещавали заедно. Според собствениците й, веднъж един посетител разказвал на Стокър история за призрак на млада жена, който се разхождал в близкото гробище, и така го вдъхновил за тази част от романа.

[350] Елша — дърво, подобно на бреза.

[351] Да „купя прасе в чувал“ — шотландска поговорка, която означава да направиш нещо, без да си наясно предварително какво.

[352] Pourparlers (фр.) — преговори преди сключване на договор.