Брам Стокър
Дракула (19)

Глава XIX
Дневникът на Джонатан Харкър

1 октомври, 5 сутринта. Включих се в групата за огледа с леко сърце, понеже ми се струва, че никога не бях виждал Мина толкова силна и спокойна. Така се радвам, че тя се съгласи да отстъпи и остави мъжете да свършат работата. Беше някак плашещо, че тя изобщо участваше в това страховито дело, но сега, когато работата й привърши и когато благодарение на нейното усърдие, ум и предвидливост цялата история е събрана по такъв начин, че всеки момент се откроява, тя може да е спокойна, че е изпълнила своя дял, и от сега нататък да остави другото на нас. Мисля, че всички сме малко разстроени от случката с г-н Ренфийлд. Когато излязохме от стаята му, мълчахме, докато не се върнахме в кабинета. Тогава г-н Морис каза на д-р Сюърд:

— Слушай, Джак, ако тоя мъж не опитваше да блъфира, значи е най-нормалният луд, когото някога съм виждал. Н’съм сигурен, но вярвам, че има няк’ви сериозни причини, и ако е така, беше грубо спрямо него да не получи възможност.

Аз и лорд Годълминг не продумахме, но д-р Ван Хелзинг вметна:

— Приятелю Джон, вие знаете повече за безумците от мен и се радвам за това, понеже се боя, че ако трябваше аз да реша, щях да му дам свободата преди онзи последен истеричен изблик. Но живеем и се учим, а при сегашната ни задача не бива да поемаме рискове, както моят приятел Куинси би казал. Всичко е добре, както си е.

Д-р Сюърд им отговори, изпълнен с надежда:

— Няма как да не се съглася с вас. Ако този човек беше обикновен безумец, щях да му дам възможност, като му се доверя, но той изглежда толкова свързан с графа като негов показател, че се боя да не допусна грешка, като подкрепя капризите му. Не мога да забравя как се молеше с почти същия плам за котка, а след това опита да разкъса гърлото ми със зъби. Освен това той наричаше графа „повелител и господар“ и може би иска да излезе, за да му помогне по някакъв дяволски начин. Това ужасно нещо има вълците, плъховете и собствения си вид на своя страна, затова предполагам, че не му е чужда мисълта да използва един почтен луд. Въпреки това определено изглеждаше искрен. Само се надявам да сме направили най-доброто. Всичко това, наред с опасната работа на дневен ред може така да изтощи човек…

Професорът пристъпи напред и като положи ръка на рамото му, каза по своя любезен, но и сериозен начин:

— Приятелю Джон, не се тревожете. Опитваме се да изпълним дълга си в един трагичен и страховит случай. Можем да го сторим само както считаме най-добре. На какво друго да се надяваме освен на съжаление от милосърдния Господ?

Лорд Годълминг се измъкна навън за няколко минути, но скоро се върна с една малка сребърна свирка в ръка.

— Онова старо място може да е пълно с плъхове — отбеляза той, — и ако е така, имам противоотрова под ръка.

Преминавайки оградата, поехме към къщата, като внимавахме да останем в сенките на дърветата по моравата, когато луната пръскаше светлина. Щом стигнахме до верандата, професорът отвори чантата си и извади много неща, които постави на стъпалото и ги раздели на четири части, очевидно по една за всеки.

— Приятели мои — каза той след това, — грози ни голяма опасност и са ни нужни оръжия от всякакъв вид. Врагът ни не е просто свръхестествен. Помнете, че той има силата на двадесет мъже и че макар нашите вратове и дихателни тръби са обикновени — и по тази причина могат да бъдат счупени или смазани — неговите не са податливи на обикновена сила. Един по-як мъж или група мъже, заедно по-силни от него, могат да го задържат за определено време, но не и да го наранят, както той може да направи с нас. По тази причина трябва да се пазим от допира му. Дръжте това близо до сърцето си — докато говореше, той вдигна едно малко сребърно разпятие и ми го подаде, понеже бях най-близо до него, — сложете тези цветя около врата си — тук ми връчи венец от чеснови цветове, — за други, по-земни неприятели — този револвер и този нож, а от помощ като цяло — тези съвсем малки електрически фенери, които можете да завържете към гърдите си. Накрая и най-важно от всичко е това, което не бива да оскверняваме излишно.

Това бе парче света нафора, което той сложи в плик и ми подаде. Всички други бяха оборудвани по подобен начин.

— Сега — каза той, — приятелю Джон, къде са шперцовете? Ако се окаже, че можем да отворим вратата, няма нужда да взломяваме къща от прозореца както преди у госпожица Луси.

Д-р Сюърд опита един-два шперца и сръчността му на хирург се оказа от полза, защото скоро намери един подходящ. След като малко си поигра напред-назад, принуди ръждивото резе да поддаде и то падна с дрънчене. Натиснахме вратата, вехтите панти изскърцаха и тя бавно се отвори. Поразително приличаше на картината, описана в дневника на д-р Сюърд при отварянето на гробницата на госпожица Уестънра. Хрумна ми, че същата мисъл е осенила и другите, защото като един се отдръпнаха. Професорът пръв тръгна напред и влезе през отворената врата.

— In manus tuas, Domine!^[385] — каза той, докато с кръстен знак, прекрачваше прага.

Затворихме след нас най-малкото за да не привлечем внимание от пътя, когато се наложи да светнем лампите. Професорът внимателно изпита ключалката, за да се увери, че можем да я отворим отвътре, ако трябва бързо да се отправим към изхода. След това всички запалихме фенерите и пристъпихме към огледа.

Светлината на дребните лампи падаше под всякакви причудливи очертания, когато лъчите се пресичаха един друг или плътността на телата ни хвърляше огромни сенки. Никога през живота си не бих могъл да избягам от чувството, че освен нас там имаше още някого. Предполагам, че беше заради спомените за онези ужасяващи преживявания в Трансилвания, към които зловещата обстановка тъй осезаемо ме бе върнала. Мисля, че усещането беше общо за петима ни, защото забелязах, че другите се оглеждаха през рамо при всеки звук, дори всяка нова сянка точно както сам се улових, че правя.

Цялото място бе застлано с прах. Сякаш достигаше инчове дебелина по пода освен там, където имаше скорошни стъпки, и когато накланях фенера си надолу, забелязвах в тях следите от кабарите на обувките, разкъсали прашната покривка. Стените бяха сипкави и наслоени с прахоляк, който се беше събирал и по грамадите от паяжини в ъглите, докато те не бяха заприличали на стари дрипави парцали от частично разкъсващата ги тежест. На масата в залата имаше огромна връзка ключове, всеки с пожълтял от времето етикет. Бяха използвани няколко пъти, защото върху покривката от прах имаше няколко дупки, подобни на тази, която се откри, щом професорът ги вдигна. Той се обърна към мен и каза:

— Познавате това място, Джонатан. Пречертавали сте негови скици и ви е известно поне повече, отколкото на нас. Накъде е пътят към параклиса?

Имах понятие за посоката, макар че при предишното си посещение не бях успял да вляза в него, затова ги поведох напред и след няколко грешни завоя се намерих срещу една ниска сводеста дъбова врата, укрепена с ивици желязо.

— Това е мястото — каза професорът, осветявайки малка скица на къщата, пречертана от папката с първоначалната ми кореспонденция относно покупката.

Без особени затруднения намерихме ключа на връзката и отворихме вратата. Бяхме подготвени за неприятности, защото открехната, тя изпусна слабо зловоние, но никой от нас не беше очаквал воня като тази, с която се сблъскахме в крайна сметка. Другите никога не бяха виждали графа очи в очи, докато в същото време при моите срещи с него той или беше на закрито, а съществуването му — навлязло в период на пост, или се намираше в разрушена сграда на свеж въздух, когато се беше натъпкал с прясна кръв, но тук пространството беше малко и затворено, а продължителната запустялост правеше въздуха отблъскващ и застоял. Имаше миризма на пръст като от резлива миазма, която се разнасяше през нечистия въздух. Но колкото до самата воня, как да я опиша? Не само че се състоеше от всички нечистотии на тленността и острата парлива миризма на кръв, но сякаш цялата гнилоч сама беше загнила. Пфу! Повръща ми се да мисля за това. Всеки дъх, изпуснат от това чудовище, беше обсебил мястото и засилил неговата противност.

При нормални обстоятелства подобно зловоние щеше да доведе начинанието ни до край, но това не беше обикновен случай и възвишената ни страховита цел надделя над чисто физическите съображения. Макар и да се бяхме отдръпнали при първия отвращаващ лъх, всички до един се заловихме с работата си, сякаш това гнусно място бе същинска розова градина.

Направихме внимателен оглед.

— Първата ни работа е да видим колко от сандъците са останали — каза професорът, когато започнахме. — След това трябва да проверим всяко кътче, ъгъл и цепнатина, за да сме наясно дали не можем да открием някаква следа какво се е случило с другите.

Един поглед бе достатъчен, за да разберем колко са останали, понеже тежките сандъци с пръст бяха огромни и нямаше как да бъдат объркани с нещо друго.

От петдесет само двадесет и девет бяха налични! В един миг се уплаших, виждайки как лорд Годълминг рязко се обръща и поглежда от сводестата врата към мрачния коридор оттатък — аз също надникнах и внезапно сърцето ми се сви. Някъде сред сенките сякаш ни гледаше светлеещото лукаво лице на графа, гърбицата на носа, червените очи, алените устни, мъртвешката бледност. Беше само за момент, понеже, когато лорд Годълминг каза „Мисля, че видях лице, но се оказаха само сенки“ и поднови огледа си, насочих фенера си натам и пристъпих в коридора. Нямаше следа от никого и тъй като липсваха ъгли, врати и всякакви ниши, а имаше само плътни стени, там не би могло да се намери скривалище дори за него. Реших, че страхът е обострил въображението ми и замълчах.

Няколко минути по-късно видях как Морис ненадейно се отдръпна от ъгъла, който оглеждаше. Всички проследихме движенията му с очи, защото без съмнение в нас се надигна някакво безпокойство и пред погледите ни се откри истинска фосфоресцираща лавина, която блесна като куп звезди. Цялото пространство се оживи от плъхове.

За няколко мига стояхме ужасени — всички освен лорд Годълминг, който сякаш беше подготвен за подобен критичен момент. Втурвайки се към масивната, обкована с желязо дъбова врата, която д-р Сюърд беше описал отвън и която сам бях виждал, той завъртя ключа, дръпна грамадното резе и рязко я отвори. Тогава, като извади от джоба си малката сребърна свирка, нададе тих и пронизителен звук. Иззад къщата на д-р Сюърд му отговори кучешко джавкане и след около минута три териера се появиха, изскачайки от ъгъла на сградата. Несъзнателно всички се преместихме до вратата и в същия момент забелязах, че пелената от прах е силно разкъсана: липсващите сандъци са били изнесени оттук. Само за минута множеството плъхове значително нарасна. Те сякаш заляха мястото наведнъж, докато накрая на светлината на фенера тъмните им шаващи телца и лъскави злонамерени очи заприличаха на земен насип, обсипан със светулки. Кучетата се втурнаха напред, но на прага внезапно спряха и се отдръпнаха, а след това едновременно вдигнаха носове и започнаха да вият по най-печален начин. Плъховете се увеличаваха с хиляди и ние излязохме.

Лорд Годълминг вдигна едно от кучетата, после го понесе вътре и постави на пода. Веднага щом краката му докоснаха земята, то сякаш възвърна смелостта си и се нахвърли срещу естествените си врагове^[386]. Те побягнаха от него толкова бързо, че преди да е сдавило дори двайсетина, останалите кучета, които лорд Годълминг пренесе по същия начин, уловиха само малко плячка преди цялата лавина да изчезне.

С това сякаш нечие зло присъствие изчезна, защото кучетата заподскачаха и лаеха весело, докато се хвърляха внезапно към повалените си противници, въргаляха ги отново и отново и подхвърляха във въздуха, като ги разтърсваха яростно. Духът на всички се повдигна. Независимо дали беше пречистването на мъртвешката атмосфера след отварянето на параклиса, или облекчението, което изпитахме, когато се озовахме навън, със сигурност сянката на ужаса сякаш се свлече от нас като наметало и причината за нашето посещение изгуби част от зловещата си значимост, макар че не се лишихме и от зрънце решителност. Затворихме, залостихме и заключихме външната врата, взехме кучетата с нас и се захванахме с претърсването на къщата. Никъде не открихме друго освен прахоляк в изобилие, а всичко беше недокосвано, като изключим собствените ми стъпки, които бях оставил при първото си посещение. Нито веднъж кучетата не показаха признаци на безпокойство и дори когато се върнахме в параклиса, те подскачаха весело наоколо, като че бяха на лов за зайци в лятна гора.

Утрото напираше от изток, когато излязохме навън. Д-р Ван Хелзинг беше взел ключа за входната врата от връзката и я заключи по обичайния начин, като след това прибра ключа в джоба си.

— Засега — каза той — нощта ни премина съвсем успешно. Не ни се случи нищо лошо, както се страхувах, че може да стане, и все пак се уверихме колко сандъка липсват. Най-вече радвам се, че тази наша първа — и вероятно най-трудна и опасна — крачка беше осъществена, без да сме довели на това място нашата прескъпа мадам Мина или да тревожим мислите й в сън или свяст с ужасяващи гледки, звуци и миризми, които никога не би забравила. Също научихме един урок, ако можем да разсъждаме a particulari^[387]: че дивите зверове под властта на графа все пак сами не са податливи на неговите свръхестествени сили, защото вижте тези плъхове, които щяха да се отзоват на повика му точно както от върха на замъка си той призовава вълците при вашето тръгване и при плача на онази клета майка, макар да дойдоха, те побягнаха един през друг от толкова малките кучета на моя приятел Артър. Пред нас стоят други проблеми, други опасности, други страхове, а това чудовище — той не използва силите си над животинския свят за последен и единствен път тази нощ. Нека е заминал другаде. Добре! Това ни дава възможност някак да извикаме „шах“ в тази партия, която играем с човешки души за залог. А сега нека вървим у дома. Зората приближава и разполагаме с причина да сме доволни от първата ни нощна задача. Може да е било предопределено, че имаме да последват много нощи и дни, изпълнени с угрози, но трябва да продължим и от никоя опасност не ще побегнем.

Когато се върнахме, къщата беше притихнала, ако не броим някакво клето създание, което пищеше в една от далечните килии, и глухите стенания откъм стаята на Ренфийлд. Клетият нещастник без съмнение се измъчваше, както лудите правят, с безполезни и мъчителни мисли.

Влязох на пръсти в нашата стая и заварих Мина заспала. Дишаше толкова леко, че трябваше да приведа ухо, за да я чуя. Тя изглежда по-бледа от обикновено. Надявам се срещата от тази вечер не я е разстроила. Наистина съм благодарен, че ще остане настрана от работата и дори обсъжданията ни в бъдеще. Напрежението е твърде голямо, за да го понесе една жена. В началото не мислех така, но сега съм наясно с това. По тази причина се радвам, че е уредено. Може би ще има неща, които биха я смразили да чуе, но все пак да се крият от нея, може да се окаже по-лошо, отколкото да й ги споделя, ако веднъж се усъмни, че има нещо тайно. От сега нататък за нея работата ни ще бъде затворена книга, поне докато не настъпи такъв момент, в който можем да й заявим, че всичко е приключило и светът се е освободил от едно чудовище, принадлежащо на преизподнята. Смея да твърдя, че ще бъде трудно да запазя мълчание предвид взаимното ни доверие, но трябва да съм твърд, затова утре ще поддържам неведението й за свършеното тази нощ и ще откажа да говоря за всичко, което се е случило. Лежа на канапето, за да не я разбудя.

1 октомври, по-късно. Предполагам беше естествено, че всички се успахме, понеже денят беше тежък, а през нощта нямахме и минута отдих. Дори Мина трябва да е усетила това, защото макар да спах до късно, станах преди нея, и трябваше два-три пъти да опитам, преди да я разсъня. Всъщност тя бе заспала толкова дълбоко, че за няколко секунди не ме разпозна, а само ме погледна с объркване и страх като някой събуден от кошмар. Тя се пооплака, че е уморена, и я оставих да си почива до късно през деня. Засега знаем, че двадесет и един сандъка липсват, и ако се окаже, че част са били отнесени при някои от онези премествания, може би ще успеем да проследим всички. Това, разбира се, ще облекчи неизмеримо усилията ни и колкото по-скоро се погрижим за този въпрос, толкова по-добре. Утре ще се срещна с Томас Снелинг.

Дневникът на д-р Сюърд

1 октомври. Беше към пладне, когато професорът ме събуди, като влезе в стаята. Той беше по-весел и бодър от обикновено и е съвсем очевидно, че работата от предишната вечер е спомогнала да свали част от тегнещото в сърцето му униние. След като се спря на снощното приключение, той каза внезапно:

— Пациентът ви ме заинтересува много. Може ли с вас да го посетя тази сутрин? Или в случай че това е твърде ангажиращо, мога да отида сам, ако е възможно. За мен е ново изживяване да открия безумец, който разговаря философски и разсъждава толкова смислено.

Имах малко належаща работа за вършене, затова му казах, че ще се радвам, ако отиде сам, понеже тогава няма да го карам да чака. По тази причина извиках санитар и му дадох необходимите нареждания. Преди професорът да напусне стаята, го предупредих да не си вади погрешно впечатление за моя пациент.

— Но — отвърна той — искам да говори за себе си и за своето самозаблуждение, за онова поглъщане на живи същества. Той е казал на мадам Мина, както научавам от вашия дневник, че някога е вярвам в това. Защо се усмихвате, приятелю Джон?

— Извинете ме — казах аз, — но отговорът е тук — положих ръка върху напечатаните материали. — Когато нашият нормален и образован луд направи именно това изказване — как някога е поглъщал живот, устата му бе противно натъпкана с мухите и паяците, които беше изял тъкмо преди г-жа Харкър да влезе в стаята.

Ван Хелзинг се усмихна.

— Добре! — каза той. — Правилно си спомняте, приятелю Джон. Трябваше да се досетя. И все пак точно тази заблуждаваща природа на мислите и паметта превръща душевните заболявания в едно толкова увлекателно изследване. Сигурно мога да извлека повече знание от безумията на този луд, отколкото бих по учението и на най-мъдрия. Кой знае?

Захванах се с работата и не след дълго прехвърлих това, което ми беше подръка. Сякаш измина съвсем кратко време, преди Ван Хелзинг да се върне в кабинета.

— Прекъсвам ли? — попита учтиво той, докато стоеше на вратата.

— Съвсем не — отвърнах. — Елате. Работата ми привърши и съм свободен. Ако желаете, вече мога да дойда с вас.

— Няма нужда, вече го видях!

— Е?

— Боя се, че не ме цени особено. Беседата ни беше кратка. Когато влязох в стаята, той седеше на една табуретка по средата с лакти на колената си, а на лицето му беше изписано мрачно негодувание. Говорих му възможно най-ободрително и с мяра за уважение, каквато считах за приемлива. Той изобщо не отвърна. „Познавате ли ме?“, попитах го. Отговорът му не беше насърчителен: „Познавам ви достатъчно добре. Вие сте старият глупак Ван Хелзинг. Надявам се, че ще отнесете със себе си идиотските ви мозъчни теории някъде другаде. Проклети да са всички дебелоглави холандци!“. Не пожела да каже и дума повече, а вместо това седна с неумолима мрачност толкова безразличен към мен, че все едно изобщо не съм бил в стаята. По този начин за момента приключи възможността ми да науча повече от този толкова умен безумец, затова ще тръгвам, ако позволите, и ще се поразведря, като разменя няколко весели думи с онази скъпа душа мадам Мина. Приятелю Джон, радвам се неизразимо, че тя вече няма да бъде наранявана и няма повече да бъде тревожена с нашите страховити дейности. Макар че много ще ни липсва помощта й, така е по-добре.

— От цялото си сърце съм съгласен с вас — искрено отвърнах, понеже не исках да отстъпва по този въпрос. — По-добре г-жа Харкър да стои далеч от него. Нещата са достатъчно тревожни за нас, все мъже с житейски опит, поставяни многократно в неудобни ситуации, но в това няма място за една жена и ако беше останала в течение с нещата, несъмнено след време щеше да я прекърши.

Така Ван Хелзинг отиде да разговаря с г-жа Харкър, а съпругът й, Куинси и Арт са навън и следват дирите на сандъците с пръст. Аз ще довърша рутинните си задължения и ще се срещнем довечера.

Дневникът на Мина Харкър

1 октомври. Странно е да бъда оставена в неведение, както стана днес, след като Джонатан ми имаше пълно доверие толкова много години, да го видя как открито избягва определени въпроси, и то най-съществените. Тази сутрин спах до късно след изтощението от вчера и макар че Джонатан също закъсня, беше по-ранобуден. Както винаги той поговори мило и нежно с мен, преди да излезе, но така не спомена и дума за случилото се при посещението в къщата на графа. И все пак трябва да е съзнавал колко ужасно се тревожех. Бедничкият! Предполагам, че трябва да го е измъчило дори повече, отколкото мен. Всички се съгласиха, че е най-добре да не бъда замесвана повече в това страховито дело, и аз не възразих. Но да мисля как той крие нещо от мен! И сега плача като наивна глупачка, когато зная, че това произтича от голямата му обич и благородните намерения на тези смели мъже.

Бяха го сторили за мое добро. Е, един ден Джонатан ще ми разкаже всичко и за да не помисли някога, че съм крила нещо от него, все още водя дневника си както обикновено. Тогава, ако се е съмнявал в доверието ми, ще му покажа всяка мисъл в сърцето ми записана, за да ги прочетат неговите скъпи очи. Странно е, но днес се чувствам тъжна и безжизнена. Предполагам, че е следствие от ужасните вълнения.

Снощи си легнах, когато мъжете си тръгнаха, просто защото бяха настояли. Не ми се спеше и се чувствах погълната от разкъсваща тревога. Не спирах да мисля за онова, което се беше случило откакто Джонатан дойде да ме види в Лондон, и всичко изглежда като страховита трагедия с орис, напираща към някакъв предначертан край. Каквото и да стори човек, без значение колко е правилно, сякаш причинява онова, за което той най-много би съжалявал. Ако не бях отишла в Уитби, може би сега бедната мила Луси щеше да е с нас. Тя не се беше възползвала да посети двора на църквата, докато не дойдох, а ако не беше ходила през деня с мен, нямаше да поеме натам нощес в съня си, и така чудовището не би могло да я погуби, както се случи. Ах, защо изобщо отидох в Уитби? Ето, отново плача! Чудя се какво ли ме е сполетяло днес. Трябва да го скрия от Джонатан, защото, ако научи, че два пъти съм плакала за една сутрин — аз, която никога не съм плакала за себе си и за която той никога не е бил причина да пролея и сълза, — милият, ще му се скъса сърцето. Ще се скрия зад самоуверено изражение и ако почувствам отново сълзи, той никога няма да ги забележи. Предполагам, че това е един от уроците, които ние, клетите жени, трябва да усвоим…

Съвсем не мога да си спомня как съм заспала снощи. Сещам се, че чувах внезапния лай на кучетата и многобройни странни звуци, подобни на пламенни молитви от стаята на г-н Ренфийлд, която е някъде надолу. Точно след това настана пълна тишина, толкова дълбока тишина, че ме разтревожи, и като станах, погледнах през прозореца. Всичко беше мъртво и притъмняло, черните сенки, които лунната светлина хвърляше, изглеждаха посвоему мълчаливи и потайни. Сякаш нищо не помръдваше, а вместо това всичко беше зловещо и застинало като смъртта или обречеността. Само една тънка ивица бяла мъгла, която пропълзяваше едва доловимо през поляната към къщата, като че ли имаше собствено съзнание и живот. Мисля, че отклонението от мислите ми е било за добро, понеже, когато се върнах в леглото, сънят вече пълзеше по мен. Полежах за кратко, но въобще не можех да заспя, затова станах и отново погледнах през прозореца. Мъглата се стелеше и сега беше почти до къщата, така че виждах как най-гъстата й част се разливаше по стената, сякаш се прокрадваше към прозорците. Клетникът беше по-шумен от всякога и макар че не можех да различа и дума от онова, което казваше, по някакъв начин успях да доловя в гласа му пламенна молба. Тогава долетяха звуци на разправа и разбрах, че санитарите се занимават с него. Бях толкова изплашена, че се мушнах в леглото, дръпнах одеялото през глава и запуших уши с пръсти. Тогава никак не ми се спеше, поне така мислех, но трябва да съм се унесла, защото освен сънища не помня нищо друго до сутринта, когато Джонатан ме събуди. Мисля, че ми отне усилие и малко време, за да разбера къде се намирам, и че Джонатан беше този, който се привеждаше над мен. Сънят ми беше много особен и почти типичен за начина, по който мислите, преди да заспиш, се сливат или продължават да растат в сънищата.

Мисля, че бях заспала и чаках Джонатан да се върне. Бях много притеснена за него и нямах сили да се движа. Краката, ръцете и умът ми бяха натежали, така че не можех да предприема нищо с обичайния замах. И така спях неспокойно и мислех. Тогава започнах да усещам въздуха тежък, влажен и студен. Дръпнах завивката от лицето си и открих за мое учудване, че всичко наоколо бе потънало в неяснота. Газената лампа, която бях оставила запалена, но приглушена за Джонатан, се долавяше като малка червена искрица^[388] през мъглата, която се сгъстяваше и разстилаше в стаята. След това си спомних, че бях затворила прозореца, преди да си легна. Щях да стана и да се уверя в това, но сякаш някаква тежка летаргия беше сковала крайниците и дори волята ми. Оставаше ми само да лежа примирена. Затворих очи, но все още виждах през клепачите си. (Удивително е какви шеги си играят с нас сънищата и колко им е услужливо въображението ни.) Мъглата ставаше все по-плътна, забелязвах как навлиза вътре, понеже я виждах като пушек — или като разпенила се кипнала вода, — който се процеждаше не през прозореца, а през сглобките на вратата. Тя ставаше все по-гъста, докато накрая сякаш оформи нещо като стълб от облаци насред стаята и забелязвах как светлината на газта блести подобно на червено око през върха му. Всичко в главата ми се завъртя точно както колоната мъгла сега се виеше наоколо, и накрая ми напомни на библейските слова: „облачен стълб дене и огнен стълб ноще“.^[389] Беше ли това наистина подобно свръхестествено напътствие, което ме бе навестило насън? Но стълбът се извисяваше едновременно като дневно и нощно указание, защото огънят пламтеше в червеното око, което при тази мисъл доби ново очарование за мен, и щом погледнах, жарта се бе разделила, сякаш блестеше през мъглата насреща като две червени очи подобно на онези, за които Луси ми беше разказала при своето краткотрайно бълнуване, когато на склона умиращите слънчеви лъчи обляха прозорците на църквата „Сейнт Мери“. Внезапно ме заля страхът, че Джонатан е видял как онези ужасни жени са се появили в действителността през вихрушка мъгла, огрени от лунните лъчи, но трябва да съм сбъркала в съня си, защото всичко потъна в чернота. Въображението ми за последно реши да ми покаже едно синкавобяло лице, привеждащо се към мен от мъглата. Трябва да внимавам с подобни сънища — ако са чести, могат да ми вземат разсъдъка. Ще накарам д-р Ван Хелзинг или д-р Сюърд да ми предпишат нещо, което би ме приспало, само дето се боя да не ги разтревожа. Един такъв сън в момента би се вплел в страховете им за мен. Тази нощ ще направя всичко по силите си, за да заспя сама. Ако не успея, утре вечер ще ги помоля да ми дадат доза хлорал, който не може да ми навреди от един път и ще ми осигури спокоен сън. Последната нощ ме изтощи повече, отколкото ако изобщо не бях спала.

2 октомври, 10 вечерта. Снощи спах, но не сънувах. Трябва да съм се унесла дълбоко, понеже не се събудих, когато Джонатан дойде в леглото. Въпреки това сънят не ме ободри, защото днес се чувствам ужасно отпаднала и без настроение. Вчера прекарах целия ден в опити да чета и в сънливо излежаване. Следобед г-н Ренфийлд попита дали може да ме види. Клетникът беше толкова внимателен и когато си тръгвах, целуна ръката ми и пожела Бог да ме благослови. По някакъв начин това дълбоко ме трогна. Плача, когато си мисля за него. Това е нова слабост, с която трябва да внимавам. Джонатан ще се натъжи, ако научи, че съм плакала. Той и другите бяха навън до вечеря и се върнаха уморени. Направих всичко възможно, за да ги поободря, и предполагам, че усилията ми се отразиха добре, понеже забравих колко бях изтощена. След вечеря ме изпратиха да си лягам и всички излязоха да пушат заедно, както ми казаха, но знаех, че възнамеряваха да обсъдят помежду си на какво са се натъкнали през деня. Забелязах по поведението на Джонатан, че разполага с някакви важни сведения. Не ми се спеше колкото би следвало, затова, преди да заминат, помолих д-р Сюърд да ми даде малко от някакъв опиат, понеже предната нощ не бях спала добре. Той много любезно приготви сънотворното лекарство, което ми даде с думите, че няма да ми навреди, понеже било много слабо… Взех го и чакам съня, който все още ме отбягва. Надявам се, че не съм сгрешила, понеже, щом сънят започна да ме задява, се зададе нова уплаха: че вероятно съм постъпила глупаво, като се лишавам от възможността да се събудя. Това може да ми се наложи. Ето го и съня. Лека нощ.