Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dracula, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Фея Моргана (2015 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Брам Стокър

Заглавие: Дракула

Преводач: Слави Ганев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Deja Book“; Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев

Редактор: Емануил Томов

Художник: Христо Чуков

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-1695-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3221

История

  1. — Добавяне

Глава XX
Дневникът на Джонатан Харкър

1 октомври, следобед. Открих Томас Снелинг в къщата му в Бетнал Грийн, но за нещастие той не беше в състояние да си спомни нещо. Изгледите за бира, които моето очаквано пристигане беше открило пред него, се бяха оказали многообещаващи и той бе започнал твърде рано с предстоящия запой. Научих обаче от жена му, която изглеждаше на кротка клета душица, че той е само помощник на Смолет, който бил по-отговорният от двамата. По тази причина отидох до Уолуърт, където заварих г-н Джоузеф Смолет в дома му по риза и тъкмо наливаше следобедния си чай. Той беше приличен интелигентен човек, очевидно добър благонадежден работник и с бистър ум. Спомни си всичко около произшествието със сандъците и като изкара от някакво мистериозно вместилище около задната част на панталоните си един прелестен халваджийски тефтер, запълнен от йероглифно писмо с дебел полуизтрит молив, той ми даде назначенията на сандъците. Имало, каза той, шест в товарната кола, които взел от Карфакс и оставил на улица „Чиксанд[390]“ № 197, Майл Енд Ню Таун[391], и още шест, които занесъл до „Джамейка Лайн“, Бърмъндзи[392]. Следователно, ако графът е искал да разпръсне своите страховити леговища из Лондон, тези места са били избрани като първо назначение, така че след време да ги разпредели по-пълно. Последователният начин, по който това беше направено, ме накара да мисля, че той не би искал да се ограничи само в две части на Лондон. Сега се бе установил в най-далечната източна част на северния бряг, на източната откъм южния бряг и на юг[393]. Северната и западната част със сигурност никога не са били изключвани от дяволския му кроеж — да остави настрана Сити[394] и сърцето на модерен Лондон на югозапад и запад. Върнах се при Смолет и го попитах дали може да ни каже, ако други сандъци са били премествани от Карфакс.

Той отвърна:

— Ем, началство, вий са отнесохте с мен мно’у ’убу — бях му дал половин суверен — и ше ви кажа всичко, дето знам. Чух един мъж на име Блоксъм да казва преди четери вечера в „Заеца и куч’то“ на „Пинчърс Алей“ за как той и негов авер и’али рядко мръсна ра’ота в е’на стара ’ъща в Пърфлийт. Па то не’а много таквиз ра’оти като тая тука, и си мисла, че мо’е би Сам Блоксъм ше ви обясни из осно’и.

Попитах дали може да ме упъти къде да го намеря. Казах му, че ако ми даде адреса, това ще му спечели нов половин суверен, затова той глътна останалото от чая си и стана, казвайки, че се захваща с търсенето още тук и сега. На вратата се спря и заговори:

— Гле’йте ся, началство, не’а никакъв смисъл за мен да ви за’ържам па тука. Мо’е намеря Сам скоро или мо’е не го, ама във всеки случай не’а бъде в състояние да ви ка’е мно’у тая вечер. Сам си е образ, като почне с пиячката. Ако мо’е ми дадете един плик с марка на него и да го надпишете с адреса си, ще намеря къде Сам мо’е бъде намерен и ще ви го пратя довечера. Ама по-добре да сте са дигнали ’утринта скоро селд не’о или мо’е би не’а го хванете, ’щото Сам ста’а често рано, съвсем не му пречи пиячката от нощта педри туй.

Това беше напълно оправдано, затова едно от децата излезе с пени в ръка да купи плик, лист хартия и да задържи рестото. Когато момиченцето се върна, адресирах плика, залепих марката и щом Смолет чистосърдечно обеща да го изпрати в подходящия момент, поех към вкъщи. И без това сме по дирята. Тази нощ съм уморен и ми е нужен сън. Мина спи дълбоко и като че ли е малко пребледняла. Очите й изглеждат, сякаш е плакала. Бедничката, без съмнения я измъчва, че крием от нея, и сигурно я прави двойно по-притеснена за мен и останалите, но така е най-правилно. По-добре да е разочарована и обезпокоена сега, отколкото да си погуби нервите. Докторите бяха напълно прави, че настояваха да остане настрана от това ужасно дело. Трябва да съм твърд, защото на мен се пада тази определена тежест на мълчанието. При каквито и да е обстоятелства никога няма да навлизам в темата пред нея. Все пак може да не се окаже трудна задача, защото в края на краищата тя самата започна да се сдържа по въпроса и не е говорила за графа или неговите действия, откакто й разкрихме решението си.

 

 

2 октомври, следобед. Дълъг, изпитателен и вълнуващ ден. С първата поща получих адресирания до мен плик със запечатано в него мръсно парче хартия, на което беше написано с дърводелски молив и разкрачен почерк:

„Сам Блоксъм, «Коркранс», №4, «Потъс Кот», улица «Бартъл», Уолуърт. ’Итайте за оедника.“

Получих писмото в леглото и станах, без да смущавам Мина. Беше измъчена, сънена, бледа и никак не изглеждаше добре. Реших да не я будя, но все пак, когато се върна от това ново издирване, ще се погрижа да отиде обратно в Ексетър. Мисля, че ще е по-щастлива в дома ни, където ежедневните й задължения ще я ангажират, вместо да остане тук в неведение при нас. Само за момент видях д-р Сюърд и му казах накъде се бях запътил, обещавайки да се върна и разкажа на останалите толкова скоро, колкото е необходимо, за да открия нещо. Стигнах до Уолуърт и открих с известни затруднения „Потърс Корт“. Правописът на г-н Снелинг ме беше подвел и затова питах за „Потърс Кот“, вместо „Потърс Корт“. Когато обаче открих улицата, намерих безпроблемно къщата със стаи под наем на „Коркърънс“. Когато попитах човека, който дойде до вратата, за „оедника“, той поклати глава и каза:

— Ни го знам. Тука не’а такъв човек. Никога ни съм го чу’ал за целия ми проклет живот. Ни вярвам да не’а никой кат’ тоя да жи’ей тука или нерде си.

Извадих писмото на Смолет и като го прочетох, ми се стори, че урокът за правописа от името на улицата може да ме насочи.

— Какъв сте вие? — попитах.

— Аз съм уредникът — отвърна той.

Веднага разбрах, че бях на прав път, правописът отново ме беше подвел. След дребен подарък — половин крона, знанията на уредника бяха на мое разположение и научих, че г-н Блоксъм, който си е отспал бирата от снощи в „Коркърънс“, е тръгнал за работата в Поплър[395] в пет часа сутринта. Той не успя да ми каже къде се намира местоработата му, но имаше беглото понятие, че става дума за някакъв си „изкилифенчен с’лад“, и с тази незначителна следа трябваше да започна от Поплър. Стана дванадесет часа, преди да се натъкна на каквато и да е следа от подобна сграда. Попаднах на нея в един магазин за кафе, където обядваха няколко работници. Един от тях спомена, че на улица „Крос Ейнджъл“ се издига ново „хладилно помещение“[396], и понеже това изпълняваше условията на „изкилифенчен с’лад“, веднага се запътих към него. Една беседа с навъсен портиер и с още по-навъсен бригадир, като и двамата бяха умирени с по монета на кралството, ме върна по следите на Блоксъм. Повикаха го след предложението ми да платя дневния му надник в замяна на няколко въпроса от личен характер. Беше си разумен човек, макар и грубоват по реч и обноски. Когато обещах да го възнаградя за сведенията и му дадох предплата, той ми каза, че е направил два курса между Карфакс и една къща на „Пикадили“, като е пренесъл от първата във втората сграда девет огромни сандъка — „бая тежки“ — с кон и каруца, наети от него за тази цел. Попитах го дали може да ми каже номера на къщата на „Пикадили“, на което той отвърна:

— Ем, началство, забраех номера, ама беше само няколко врати от една голяма бяла църква или нещу таквоз, построено недалеч. Също беше прашна стара ’ъща, ама нищо в сравнение с прахоляка в ’ъщата, отдето взехме проклетите сандъци.

— Как влязохте в къщите, щом и двете са били пусти?

— Там седеше дъртакът, дето ме беше наел, па чакаше в ’ъщата на Пърфлийт. Той ми ’омогна да вдигна сандъците и да ги сложа в товарната кола. Да пукна, ама тоя беше най-силният чичка, на който някога съм случвал, пък дърто човече с един бял мустак, толкоз тънко, че да си помислиш, че не мо’е сенка да ’фърли.

При тези думи потръпнах!

— Та той дигна своя край на сандъците, все едно беше пакетчета чай, па аз пухтях, па са задъхвах, преди да изпрая моя си някак — а аз да не съм пилчок!

— Как влязохте в къщата на „Пикадили“? — попитах.

— Той също беше там. Трябва да е търгнал и да е стигнал преди мен, ’щото, когато позвъних, сам влезе и отвори вратата и ми ’омогна да нося сандъците в приемната.

— Всичките девет? — попитах.

— Аъ, имаше пет в първия курс и четири във втория. Беше бая потна работа, ама не си спомням добре как се прибрах ’къщи.

— Сандъците останаха ли в приемната? — прекъснах го.

— Аъ, беше голяма ’риемна и не’аше нишо друго в нея.

Направих още един опит за по-нататъшни разяснения:

— Нямахте ли ключ?

— Тъй и не ползвах нит’ ключ, нит’ нишо. Старият гусудин, той сам отвори вратата и я затвори пак, когато отпъту’ах. Последния път не помня… ама това беше от бирата.

— И не си спомняте номера на къщата?

— Не, сър. Ама ня’а и’ате никакви трудности за това. Висока сграда е, с една каменна фасада и арка на нея и стръмни стълби до вратата. Знам ги тия стълби, дет’ носих сандъците нагоре с трима хайлазина, дето се навъртяха наоколо да изкарат по пара. Старият гусудин им даде шилинги и като видяха, че ’зеха толкоз’ много, искаха още, ама той ’фана единия за рамото и май щеше да го ’фърли надолу по стъпалата, докато накрая си тръгнаха, кат’ попържаха.

Реших, че с това описание можех да намеря къщата, затова, след като платих на приятелчето за сведенията му, потеглих към „Пикадили“. Бях научил нещо ново и неприятно: нямаше как да има грешка, че графът може сам да пренесе сандъците с пръст. Ако е така, времето ни е скъпо, понеже сега, когато е преместил част от тях, би могъл, когато пожелае, да завърши работата без свидетели. На „Пикадили Съркъс“[397] отпратих файтона си и тръгнах пеша на запад. Оттатък „Джуниър Конститюшънъл“[398] стигнах до описаната къща и се убедих, че това е следващото леговище, подготвено от Дракула. Къщата изглеждаше, като че ли е опустяла отдавна. Прозорците бяха покрити с прах, а кепенците — вдигнати. Всички рамки бяха почернели от времето, а боята се беше излющила от желязото. Забелязваше се, че доскоро е имало голяма табела пред балкона, но е била безцеремонно откъртена — подпорите, които са я крепили, все още стояха по местата си. Зад перилата на балкона видях, че има някои хлабави дъски, чиито груби ръбове изглеждаха бели. Какво ли не бих дал да видя табелата непокътната, понеже тя вероятно щеше да даде някакво указание за собственика на къщата. Сетих се за опита, който имах от проучването и покупката в Карфакс, и веднага реших, че ако успея да открия бившия собственик, може би ще открия някакъв начин за достъп до къщата.

Към момента откъм „Пикадили“ нямаше какво да се разбере, нито пък какво да се направи, затова заобиколих отзад, за да видя какво може да се научи от този парцел. Повечето къщи на „Пикадили“ са обитаеми, затова уличките с конюшни[399] бяха оживени. Разпитах един-двама от конярите и лакеите наоколо дали могат да ми кажат нещо за необитаемата къща. Един от тях заяви, че е чул за скорошното й наемане, но не можеше да си спомни от кого. Каза ми обаче, че до неотдавна имало сложено обявление „За продан“ и че вероятно „Мичъл, синове & Кенди“, имотните посредници, могат да ми кажат нещо повече, понеже той мислеше, че си спомня да е виждал името на тази фирма върху табелата. Не исках да изглеждам прекалено нетърпелив или да позволя моят осведомител да научи или предположи прекалено много, по тази причина, като му благодарих по обичайния начин, бавно се отдалечих. Вече беше полумрак и есенната нощ се спускаше, затова не губих време. След като научих адреса на „Мичъл, синове & Кенди“ от един указател в „Бъркли“, скоро бях пред техния офис на улица „Саквил“[400].

Джентълменът, който ме посрещна, бе особено вежлив, но и също толкова необщителен. Щом веднъж ми каза, че къщата на „Пикадили“ — която той наричаше „имение“ през цялото време — е продадена, счете, че нямам повече работа при него. Когато попитах кой я е купил, той вдигна вежди една идея по-високо и помълча няколко секунди, преди да отвърне:

— Продадена е, сър.

— Простете — казах също толкова вежливо, — но имам извънредни причини да ви попитам на кого.

Той отново замълча, но за по-дълго и вдигна вежди дори повече.

— Продадена е, сър — беше отново пестеливият му отговор.

— Със сигурност — казах аз — не бихте възразили, ако ми позволите да науча поне това.

— Но го правя — заяви той. — Делата на клиентите са напълно поверителни в ръцете на „Мичъл, синове & Кенди“.

С формализъм от подобна класа нямаше смисъл да споря. Реших, че е най-добре да го предизвикам на негова територия:

— Вашите клиенти, сър, са щастливи да имат толкова решителен бранител на доверието им. Аз самият съм професионалист. — Тук му подадох визитката си. — В случая не съм подтикван от любопитство. Действам от името на лорд Годълминг поради желанието му да узнае нещо за имота, който е бил, както научил, наскоро за продан.

Тези думи придадоха на нещата различен оттенък.

— Бих желал да ви услужа, г-н Харкър — каза той, — и особено бих желал да услужа на Негова Светлост. Веднъж се занимавахме с един дребен въпрос около наемането на няколко стаи от негово име, когато все още беше Негово Благородие Артър Холмуд. Ако ми позволите да науча адреса на Негова Светлост, ще се посъветвам с нашата търговска къща по темата и във всеки случай ще се свържа с Негова Светлост чрез тазвечерната поща. Ще бъде истинско щастие, ако бихме могли да се отклоним от правилата ни, за да предоставим изисканите от Негова Светлост сведения.

Исках да си подсигуря приятел, а не да си създам враг, затова му благодарих, дадох му адреса на д-р Сюърд и си отидох. Вече беше тъмно, а аз се чувствах гладен и уморен. Изпих чаша чай в „Еърейтед Бред Къмпани“[401] и слязох до Пърфлийт със следващия влак.

Заварих всички останали у дома. Мина изглеждаше уморена и бледа, но направи галантен опит да бъде щастлива и бодра. Свива ми се сърцето, като помисля, че трябваше да крия от нея и така съм причинил тревогите й. Слава Богу, че това ще бъде последната нощ, в която тя ще наблюдава нашите съвещания и ще усеща болката от несподелянето на тайните ни. Събрах цялата си смелост, за да се задържа на разумното решение да я оставим настрани от нашата зловеща задача. Изглежда някак по-примирена или поне самият въпрос сякаш й е станал неприятен, понеже, когато се направи някакъв случаен намек, тя наистина потръпва. Радвам се, че взехме решението си навреме, тъй като с едно такова чувство нарастващото ни познание би я измъчило.

Не можех да разкажа на другите за наученото през деня, преди да останем сами, затова след вечеря — последвана от малко музика, за да запазим някакво приличие дори пред себе си — заведох Мина до нейната стая и я оставих да си легне. Скъпото момиче беше по-привързано към мен откогато и да било и ме прегърна така, сякаш искаше да ме задържи, но имаше много за разказване и излязох. Слава Богу, премълчаването на нещата не променяше отношенията ни.

Когато отново слязох, заварих всички останали събрани около печката в кабинета. Във влака бях описал нещата дотук в дневника и просто им го прочетох като най-добро средство да ги поставя в течение със сведенията ми. Когато привърших, Ван Хелзинг каза:

— Много сте се потрудили днес, приятелю Джонатан. Без съмнение сме по следите на липсващите сандъци. Ако открием всички в онази къща, тогава работата ни е близо до привършване. Но ако някои ги няма, трябва да търсим, докато ги открием. Тогава ще нанесем последния си coup[402] и ще изправим подлеца пред неговата истинска гибел.

Всички помълчахме известно време, а после изведнъж г-н Морис се обади:

— Кажете как ще влезем в тая къща?

— Влязохме в другата — отвърна бързо лорд Годълминг.

— Но, Арт, това е различно. Взломихме къща в Карфакс, но под прикритието на нощта и зад оградата на двора. Ще бъде страшно различно да ограбиш къща на „Пикадили“ независимо дали през деня или нощта. Признавам, че не виждам как ще влезем вътре, освен ако онова посредническо птиченце може да ни намери някакъв ключ. Вероятно ще знаем, когато утре получиш писмото му.

Веждите на лорд Годълминг се сключиха, той стана и се разтъпка из стаята. След малко спря и каза, като ни изгледа един след друг:

— Куинси разсъждава благоразумно. Нещата с взломяването стават сериозни. Веднъж се измъкнахме, но сега имаме изключителна работа на дневен ред… освен ако не открием панерчето за ключове на графа.

Понеже нищо не можеше да бъде направено преди сутринта и тъй като щеше да бъде най-малкото препоръчително да изчакаме, докато лорд Годълминг получи вести от хората на Мичъл, решихме да не предприемаме някакви активни действия преди закуска. Доста време останахме да пушим, обсъждайки въпроса от различни гледни точки и варианти за действие. Използвах възможността да запиша в дневника всичко до този момент. Много ми се спи и ще си лягам…

Само още ред. Мина спи дълбоко, диша спокойно. Сбърчила е чело, сякаш мисли дори в съня си. Все още е прекалено бледа, но не изглежда толкова изтощена, колкото сутринта. Надявам се, че утрешният ден ще излекува всичко това. У дома в Ексетър тя пак ще бъде на себе си. Но ех, как ми се спи!

Дневникът на д-р Сюърд

7 октомври. Отново се озадачих от Ренфийлд. Настроенията му се менят толкова бързо, че ми е трудно да ги следя, и понеже те винаги значат нещо повече от собственото му здраве, представляват изключително интересно изследване. Тази сутрин отидох да го видя, след като отблъсна Ван Хелзинг. Поведението му беше като на човек, владеещ съдбата. Всъщност той владееше съдбата посвоему. Изобщо не се интересуваше от нищо, случващо се на самата земя, витаеше в облаците и наблюдаваше всички слабости и нужди на нас, простосмъртните. Реших да се възползвам от случая, като науча нещо, и го попитах:

— Какво става с мухите напоследък?

Той ми се усмихна доста високомерно — такава усмивка, каквато би се появила върху лицето на Малволио[403], — когато ми отвърна:

— Мухата, мой любезни сър, има една забележителна черта — крилата й символизират безплътната енергия на психическите способности. Древните са направили добре, когато са изобразили душата като пеперуда!

Реших, че искам да доведа аналогията му до крайната й логика, затова побързах да кажа:

— О, значи сега сте след нечия душа, така ли?

Безумието осуети разсъжденията му и по лицето му се изписа объркване. Той поклати глава с непоколебимост, която бях виждал много рядко у него, и каза:

— О, не, о, не! Не искам никакви души. Животът е всичко, което желая — тук лицето му засия. — В момента съм напълно безразличен към това. Животът е наред. Имам всичко, от което се нуждая. Ако искате да изследвате зоофагия, трябва да си намерите нов пациент, докторе!

Това малко ме поозадачи, затова го подмамих:

— След като владеете живота, предполагам вие сте някакъв бог?

Той се усмихна с неизказано незлобливо превъзходство.

— О, не! Далеч съм от това да преписвам на себе си качествата на Божеството. Дори не съм заинтересован от Неговите дела, особено духовните. Ако мога да изложа интелектуалната си позиция, аз съм, що се отнася до чисто светските неща, до известна степен в положението, което духовно е заемал Енох[404]!

Това за мен беше неразрешима загадка. В момента не можех да си спомня положението на Енох, затова трябваше му задам един прост въпрос, макар да чувствах, че с това падам в очите на безумеца:

— А защо Енох?

— Защото той ходи по Бога[405].

Не можах да видя сходството, но не исках да го призная, затова се върнах назад към това, което той беше отрекъл:

— Значи не се интересувате от живота и не искате души. Защо не?

Поставих въпроса си набързо и някак строго с цел да го смутя. Опитът успя, понеже за миг той несъзнателно се върна обратно към някогашното си раболепно поведение, поклони се ниско пред мен и ласкателно отвърна:

— Не искам никакви души наистина, наистина! Не искам. Не бих могъл да ги ползвам, ако ги имах. Те няма как да ми послужат за каквото и да било. Как бих могъл да ги изям или… — Той внезапно прекъсна и предишният ехиден поглед се изписа на лицето му, както вятърът се понася по повърхността на водата. — И докторе, колкото до живота, какво е той все пак? Когато си получил каквото желаеш, и знаеш, че никога няма да търпиш лишение, това е всичко. Имам приятели — добри приятели — като вас, д-р Сюърд — това беше изречено с дяволит поглед на неизразимо лукавство. — Знам, че никога няма да ми липсват средства за живот!

Мисля, че през помрачението на лудостта си той видя някаква враждебност в мен, понеже веднага се върна към последното убежище за такива като него — упоритото мълчание. След малко осъзнах, че за момента е безсмислено да му говоря. Той беше намусен и затова си тръгнах.

По-късно през деня изпрати да ме повикат. Обикновено не бих отишъл без особена причина, но в момента съм толкова заинтригуван от него, че с готовност направих това усилие. Освен това се радвам, че имам нещо, с което да си запълня времето. Харкър е навън и следва дирите, а същото правят лорд Годълминг и Куинси. Ван Хелзинг е в кабинета ми и обмисля задълбочено записките, подготвени от Харкърови. Изглежда счита, че чрез точни познания за всички подробности ще се натъкне на някакво доказателство. Той не желае да бъде обезпокояван безпричинно, докато работи. Щях да го взема с мен, за да види пациента, но ми хрумна, че след като последно беше отблъснат, едва ли ще има желание да дойде отново. Имаше и друга причина: Ренфийлд може би нямаше да говори свободно пред трето лице, колкото ако бях сам с него.

Заварих го седнал на табуретката по средата на стаята в поза, типична за него, когато обмисля нещо енергично. Когато влязох, той веднага каза, все едно въпросът беше на езика му:

— Какво смятате за душите?

Тогава беше очевидно, че предположението ми е било вярно. Несъзнателните мисли се развиват дори при лудите. Реших да изкарам нещата наяве.

— Какво смятате вие за тях? — попитах.

В първия момент той не отвърна, а се огледа наоколо и нагоре-надолу, като че очакваше да открие някакво вдъхновение за своя отговор.

— Не искам никакви души! — каза той в немощно оправдание.

Въпросът сякаш човъркаше ума му и затова реших да се възползвам — „бъди жесток, но от обич само“[406]. Затова казах:

— Допада ви животът и искате него?

— О, да! Но всичко е наред, няма нужда да се безпокоите за това!

— Но — попитах аз — как ще вземем живота, без да вземем и душата?

Това изглежда го обърка, затова добавих:

— Добре ще си прекарате някой път, когато изхвърчите оттук с душите на хиляди мухи, паяци, птици и котки, жужащи, цвърчащи и мяукащи навсякъде около вас. Взел сте животите им, известно ви е и трябва да се справите с техните души!

Сякаш нещо провокира въображението му, понеже той постави пръсти в ушите си и стисна очи точно както едно малко момче би направило, когато лицето му е сапунисано. В това имаше нещо прочувствено и трогателно, което ме научи на друго, защото пред мен все едно седеше дете — само дете, макар чертите му да бяха повехнали, а наболата му брада да сивееше. Бе очевидно, че той изживяваше някакво психическо смущение в развитие и знаейки как в предишните си състояния тълкуваше привидно непознатото за себе си, реших, че ще вляза в ума му без значение как и ще продължа нататък. Първата стъпка беше да възстановя доверието му, затова го попитах, като говорех доста силно, за да ме чуе със запушените си уши:

— Желаете ли малко захар, за да привлечете мухите си отново наоколо?

Той сякаш се събуди на мига, поклати глава и отвърна през смях:

— Не особено! Все пак мухите са си жалки твари! — след малко добави: — Но също толкова не искам душите им да жужат около мен.

— А паяците? — продължих.

— Да вървят по дяволите! Каква е ползата от тях? Нямат какво да изядеш или… — той внезапно прекъсна, сякаш си спомни за някакъв забранен за обсъждане въпрос.

„Така, така! — помислих си. — Това е вторият път, когато ненадейно спира на думата «изпия». Какво означава това?“

Ренфийлд изглеждаше сигурен, че е допуснал грешка, понеже побърза, за да отклони вниманието ми:

— Подобни неща изобщо не ме вълнуват. „Плъхове, мишки и подобни дребни гадини[407]“, както Шекспир казва, могат да се нарекат „фураж за пилета от хамбара“[408]. Преодолял съм всички тези нелепости. Можете да поискате от някой да яде молекули с чифт китайски клечки, колкото и да ме заинтересувате от по-нисшите хищници, когато зная какво ме очаква.

— Разбирам — казах аз. — Искате нещо голямо, в което можете да впиете зъби? Как бихте закусили със слон?

— Що за безсмислени глупости говорите!

Той съвсем се разгорещи, затова реших да го притисна повече.

— Чудя се — казах замислено аз — как ли изглежда душата на слон!

Постигнах ефекта, който целях, защото той веднага престана с високомерието и се превърна отново в дете.

— Не искам душата на слон, нито нечия друга! — каза той.

За няколко мига остана унил. Изведнъж скочи на крака с искрящи очи и всички белези на прекомерно умствено вълнение.

— Вървете по дяволите вие и душите ви! — изкрещя той. — Защо ме тровите с тях? Не са ли ми достатъчни болката, притесненията и тревогите и без да мисля за души?

Понеже изглеждаше много враждебен, реших, че щеше да изпадне в нов хомициден пристъп, затова надух свирката си. Веднага обаче щом направих това, той се успокои и каза с извинение:

— Простете ми, докторе. Самозабравих се. Няма да се нуждаете от помощ. Така съм притеснен със собствените си мисли, че лесно избухвам. Само ако знаехте проблема, пред който ще се изправя и чието решение търся, щяхте да бъдете снизходителен, да ме съжалите и извините. Умолявам ви, не ме слагайте в усмирителна риза. Искам да мисля, а не мога да го правя свободно, когато тялото ми е в затвор. Сигурен съм, че ще разберете!

Очевидно се владееше, затова когато санитарите дойдоха, им казах, че не е важно, и те се оттеглиха. Ренфийлд наблюдаваше как си тръгват и когато вратата се затвори, той каза с голяма самоувереност и ласкателство:

— Д-р Сюърд, вие бяхме много снизходителен към мен. Бъдете уверен, че съм ви много, много признателен!

Реших, че е добре да го оставя в това настроение, и затова си тръгнах. Определено има над какво да се размишлява при това негово състояние. Една част от думите му изглежда съставят онова, което американските интервюиращи наричат „история“, стига някой да ги подреди в правилен ред. Ето ги:

Не би споменал „пия.“

Страхува се от мисълта да бъде обременен с „душата“ на каквото и да било.

Не се страхува, че нещо от „живота“ ще му липсва в бъдеще.

Презира всички по-нисши форми на живот, макар че се бои да не бъде преследван от душите им.

Логически всичко това сочи в една посока! Той е сигурен, че ще придобие някакъв по-висш живот. Той се страхува от последствията — бремето на душата. Значи се е насочил към човешки живот!

А увереността?

Мили Боже! Графът е бил при него и някакъв нов ужасяващ кроеж се задава!

 

 

По-късно. След обиколката си отидох при Ван Хелзинг и му споделих подозренията си. Той съвсем се угрижи и след като за известно време размишлява по въпроса, ме помоли да го заведа при Ренфийлд. Направих го. Щом се приближихме до вратата, чухме безумецът да си пее весело, както правеше някога във времена, които сега изглеждат толкова далечни. Когато влязохме, видяхме с изумление, че той беше разпръснал захарта си както преди, а мухите, есенно сънливи, жужаха из стаята. Опитахме се да го накараме да говори по темата от предишния ни разговор, но той не искаше и да слуша. Продължи да пее, все едно не бяхме там. Беше взел парче хартия и го сгъваше в един бележник. Трябваше да си тръгнем също толкова незабелязани, колкото и когато влязохме.

Неговият случай е наистина необикновен. Довечера трябва да го наблюдаваме.

Писмо, „Мичъл, синове и Кенди“ до лорд Годълминг

1 октомври.

Милорд,

Ние винаги сме удовлетворявали Вашите искания с радост. Молим Ви във връзка с желанието на Ваша Светлост, изразено от г-н Харкър от Ваше име, да приемете следната информация, отнасяща се за покупко-продажбата на №347, „Пикадили“. Първоначалните продавачи са изпълняващите завещанието на покойния г-н Арчибалд Уинтър-Съфнелд. Купувачът е чуждестранен благородник — граф де Вил[409], който сам осъществи сделката, като плати цената в книжни[410], „без да е в сметките“[411], ако Ваша Светлост позволи да използваме толкова прост език. Освен това не знаем нищо друго за него.

Милорд,

ние сме покорните слуги на Ваша Светлост

„МИЧЪЛ, СИНОВЕ & КЕНДИ“

Дневникът на д-р Сюърд

2 октомври. Снощи поставих човек в коридора, като му казах да води точни бележки за всеки звук, който дочуе от стаята на Ренфийлд, и му дадох нареждания, че ако се случи нещо странно, трябва да ме извика. След вечеря, когато всички се събрахме около печката в кабинета — г-жа Харкър си беше легнала, обсъдихме направеното и откритията за деня. Единствено Харкър имаше някакъв напредък и много се надяваме, че следата му ще се окаже значима.

Преди да си легна, обиколих до стаята на пациента и погледнах през наблюдателния процеп. Той спеше дълбоко, а гърдите му се вдигаха и спускаха равномерно.

Тази сутрин човекът на смяна ми докладва, че малко след полунощ бил неспокоен и повтарял молитвите си доста силно. Попитах го дали това е всичко и той отвърна, че не чул нищо друго. Имаше нещо толкова подозрително в поведението му, че попитах направо дали е заспал. Той отрече това, но призна, че е „дремнал“ за малко. Жалко е, че не можеш да се довериш на хората, ако не ги следиш.

Днес Харкър е навън по следата си, а Куинси и Арт ще се погрижат за коне. Годълминг смята, че ще бъде добре да имаме винаги коне в готовност, защото, когато се сдобием с информацията, която търсим, няма да има време за губене. Трябва да стерилизираме всичката пръст, внесена тук между изгрев и залез. Така ще хванем графа, когато е най-слаб и без убежище, където да се укрие. Ван Хелзинг тръгна за Британския музей и търси някакви надеждни източници за древна медицина. Старите лекари са взимали предвид онова, което техните последователи не приемат, а професорът иска да намери нещо за вещици и дяволски церове, които по-късно могат да са ни от полза.

Понякога си мисля, че всички сме умопомрачени и при светъл момент ще се събудим в усмирителни ризи.

 

 

По-късно. Отново се срещнахме. Изглежда най-накрая сме по следата и утрешната ни работа може да е началото на края. Чудя се дали спокойствието на Ренфийлд има нещо общо с това. Настроенията му дотолкова следват действията на графа, че усещането за наближаващата гибел на чудовището може по недоловим начин да е стигнала до него. Ако само можехме да открием някакъв намек какво му е минало през главата между спора ми с него днес и подновяването на лова за мухи, това може да ни насочи към ценна следа. От известно време той е привидно спокоен… но дали? Този див крясък изглежда долетя от неговата стая…

Санитарят се появи внезапно в стаята ми и каза, че някакъв инцидент е сполетял Ренфийлд. Чул викове и когато отишъл при него, го заварил да лежи по лице на пода, покрит целия с кръв. Трябва веднага да тръгвам…

Бележки

[390] „Чиксанд“ — улица в Лондон до кв. Уайт Чапъл, в която живеят предимно хора от бедните слоеве.

[391] Майл Енд Ню Таун — бивш квартал на Лондон, който днес е част от кв. Майл Енд.

[392] Бърмъндзи — квартал на Лондон.

[393] „(…) северния бряг (…) южния бряг (…)“ — Лондон е разделен от р. Темза надве.

[394] Сити — абсолютният център на Лондон. Отделен квартал, където се намира финансовото и административно средище на града.

[395] Поплър — енория в Лондон, източно от Бърмъндзи.

[396] Хладилно помещение — преди да се появят хладилниците, храната е била складирана в специални хладилни складове, построени по метода на термоса.

[397] „Пикадили Съркъс“ — кръгово кръстовище на едноименната улица.

[398] „Джуниър Конститюшънъл“ — клуб за джентълмени в Лондон на ул. „Пикадили“, № 101, закрит през 1904 г.

[399] Улички с конюшни — в тогавашен Лондон зад къщите в дадена отсечка е имало малки улички, предназначени за частните конюшни на собствениците.

[400] „Саквил“ — малка уличка, която пресича „Пикадили“.

[401] „Еърейтед Бред Къмпани“ — британска фирма, която по това време предлагала на пазара здравословен хляб и разполага с верига магазини за чай. Ликвидирана през 1955 г.

[402] Coup (фр.) — удар.

[403] Малволио — герой от Шекспировата комедия „Дванадесета нощ“. Прочутите му усмивки се появяват в началото на действие 3, сцена 4.

[404] Енох — библейски персонаж, баща на споменатия по-горе Матусал (Битие 5:21).

[405] „Защото той ходи по Бога.“ — в Библията се казва, че Енох не умрял, а бил възнесен от Господ на небето (Битие 5:22,24): „И ходи Енох по Бога, и изчезна, понеже Бог го взе.“ (Битие 5:24.

[406] „бъди жесток, но от обич само.“ — цитат от „Хамлет“ на Шекспир (д. 3, с. 4) — пр. мой.

[407] „плъхове, мишки и подобни дребни гадини“ — цитат от „Крал Лир“ на Шекспир. Репликата изрича Едгар, който се прави на луд. Тя продължава със „се храни Том седем години“ (сравни с пр. на В. Петров, където погрешно пише „пет“, за да се запази ритъма на български език) Интересно е, че подобно на последните 3 споменати в този ден Шекспирови пиеси отново имаме д. 3, с. 4. Сборът на двете цифри прави седем. Цитирането на всички тях става именно тук — на седмото споменаване на 1 октомври в романа. Мисля, че Стокър отново ни е оставил код, който насочва към последната цитирана тук Шекспирова пиеса и по-точно фразата „Князът на мрака е джентълмен“ която отново е изречена от Едгар и съставя ред 142 от д.3, с.4 на трагедията (1+4+2=7). Стокър е познавал из основи тайнописа, използван от посланици и тайни агенти, още от невръстна възраст. Започнал е заниманията си, преди да навърши седем години, благодарение на книгата Mercury: or the Secret and Swift Messenger от Bishop Wilkins (Beiford, B. „Bram Stoker. A biography of the author of Dracula“, Weidenfeld and Nicolson, L., p. 15).

[408] „фураж за пилета от хамбара“ — т.е. нещо маловажно.

[409] Граф Де Вил — събрани, тези имена образуват Девил (Deville), т.е. „дявол“, каквото значение има и името Дракула.

[410] Книжни — т.е. в банкноти.

[411] „без да е в сметките“ — т.е. чрез посредник.