Джим Бъчър
Смъртоносна опасност (9)

Глава 9

Сънувах.

Кошмарът ми се струваше толкова познат, почти успокояващ, макар да бяха минали години, откакто го бях преживял наяве. Той започна в една пещера със стени от прозрачни кристали, които сияеха под слабата светлина на танцуващите под казана пламъци. Китките ми бяха стегнати здраво в сребърни окови и бях толкова замаян, че едва успявах да запазя равновесие. Погледнах наляво и надясно и видях как кръвта ми се стичаше по впитите като тръни в плътта ми окови и капеше в две глинени купи, разположени под тях.

До мен се приближи кръстницата ми, бледа и ослепително красива в светлината на огъня; косата й обгръщаше тялото й като копринен облак. Красотата на жената от народа на Ший не се поддаваше на описание, очите й омагьосваха, устните й бяха по-изкушаващи и от най-сочния плод. Тя започна да целува голите ми гърди и цялото ми тяло потрепери от ледено удоволствие.

— Скоро — прошепна тя между целувките. — Само още няколко безлунни нощи, сладък мой, и ще укрепнеш достатъчно.

Тя продължи да ме целува и зрението ми започна да се замъглява. Ледено удоволствие, магията на феите се процеждаше през устните й като сладък наркотик, копнежът по който беше способен да ме накара да забравя болката от оковите и загубата на кръв. Почти. Опитах се отчаяно да си поема дъх и поседнах към огъня, съсредоточих се върху него в опит да се отдалеча от мрака.

Сънят се промени. Сънувах клада. Някой, когото бях обичал като баща, стоеше в центъра й и пищеше от болка. Това бяха грозни, ужасяващи писъци, без капчица гордост, достойнство или каквито и да било остатъци от човешки облик в тях. В съня, също както и в реалността, се насилих да гледам как плътта почернява и се свлича от горящите кости, как мускулите се гърчат в мъчителни спазми, докато аз стоях край кладата и образно казано, наливах масло в огъня.

— Джъстин — прошепнах аз.

Накрая вече не можех да гледам. Затворих очи и наведох глава, заслушан в грохота на собственото ми сърце, пулсиращ в ушите ми. Туптеше. Сърцето ми туптеше.

Събудих се и примигнах. Входната врата се тресеше под нечии тежки удари. Сюзан се събуди едновременно с мен и седна, придържайки към гърдите си одеялото, под което се бяхме свили. Навън беше още тъмно. Най-дългата свещ все още не беше изгоряла, но в камината отново имаше само тлеещи въглени.

Цялото тяло ме болеше — всичките ми изморени стави и мускули настояваха за почивка след дългия и тежък ден. Чукането продължаваше, затова се изправих и отидох до шкафчето в кухнята. Бях изгубил трийсет и осемкалибровия си пистолет преди година, в битката с банда обезумели ликантропи, и го бях заменил с един триста петдесет и седми калибър. Сигурно в онзи ден съм се чувствал по-неуверен от обичайното.

Имах чувството, че пистолетът тежи към двеста фунта. Уверих се, че е зареден, и се обърнах с лице към вратата. Сюзан отметна косата си от лицето, примигна при вида на пистолета и отстъпи назад, встрани от посоката ми на стрелба. Умно момиче.

— Няма да постигнете кой знае какво с тия удари по вратата — извиках аз. Все още не бях насочил пистолета си към нея. Никога не насочвайте пистолет към каквото и да било, освен ако не сте абсолютно сигурни, че го искате мъртво. — Заменил съм оригиналната врата със стоманена, същото се отнася и за касата. Нали се сещате, заради демоните.

Ударите секнаха.

— Дрезден — извика Майкъл от другата страна. — Опитах се да се свържа с теб по телефона, но сигурно е бил изключен. Трябва да поговорим.

Намръщих се и прибрах пистолета обратно в шкафчето.

— Добре де, добре. Тихо, Майкъл. Знаеш ли кое време е?

— Време за работа — отвърна той. — Слънцето скоро ще изгрее.

— Ненормалник — промърморих аз.

Сюзан огледа пръснатите по пода из цялата стая дрехи, одеяла и възглавнички.

— Може би трябва да почакам в твоята стая — каза тя.

— Да, добре. — Отворих кухненския скрин и извадих дебелия си халат, с който обикновено работя в лабораторията, и бързо го навлякох. — Увий се с някое одеяло, чу ли? Не искам да се разболееш.

Тя ми се усмихна сънено и се изправи грациозно, показвайки дългите си крака с доста интересен тен, след което хлътна в малката ми спалня и затвори вратата зад себе си. Прекосих стаята и отворих на Майкъл.

Той стоеше на прага, облечен със сини дънки, блузка с якичка и обшито с кожа дънково яке. През рамо беше преметнал големия си спортен сак, от който успях да доловя тихата сила на Аморакус. Погледът ми се отмести от сака към лицето му и попитах:

— Проблеми?

— Може би. Изпращал ли си снощи някого при отец Фортхил?

Разтърках очи, опитвайки се да прогоня сънливостта си. Кафе. Нуждаех се от кафе. Или кола. Каквото и да е, стига в него да имаше кофеин.

— Да. Едно момиче, на име Лидия. Тревожеше се, че я преследва някакъв призрак.

— Той ми се обади тази сутрин. Нещо цяла нощ се опитвало да влезе в църквата.

Погледнах го и примигнах.

— Какво? Успяло ли е да влезе?

Той поклати глава.

— Нямаше време за обяснения. Можеш ли да дойдеш с мен, за да поогледаме?

Кимнах и отстъпих от вратата.

— Само ми дай няколко минутки.

Тръгнах към хладилната чанта и измъкнах от нея кутийка кока-кола. Пръстите ми бяха възвърнали достатъчно от гъвкавостта си, за да успея да я отворя, макар все още да се чувствах схванат. Стомахът ми напомни, че от доста време съм го пренебрегвал, и след като, така или иначе, бях там, извадих и една чиния със студено мезе.

Изпих на големи глътки колата и си направих голям сандвич. Когато минута по-късно вдигнах глава, видях, че Майкъл оглежда хаоса, царящ в дневната ми. Той побутна с крак една от обувките на Сюзан и ме погледна извинително.

— Съжалявам. Не знаех, че не си сам.

— Няма проблем.

Майкъл се усмихна леко и кимна.

— Така. Трябва ли да ти чета лекция за сексуалните отношения преди сключването на брак?

Промърморих нещо за ранни утрини, нечакани гости и досадници. Майкъл само поклати глава и се усмихна, докато аз нагъвах сандвича си.

— Каза ли й?

— Какво да й кажа?

Той повдигна многозначително веждите си.

Завъртях очи.

— Почти.

— Почти си й казал.

— Ами да. Разсеяха ме.

Майкъл подритна другата обувка на Сюзан с крак и деликатно се покашля.

— Разбирам.

Доядох си сандвича, изпих част от колата, прекосих стаята и влязох в спалнята си. Там беше адски студено; зърнах Сюзан, която се беше свила на топка под дебелите одеяла на леглото ми. Мистър лежеше до нея, опрял гръб в нейния, и ме наблюдаваше със сънен, самодоволен поглед.

— Продължавай да ми го натякваш, космата топка такава — изръмжах аз и бързо се облякох.

Чорапи, дънки, тениска, дебела бархетна риза. На врата ми беше окачен пентаграмът на мама, а малка сребърна гривна амулет, от която висяха няколко защитни висулки, обгръщаше лявата ми китка на мястото на талисмана, който бях дал на Лидия. На палеца на дясната си ръка сложих обикновена сребърна халка, от вътрешната страна, на която бяха изписани няколко руни. И двете бижута пареха кожата ми с енергията от съвсем пресните заклинания, които им бях направил.

Наведох се над леглото и целунах Сюзан по бузата. Тя промърмори нещо сънено и се сви още по-надълбоко под завивките. Замислих се дали, преди да изляза, да не се шмугна при нея, за да се убедя, че й е топло и се чувства удобно, но вместо това се измъкнах тихо от стаята и внимателно затворих вратата зад гърба си.

Двамата с Майкъл излязохме от апартамента, качихме се в колата му — един бял (естествено) пикап „Форд“ с гигантски гуми и мощност на двигателя, достатъчна да се премести планина — и се отправихме към „Света Богородица на ангелите“.

Църквата беше голяма. Имам предвид наистина голяма. Извисяваше се над Уикър Парк повече от осемдесет години и беше станала свидетел как районът израства от групичките евтини къщурки за имигранти, примесени с именията на разни богаташи, до днешната Малка Бохемия, натъпкана с юпита, художници и всякакви преуспели или стремящи се към успеха типове. Бяха ми казали, че църквата е построена по подобие на базиликата „Свети Петър“ в Рим — което означаваше, че е огромна, елегантна и може би идва малко в повече за това място. Бога ми, та тя заема терена на цял квартал.

Слънцето се показа тъкмо когато влизахме в паркинга. Почувствах плъзването на златистите лъчи по утринното небе и внезапното, почти неуловимо движение на силите, които си играят със света. От магическа гледна точка зората е нещо много важно. Това е времето, когато всичко започва отначало. Магията не е нещо толкова просто, че да може да се раздели на добро и лошо, светло или тъмно, но има доста голяма връзка между силите, които са характерни за нощта и използването на черната магия.

Паркирахме възможно най-близо до църквата и излязохме от колата. Майкъл тръгна пред мен, понесъл сака си в ръка. Аз го последвах, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на шлифера ми. Колкото повече се приближавах към сградата, толкова по-неуютно се чувствах — не заради някакви си странни псевдомистични причини. Просто никога не съм се чувствал удобно в църква. Навремето Църквата беше избила доста магьосници, защото вярваше, че те са встъпили в съюз със Сатаната. Струваше ми се странно да вляза вътре по работа. Здрасти, Господи, това съм аз, Хари. Моля те, не ме превръщай в стълб от сол.

— Хари — каза Майкъл, изтръгвайки ме от размишленията ми. — Погледни.

Той беше спрял до два очукани автомобила, паркирани отзад. Някой здраво се беше потрудил върху тях. Прозорците бяха отнесли доста удари, нечупливите им стъкла бяха покрити с пукнатини и вдлъбнатини. Капаците на двигателите също бяха хлътнали. Фаровете им се търкаляха по земята и всичките гуми бяха нарязани.

Заобиколих отзад и се намръщих. Стоповете също бяха паднали на земята. И двете антени бяха изтръгнати и не се виждаха никъде. Отстрани и на двете коли се виждаха дълги драскотини — в три равни успоредни линии.

— Какво ще кажеш? — попита ме Майкъл.

Погледнах го и свих рамене.

— Сигурно нещо се е вбесило, когато не е успяло да влезе в църквата.

Той изсумтя.

— Така ли смяташ? — Той нагласи сака си така, че дръжката на Аморакус да се подаде през леко разтворения цип. Има ли някаква вероятност все още да се намира някъде наоколо?

Поклатих глава.

— Едва ли. Настъпи ли денят, призраците обикновено се връщат в Небивалото.

— Обикновено?

— Обикновено. Почти без изключения.

Майкъл ме погледна и постави ръка върху дръжката на меча. Отправихме се към вратата за персонала. В сравнение с величествената фасада на църквата, задният вход беше доста по-скромен. Някой беше положил доста усилия, за да засади и поддържа поне половин дузина розови храсти от двете страни на двукрилата врата. Някой друг беше положил доста усилия, за да ги разкъса на парчета. Всяко растение беше изтръгнато с корените. Обсипаните с бодлички клонки бяха разпилени по двора в радиус няколко десетки метра от вратата.

Приклекнах край няколко паднали клонки и започнах да ги вдигам една след друга, оглеждайки ги под слабата утринна светлина.

— Какво търсиш? — попита Майкъл.

— Кръв по бодлите — отвърнах аз. — Розовите бодли могат да пробият малки дупчици в почти всичко, така че онзи, който ги е изтръгвал с такова настървение, сигурно се е одраскал.

— И намери ли?

— Не. Няма и никакви отпечатъци по земята.

Майкъл кимна.

— Значи, е призрак.

Погледнах го с присвити очи.

— Надявам се да не е.

Той леко наведе глава настрани и се намръщи.

Пуснах последното клонче на земята и разперих ръце.

— По принцип максималното, което може да постигне един призрак, е да премества физическите предмети на внезапни пориви. Да хвърля тенджери и тигани. Ако се постарае повече, може и да събори няколко книги едновременно. — Посочих с ръка към изтръгнатите растения, а след това и към потрошените автомобили. — На всичкото отгоре той е привързан към определено място, време или събитие. Призракът, ако става въпрос за такъв, е последвал Лидия до тук и се е разбесувал върху осветена земя, разкъсвайки предметите наоколо. Какво да ти кажа, леле! Това нещо е много по-силно от всеки от призраците, за които съм чувал.

Майкъл се навъси още повече.

— Какво искаш да кажеш, Хари?

— Казвам, че това може да не ни е по силите. Виж какво, Майкъл, знам доста неща за призраците и всякакви други страшилища. Но общо взето, не са ми по специалността.

Той ме погледна начумерено.

— Може би трябва да научим нещо повече.

Изправих се и отупах коленете си.

— Това вече е по моята специалност. Да поговорим с отец Фортхил.

Майкъл почука по вратата. Тя се отвори веднага. Отец Фортхил, мъж с прошарена коса, доста крехко телосложение и среден на ръст, се взря разтревожено в нас през очилата си с телени рамки. Обикновено очите му бяха сини като яйце на червеношийка, но днес бяха замъглени и обградени от тъмни кръгове.

— О — рече той. — О, Майкъл. Слава богу. — Свещеникът отвори вратата по-широко и Майкъл прекоси прага. Двамата се прегърнаха. Фортхил целуна Майкъл по двете бузи и отстъпи назад, за да погледне към мен. — И Хари Дрезден, професионален магьосник. Никога досега не са ме карали да освещавам цял двайсетлитров варел с вода, господин Дрезден.

Майкъл ме погледна, очевидно изненадан, че двамата със свещеника се познаваме. С леко раздразнение свих рамене и казах:

— Нали ми каза, че при нужда мога да разчитам на него.

— Наистина можете — рече отец Фортхил и сините му очи проблеснаха иззад стъклата на очилата. — Надявам се, че не сте имали оплаквания от светената вода?

— Никакви — отвърнах аз. — Таласъмите бяха доста изненадани.

— Хари — смъмри ме Майкъл, — пак криеш нещо от мен.

— За разлика от онова, което мисли Чарити, аз не бързам да ти се обадя всеки път, когато имам някакъв проблем.

Тупнах Майкъл по рамото, докато минавах край него, и подадох ръка на отец Фортхил, който я разтърси със сериозно изражение на лицето. За мен нямаше прегръдка и целувки по бузите.

Свещеникът ми се усмихна.

— С нетърпение очаквам деня, в който ще се посветите на Господ, господин Дрезден. Той има нужда от хора с вашата смелост.

Опитах се да се усмихна в отговор, но се боя, че усмивката ми излезе доста кисела.

— Вижте какво, отче, с удоволствие бих поговорил за това с вас някой ден, но сега сме дошли тук по друг въпрос.

— Така е — отвърна Фортхил. Ентусиазмът в погледа му угасна и той стана абсолютно сериозен. Обърна се и тръгна по чистия коридор с тъмни дървени греди на тавана и изображения на светци по стените. Стараехме се да не изоставаме от него. — Младата жена пристигна тук вчера, малко преди залез-слънце.

— С нея всичко ли беше наред? — попитах аз.

Той ме погледна и повдигна вежди.

— Наред? Не бих казал. Тя показва всички признаци на психически тормоз. Силно изтощение от недохранване. Има лека треска и не се е къпала скоро. Изглежда така, сякаш се опитва да избяга от нещо.

Намръщих се.

— Да. Наистина не изглеждаше в добра форма.

Припомних си набързо разговора ми с Лидия и решението ми да й помогна.

Отец Фортхил поклати глава.

— Дадох й чисти дрехи и храна и тъкмо гласях за нея походното легло в задната стаичка, когато се случи това.

— Какво стана?

— Тя започна да трепери — отвърна Фортхил. — Подбели очи. Все още седеше пред масата с вечерята и разплиска супата си на пода. Помислих си, че е получила някакъв припадък, и се опитах да я сложа да легне на пода и да пъхна нещо в устата й, за да не си прехапе езика. — Той въздъхна и хвана ръцете си зад гърба. — Страхувам се, че не успях да помогна кой знае колко на бедното дете. След няколко секунди пристъпът премина, но тя не спираше да трепери и беше ужасно пребледняла.

— Сълзите на Касандра — казах аз.

— Или наркотично пристрастяване — допълни той. — При всички случаи се нуждаеше от помощ. Отведох я до леглото. Тя ме умоляваше да не я оставям сама, затова седнах до нея и започнах да й чета от Евангелието на свети Матей. Това като че ли я поуспокои, ала в очите й имаше… — Старият свещеник въздъхна. — Подобна непоколебимост се появява, когато са сигурни, че са обречени. Такова отчаяние в толкова млад човек.

— Кога започна нападението? — попитах аз.

— Десетина минути по-късно — отвърна свещеникът. — Започна с най-ужасния вой на вятър, който съм чувал. Господ ме запази, но бях сигурен, че прозорците ще се изтръгнат от рамките си. След това отвън се разнесоха звуците. — Той преглътна. — Ужасни звуци. Нещо крачеше напред-назад. С тежки стъпки. След това то започна да вика името й. — Свещеникът обгърна тялото си с ръце и потрепери. — Изправих се и се обърнах към съществото, попитах го за името му, но то само ми се изсмя. Започнах да го заклинам с думите от Светото писание и то напълно обезумя. Чувахме го как троши разни неща отвън. Не се срамувам да призная, че това беше може би най-ужасяващото преживяване в целия ми живот.

Момичето се опита да си тръгне. Да излезе навън при него. Каза, че не иска да пострадам, че то, така или иначе, ще я намери. Аз, разбира се, й забраних и отказах да я пусна. Съществото не спираше да вършее навън, а аз продължих да й чета на глас Светото писание. То чакаше отвън. Усещах го, но не виждах нищо през прозорците. Цареше пълен мрак. Ала от време на време го чувах как вършее.

След няколко часа като че ли утихна. Девойката заспа. Аз тръгнах да обикалям коридорите, за да се убедя, че вратите и прозорците все още са затворени, и когато се върнах обратно, тя беше изчезнала.

— Изчезнала? — попитах аз. — В смисъл, че си беше тръгнала? Или просто беше изчезнала?

Фортхил ми се усмихна неуверено.

— Задната врата беше отключена, макар че тя я беше затворила след себе си. — Възрастният мъж поклати глава. — Естествено, веднага се обадих на Майкъл.

— Трябва да намерим това момиче — казах аз.

Фортхил поклати глава със сериозно изражение на лицето.

— Господин Дрезден, убеден съм, че снощи единствено силата на Всевишния успя да ни опази сред тези стени.

— Няма да споря с вас, отче.

— Само ако можехте да почувствате гнева на това същество, неговата… ярост. Господин Дрезден, не ми се иска да го срещам извън църквата, без да се обърна за помощ към Господ.

Посочих с палец към Майкъл.

— Аз се обърнах за помощ към Господ. Нима един Рицар на Кръста не е достатъчен? Винаги мога да включа бат-сигнала^[1] и да призова и другите двама.

Фортхил се усмихна.

— Нямах предвид това и вие го разбирате много добре. Впрочем както желаете. Сами вземате решенията си. — Той се обърна към нас двамата с Майкъл и каза: — Надявам се, господа, че мога да разчитам на вашата дискретност по този въпрос? В полицейския протокол сигурно ще бъде записано само, че неизвестни лица са участвали във вандалски акт.

Изсумтях.

— Една малка невинна лъжа, така ли, отче?

Почувствах се зле в мига, в който произнесох думите, но какво толкова. Бях се изморил от воденето на учтиви разговори всеки път, когато се появя тук.

— Злото черпи сила от страха, господин Дрезден — отвърна Фортхил. — В нашата Църква има специални подразделения, които се занимават точно с този проблем. — Той положи за миг ръка върху рамото на Майкъл. — Но разгласяването на случилото се, дори сред братята, няма да постигне нищо, освен да изплаши много хора и така само ще помогне на врага да твори още злини.

Кимнах на свещеника.

— Харесва ми отношението ви, отче. Разсъждавате почти като магьосник.

Той повдигна изненадано вежди, но миг след това се засмя тихо и изморено.

— Пазете се и двамата и нека Бог да е с вас.

Той ни прекръсти и аз почувствах лекия полъх на енергия, какъвто понякога усещах и около Майкъл. Вяра. Майкъл и Фортхил размениха няколко думи за семейството му, докато аз се размотавах наоколо. Фортхил прие да кръсти бебето, след като Чарити го роди. Двамата отново се прегърнаха; Фортхил разтърси ръката ми делово и приятелски, след което си тръгнахме.

Когато излязохме навън и се насочихме към пикапа, Майкъл не сваляше погледа си от мен.

— Е? — попита той. — Какво ще правим сега?

Намръщих се и пъхнах ръце в джобовете си. Слънцето се беше издигнало достатъчно високо и озаряваше синьото небе, по което се носеха бели облачета.

— Познавам един човек, който е в доста близки отношения с местните призраци. Онзи екстрасенс от Стария град.

Майкъл се намръщи и се изплю на земята.

— Некромантът?

Изсумтях.

— Не е некромант. Едва успява да призове по някой призрак и да поговори с него. През повечето време се налага да се преструва.

Освен това, ако беше истински некромант. Белият съвет вече щеше да го е открил и обезглавил. Не се и съмнявах, че човекът, за когото си мислех, вече е бил посещаван от поне един Пазител и е бил предупреден за последствията от твърде силния интерес към тъмните изкуства.

— Защо изобщо ще говорим с него, щом е толкова бездарен?

— Сигурно има по-близки отношения със света на духовете от който и да е друг в този град. С изключение на мен, разбира се. Освен това ще изпратя и Боб, за да видим каква информация ще успее да събере. Трябва да открием колкото се може повече източници на информация.

Майкъл ме погледна намръщено.

— Общуването с духове не ми допада, Хари. Ако отец Фортхил или някой от останалите знаеха за този твой приятел…

— Боб не ми е приятел — възразих аз.

— Но изпълнява тази функция, нали?

Изсумтях.

— Приятелите помагат безплатно. На мен ми се налага да плащам на Боб.

— Да му плащаш ли? — попита той с подозрение в гласа. — Как му плащаш?

— Най-често с любовни романи. Понякога се хваля със…

Майкъл ме погледна обидено.

— Хари, изобщо не искам да знам. Не можеш ли да направиш някое заклинание тук, вместо да се налага да разчиташ на тези нечестиви същества?

Въздъхнах и поклатих глава.

— Съжалявам, Майкъл. Ако беше някой демон, щеше да е оставил отпечатъци или дори някаква физическа следа, която да мога да проследя. Но сега съм почти убеден, че става дума за дух. Само че дяволски силен.

— Хари — рече Майкъл с твърд глас.

— Извинявай, забравих. Духовете рядко се вселяват в обвивка, в магическо тяло. Те са просто чиста енергия. Не оставят никакви физически следи след себе си — или поне не такива, които могат да съществуват повече от един час. Ако той се намира тук, бих могъл да ти разкажа хиляди неща за него и сигурно щях да мога да му приложа заклинание. Но тъй като го няма…

Майкъл въздъхна.

— Много добре. Ще съобщя на познатите ми да се оглеждат за момичето. Лидия ли каза, че й е името?

— Да. — Описах я на Майкъл. — Освен това носи амулет на китката си. Онзи същият, който носех аз през последните две нощи.

— Ще я защити ли? — попита Майкъл.

Свих рамене.

— От нещо, което е толкова злобно, колкото изглежда тази твар… честно казано, не знам. Трябва да разберем кой е бил този призрак като жив и да го премахнем.

— Което отново няма да ни подскаже кой или какво разбунва призраците в града.

Майкъл отключи пикапа и двамата се качихме в него.

— Точно това ми харесва у теб, Майкъл. Винаги мислиш позитивно.

Той ми се ухили.

— Вяра, Хари. Господ винаги се грижи нещата, рано или късно, да си дойдат по местата.

Той подкара пикапа, а аз се облегнах назад и затворих очи. Първо щяхме да посетим екстрасенса. После щях да изпратя Боб навън, за да научи малко повече за най-опасния призрак, с който ми се беше налагало да си имам работа през последните години. А след това трябваше да продължим да търсим кой стои зад призрачните проявления и да го бием учтиво по главата, докато не се откаже. Нищо работа. Да бе.

Изстенах, настаних се по-удобно в седалката и ми се прииска да не бях измъквал натъртеното ми, болящо ме тяло от леглото.