Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Досиетата на Дрезден (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grave Peril, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Джим Бъчър

Заглавие: Смъртоносна опасност

Преводач: Васил Велчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Дедракс“

Излязла от печат: 07 юли 2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Росен Дуков

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-283-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1090

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Има си причини да не обичам да шофирам бързо. Една от тях е, че синята костенурка, моят безвкусно оцветен фолксваген, с който се разкарвам насам-натам, започва да дрънчи и стене опасно, ако случайно вдигна над сто километра в час. Друга причина е, че не се разбирам особено добре с техниката. Всичко, което е произведено след Втората световна война, като че ли проявява склонността внезапно да излиза от строя, когато се приближа до него. Така че по принцип гледам да шофирам много внимателно и благоразумно.

Тази вечер беше изключение от правилото.

Когато свихме зад ъгъла, гумите на костенурката изсвистяха в знак на протест, очевидно възмутени от знака, забраняващ завоя наляво. Старата кола изръмжа дръзко, сякаш усещаше какво е заложено на карта, и продължи смело да пърпори, стене и дрънчи нататък по улицата.

— Не може ли малко по-бързо? — обади се провлечено Майкъл.

Не че се оплакваше. Това беше просто въпрос, изречен със спокоен тон.

— Само ако се появи вятър, който да ни бута отзад, или започнем да се спускаме по някой хълм — отвърнах аз. — Колко остава до болницата?

Едрият мъж сви рамене и поклати глава. Той имаше от онзи тип силно прошарена коса, тъмна със сребристи нишки, която някои късметлии носеха в гените си, макар брадата му все още да имаше плътен тъмнокестеняв, почти черен цвят. Загрубялото му лице беше набраздено от бръчки — както от тревоги, така и от смях. Широките му жилести длани почиваха върху коленете му, които опираха в таблото.

— Не съм сигурен — каза ми той. — Три километра?

Погледнах с присвити очи през предното стъкло на костенурката към избледняващата светлина.

— Слънцето почти залезе. Дано не закъснеем.

— Правим каквото ни е по силите — увери ме Майкъл. — Ако Господ го пожелае, ще стигнем навреме. Ти сигурен ли си в твоя… — той сви отвратено устни — … източник?

— Боб може и да е досаден, но никога не греши — отвърнах аз, докато натисках спирачките и заобикалях боклукчийския камион. — Щом е казал, че призракът ще бъде там, значи, така ще стане.

— Господ да ни е на помощ — каза Майкъл и се прекръсти. Усетих как около него се раздвижи могъща, ведра енергия — силата на вярата. — Хари, иска ми се да поговоря за нещо с теб.

— Само не ме моли отново да отслужвам литургия — отвърнах аз с известно притеснение. — Знаеш, че ще ти откажа.

Един червен таурус ми отряза пътя и се наложи да свия встрани, в платното за насрещното движение, преди да изляза отново пред него. Две от колелата на костенурката се отлепиха от земята.

— Идиот! — изкрещях му аз през прозореца.

— Това не означава, че не мога да те помоля — каза той. — Но не. Просто исках да знам кога ще се ожениш за госпожица Родригес.

— По дяволите, Майкъл — намръщих се аз. — През последните две седмици двамата с теб обикаляме целия град и се изправяме срещу всяко привидение и дух, които внезапно покажат грозните си муцуни. Все още не знаем каква е причината призрачният свят да се разбушува така.

— Знам, Хари, но…

— В момента — прекъснах го аз — преследваме из окръг Кук една гадна дърта лелка, която може да ни види сметката, ако не внимаваме. И ти точно сега реши да ме разпитваш за любовния ми живот.

Майкъл ме погледна намръщено.

— Спиш с нея, нали? — попита той.

— Не толкова често, колкото ми се иска — изръмжах аз и преминах в насрещното платно, за да изпреваря един пътнически автобус.

Рицарят въздъхна.

— Обичаш ли я? — попита той.

— Майкъл — казах аз, — имай милост. Кой те научи да разпитваш така?

— Обичаш ли я? — повтори настоятелно той.

— Опитвам се да шофирам!

— Хари — каза Майкъл с усмивка, — обичаш ли момичето, или не? Това изобщо не е труден въпрос.

— Каза експертът — изръмжах аз.

Подминах една патрулка с около трийсет километра в час над позволеното и видях как полицаят, който седеше зад волана, примигна и разплиска кафето си, когато ме зърна да преминавам покрай него. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях как синият буркан на покрива на колата му започна да присветва.

— Проклятие, само това ни трябваше. Ченгетата да се втурнат по петите ни.

— Не се притеснявай за тях — увери ме Майкъл. — Просто отговори на въпроса ми.

Стрелнах го с поглед. Той беше обърнал към мен широкото си, честно лице с волева брадичка и ме гледаше с проблясващите си сиви очи. Косата му бе подстригана ниско, в стила на морските пехотинци, но си позволяваше къса воинска брада, която редовно подрязваше.

— Така мисля — отвърнах след секунда аз. — Да.

— Тогава защо не го кажеш?

— Какво да кажа? — започнах да шикалкавя аз.

— Хари. — Майкъл се намръщи и се хвана за дръжката на вратата, когато колата подскочи при преминаването си през едно хлътнало място на улицата. — Не се дръж детински. Щом обичаш жената, кажи го.

— Защо? — попитах настоятелно аз.

— Все още не си й го казвал, нали?

Аз го изгледах кръвнишки.

— И какво, като не съм? Тя го знае. Какъв е проблемът?

— Хари Дрезден — каза той, — от всички хора по света точно ти би трябвало да познаваш добре силата на думите.

— Виж какво, тя знае — рекох аз, прехвърляйки крака си върху спирачката, а след това отново върху педала на газта. — Изпратих й картичка.

— Картичка? — попита Майкъл.

— За Свети Валентин.

Той въздъхна.

— Искам да те чуя как го казваш.

— Какво?

— Кажи думите — настоя той. — Ако обичаш тази жена, защо не й го кажеш?

— Не мога ей така да казвам такива неща на хората, Майкъл. Небеса и звезди, това е… Просто не мога, ясно ли е?

— Не я обичаш — заяви Майкъл. — Разбирам.

— Знаеш ли, това не е…

— Кажи го, Хари.

— Щом това ще те накара да ме оставиш на мира — отвърнах аз и натиснах докрай педала за газта на костенурката. Някъде в далечината зад мен се виждаше полицейската кола. — Добре. — Стрелнах Майкъл с намръщения си свиреп магьоснически поглед и изръмжах: — Обичам я. Така става ли?

Майкъл засия.

— Виждаш ли? Това е единственото нещо, което застава между вас. Ти не си от хората, които обичат да говорят за чувствата си, Хари. Или от тези, които са твърде вглъбени в себе си. Понякога просто трябва да погледнеш в огледалото и да се замислиш върху онова, което виждаш там.

— Не харесвам огледалата — измърморих аз.

— Въпреки това трябва да осъзнаеш, че наистина обичаш тази жена. Мислех си, че след Илейн ще се затвориш в себе си и никога…

Този път се ядосах не на шега.

— Аз не говоря за Илейн, Майкъл. Ако не ти отърва, разкарай се от колата ми и ме остави да свърша сам работата.

Майкъл ме погледна намръщено, по-скоро заради начина ми на изразяване, отколкото заради нещо друго.

— Става дума за Сюзан, Хари. Ако я обичаш, трябва да се ожениш за нея.

— Аз съм магьосник. Нямам време да се женя.

— Аз съм рицар — отвърна ми той. — И имам време. И си заслужава. Твърде дълго си сам. Започва да ти личи.

Отново го погледнах намръщено.

— Какво трябва да означава това?

— Напрегнат си. Сприхав. И все повече се изолираш. Трябва повече да общуваш с хората, Хари. Иначе лесно ще тръгнеш надолу по тъмната пътека.

— Майкъл — сопнах му се аз, — нямам нужда от лекции. Няма нужда да ми държиш отново речта за покръстването. Не е нужно да ме поучаваш „да се откажа от силите на злото, докато не са ме погълнали“. Отново. От теб искам само да ме подкрепиш, докато се разправям с онази твар.

Пред нас изникна болницата „Кук Каунти“ и аз направих забранен обратен завой, за да докарам синята костенурка пред входа на „Спешна помощ“.

Майкъл разкопча предпазния си колан още преди колата да спре напълно и се пресегна към задната седалка, за да вземе черната ножница, в която беше прибран огромният му меч, дълъг цял метър и половина. Слезе от колата и го закопча на кръста си. После бръкна отново в купето и извади белия плащ с пришития на гърдите от лявата страна червен кръст, и със заучено движение го преметна през раменете си. Закопча го на гърлото с друг кръст, този път сребърен. Наметалото изобщо не подхождаше на бархетната му занаятчийска риза, сините дънки и работническите боти с метални бомбета.

— Не може ли да оставиш поне наметалото в колата? — оплаках се аз.

Отворих вратата, протегнах навън дългите си крака и се измъкнах от шофьорското място. След това взех от задната седалка собственото ми оборудване — новите ми магьоснически жезъл и стреляща пръчка, съвсем наскоро издялани и все още неизсъхнали по краищата.

Майкъл ме погледна с нескрито огорчение.

Наметалото е неразделна част от работата ми, Хари, също като меча. Освен това не изглежда по-абсурдно от дрехата, която си облякъл.

Погледнах към черния си кожен шлифер, онзи с късата пелерина, която падаше върху раменете ми, и дългите поли, които се диплеха по възможно най-помпозния и задоволителен начин около краката ми. Собствените ми черни дънки и тъмната каубойска риза бяха напълно в тон и доста по-стилни от облеклото на Майкъл.

— Че какво й има?

— Все едно е взета от снимачната площадка на „Елдорадо“ — каза той. — Готов ли си?

Изпепелих го отново с поглед — на който той с усмивка обърна другата си буза — и двамата се запътихме към вратата. Чувах полицейските сирени, които се приближаваха и сигурно вече се намираха на една или две преки от нас.

— Този път сме на косъм.

— В такъв случай по-добре да побързаме. — Майкъл отметна плаща си назад от дясната ръка и отпусна длан върху дръжката на големия меч. После наведе глава, прекръсти се и промърмори: — Отче милостиви, води ни и съхрани ни в борбата със силите на мрака.

Около него отново се напласти облакът енергия, който вибрираше като музика, чуваща се през дебела стена.

Поклатих глава и извадих от джоба на шлифера кожена кесия, която се побираше в шепата ми. За миг се зачудих как да се справя едновременно с жезъла, гърмящата пръчка и кесията, и накрая жезълът се озова в лявата ми ръка, както беше редно, пръчката в дясната, а кесията се поклащаше, стисната между зъбите ми.

— Слънцето залезе — отроних аз. — Да влизаме.

И ние двамата, магьосник и рицар, влетяхме тичешком през входа на спешното отделение на болницата „Кук Каунти“. Появата ни привлече немалко погледи — пешовете на шлифера ми се кълбяха като черен облак зад гърба ми, а бялото наметало на Майкъл се ветрееше като крилете на ангела отмъстител, чието име носеше. Преминахме като вихър през фоайето и се спряхме на първия ъгъл, където се пресичаха студените, стерилно чисти, оживени коридори.

Хванах за ръката първия санитар, който ми се изпречи на пътя. Той примигна и ме зяпна глупаво, оглеждайки ме от глава до пети — от каубойските ботуши до тъмната ми коса. После хвърли нервен поглед към жезъла и пръчката и преглътна с усилие при вида на сребърния талисман във формата на пентаграм, който се поклащаше на гърдите ми. След това обърна поглед към Майкъл — висок и широкоплещест. С ведро изражение на лицето, въпреки белия плащ и меча на бедрото му. Мъжът отстъпи нервно назад.

— М-мога ли да ви помогна?

Приковах го на мястото му с най-свирепата си и мрачна усмивка и процедих през стисналите кесията зъби:

— Здрасти. Можете ли да ни кажете къде се намира детското отделение?