Джим Бъчър
Смъртоносна опасност (37)

Глава 37

Яростта ме връхлетя преди страха и безпокойството; ярост толкова ярка и заслепяваща, че чак не можех да повярвам, че е моя. Може и да не беше. В края на краищата ти си това, което ядеш — дори ако си магьосник.

— Откажи се, Кайл — изграчих аз. — Имаш само един шанс да останеш жив — ако си тръгнеш още сега.

Кайл се засмя, показвайки дългите си резци.

— Край с блъфовете, магьоснико — рече меко той. — Стига вече илюзии. Хвани го, сестричке.

Кели се хвърли към мен, но аз я очаквах. Вдигнах ръката си и изръмжах:

— Ventas servitas!

Докато беше още във въздуха, чудовищен порив на вятъра се блъсна в нея с тежестта на торба с пясък, отхвърли я в другия край на стаята и я блъсна в стената.

Кайл изкрещя гневно, отдръпна ръцете си от гърлото ми и замахна с юмрук към лицето ми. Успях да избегна първия удар, навеждайки главата си настрани, и чух как кокалчетата на пръстите му се врязват в каменната стена. Движението наруши равновесието ми и аз залитнах, а той отново се хвърли върху мен, целейки се в гърлото ми. Оставаше ми само да гледам как ръцете му се приближават към мен.

И тогава между нас застана Сюзан. Не бях забелязал кога се е приближила, но видях как прихвана юмрука му с двете си ръце. Тя се извъртя със замах, нададе яростен писък и запрати Кайл към другия край на стаята. Той се стовари върху сестра си и двамата отново се блъснаха в стената. Чух нечленоразделния животински крясък на Кели. Черното, покрито със слуз прилепоподобно нещо, което се криеше под красивата й обвивка, си проправи път навън, разкъсвайки на парчета кожата, и се втренчи в Кайл. Той започна да се бори с нея и изкрещя нещо, което премина в зверски писък, когато той също се освободи от човешката си маска. Двамата с ожесточение започнаха да се нападат един друг с нокти и зъби.

Изръмжах и протегнах ръцете си към тях, завъртайки китките си в съвсем непознат за мен жест. Думите като че ли сами излязоха от устата ми.

— Satharak, na-kadum!

Гневната алена енергия, която бях откраднал от Кравос, потече по дясната ми ръка и се изля навън под формата на червена светкавица. Тя се стрелна към побеснелите вампири и започна да кръжи около тях и да ги обгръща, като ставаше все по-гореща и по-ярка, докато накрая те не избухнаха в пламъци.

Докато умираха, пищяха; звукът напомняше стърженето при разкъсване на метал и едновременно с това виковете на ужасени деца. Горещата вълна достигна и до нас и едва не подпали косъмчетата на гърдите и краката ми. По пода запълзя гъст, мазен и зловонен дим.

Гледах ги как горят, макар да не виждах нищо под яркия огнен пашкул. Част от мен искаше да затанцувам от злобна радост, да протегна ръцете си нагоре и да изрева тържествуващо, да се присмивам на враговете си, докато умират, и да се заровя в праха им, когато изстине.

Останалата, по-голямата част се отврати. Гледах заклинанието, което бях изковал, и не можех да повярвам, че е излязло от мен — независимо от това, че бях използвал силата и може би дори част от първичното познание на Кравос, което бях погълнал заедно с призрака му, магията си беше съвсем моя. Аз ги бях убил бързо и ефективно, без почти никакви усилия, точно както когато някой настъпи мравка.

Те са вампири, настояваше част от мен. Заслужаваха си го. Те са чудовища.

Погледнах към Сюзан, която стоеше задъхана встрани; бялата й риза беше зацапана с кръв. Тя гледаше огъня с широко отворени очи, които бяха изцяло черни. Видях как потрепери и ги затвори. Когато отново ги отвори, те вече бяха нормални и пълни със сълзи.

Писъците от вътрешността на пашкула на моето заклинание бавно утихваха. След това не остана нищо, освен пропуквания. Клокочене. Звукът от врящ костен мозък, избликващ от костта.

Обърнах се към вратата и казах:

— Да вървим.

Сюзан и Джъстин ме последваха.

Поведох ги през мазето. То беше просторно, недовършено и влажно. Стаята до пералното помещение имаше голям отводнителен отвор. Там имаше и трупове. Младежите от маскарада. Други, облечени в дрипави и износени дрехи. Подът беше влажен и към канала все още се оттичаше струйка вода.

Вечерята беше приключила.

— Мразя ги — казах аз. Гласът ми отекна в стаята. — Мразя ги, Сюзан.

Тя не отвърна нищо.

— Няма да им позволя да продължават така. Досега се опитвах да не заставам на пътя им. Но вече не мога. Не и след всичко, което видях.

— Не можеш да се бориш с тях — прошепна Джъстин. — Те са твърде силни. И са много.

Вдигнах ръка и Джъстин замълча. Леко наведох глава и благодарение на магическите си сетива долових леко потропване. Отидох до другия край на стаята, заобикаляйки труповете, и се озовах до една ниша в стената.

В нея бяха монтирани шперплатови рафтове и на един от тях лежаха защитната ми гривна, стрелящата пръчка и черепът на Боб, който все още се намираше в мрежичката си. Когато се приближих към него, огънчетата в очните му ябълки пламнаха.

— Хари — каза Боб. — Звезди и небеса, ти си добре! — Той се поколеба за миг и продължи: — И изглеждаш зловещо. Макар и облечен в боксерки на малки жълти патенца.

Погледнах надолу и положих огромни усилия да си представя вампир, носещ боксерки на жълти патенца. Или дори магьосник.

— Боб — казах аз.

Боб подсвирна.

— Леле. Аурата ти е различна. Прилича много на…

— Млъквай, Боб — казах тихо аз.

Той замълча.

Сложих си гривната и взех стрелящата пръчка. Огледах се наоколо, намерих жезъла си, оставен в ъгъла, и взех и него.

— Боб, какво правят всички тези неща тук долу? — попитах аз.

— О, това ли — отвърна гой. — Ами Бианка, незнайно защо, реши, че ако някой се заиграе с жезъла ти, той може да се взриви.

— Я виж ти.

Гласът ми прозвуча иронично-шеговито, макар изобщо да не ми беше забавно.

— И през ум не ми минава откъде може да й е хрумнало.

— Удвоявам ти заплатата. — Взех черепа на Боб и го подадох на Джъстин. — Носи го. Внимавай да не го изпуснеш.

Боб подсвирна.

— Здрасти, сладурано. Много ми харесва пелеринката ти. Нещо против да хвърля едно око на подгъва й?

Минавайки покрай Джъстин, пернах силно черепа, което ми спечели едно ядосано „Ей!“ от Боб.

— Стига се занася. Все още се намираме в къщата на Бианка и трябва да намерим начин да се измъкнем. — Намръщих се, погледнах към Джъстин и после бързо се огледах. — Къде е Сюзан?

Джъстин примигна.

— Тя беше точно там, зад…

Обърна се и също започна да се оглежда.

Водата капеше.

Цареше тишина.

Джъстин започна да трепери като лист.

— Тук — прошепна тя. — Те са тук. Само че ние не можем да ги видим.

— Какво е това „ние“, малката — промърмори Боб. Черепът се завърта в мрежичката си. — Не виждам никакви воали, Хари.

Огледах се внимателно наляво и надясно, стиснал здраво стрелящата пръчка.

— Видя ли я да си тръгва? Или някой да я хваща?

Боб се изкашля.

— Ами, честно казано, аз гледах Джъстин и нейната сочна малка…

— Разбрах те, Боб.

— Съжалявам.

Поклатих раздразнено глава.

— Промъкнали са се тук сигурно под прикритието на някой воал. Грабнали са Сюзан и са се махнали. Защо не са останали тук, по дяволите? Защо не са ми забили нож в гърба? Защо не са отвели и Джъстин?

— Добри въпроси — рече Боб.

— Ще ти кажа защо. Защото не са били тук. Не могат толкова лесно да отмъкнат Сюзан. Не и в този момент.

— Защо не? — заинтересува се Боб.

— Довери ми се. Тя няма да им се остави просто така. Не могат да го направят, без да вдигнат шум, а ние ще го забележим.

— Да предположим, че си прав — рече Боб, — но защо й е тогава просто да си тръгне?

Джъстин отново ме погледна и облиза устните си.

— Бианка може да я накара. Виждала съм я да го прави. Тя накара Сюзан сама да влезе в пералното помещение.

Изпъшках.

— Очевидно Бианка доста е залягала над книгите, Боб.

— Вампир магьосник — каза Боб. — Черна магия. Може да се окаже много трудно.

— И аз не съм лесен. Джъстин, стой зад мен. Дръж си очите отворени.

— Да, сър — отвърна тихо тя.

Минах покрай нея и се запътих към стълбите. Част от енергията, която ме изпълваше, се беше изпарила. Усещах по-осезаемо болката и умората. Правех всичко възможно, за да не им обръщам внимание. Кратък пристъп на паника затъкна гърлото ми и се опита да ме накара да закрещя. И на него му обърнах гръб. Просто отидох до най-долното стъпало и погледнах нагоре.

На края на стълбите се виждаше елегантна дървена врата, която беше широко отворена. През нея нахлуваха лек бриз и мирис на нощен въздух. Късно през нощта с леки намеци за приближаващото се утро. Погледнах към Джъстин и тя леко се отдръпна от мен.

— Остани тук долу — казах й аз. — Боб, наоколо ще започнат да летят разни неща. Помогни й, доколкото можеш.

— Добре, Хари — отвърна Боб. — Знаеш, че тази врата е била отворена за теб. Те ще те чакат да се качиш горе.

— Да — казах аз. — По-силен няма да стана, така че най-добре да действам още сега.

— Можеш да изчакаш до утрото. Тогава те ще…

— Ще си проправят път със сила до долу, за да се скрият от слънчевата светлина — прекъснах го аз. — И пак ще има битка. — Погледнах към Джъстин и казах: — Ако успея, ще те измъкна оттук.

Тя ме стрелна с поглед и отново наведе глава.

— Благодаря ви, господин Дрезден. Че се опитвате.

— За нищо, малката. — Раздвижих китката си, усещайки хладното сребро на гривната. Стиснах здраво жезъла си. Плъзнах стрелящата пръчка между пръстите си, опипвайки изрязаните в дървото руни — формулите на енергията, огъня, силата.

Стъпих с единия си крак на стълбището. Босата ми пета прошумоля съвсем леко, но дъската изскърца под тежестта ми. Изпънах рамене и стъпих на второто стъпало, после на следващото. Изпълнен с непоколебимост, навярно. Със страх, определено. Кипящ от сила и изпълнен с гняв, който беше готов да изригне отново.

Опитах се да проясня мислите си, да се вкопча в гнева и да прогоня страха. Успях само донякъде, но продължих да се изкачвам.

През вратата се стигаше до голямата зала, а в дъното й стоеше Бианка. Тя беше облечена с бялата рокля, в която я бях видял преди; меката тъкан падаше на дипли, подчертавайки апетитните й извивки, и с артистично умение хвърляше сенки върху нея. До Бианка беше коленичила Сюзан с наведена глава и трепереше. Едната ръка на вампирката стискаше косата й.

Около Бианка в полукръг се бяха наредили дузина вампири: кльощави крайници, отпуснати черни тела и зъби, от които капеха лиги; кожени ципи между ръцете и телата им, които напомняха закърнели криле. Някои от вампирите се бяха изкатерили по стените и надничаха оттам като група черни паяци. Всичките, дори Сюзан, имаха огромни черни очи. И всичките се бяха вторачили в мен.

Пред Бианка бяха заели позиция половин дузина мъже, облечени в обикновени костюми, които имаха издутини на странни места. Те държаха оръжия в ръцете си. Големи оръжия. Някакви автомати, помислих си аз. Погледите им бяха странно замъглени, сякаш им беше позволено да виждат само части от онова, което ставаше в залата. Още по-добре.

Погледнах ги и се облегнах на жезъла ми. И се засмях. Смехът ми прозвуча хрипливо, отекна в голямата зала и накара вампирите да се размърдат притеснено.

Пълните устни на Бианка бавно се разтегнаха в усмивка.

— И какво ти се струва толкова забавно?

Усмихнах й се в отговор, но в усмивката ми нямаше и капка дружелюбност.

— Всичко. Сигурно смяташ човека с боксерки на жълти патенца, хванал две пръчки в ръцете си, за много опасен.

— Всъщност е така — отвърна Бианка. — На твое място щях да се чувствам поласкана.

— Нима? — попитах аз.

Бианка се усмихна още по-широко.

— О, да. Господа — каза тя на мъжете с автомати, — огън!