Джим Бъчър
Смъртоносна опасност (5)

Глава 5

Двамата с Майкъл се хвърлихме в дупката, която бях отворил в разделящата Небивалото от реалността преграда. Усещането беше като преминаването от сауна в офис с климатик, само че аз не почувствах промяната с кожата си. Усетих я с мислите и чувствата си и с онази примитивна част от мен, намираща се в основата на мозъка, която отговаряше за настръхването на кожата. Намирах се в един свят, който се различаваше от нашия.

Малката кожена кесийка с призрачен прах, която се намираше в джоба на шлифера ми, изведнъж стана толкова тежка, че изгубих равновесие и паднах на земята. Изругах. Силата на призрачния прах се състои в това, че той притежава свръхреалност, че е тежък и инертен и при контакт със свръхестествена материя я обездвижва. Дори прибран в кесийката, той оказа внезапен натиск върху Небивалото. Ако отворех торбичката тук, в света на духовете, на пода сигурно щеше да се отвори огромна дупка. Трябваше да внимавам. Пъшкайки от усилието, измъкнах кесийката от джоба си. Имах чувството, че тежи поне седемнайсет-осемнайсет килограма.

Майкъл ме погледна намръщено в ръцете.

— Знаеш ли, досега не ми е хрумвало да те питам, но от какво всъщност е направен тоя прах?

— От обеднен уран — отвърнах аз. — Поне това е основната съставка. Трябваше да добавя и доста други неща. Студено желязо, босилек, изпражнения на…

— Няма значение — прекъсна ме Майкъл. — Не искам да знам.

Той ми обърна гръб, стиснал здраво с две ръце грамадния си меч. Аз извадих жезъла и пръчката и застанах до него, оглеждайки земята.

Тази част от Небивалото приличаше на Чикаго в края на деветнайсети век — не, не точно. Това беше владението на един призрак. Съчетаваше различни спомени на Агата Хагълторн за Чикаго от последните дни преди смъртта й. На някои от уличните лампи бяха монтирани крушки на Едисън, а в други проблясваха газови пламъчета. Всичките хвърляха мъждива светлина, която не разкриваше кой знае каква част от околността. Сградите се издигаха под леко странни ъгли една до друга, без да им пречи, че липсваха цели части от тях. Всичко — улици, тротоари, сгради — беше направено от дърво.

— По дяволите! — промърморих аз. — Нищо чудно, че половината истинско Чикаго е изгоряло до основи. Това местенце е като кутийка с прахан.

В сенките шаваха плъхове, но иначе улицата беше празна и спокойна. Стените на процепа към нашия свят се гънеха и променяха формата си, а флуоресцентната светлина и стерилният болничен въздух струяха върху улиците на старо Чикаго. Поне на десетина места около нас въздухът пулсираше и блещукаше — това бяха жизнените сили на бебетата в детското отделение, които проникваха в Небивалото.

— Къде е тя? — попита Майкъл тихо. — Къде е призракът?

Завъртях се бавно на място, оглеждайки сенките, и поклатих глава.

— Не знам. Но ще е по-добре да я намерим колкото се може по-бързо. И ако може, да проучим добре този призрак.

— За да се опитаме да открием какво е нарушило покоя му — каза Майкъл.

— Точно така. Не знам за теб, но на мен ми омръзна всяка нощ да си играя на гоненица из града.

— А ти не успя ли да я огледаш?

— Нямах предвид точно такъв оглед — намръщих се аз. — Възможно е да й е направено някакво заклинание, някаква магия, която да ми подскаже какво става. Затова трябва да я проуча поне няколко минути, без да се излагам на смъртна опасност.

— Да, разбира се, стига тя да не ни убие преди това — съгласи се Майкъл. — Само че времето тече, а аз не я виждам наоколо. Какво да правим?

— Не ми се иска да го казвам — въздъхнах аз, — но мисля, че трябва…

Канех се да предложа да се разделим, но не можах да си довърша изречението. Дървените дъски, които покриваха пътя под краката ни, се взривиха, разпръсвайки смъртоносен облак от трески. Прикрих очите си с облечената си в кожен ръкав ръка, залитнах настрани и паднах на земята. Майкъл се строполи на другата страна.

— Моите малки ангелчета! Мои, мои, МОИ! — изви се глас, чиято сила ме блъсна в гърдите и накара пешовете на шлифера ми да се развеят като направени от марля.

Погледнах нагоре и видях призрака, който изглеждаше напълно реален и плътен, да протяга изпод улицата единствената си ръка към мен. Лицето на Агата беше слабо и костеливо, изкривено от гняв, а косата й се виеше около главата като безформена грива, отличавайки се рязко от идеално чистата й бяла риза. Едната й ръка липсваше от рамото и на това място дрехата й беше изцапана с тъмна течност.

Майкъл се изправи на крака с вик и замахна към нея с Аморакус. Едната му буза беше порязана и кървеше. Призракът го блъсна с единствената си останала ръка и Майкъл отлетя настрани с пъшкане и се затъркаля по дървената улица, сякаш беше най-обикновена кукла.

А след това, ръмжейки и пръскайки слюнки, призракът обърна обезумелия си поглед към мен.

Аз се изправих на крака и стиснах жезъла напряко пред гърдите ми — крехка преграда между мен и призрака на собствената му територия.

— Предполагам, Агата, че вече е твърде късно за умерени дискусии.

— Бебетата ми! — изпищя призракът. — Мои са! Мои! Мои!

— Да, и аз така си помислих.

Въздъхнах, събрах всичката си сила и започнах да я вливам в жезъла. Бледото дърво започна да сияе с оранжево-златиста светлина, която се разля пред мен във формата на полусфера.

Призракът изпищя отново и се хвърли срещу мен. Бързо разкрачих крака за по-голяма устойчивост и с цяло гърло изкрещях: Reflettum!^[1]. Духът се вряза в щита ми с цялата мощ на натъпкан със стероиди носорог. С този щит съм успявал да спра куршуми и далеч по-ужасни неща, но съм се намирал на собствен терен, в истинския свят. Тук, в Небивалото, призракът на Агата го претовари, щитът се взриви с гръмотевичен трясък и ме запрати отново на земята.

Забих обгорения ми жезъл в земята и пъшкайки, се изправих на крака. От изтръпналите ми пръсти течеше кръв, а кожата ми беше покрита с потъмнели отоци и напукани кръвоносни съдове.

Агата стоеше на няколко крачки от мен и трепереше от ярост — или, ако бях късметлия, от смущение. По фигурата й танцуваха огнени пламъчета от разбития ми щит и бавно гаснеха. Потърсих гърмящата ми пръчка, но пръстите ми бяха напълно безчувствени и веднага я изпуснах. Наведох се, олюлявайки се, за да я вдигна, и когато се изправих отново, пред очите ми плаваха червена мъгла и проблясващи точици.

Майкъл заобиколи зашеметения призрак и застана до мен. На лицето му беше изписана по-скоро загриженост, отколкото страх.

— Спокойно, Хари, спокойно. Мили боже, човече, добре ли си?

— Ще се оправя — изграчих аз. — Имам добри и лоши новини.

Рицарят отново вдигна меча си и зае отбранително положение.

— Винаги съм бил пристрастен към добрите новини.

— Мисля, че тя вече не се интересува от децата.

Лицето на Майкъл за миг се озари от усмивка.

— Това наистина е добра новина.

Избърсах стеклата се в очите ми пот. Ръката ми се оцвети в червено. Сигурно се бях порязал някъде по пътя.

— Лошата новина е, че след секунди ще бъде тук и ще ни разкъса на парчета.

— Не че искам да проявявам черногледство, но това не е единствената лоша новина — каза Майкъл. — Ослушай се.

Погледнах го и леко наклоних глава настрани. В среднощния въздух се носеше далечен, но бързо приближаващ се призрачен мелодичен вой.

— Мамка му — изпъшках аз. — Адските хрътки.

— Хари — рече строго Майкъл, — знаеш, че не ми харесва да ругаеш.

— Прав си, извинявай. Мамка му — изпъшках аз, — ония хрътки. Кръстницата ми е излязла на лов. Как успя да ни намери толкова бързо?

Майкъл ме погледна намръщено.

— Сигурно е била някъде наблизо. След колко време ще бъде тук?

— Скоро. Щитът ми вдигна много шум, когато се взриви. Тя го познава добре.

— Хари, ако искаш да се върнеш — каза Майкъл, — тръгвай още сега. Аз ще задържа призрака, докато не се промъкнеш през процепа.

Изкушението беше голямо. Малко са нещата, които ме плашат повече от Небивалото и кръстницата ми в комплект. Но бях ужасно ядосан. Мразя да ме засичат така. Освен това Майкъл ми беше приятел, а нямах навика да оставям приятелите ми да разчистват кашите ми след мен.

— Не — казах аз. — Просто трябва да побързаме.

Рицарят се ухили и тръгна напред точно когато призракът на Агата угаси и последните пламъчета от магическия ми щит, които го тормозеха. Майкъл се хвърли с Аморакус срещу призрака, но тя се движеше невероятно бързо и успяваше да избегне всеки удар с въртеливи движения и хищническа грациозност. Вдигнах стрелящата ми пръчка и се съсредоточих. Дочух отново лая на адските хрътки, който се беше приближил застрашително, както и звука от галопиращи копита, от който пулсът ми се ускори. Постепенно се изолирах от всичко заобикалящо ме, с изключение на призрака, Майкъл и силата, която вливах в стрелящата пръчка.

Агата сигурно усети натрупващата се енергия, защото се обърна и се изстреля към мен като куршум. Устата й се отвори за писък и аз видях неравните, заострени зъби и пламтящия бял огън в празните й очи.

— Fuego!^[2] — изкрещях и в този миг призракът се вряза в мен с пълна сила.

От върха на пръчката избликна бяла огнена струя и заля дървените фасади. Те пламнаха веднага, като залети с бензин. Хвърлих се на земята и се претърколих, докато Агата се приготви да захапе гърлото ми. Забих стрелящата пръчка в нейното и се приготвих да стрелям отново, но тя разтърси свирепо глава като куче, изтръгна я от ръцете ми и я метна настрани. Замахнах несръчно с жезъла, но без резултат. Призракът отново се хвърли към шията ми.

Пъхнах облечения ми в кожа лакът в устата й и изкрещях:

— Майкъл!

Призракът раздра шлифера ми с нокти и се вкопчи в ръката ми. Пуснах призрачния прах и започнах да я дера яростно със свободната ми ръка, опитвайки се да я отблъсна от себе си, но успях единствено да разкъсам роклята й. Тя ме стисна за гушата и аз останах без дъх. Загърчих се в опит да се измъкна, но ръмжащият призрак беше много по-силен и по-бърз от мен. Пред очите ми заплуваха звезди.

Майкъл изкрещя и замахна с Аморакус към призрака. Огромното острие се заби в гърба й с трясък на разцепено дърво и я накара да се извие назад, пищяща от болка. Ударът беше смъртоносен. Бялата светлина на острието докосна призрачната й плът и я подпали, плъзвайки се встрани от раната. Тя се извърна с яростен вой и движението й изтръгна меча от ръцете на Майкъл. Горящият призрак на Агата Хагълторн се приготви да се хвърли към гърлото му.

Аз се надигнах, сграбчих кесията с призрачен прах и пъшкайки от усилие, я метнах към тила й. Когато импровизираната палка я цапардоса, свръхтежката материя, която бях омагьосал, се стовари върху нея като ковашки чук върху порцелан. За миг призракът застина на място, раззинал хищно уста — след което бавно се свлече на земята.

Обърнах се към Майкъл, който стоеше и дишаше тежко, вперил поглед в мен.

— Хари — каза той. — Виждаш ли?

Притиснах длан към пулсиращото ми гърло и се огледах.

— Какво да видя? — попитах аз.

— Виж.

Той посочи с пръст димящото тяло на призрака.

Погледнах. Докато се борех с Агата, бях разкъсал старомодната й бяла блуза, а тя сигурно беше разпрала полата си, докато се измъкваше изпод дъските, душеше магьосници и вършеше всичко останало. Допълзях до трупа. Той гореше — не с ярки пламъци, а беше поглъщан постепенно от белия огън на Аморакус — точно както вестникарската хартия се сгърчва, когато е хвърлена в камината. Но огънят не можеше да скрие онова, за което говореше Майкъл.

Тел. Под разкъсаните дрехи на призрака се виждаше бодлива тел, обвиваща тялото му. Тя се впиваше жестоко в плътта и цялото тяло бе покрито с малки болезнени рани. Намръщих се и с колебливи движения започнах да махам горящата тъкан. Бодливата тел тръгваше от гърлото, обвиваше торса, минавайки под ръцете, и стигаше чак до глезена на единия му крак. Там тя просто изчезваше в плътта.

— Слънце и звезди — изпъшках аз. — Нищо чудно, че толкова се вбеси.

— Тази тел — каза Майкъл и приклекна до мен. — Тя е тормозела призрака?

Кимнах утвърдително.

— Така изглежда. Измъчвала го е.

— Защо не забелязахме това в болницата?

Поклатих глава.

— Каквото и да е това… Не съм убеден, че е можело да бъде видяно в истинския свят. Не мисля, че щяхме да го видим, ако не бяхме дошли тук.

— Бог ни се усмихна — каза Майкъл.

Огледах собствените си наранявания, после погледнах към синините, които бяха започнали да се появяват по ръката и гърлото на Майкъл.

— Да, щом казваш. Виж какво, Майкъл, подобни неща не се случват току-така. Някой е причинил това на призрака.

— От което следва — отвърна той, — че някой е имал причина да направи така, че призракът да погуби онези деца.

Лицето му помръкна.

— Трудно е да се каже дали това е била целта им, или не, но във всички случаи означава, че зад случилото се стои някой, а не е просто резултат от стечение на обстоятелствата. Някой умишлено го причинява на призраците в района.

Изправих се и отупах шлифера си. Трупът продължаваше да гори, както и заобикалящите ни сгради. Огънят беше обхванал всички вертикални повърхности и постепенно започваше да се прехвърля и върху улиците и тротоарите. Въздухът се изпълни с дим, докато спомените на призрака изгаряха заедно с останките му.

— Ох — оплаках се аз.

Обикновено се старая оплакванията ми да са кратки и ясни. Майкъл хвана дръжката на меча си и го извади от пламъците, поклащайки глава.

— Градът гори.

— Благодаря за информацията.

Той се усмихна.

— Пламъците могат ли да ни навредят?

— Да — отвърнах изразително аз. — Време е да си тръгваме. — Двамата заприпкахме заедно към процепа. На Майкъл му се наложи веднъж да ме избута с рамо от пътя на един срутваш се комин и трябваше да заобиколим купчина натрошени тухли и тлеещи греди. — Чакай — казах внезапно аз. — Чакай малко. Чуваш ли това?

Майкъл продължи да ме побутва нетърпеливо към процепа.

— За какво твориш? Нищо не чувам.

— Да. — Закашлях се. — Вече не се чува воят на хрътките.

От пушека се появи много висока и слаба жена с нечовешка красота. Червеникавата й буйна коса се спускаше на вълни чак до бедрата, подчертавайки безупречната й кожа, високите скули и чувствените кървавочервени устни. Лицето й беше неостаряващо, а златистите очи имаха вертикални цепки вместо зеници, като на котка. Диплещата се до земята рокля беше изцяло в тъмнозелено.

— Здравей, сине мой — измърка Лий.

Димът очевидно не й пречеше, а пожарът изобщо не я интересуваше. Около краката й се въртяха три огромни фигури, подобни на мастифи, които ни наблюдаваха с безизразните си черни очи. Намираха се точно между нас и процепа, който водеше към дома.

Преглътнах тежко и потиснах внезапно появилото се чувство на детинска паника, което започна да бълбука в корема ми, заплашвайки да изригне през гърлото. Пристъпих напред, заставайки между феята и Майкъл, и казах с хриплив глас:

— Здравей, кръстнице.