Джим Бъчър
Смъртоносна опасност (39)

Глава 39

Последната садистична шегичка от страна на висшата сила, която беше решила да превърне живота ми в ад, бе, че Центърът за изгаряния беше препълнен и се наложи да лежа в една стая с Чарити Карпентър. Ако не физически, тя се беше възстановила поне психически и ме подкара от мига, в който се събудих. Езикът на тази жена е по-остър от всеки меч. Дори от Аморакус. През повечето време се усмихвах. Майкъл щеше да се гордее с мен.

Научих, че бебето внезапно беше започнало да се подобрява в ранните часове на деня, когато къщата на Бианка беше изгоряла. Помислих си, че може би Кравос беше отхапал частичка от мъника и аз му я бях върнал. Майкъл реши, че Господ просто е решил сутринта, че в този ден ще върши добри дела. Няма значение. Важен е резултатът.

— Двамата решихме — каза Майкъл, протягайки силната си ръка към Чарити — да го наречем Хари.

Чарити ме погледна, но замълча.

— Хари? — попитах аз. — Хари Карпентър? Майкъл, какво ти е направило горкото дете?

Но всъщност се почувствах добре. И името си остана. Чарити излезе от болницата три дни преди мен. Майкъл и отец Фортхил останаха да ми правят компания до края на престоя ми. Никой от тях не каза нищо, но Майкъл носеше меча със себе си, а Фортхил винаги държеше подръка разпятието си. За всеки случай, ако се появи някой неприятен посетител.

Една нощ, когато не можах да заспя, споменах на Майкъл, че се притеснявам за последиците от работата ми — опасната разрушителна магия, която бях пръскал наляво и надясно. Притеснявах се, че ще ме преследва през остатъка от живота ми.

— Аз не съм философ, Хари — каза той. — Но поне мога да ти дам нещо, върху което да помислиш. Каквото повикало, такова се обадило. И понякога ти получаваш онова, което се е обадило. — Той замълча за миг, намръщи се леко и сви устни. — А понякога самият ти си онова, което се обажда. Разбра ли какво имам предвид?

Разбрах. И това ми помогна да заспя.

Майкъл ми разказа, че двамата с Томас са се измъкнали от сражението на моста само няколко минути след началото му. Но времето в Небивалото и Чикаго се разминава и те се върнали тук едва в два часа на следващия следобед.

— Томас ни изведе в един пазар за плът — каза Майкъл.

— Аз не съм магьосник — отбеляза Томас. — Мога да влизам и излизам от Небивалото само на места, които са близки на сърцето ми.

— Къща на греха! — рече Майкъл и сви устни.

— Клуб за джентълмени — възрази Томас. — Един от най-добрите в града.

Държах си устата затворена. Кой казваше, че никога няма да помъдрея?

Мърфи се събуди от заклинанието два дни по-късно. Налагаше ми се да се придвижвам с инвалидна количка, но въпреки това присъствах заедно с нея на погребението на Кравос. Тя ме изтика под ръмящия дъждец до гроба му. Имаше един представител на градските власти, който подписа няколко документа и си тръгна. След това останахме само ние и гробокопачите с техните лопати, които шепнеха на пръстта.

Мърфи наблюдаваше церемонията, без да обели нито дума. Очите й бяха хлътнали и избледнели, синьото почти преминаваше в сиво. Не я притисках, а тя не проговори, докато дупката не беше запълнена изцяло.

— Не можах да го спра — каза тя след това. — Опитах се.

— Но все пак го победихме. Затова ние сме тук, а той е там.

— Ти го победи — каза Мърфи. — От мен нямаше никаква полза.

— Той те удари изневиделица. Дори да беше магьосница, пак щеше да те пипне — както едва не спипа мен. — Потреперих, дори само споменът за ужасната болка караше стомаха ми да се свива. — Карин, не можеш да се обвиняваш за това.

— Знам — отвърна тя, — но изобщо не прозвуча убедено. После замълча за доста дълго време и аз най-накрая разбрах, че не говори, защото щях да усетя в гласа й сълзите, които иначе дъждът скриваше от мен. Но тя не наведе глава и не отмести поглед от гроба.

Намерих ръката й и я стиснах. В отговор тя стисна моята, безмълвно и силно. Двамата стояхме там, под дъжда, докато и последната буца пръст не беше хвърлена върху ковчега на Кравос.

Когато тръгнахме да се прибираме, Мърфи спря количката ми и погледна намръщено белия надгробен камък, който лежеше до едно заградено място.

„Той умря, постъпвайки правилно“ — прочете тя.

После ме погледна.

Свих рамене и се подсмихнах накриво.

— Все още не. Не и днес.

Майкъл и Фортхил се погрижиха за Лидия. Истинското й име беше Барбара Някоя си. Събраха й багажа и я изведоха от града. Очевидно Църквата има нещо, което наподобява Програмата за защита на свидетели, за да укрива хората от ръцете на свръхестествените злодеи. Фортхил ми разказа, че момичето избягало от църквата, защото се страхувало да заспи, и тръгнало да си търси някакви стимуланти. Вампирите я спипали веднага щом излязла, и тогава аз ги бях намерил в онази стара сграда. Лидия ми беше изпратила бележка, в която пишеше просто „Съжалявам. Благодаря за всичко“.

Когато излязох от болницата, Томас ми изпрати благодарствено писмо за това, че бях спасил Джъстин. Беше го написал на малка картичка, прикрепена към фльонгата на Джъстин, която всъщност беше и единственото й облекло. На вас оставям да се досетите къде беше прикрепена тази фльонга. Приех картичката, но не и момичето. Доста е гадничко да делиш момиче с един секс вампир. Джъстин е много мила и красива, когато не се намира на ръба на нервен срив — но не можех да я обвинявам за това. Доста хора са принудени да пият лекарства, за да поддържат стабилна нервната си система. Литий, секс вампири супермодели — на който каквото му върши работа.

И без това си имах достатъчно проблеми с жените.

Всеки ден, докато бях в болницата, Сюзан ми изпращаше цветя и ми звънеше. Но нашите разговори никога не продължаваха дълго и тя нито веднъж не дойде да ме види. След като ме изписаха, първата ми работа беше да отида у тях. Тя не живееше вече там. Опитах се да я намеря на работното й място, но така и не успях да я засека. В края на краищата се наложи да прибягна до магия. Използвах малко коса, която беше останала по четката й в апартамента ми, и я проследих до един плаж край езерото Мичиган, в един от последните топли дни на годината.

Намерих я да се пече на слънце, облечена в оскъден бял бански. Седнах до нея и веднага усетих как нещо се промени — появи се едно тихо напрежение, което не можех да пропусна, макар да не виждах очите й, скрити зад големите слънчеви очила.

— Слънцето помага — каза ми тя. — Понякога дори го губя изцяло.

— Опитах се да те намеря — казах аз. — Исках да поговорим.

— Знам — отвърна Сюзан. — Хари. При мен всичко се промени. На дневна светлина не е чак толкова лошо. Но нощем… — Тя потрепери. — Трябва да се заключвам вътре. Не мога да разчитам на себе си, когато съм с хора, Хари.

— Знам — казах аз. — Наясно ли си какво се случи?

— Говорих с Томас — отвърна тя. — И с Джъстин. Много са мили. Обясниха ми доста неща.

Намръщих се.

— Виж какво. Смятам да ти помогна. Ще намеря начин да те измъкна от това. Ще намерим лекарство. — Протегнах ръка и улових нейната. — О, по дяволите, Сюзан, хич не ме бива в това. — Бръкнах в джоба си и тромаво нанизах пръстена на пръста й. — Не искам да си далеч. Омъжи се за мен.

Тя се надигна и седна; впери поглед в ръката си, към мъничкия камък, който можех да си позволя. След това се наведе към мен и ме целуна разгорещено. Езиците ни се докоснаха. Моят изтръпна. Почувствах леко замайване и пулсиращото наслаждение, което бях изпитал и по-рано — наркотика, за който копнеех, без да го осъзнавам.

Сюзан бавно се отдръпна от мен; лицето й зад слънчевите очила оставаше непроницаемо.

— Не мога — каза тя. — Винаги съм те желала, Хари. Край теб не мога да се контролирам. Все още не мога да различавам видовете глад. — Тя пусна пръстена в шепата ми и се изправи, прибирайки кърпата и чантата си. — Не ме търси повече. Аз ще ти се обадя.

И си тръгна.

* * *

Помня как накрая се похвалих на Кравос, че още като малък съм се обучавал как да унищожавам кошмари. До известна степен това е истина. Ако нещо нахълта в главата ми, за да се бори с мен, мога да му дам да се разбере. Но сега ме мъчеха собствените ми кошмари. Които бяха част от мен. И те винаги са еднакви: капан, мрак, окръжаващи ме вампири и техният съскащ смях.

Събуждам се с крясъци и плач. Свитият в краката ми Мистър надига глава и мърмори недоволно. Но не си отива. Просто се наглася отново и започва да мърка като двигател на снегомобил. Действа ми успокояващо. И аз заспивам, но винаги с някаква светлина наблизо.

— Хари — каза ми Боб една нощ, — напоследък не работиш. Почти не излизаш от апартамента. Следващата седмица трябва да плащаш наема. А твоето изследване на вампирите изобщо не върви.

— Млъквай, Боб — отвърнах аз. — Не трябва да се получава мазило. Ако намерим начин да го направим течно, може би ще успеем да го включим…

— Хари — каза Боб.

Погледнах към черепа.

— Хари, Съветът ти прати известие днес.

Бавно се изправих.

— Вампирите. Съветът е във война. Доколкото разбрах, Париж и Берлин са потънали в хаос вече цяла седмица. Съветът свиква среща. Тук.

— Белият съвет се събира в Чикаго — рекох замислено аз.

— Да. Искат да разберат какво точно се е случило.

Свих рамене.

— Изпратих им доклада си. Постъпих, както е редно — отвърнах му. — Или поне доколкото успях. Не можех да им я оставя, Боб. Не можех.

Черепът въздъхна.

— Не знам дали това ще успее да ги убеди, Хари.

— Трябва — отвърнах аз.

На вратата ми се почука. Излязох от лабораторията. На прага стояха Мърфи и Майкъл, натоварени с продукти: супа, въглища и керосин за мен, тъй като времето беше започнало да захладнява. Бакалски стоки. Плодове. А Майкъл умишлено беше сложил на видно място една самобръсначка.

— Как я караш, Дрезден? — попита ме Мърфи, гледайки ме сериозно със сините си очи.

Погледът ми се спря върху нея, след което се премести върху Майкъл.

— Можеше и да е по-зле — казах аз. — Влизайте.

Приятели. С тях животът става по-лек.

Значи, вампирите бяха обявили война на мен и на всички останали местни магьосници. Разните магьосничета в града, които не притежаваха кой знае каква сила, вече не излизаха навън след залез-слънце. Вече не си поръчвам пица за къщи. Не и след като първият разносвач едва не ме разкъса на парчета с бомба.

Съветът адски ще ми се ядоса, но на това вече съм му свикнал.

Сюзан не се обажда. Не ме посещава. Но за рождения ми ден, на Хелоуин, получих картичка. На нея бяха написани само две думи.

Оставям на вас да се сетите кои бяха те.