Сам Милър
Тъмното място (39)

Тридесет и осма глава

„Човешкият ум обикновено отказва да се покаже, докато не бъде принуден от спешен случай“

Антъни Тролъп, „Ангелът на Аяла“

Карл бе сигурен, че бар „Рамблърс“ се намираше някъде в околността. Това, което не знаеше, бе кой го притежаваше; дали все още бе собственост на мъжа, с когото отчаяно искаше да се срещне. Вчерашното спречкване с Уилсън му бе вдъхнало нови сили. Вече не можеше да си позволи лукса да бездейства.

— Кого търсите, господине? — попита малкото момиченце, което едва ли имаше десет годинки. Лицето й бе осеяно с ръждиви лунички като небе, обсипано със звезди. Държеше раздърпано плюшено мече в лявата си ръка, със странни стъклени очи и липсващи уши. Приличаше на нещо сгазено от кола.

— Не знаеш ли, че не бива да говориш с непознати, момиченце? — попита Карл.

— Ами ти? Нали и ти говориш с непознат? — отвърна момиченцето. — Е? Така е, нали?

— Права си. Но съм малко по-стар от теб.

Няколко секунди момиченцето сякаш обмисляше този аргумент, но изведнъж тикна сгазеното си плюшено мече в лицето на Карл. Краставата му козина смърдеше на кучешка пикня и влага.

— Но не си толкова стар, колкото съм аз — рече мечето, без странните му устни, които приличаха на пръсти на крака, да помръднат.

— О, посредник, а? Знаеш повече номера от Ричард Никсън, малко момиченце — отвърна Карл, който започваше да се чувства като пълен идиот, говорейки си с плюшено мече по средата на улицата.

— Не съм Малко Момиченце. Казвам се Мечо — рече мечето и се завря още по-близо до лицето на Карл.

— Виждам… е, аз търся едно място, което ти няма как да знаеш, Мечо.

— Да не е „Брендас“? — попита Мечо.

— Моля?

— „Брендас“. Нали знаеш, онова място, където влизат всички странни мъже?

— Приюта за бездомни ли имаш предвид?

— Да не сте изкукал бе, господине? Странните мъже влизат там, за да правят секс. Нарича се публичен дом. Това място ли търсите?

Езикът на Карл почти падна от устата му.

— Не… не, но ще го имам предвид следващия път, когато се почувствам странен.

Карл понечи да й обърне гръб, но изведнъж реши, че може би малкото ангелче, което не беше съвсем ангелче, знае къде се намира „Рамблърс“.

— Чувала ли си за бар на име „Рамблърс“?

— Разбира се. Кой не е чувал за него? Всички знаят „Рамблърс“. Намира се на площад „Клифтън“.

— Площад „Клифтън“? А случайно да знаеш как мога да стигна до там?

— Разбира се.

Карл зачака, но момиченцето мълчеше като риба. Опита отново.

— Можеш ли да ми покажеш къде е площад „Клифтън“?

Мечо кимна.

— Ще ти струва.

— Нищо ново под слънцето — промърмори Карл, бръкна в джоба си и извади няколко монети. Пусна ги в протегнатата лапа.

— Това е площад „Клифтън“ — рече Мечо. — Това там е „Рамблърс“, до пекарната.

— До…

Карл погледна през улицата към сградата, която му сочеше момиченцето. „Рамблърс“ приличаше на стара църква, преустроена и превърната в нова стара църква.

— Нищо чудно, че не успях да го намеря.

— Не трябва да ходите там, господине — посъветва го малкото момиченце. — Там постоянно пребиват хора.

— Благодаря ти. Ще се опитам да запомня това.

Карл се приближи до вратата на бара и прескочи едно спящо куче с изскочили ребра, което клиентите използваха за изтривалка. Кучето се събуди и изръмжа, преди отново да задреме. Зачуди се дали животното не беше лоша поличба. Може би момиченцето беше право?

Отнякъде се пръкна кльощав тийнейджър, който застана на пътя му.

— Сори, татенце. Следобед е само за членове. Ела в неделя вечер. Тогава пенсионерите играят бинго и плетат пуловери.

— Това между касата и вратата е моят ботуш. Той или ще продължи напред, или нагоре в задника ти. Изборът е твой, синко.

Момчето се вгледа в очите на Карл, след което бързо сведе поглед и промърмори:

— Аз ще… ще кажа на управителя за теб.

— Знаех си.

Карл бе посрещнат от нежния глас на Бокскар Уили, който пееше „Циганка и скитник“ от джубокса до бара.

Първото нещо, което привлече погледа на Карл и накара сърцето му да затупти по-бързо, бе една табелка над бара, на която пишеше: „Не се бий с пълно шише. Ако счупиш телевизора, ще получиш доживотна забрана да пиеш тук. Не плащаме болнични сметки.“ Под официалната табела някой местен тарикат беше надраскал с маркер: „Не организираме погребения.“

Мястото бе обзаведено като декор от евтин каубойски сериал, с под, покрит с дървени стърготини, люлеещи се врати с формата на крила на прилеп и гнусни на вид ръждясали плювалници под всяка маса. Бокскар Уили заглъхна и бе заменен от измъчения глас на Патси Клайн и нейната „Разпадам се на парчета“.

Сякаш за да потвърди автентичността на атмосферата, преднамерена тишина посрещна Карл в мига, в който той тръгна към тезгяха, опитвайки се да изглежда непринудено. Самият Джон Уейн би се гордял с походката му. Но въпреки факта, че барът приличаше на преустроена църква, богомолците вътре не изглеждаха особено хрисими. Приличаха повече на тълпа от Дивия запад, готова да линчува всеки непознат, въпреки фалшивите джинси.

Карл паркира задника си на един стол в края на бара и махна на бармана.

— Когато имаш време, партньоре.

Барманът погледна Карл и се намръщи, след което отново се обърна към телевизора.

— Някакъв шанс да получа нещо за пиене? — настоя Карл.

Барманът не отговори, но някой зад него изръмжа:

— Казали са ти, че следобед е само за членове.

Карл се завъртя на стола си. Насреща му се хилеше грамаден мъж с гръден кош като бъчва и златен келтски кръст на ланец около дебелия му мускулест врат. Тялото му не хабеше пространството и мускулите му бяха натъпкани под кожата като занитени. На Карл мъжът му изглеждаше като кечист, който се готви да скочи върху противника си. Противник на име Карл.

— Искам да стана член — каза Карл.

— Няма места — отвърна господин Кечиста. — Защо си дошъл тук?

— Ти шерифът ли си?

— Шерифът е на ранчото — усмихна се господин Кечиста. — Аз съм неговият заместник.

— Какво трябва да направи човек, за да му донесат нещо за пиене тук?

— Каквото и да е то, няма да е лесно.

— Дори за човек, който иска да стане член?

Господин Кечиста се ухили още по-широко и попита:

— Какво искаш?

— За начало, бутилка „Харп“ няма да е зле. Охладена, ако е възможно. Дори ще те черпя една, защото показа такова разбиране към един странстващ гринго — рече Карл и му върна усмивката.

— Джо? Една студена бутилка „Харп“ за този каубой.

Джо пъхна месестата си ръка в един хладилен шкаф и извади бирата, след което я подаде на господин Кечиста, напълно пренебрегвайки протегнатата ръка на Карл.

Бутилката веднага изчезна в юмрука му, голям като печено прасенце.

— Ето — подкани го господин Кечиста и отвъртя капачката, сякаш бе главата на малко животно. — Да ти е сладко, а после дим да те няма.

— Трябва да те предупредя, че пия бавно.

— Но ми изглеждаш като човек, който схваща бързо. Пий също толкова бързо.

Карл удари една щедра глътка. Бирата беше освежаваща и накваси точно тази част на гърлото му, която имаше нужда.

— Страхотно — рече Карл и остави полуизпитата бира на тезгяха.

— Какво точно търсиш тук? — попита господин Кечиста.

— Търся един човек — отвърна Карл, извади визитка от джоба си и я подаде на господин Кечиста. — Брендън Бърнс.

Господин Кечиста отказа да вземе визитката.

— Прибери я обратно в джоба си. Това не е място, където можеш да търсиш когото и да било. Сега допий бирата и се мятай на коня. Времето ти изтече.

Карл остави картичката на тезгяха до полуизпитата бира.

— Това означава ли, че няма да ми помогнеш?

— Познай. Време е да си тръгваш — веднага.

— Ами това, което ми обеща? — каза Карл.

— Кое?

— Да ми духаш, разбира се.

Лицето на господин Кечиста изведнъж замръзна. Карл видя вени, дебели като връзки за обувки, пулсиращи под кожата.

— Как можеш да познаеш, че един умиращ човек всеки момент ще напусне този свят? — попита господин Кечиста с изражението на палач, който току-що е открил перфектния възел.

Карл се разтревожи.

— Имам ужасното подозрение, че знам накъде отива разговорът. Но нищо, кажи ми.

Точно тогава някой изгаси светлините в главата на Карл.

 

 

Карл изстена. Ребрата го боляха, ръцете му сякаш бяха начупени на парчета. Изплю кървава топка. Беше сигурен, че някои от зъбите му липсваха. Нещо в гърлото му пареше и имаше вкус на повръщано. Всеки път, когато се опитваше да помръдне, вцепеняваща болка сковаваше гръбнака му, а в главата му някой биеше камбана. Намираше се в някаква задна уличка, проснат по гръб и заклещен между преобърнати кофи за смет, като тяхното вонящо съдържание се бе изсипало отгоре му. Огромна вдлъбнатина в металния капак на една от кофите му подсказа с какво е бил удрян — както и, разбира се, с печеното прасенце на господин Кечиста.

— Стори ми се, че те чух да мърдаш. За първи път виждам някой да оживее след такъв пердах. Голяма рядкост — твърдеше някой, който се намираше точно над главата на Карл. Беше господин Кечиста, който спокойно пушеше цигара, като държеше другата ръка зад гърба си. — Според теб коя е най-голямата рядкост на този свят, каубой?

Карл се опита да се ухили, но болката бе твърде голяма. Имаше чувството, че червата му горят.

— Презерватив, използван от папата? Жена ти задоволена?

— Умиращ мъж, който получава шанс да живее. Предлагам ти този шанс. Искаш ли го? — попита господин Кечиста и изведнъж показа другата си ръка.

Вниманието на Карл бе изцяло погълнато от едрия пистолет в ръката на господин Кечиста. Той прошепна:

— Аз… няма да си тръгна, преди да говоря с Брендън Бърнс.

— Ще го направиш и няма да го направиш. Можехме да използваме човек като теб преди години — рече господин Кечиста и поклати глава, сякаш от уважение към упоритостта на грингото. — Жалко обаче, че имаш повече кураж, отколкото мозък. Целият този тестостерон може да е вреден за здравето, ако не го смесиш с малко старомоден разум — каза господин Кечиста, след което падна на едно коляно и допря пистолета до лявото око на Карл. — Знаеш ли нещо за куршумите с кухи върхове? Не? Е, позволи ми да те образовам. Когато куршумът те удари, той се разделя на четири части, които поемат в различни посоки. По тази причина прави входна рана с големината на грозд в стомаха ти и изходна рана с големината на диня в гърба ти — обясни господин Кечист и дръпна предпазителя. — Сега ми кажи. Умен ли си, или си само куражлия?

Карл изплю втора кървава топка.

— Няма да си тръгна, докато не говоря с Брендън Бърнс, копеле такова.

— Грешен отговор.

Светлините в главата му отново изгаснаха и Карл пропадна в тъмното нищо.

— Наистина си изкукал, господине — рече Мечо.