Сам Милър
Тъмното място (26)

Двадесет и пета глава

„Нощта, майка на страха и неизвестността, се спускаше над мен.“

Х. Дж. Уелс, „Война на световете“

Карл залиташе надолу към вкъщи по улица „Хил“ и се чувстваше като пияница. Два пъти се подхлъзна и прокле неравността на калдъръма. Най-накрая стигна входната врата.

Ръката му трепереше толкова силно, че не можеше да вкара ключа в ключалката. Сенките наоколо бавно избледняваха. Скоро щеше да се съмне.

— Хайде, копеленце малко. Влизай — изсъска той. Погледна наляво, после надясно. Ключът сякаш ставаше все по-голям и по-дебел в юмрука му.

За щастие, тясната уличка беше безлюдна, но чувството, че някой го наблюдаваше, така и не го напусна.

Най-накрая ключът влезе. Карл се облегна на стената в тъмния коридор и спря да диша.

Стъпки? Някой върви; приближава се?

Сърцето му биеше туп, туп, туп.

Коридорът сякаш ставаше все по-тъмен и се люшкаше като лодка в бурно море. Световъртежът се върна. Карл се уплаши, че всеки момент ще припадне.

Дишай, мътните да те вземат! Шибаното ти въображение си играе игрички с мозъка ти.

Той рязко си пое дъх и позволи на въздуха да изпълни пламналите му бели дробове и да изгони всичко останало от главата му.

— Спокойно… спокойно…

Главата му спря да се върти. Той влезе в банята и заключи вратата, след което светна лампата.

„Майната й на светлината…“, помисли си той.

Дрехите му бяха кървави и висяха на парцали.

Той колебливо се погледна в огледалото.

Мамка му!

Лицето, което го гледаше от стената, бе напълно непознато — един кървав странник с пепелява, провиснала кожа, омацана с кръв. Изглеждаше загубен, като опечален, попаднал на грешното погребение.

Карл бързо завъртя крана, тикна шепите си под чучура и започна да лочи студена вода. След като свърши, той изстиска малко паста за зъби на показалеца си и я размаза по зъбите си.

Отлюспи кървавите си дрехи и се пъхна под душа. Ледената вода бързо го съживи.

— Карл? Ти ли си? — попита Наоми, застанала от другата страна на вратата.

Мамка му!

— Да… да, скъпа…

— Защо вратата е заключена?

Чуваше я как бута вратата и дърпа дръжката.

Мисли!

— Аз… току-що изсрах огромно лайно. Размириса се чак до Бангор.

— Твърде много информация, благодаря — отвърна Наоми отвратено. — Почти пет часа е. Къде си бил цяла нощ?

— Бях… на бобеното изложение.

— Не съм в настроение за шегите ти, Карл. Защо се къпеш в пет часа сутринта?

— Аз…

Мисли, за Бога!

— Хлъзнах се и паднах в един контейнер до строежа при катедралата „Света Ана“. Копелетата го бяха напълнили със счупени дъски и парчета стъкло. Едва не си счупих врата. Разбих си малко лицето…

— Господи, Карл! Добре ли си?

— Да… само няколко кървави драскотини и бъдещи цицини. Ще се почувствам много по-добре, когато си сръбна от чашата „Хенеси“, с която ще ме чакаш в спалнята — отвърна той, отчаяно опитвайки се гласът му да звучи весело и спокойно.

— Искаш ли да дойда да ти изтъркам задника?

Карл бързо погледна към купчината кървави дрехи.

— Ъъъ… аз… почти свърших. След няколко минути можеш да ми изтъркаш предника в леглото.

Наоми се изкикоти.

— ОК, но не се бави.

— Само няколко минути.

Карл чу как тя се отдалечава, след което се наведе и повърна под душа. Тласъците идваха от дъното на съществото му и разтърсиха цялото му тяло, а лицето му се изопна от болка.

Чак след десет минути се почувства достатъчно добре, за да се изправи и да изпълзи изпод душа.

Огледа голото си тяло за големи прорезни рани. Нищо. Няколко драскотини, но това не беше достатъчно, за да обясни покритите с кръв дрехи на земята.

„Откъде, по дяволите, е дошла всичката тази кръв?“, помисли си той. Изведнъж в главата му се пръкна странна картина, обвита в мъгла. Мъж, който се представяше за Иисус и режеше китките си с нож, докато се смееше. Беше му казал, че може да срути къщата — буквално.

— Ненормалник — промърмори Карл неуверено.

Изведнъж в огледалото се появи ухиленото лице на Кати. Той бързо го изтри, заедно с кондензацията.

Карл събра дрехите на топка и ги пъхна в големия черен кош за боклук под умивалника, след което тихо слезе на долния етаж и излезе на студената улица, чисто гол. Огледа се внимателно, след което хвърли дрехите в контейнера за боклук.

Без предупреждение една улична котка изскочи от мръсното си скривалище и го изплаши до смърт.

— Копеленце! — изсъска той.

Карл затвори тихо вратата след себе си и тръгна на пръсти към банята. Наоми спеше дълбоко, а чашата „Хенеси“ бе паркирана до нощната лампа.

Той погълна прекрасната течност на екс. Зачуди се какви ли нови ужаси го чакаха през следващите няколко часа.