Сам Милър
Тъмното място (18)

Седемнадесета глава

„За злост или магия, или за силата, която грешниците наричат Съдба, аз вярвам в тези истини, че Добродетелта може да бъде нападната, но никога наранена, изненадана от несправедлива сила, но никога поробена.“

Милтън, „Комус“

Ставаше късно и Карл се чувстваше гроги, крачейки надолу по улица „Хил“ към апартамента си. Денят не се бе оказал особено плодовит. Информацията на Хикс беше твърде непълна, а малкото, което се знаеше за Боб Хана, не излизаше извън вълшебния кръг на Уилсън.

Мракът вече се спускаше над града, когато Карл затърси ключовете си пред вратата на кантората.

— Имаш ли огънче? — попита силует на мъж, който стоеше в сянката на една врата с цигара, подаваща се от устните.

Карл тъкмо се канеше да отговори, когато видя, твърде късно, юмрука на непознатия, летящ към него като ракета от месо и кости, оставяйки диря от искри във въздуха. Доколкото си спомняше, никога не го бяха удряли по главата със замразено пиле „Мой Парк“. Но ако го бяха удряли, Карл не се съмняваше, че чувството щеше да бъде същото.

Не беше толкова болката, колкото изненадата. Карл отчаяно опита да остане на крака. Опита да свие ръцете си в юмруци и да се защитава. Опита. Но не успя. Коленете му започнаха да се подгъват.

Втора ракета го удари в брадичката. Усети как една лицева кост се пука.

— Попитах те дали имаш огънче — каза господин Мой Парк със спокоен глас и приземи трета ракета от замразено пиле в слънчевия сплит на Карл.

Опитвайки се да запази осветлението в главата си включено, Карл посегна към стената и се опря на нея. Не успя да се задържи на крака и се строполи на земята, като удари главата си в паважа и рукна кръв.

Изведнъж тъмнината се втурна към него.

— Не изглеждаш толкова зле — каза господин Мой Парк, вдигна крака си над лицето на Карл и стъпи тежко.

Карл почувства как подметката пречупва костта на носа му секунда преди мракът да го прегърне.