Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун (28)

27

Болница „Масачузетс дженерал“ се намираше само на няколко преки от централното полицейско управление, но пътят дотам им се стори цяла вечност. Пол Стоун седеше на задната седалка, стиснал ръце в скута си, все още опитвайки се да дойде на себе си след злото, на което бе станал свидетел само преди няколко часа.

Том Козловски седеше зад волана и си проправяше път през натоварения трафик по улиците от задната страна на Бийкън Хил. За него арестът на Малкия Джак не беше нищо повече от поредния малък успех в нескончаемата битка с неправдата, превърнала се в единствената постоянна сила в живота му. Що се отнася до голямата война срещу престъпността, той отдавна се бе простил с надеждата, че някога ще бъде спечелена. Предпочиташе да намира утеха и в дребните победи.

До него седеше Флеърти, загледана през прозореца до себе си. Знаеше, че това е един от най-значимите мигове в нейната кариера. Беше й възложена главната роля по залавянето на най-кошмарния убиец в историята на Бостън от тридесет години насам. Голяма работа, че успехът на разследването няма почти нищо общо с нейното ръководство и е по-скоро резултат от силната интуиция на един новак.

Но кой ли се интересуваше от този факт? Важното бе, че лъвският пай от почестите щеше да се падне на нея. Останалото ще бъде поделено между големите клечки по реда им в политическия мравуняк: капитанът, комисарят, кметът, губернаторът. Но нейната репутация беше гарантирана.

Защо тогава усещаше такава празнота?

Подобно на измамник, който живее от лъжи и очаква всеки момент да бъде разкрит. Лично за нея случаят „Колдуел“ все още не беше разрешен, а последното разкритие за Скот Фин я беше ударило в гърдите като бейзболна бухалка. Беше прекарала няколко часа с него и го беше харесала. Дори го беше целунала, за бога! Как е възможно да се излъже толкова много в някого?!

В главата й напираха куп въпроси, но само след няколко минути щеше да се срещне с единствения човек, който би могъл да й предостави отговорите поне на някои от тях.

Вече разполагаха с най-основните данни от биографията на Малкия Джак, събрани по време на десетте часа работа на криминолозите в къщата му. Истинското му име бе Джон Таунсенд. Пресата ще бъде във възторг, че ще продължи да използва измисленото прозвище^[1]. Беше на тридесет и три години, бивш лаборант в бостънската болница „Бет Израел“. В края на 90-те години е учил две години в Медицинския колеж „Тъфтс“, но бил принуден да напусне, след като родителите му загиват по време на катастрофа, а той самият се отървава със счупена ръка.

Флеърти бе наясно, че цялата тази информация дава само бегла представа за истинския Джон Таунсенд. От друга страна бе напълно възможно никога да не научат повече. Нищо чудно той да се затвори в себе си и да откаже да говори. Възможно е обаче и да ги допусне до себе си. Именно на това се надяваше и лейтенант Флеърти. Молеше се Таунсенд да се окаже от онези престъпници, които държат хората да ги разберат или най-малкото — да оправдаят делата им. Така полицията би могла да получи сведения и за останалите мародерства, които е натрупал в актива си. Както и за Натали Колдуел.

Джон Таунсенд седеше, облегнат на възглавницата. Единият му ръкав бе вдигнат догоре, за да остави място за превръзката, покриваща огнестрелните рани, причинени от Пол Стоун. Ръцете му лежаха отпуснати встрани до тялото, придържани от белезници за страничните перила на леглото.

— Господин Таунсенд — започна лейтенант Флеърти.

— Моля ви, наричайте ме Джон — прекъсна я той. — Предпочитам това име.

— Аз пък се казвам лейтенант Флеърти, Джон. Това е моят партньор, детектив Козловски, а другият е полицай Стоун.

— Да, със Стоун вече се познаваме — изрече престъпникът и го дари с блага усмивка, която накара младия полицай да запристъпва неудобно от крак на крак. — Вярно е, че не бяхме официално представени, но доколкото си спомням, именно той ми подари това тук, нали? — и той кимна по посока на рамото си.

— Да, точно той — отговори Флеърти.

Гласът й звучеше тихо и успокояващо. Беше инструктирала Козловски и Стоун да не си отварят устата, докато тя не им каже. Курсът по криминална психология я бе научил, че при разговор с психопат, от когото искаш да получиш информация, съчувственият тон е далеч по-ефективен от агресивния. Защото, както бе обяснила на колегите си, именно за това са дошли тук — за да получат информация. Що се отнася до наказанието, то бе работа на прокуратурата.

— Преди да продължим, Джон, искам да съм сигурна дали си наясно, че не си длъжен да разговаряш с нас? Някой прочете ли ти правата?

— Да, прочетоха ги. Но правата са неща, измислени от човеците, за да узурпират Божията роля в устройството на вселената! Така че, аз нямам абсолютно никакви други права, освен онези, дадени ми от самия Господ Бог!

— Но нали си наясно, че правосъдната система ти ги предоставя?

— Вижте какво, лейтенант Флеърти, нямам нищо против да разговарям с вас.

— Добре тогава, бихме искали да поговорим за жените, които си убил — започна тя.

— Имате предвид блудниците.

— Затова ли ги уби, Джон? Защото са проститутки?

— Затова ги уби Господ Бог!

— Но нали ти си човекът, който всъщност е извършил действието, а не Бог?!

— Той просто действаше чрез мен!

— И защо Господ ще иска от теб да убиваш тези жени? Би ли могъл да се опиташ да ни го обясниш, за да те разберем?

— Не аз, сам Господ Бог ще ви го обясни! — отговори Таунсенд, притвори очи и се облегна назад.

„Истинско въплъщение на самодоволството!“ — помисли си Флеърти. А след това психопатът заговори. Бавно и отчетливо той започна да реди наставленията от Библията:

След това чух като че ли силен глас

от голямо множество на небето, който казваше:

Алилуя! Спасение, слава и сила принадлежат на нашия Бог!

Защото са истинни и праведни Неговите съдби.

Понеже Той осъди великата блудница,

която е разтляла земята с блудството си.

И даде върху нея възмездие

за кръвта на Своите слуги!

Млъкна и огледа тримата полицаи, сякаш изреченото от него обясняваше абсолютно всичко. Обади се Флеърти:

— Откъде е това?

При този въпрос очите на Джон Таунсенд се разшириха от ужас.

— Как откъде?! Това е Божието слово, думите на Онзи, който ни е дал вечен живот и вечна смърт! Това е от „Откровението на Йоана“, глава 19! Не си ли го спомняте, лейтенант Флеърти?! Не разбирате ли?! Всичко е казано толкова ясно.

В стаята се възцари гробовно мълчание. Линда се бе вторачила в престъпника, чудейки се какво да каже.

— Значи става въпрос за религиозен акт, така ли?

— Акт, който беше заповядан от самия Господ Бог!

Флеърти се замисли, опитвайки се да си спомни уроците по вероучение. Спомените й бяха откъслечни и мъгляви. Все пак реши да рискува:

— Но нали словата в пророчеството ни казват също така, че Бог е върховният съдник и че не е наша работа да изземваме неговото възмездие?!

Таунсенд кимна одобрително:

— Точно така! Но освен това Божиите слова ни предупреждават, че не трябва да толерираме блудниците в нашия свят!

Тук притвори очи и отново започна да чете от посланието, изписано в главата му:

Но имам против теб това,

че търпиш жената Йезавел,

която нарича себе си пророчица,

и която учи и прилъгва моите слуги да блудстват.

Вече нямаше никакво съмнение, че си имат работа с класически психопат. Или човекът пред тях беше превъзходен актьор, който се прави на умопобъркан, за да си спаси кожата. Но за Флеърти последното беше малко вероятно. Словата от Библията се лееха от устата му спокойно, уверено. Не приличаха на запаметени реплики от предварително обмислена роля, а по-скоро като част от самия него — така познати, както и собственото му име.

— Но нали Бог е този, който ще въздаде заслуженото над грешниците, а не ти?! — отбеляза спокойно тя.

Таунсенд се замисли. Нещо в думите на лейтенанта безспорно го подразни и ръцете му неволно опънаха белезниците, които изтракаха в перилата на леглото. За миг сведе очи, очевидно търсейки отговора, после вдигна глава и заяви:

— Господ е избрал мен, за да действам вместо него!

Отговорът като че ли го поуспокои малко, но Флеърти продължаваше да усеща незатихналото напрежение в душата му.

— Щом Бог действа вместо теб, защо тогава ни позволи да те хванем? — попита Линда. — Защо не ти беше позволено да продължиш да убиваш?

Джон Таунсенд се заклати напред-назад, а по лицето му се разля самодоволна усмивка, като че ли през цялото време бе очаквал точно този въпрос.

— Това не беше Божията воля! Аз изпълних докрай възложената ми от Него задача и така прочистих пътя за настъпването на новата вечност! Той искаше само седем, за да проправи пътя за седемте ангела на апокалипсиса!

Тайната на седемте звезди, които видя в десницата Ми,

и на седемте златни светилника е тази:

седемте звезди са ангелите на седемте църкви,

а седемте светилника са седемте църкви!

Защото именно седемте ангела, и седемте наказания, и седемте чаши на Божия гняв са знамението, предшестващо идването на конниците на апокалипсиса! За да могат седемте ангела да се преродят от мъртвите, те трябва да заемат мястото на живите. И точно затова Господ Бог се нуждаеше от мен! Дори и аз не знаех точната цел на моите действия, но бях наясно, че през цялото време ме води Божията десница! Точно Той ръководеше ръцете ми. И точно Той доведе полицай Стоун в къщата ми в мига, в който изпълних мисията си! Всички ние сме част от великия Божий промисъл и затова трябва да се възрадваме! Върху нас се спуска ерата на мрака и само праведните са онези, които ще излязат в светлина! Върху нас се изливат седемте чаши на гнева Господен и мъртвите ще възкръснат, за да бъдат съдени!

Проповедта на Таунсенд набираше все по-голяма скорост. Той очевидно бе започнал да се опива от собствените си славословия, затова Флеърти прецени, че е крайно време да го върне на земята.

— Джон! — изтъкна меко тя, — ти не си убил седем жени, а осем!

При тези думи престъпникът започна да тръска ожесточено глава и да се клати. Ръцете му отново опънаха белезниците и Флеърти забеляза как те се впиват в кожата му, но той очевидно не усещаше нищо.

Лейтенант Флеърти извади от джоба си снимката на Натали Колдуел.

— Ти ли уби тази жена? — изрева тя, за да извади престъпника от транса.

— Седмият ангел изля чашата си…

Ръцете на Таунсенд вече кървяха — белезниците бяха разкъсали кожата му. Превръзката на рамото му също бе започнала да се обагря в червено, тъй като от силното клатене шевовете на раната се бяха разтворили.

— Ти ли я уби?! — изрева повторно Флеърти, като се приближи максимално до него с надеждата да чуе нещо смислено сред библейското каканижене.

— … във въздуха, и от храма излезе…

— Ти уби тази жена, напи, Джон?! — изкрещя Линда.

— … излезе силен глас от престола, и каза, че е свършено…

— Ти ли я уби?!

Гневът на Флеърти вече бе започнал да конкурира бесовете на Таунсенд и Стоун хвърли крадешком поглед на Козловски. Сержантът обаче не му обърна внимание, беше изцяло фокусиран върху реакциите на Таунсенд.

И точно в този момент престъпникът окончателно изгуби връзка с реалния свят. Започна да се дави и да удря глава в рамката на леглото зад себе си. Очите му се извъртяха сякаш навътре и единственото, което остана от тях, бе само бялото.

В стаята се втурна медицинска сестра.

— Какво му направихте?! — изпищя тя, спусна се към леглото и обгърна с поглед екраните на мониторите. После закрещя в интеркома: — Код синьо! Код синьо!

Приведе се над Таунсенд и подпря с рамо брадичката му, за да не му позволи да си отхапе езика.

Козловски прошепна на Флеърти:

— Да се омитаме оттук! Днес очевидно няма да изкопчим нищо повече от него.

После я поведе по коридора, по който хвърчаха колички, санитари и сестри.

— Чу ли го какво каза? — прошепна тя, като че ли изпаднала в транс. — Само седем! Не осем, а седем!