Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Бандата от Чарлстаун

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: НСМ Медиа

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Художник: Николай Цачев

ISBN: 978-954-8477-09-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9658

История

  1. — Добавяне

56

— Знаеш ли как се борави с пистолет? — обърна се Козловски към Лоринг.

— Да — кимна прокурорът. — Докато бях във ФБР, редовно ходех да стрелям.

Козловски бръкна в кобура на глезена си и извади оттам малък 38-калибров пистолет.

Тримата стояха в подножието на дървената ограда, която отделяше пътя към форт „Независимост“ от товарните докове. Оградата беше висока, но в никакъв случай непревземаема. В горната й част не се виждаше бодлива тел, а и надали надвишаваше три метра.

— Да действаме! — подкани ги Козловски, коленичи с единия си крак и сключи гигантските си пръсти, за да помогне на Лоринг да се качи. — Ще те подхвърля нагоре, а после ти ще ми помогнеш да повдигнем и лейтенанта. Накрая двамата заедно ще протегнете ръце и ще издърпате и мен!

Макар да знаеше, че сержантът наистина е силен, прокурорът все пак не бе очаквал да бъде подхвърлен с такава лекота — при това с такъв замах, че едва не се прехвърли директно от другата страна. Успя да се задържи за ръба и обкрачи оградата за опора. После сграбчи ръката на лейтенанта и я повдигна нагоре.

А сега идваше трудната част. Едва балансиращи на върха на оградата, Лоринг и Флеърти протегнаха едновременно ръце и сграбчиха сержанта. Той беше много по-тежък от двамата и за момент им се стори, че няма да успеят да го прехвърлят. Накрая, след много усилия, го измъкнаха и тримата заедно скочиха от другата страна.

Насочиха се към брега. Когато го приближиха, зърнаха вълнолома, който се простираше на около три метра във водите на пристанището. Козловски припълзя върху него и надникна от другата страна на оградата.

— Виждам вратата към тунела! — прошепна, когато се върна при тях. — За съжаление, виждам също така и яхта, привързана точно до нея, а типът, когото зърнах на борда й, никак не ми прилича на рибар!

— Пазач ли? — обади се Флеърти.

— По-скоро бияч, ако питаш мен.

— И какво ще правим сега?

— Ще го отстраним от пътя си! — отсече без всякакво колебание Козловски.

* * *

Тай изчака десетина минути, след което се насочи по пътя, отвеждащ към остров Замък. Не можеше да вземе колата на Лоринг, защото тя просто крещеше, че е полицейска. На Левака може и да му се стори странно, че го вижда без кола, но все пак рискът си струваше.

Докато крачеше към крепостта, обмисляше варианти за действие. Първата му и най-важна задача бе да проникне вътре и да се увери, че Фин е жив. Оттам нататък ще импровизира.

Пътят към Замъка беше тесен. От лявата му страна се издигаше дървената ограда, отделяща го от доковете, а от дясната — вълнолом, простиращ се по цялата дължина на залива. Някъде към върха на провлака пътят са разширяваше, образувайки естествен паркинг за колите на туристите. Докато го пресичаше, Тай вдигна очи към огромната каменна постройка, кацнала на хълма в края на пътя. Цялата й история беше пълна с насилие и жестокост.

В другия край на паркинга имаше бордюр, от който следваше тревиста могила, отвеждаща към портите на крепостта. На склона й се виждаше барака, която през деня предоставяше на посетителите закуски и напитки. Докато Тай минаваше покрай нея, вляво от себе си забеляза лъч от фенерче, който се насочи право към очите му.

— Изключи това нещо! — изръмжа той.

— Паркингът е затворен, сър — достигна до него гласът на Левака Съливан.

— Не съм дошъл да разглеждам забележителностите, Левак! А сега изключи проклетото нещо, иначе ще ти го завра в задника!

— Хиляди дяволи! Тай, ти ли си?!

Не изключи фенерчето, но все пак свали лъча към гърдите му. А после се измъкна от сенките край барачката.

Дори и нощният сумрак не бе в състояние да скрие гротескния му вид. Като малък Левака се бе разболял от изключително рядък вид детски паралич, който бе лишил от сила цялата дясна половина на тялото му и бе забавил нормалното му развитие. Постепенно парализата бе отшумяла и той бе възвърнал силата на ръцете си, но увреждането на общото му състояние се оказа перманентно — както подсказваше и прякорът му.

Беше висок не повече от метър и петдесет и пет, като по-голямата част от тези сантиметри се заемаше от горната половина на тялото му. В младостта си се бе вманиачил по вдигане на тежести — с надеждата да превъзмогне чувството си за малоценност, в резултат на което гърдите, раменете и ръцете му бяха смешно несъразмерни на фона на тялото му.

Беше облечен с униформената риза на общинската охрана и с камуфлажни панталони, пристегнати здраво на кръста от широк военен колан, от който висяха 45-калибров автоматичен пистолет, бинокъл за нощно виждане, белезници и огромна бухалка. Служителите на общинската охрана обикновено не носеха огнестрелно оръжие, обаче влиятелният баща на Левака, Хауи, беше внушил на определени свои приятели от високите етажи на градската управа необходимостта на сина му да се защитава, така че специално за него бе издаден специален указ.

— Какво правиш тук, Тай? — Левака положи ръка върху ръкохватката на автоматичния пистолет.

— Трябва да говоря с Макгуайър — отговори спокойно Тай.

— И защо мислиш, че е тук?

— И двамата знаем, че е тук, Левак, така че защо не прескочим целия този цирк? Просто трябва да поговоря с него, това е!

— Много съжалявам, Тай, но не мога да те пусна! — отсече Левака и отново вдигна лъча на фенерчето към очите му.

Намираше се точно пред него, само на крачка-две. Тай протегна гигантската си лапа, замахна и фенерчето политна към съседните храсти.

— Виж какво ще ти кажа, малко лайно, такова! Въобще не ми пука кой е баща ти! Трябва да говоря с Макгуайър и влизам да говоря с него, ясен ли съм?! Работя в тази организация, още откакто ти беше ей толкоз запъртък! — Смъкна ръката си само на няколко сантиметра от главата на Левака, за да няма никакви съмнения, че това е обида. — И щом казвам, че трябва да направя нещо, ти ще постъпиш най-разумно, ако ме слушаш и се отдръпнеш от пътя ми!

— А аз пък казвам, че не можеш да влезеш!

Въпреки иначе смелите думи, Тай долови потреперването на гласа му.

— Грешиш! Мога да го направя и ще го направя!

Знаеше, че е спечелил и Левака няма да посмее да му стори нищо. Забеляза как ръката му около пистолета се отпуска. Тръгна да минава покрай него, когато зад себе си чу друг глас, който излизаше от сенките край затворената барака.

— Не, Тай! Ти си този, който греши!

Тай се извърна леко и видя Джони Мълинс. Веднага му просветна, че Левака е само първата линия на отбрана. Макгуайър очевидно е преценил, че за по-тежки случаи момчето се нуждае от допълнителна помощ.

Джони Мълинс беше на двадесет и пет, но вече си бе извоювал репутацията на особено ефективен, брутален бияч. Със своите близо два метра той се извисяваше дори и над Тай, но иначе беше далеч по-хилав от него. Очите му още излъчваха онзи настървен младежки поглед, който Тай вече бе позабравил. Голяма част от славата на Джони се дължеше на слуховете, че точно той е отговорен за едно особено зверско убийство — на Манито Санчес, главната пушка на един южноамерикански синдикат, който бе започнал да си проправя път в бизнеса с наркотици в Самървил и Ривиър. Мълинс бе получил задачата да му изпрати необходимото послание и да разреши конфликта веднъж завинаги. Ала за да бъде сигурен, че в бъдеще няма да има недоразумения, Джони очевидно бе кастрирал Санчес, преди да го убие, а после бе изпратил трофея на един от съдружниците му заедно с предупреждението, че за него ще е най-добре, ако се върне в родината си. Оттогава насам Южен Бостън нямаше проблеми с този конкретен синдикат, а случката бе превърнала Джони Мълинс в легенда.

Тай се загледа как Мълинс се приближава към него и Левака, палейки цигара.

— Джони! — възкликна той. — Не мислиш ли, че времето ти за лягане мина отдавна?

Мълинс се изсмя, протегна ръка и отбеляза:

— Радвам се да те видя, Тай Макклуън! Отдавна не сме се виждали!

Тай пое ръката му и двамата приковаха погледи един в друг.

— Така си е — кимна усмихнат Тай. — Последния път, когато те видях, ти все още преджобваше децата по плажа за петачета. Като гледам, нещата май са се променили, а?

— Аха — кимна Мълинс. — А последния път, когато аз те видях, ти беше най-страховитият мъж в цял Бостън! Та… прав си — нещата наистина са се променили!

— Е, може би не чак толкова, колкото си мислиш — отбеляза Тай и направи крачка към крепостта.

Мълинс веднага се изпречи пред него:

— Не мога да те пусна, Тай! Тони беше категоричен!

Тай го огледа с присвити очи и отбеляза:

— Виж какво, глупако, имам важна информация за Макгуайър, която може би ще предотврати залавянето на всички ни! Това означава, че в случая става въпрос не само за моята глава, но за всички останали! Затова сега отивам там, за да поговоря с него. И не си и въобразявай, че ще бъда спрян от някакъв си хлапак с проблеми в хормоните!

При тези думи Тай направи крачка встрани от Мълинс и тръгна нагоре.

Джони се поколеба за момент, но после протегна ръка, за да го спре. И точно там му беше грешката. Ако беше извадил пистолет, Тай може би щеше да поразмисли, но като протегна ръката си, срина цялата си защита.

Тай го сграбчи за китката и със светкавично движение я приведе в контакт с лакътя му. Ускорението на удара, комбинирани със силата на Тай, автоматично запратиха лакътната става на Джони в обратна посока и я счупиха. Ръката му увисна безпомощно. Веднага след това Тай го сграбчи за яката и му нанесе силен челен удар право в лицето. От носа на младежа бликна кръв, а дясната му буза сякаш хлътна. После го пусна и Джони се свлече на земята като празен брашнен чувал.

Извърна се към Левака, който, пребледнял като платно, отстъпваше плахо.

— Хей, Левак, имаш ли кола?

— Ама разбира се, Тай! — смотолеви той.

— Тогава веднага я докарай тук, натовари този боклук и го отведи в болницата!

— Ама нали трябва да охранявам!

— Тази нощ надали някой се готви да напада Замъка, а единствената друга алтернатива е да извикаш линейка. Смяташ ли, че Макгуайър ще се зарадва, ако се наложи да обяснява пред Бърза помощ какво правим всички ние тук, а?

— Окей, нямаш проблеми! Веднага ще се погрижа! — кимна послушно Левака.

— Хубаво. Аз пък ще отида до Замъка, за да си поговоря с Макгуайър. — Направи крачка напред, но после се обърна и добави: — Стига да нямаш нищо против, разбира се.

— Ама разбира се, че нямам, Тай! — кимна ентусиазирано Левака, след което отпраши да си търси колата.

* * *

Козловски се прокрадваше покрай скалите край брега, приближавайки все повече вълнолома, като внимаваше да остане незабележим. Вълноломът беше дълъг не повече от двадесет метра, но в мрака изглеждаше безкраен.

Различи силуета на някакъв доста едричък тип, разположил се в капитанския стол на яхтата и вдигнал крака върху конзолата за управление. От време на време човекът вдигаше глава, за да проследи самолетите, излитащи и кацащи на близкото летище „Лоугън“.

Нямаше съмнение, че изненадващото нападение е невъзможно. Реши, че блъфирането е най-добрата тактика в случая.

Вдигна глава и изчака приближаването на поредния самолет. Възползвайки се от рева на двигателите му, той се втурна напред и стигна другия край на пътеката. После се обърна така, сякаш идваше от самия Замък.

Беше стигнал почти до средата на пътеката, когато мъжът в яхтата го забеляза:

— Кой е там?

Козловски продължи да крачи небрежно по посока на яхтата. Давайки си сметка за риска, който поема, той изрече:

— Макгуайър ме праща да ти кажа, че му трябваш вътре.

Рискът се състоеше по-скоро в това, че въобще не бяха сигурни дали Макгуайър е в Замъка или не. Ако се окажеше второто, в следващия миг щеше да последва стрелба. Надяваше се все пак да се окаже първото.

— Че за какво? — попита мъжът, а Козловски въздъхна с облекчение.

— Откъде да знам? Каза ми да те заместя на яхтата.

Мъжът измърмори нещо, надигна туловището си и слезе от капитанския стол.

— Окей. Нали знаеш какво да правиш, ако се появят ченгетата?

— Да бе — отговори Козловски, който вече бе застанал точно до перилата на яхтата. Протегна ръка, за да помогне на човека да излезе.

— Хей, май не те познавам! — отбеляза той, докато прекрачваше перилата. — Да не би да си от хората на Джони в Самървил?

Докато го изтегляше с лявата си ръка, с дясната Козловски насочи дулото на пистолета под брадичката му и буквално го закова за перилата.

— Не позна! Аз съм от хората на полицейското управление! А ти си арестуван! Бих ти прочел правата, ама точно сега малко бързам.

— Мамицата ти мръсна! — просъска мъжът, махна с ръка пред лицето си и неволно причини изстрела на пистолета на Козловски. В момента на изстрела Козловски усети как по бузите на пазача се стича нещо доста топло, което веднага разпозна като кръв.

Слиса се. Този идиот наистина ли успя да се застреля по такъв глупашки начин? Масивното тяло пред него се катурна назад и Козловски го пусна, за да изтрие пръските кръв по собственото си лице.

Когато отвори очи, с периферното си зрение зърна как едрата ръка на мъжа се насочва яростно към него и той се сниши, за да избегне удара.

Когато отново го погледна, констатира, че мъжът не само не е мъртъв, а е и много ядосан. Силата на ръката му се бе оказала напълно достатъчна, за да отклони дулото от брадичката му, преди пистолетът да се задейства автоматично. Така, вместо да пробие долната част на челюстта му и да се забие право в мозъка му, куршумът бе отнесъл само бузата и ухото му, оголвайки костта му.

Мъжът продължаваше да размахва гневно юмрук и Козловски беше принуден да го обездвижи. Докато ръката на пазача минаваше над главата му, той се сниши и заби глава право в слънчевия му сплит. И когато онзи се преви на две от болка, Козловски отново замахна с глава и го цапардоса челно в брадичката.

Пазачът се свлече в безсъзнание.

Детективът потърка зачервеното си от ударите чело и прескочи перилата, за да провери дали човекът все още диша. Дишаше. „Слава на бога и за малките чудеса!“ — каза си той. Въобще не му се мислеше за бумащината, с която щяха да го залеят. Извади белезниците и тъкмо оковаваше ръцете на пазача към перилата, когато по дървената пътека към него притичаха Флеърти и Лоринг.

— Какво стана?! — извика лейтенантът.

— Благодаря за загрижеността, лейтенант! Добре съм! — ухили й се сержантът.

— Господи! — изпищя тя и се загледа в пръските кръв по лицето на партньора си.

— Няма проблеми. Кръвта е негова.

— Като че ли не трябваше да те оставям сам!

— О, я стига! — махна с ръка Козловски.

— Детективи! — прекъсна ги прокурорът. — Предлагам ви да си довършите спора по-късно!

— Прав е — рече Козловски. — Нищо чудно да са чули и изстрела!

Тримата хукнаха по вълнолома и стигнаха до тясната брегова ивица в задния край на форт „Независимост“. Вървейки покрай стената, накрая достигнаха до ръждясала желязна врата.

— Това трябва да е — рече тихо Флеърти.

Козловски плъзна ръка по ръбовете й:

— Доколкото виждам, не е заключена. — После подпъхна пръсти под стоманената ключалка и дръпна. Вратата се помръдна лекичко, но почти веднага след това ключалката се върна на място и едва не отнесе пръстите на сержанта. — Мамка му, тежичка е! — отбеляза той. — Май трябва да го направим всички заедно!

Тримата дръпнаха задружно.

Масивната желязна порта изскърца и се отвори достатъчно, за да разкрие зад себе си тунел, който се оказала далеч по-тесен, отколкото предполагаха размерите на вратата.