Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун (15)

14

Лейтенант Флеърти седеше пред бюрото си и се взираше невиждащо в монитора на своя компютър. И последните й надежди бяха рухнали. Беше прекарала по-голямата част от сутринта в дискусия с целия отдел — повече от двадесет полицейски служители.

Хората обменяха информация и я анализираха. За съжаление тя не беше много. Не разполагаха с никакви улики, с нищо, което да извърши пробив в разследването.

Внезапно вдигна глава от екрана и забеляза, че пред нея е застанал Козловски. Типично в негов стил — да се материализира, без да го усетят. Крайно неприятен навик от негова страна. Но в детективската работа — незаменимо умение.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отговори той, но я изгледа така, сякаш бе намислил нещо. — Отново прегледах резултатите от токсикологията. Нищо. Пратих няколко от униформените ченгета да обикалят от врата на врата в района, където е бил изхвърлен трупът на Колдуел — просто за всеки случай, да не би някой да е забелязал нещо. Нищо. А през последните два часа се занимавах със съпоставка на данните, опитвайки се да открия каквото и да било, свързващо тези седем момичета — имам предвид нещо, различно от факта, че през последните четири месеца всички са транжирани. Нищичко!

Козловски бе достатъчно изчерпателен, но предприетите от него мерки бяха отдавна известни на Флеърти. Познаваше го добре, за да знае, че сержантът не би си губил времето с ненужни подробности, ако няма нещо друго предвид. Колегата й подхождаше към комуникацията прекалено пестеливо, за да си позволи подобен лукс. Ясно бе, че причината за сегашното му посещение е съвсем друга.

— Козловски, не ми губи времето! Казвай веднага какво ти се върти в главата!

— Намери ли нещо в магическия си компютър? — кимна той към монитора.

— Ако бях намерила нещо полезно, отдавна щях да ти го кажа! — сряза го тя. — А ако ти имаш нещо да казваш, защо най-сетне не вземеш да изплюеш камъчето?!

Не успя да прикрие безсилието, стаено в гласа й. Беше изминала повече от седмица, откакто сложи главите и на двама им върху гилотината, при това пред началниците на всички нива от силите на реда в щата, а ето че оттогава насам не бяха направили и крачка напред. Ако изобщо имаше някаква промяна, то тя бе появата на още повече неизвестни в уравнението.

Козловски запристъпва от крак на крак, като че ли се опитваше да вземе решение. Странно бе да наблюдаваш тази канара в пристъп на нерешителност. Същински абсурд.

— Какво, по дяволите, ти става днес, Козловски? — повиши глас лейтенантът и неколцина от колегите им в офиса се обърнаха към тях. Не че й пукаше — вече бе свикнала да я наблюдават под лупа, откакто пое този случай.

— Шефе, мисля, че трябва да се пораздвижим малко повечко.

— Че колко още можем да се пораздвижим?! — възкликна тя. — Имам двадесет и две ченгета, които проверяват различни улики, сравняват данни, търсят модели. Всички тук си съдират задниците от работа, в това число и аз. Кое е онова, което пропускаме?

Козловски я погледна в очите. Беше повече от ясно, че все още се чуди дали е уместно да направи още една стъпка напред в разговора. Той никога не се бе съмнявал в решимостта на екипа да разреши случая, а и Флеърти знаеше, че колегата й никога не би поставил под въпрос личната й ангажираност по случая — даже точно обратното, бе си поставил главата на гилотината заедно с нея.

— Би трябвало да сме там, навън — изрече накрая сержантът и кимна по посока на прозореца, от който се откриваше гледка към улица „Конгресна“ в центъра на Бостън.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че е крайно време да оставим тези компютърни игрички и да излезем на улицата. — Говореше тихо, натъртено и незнайно защо накара началничката си да се почувства неадекватна.

— Какво, за бога, говориш?! Изпратили сме униформени ченгета да чукат на всяка врата из целия център и дори в Южен Бостън!

Козловски само сви рамене.

— Ако имаш някакви други предложения, с радост ще ги изслушам! — Линда беше бясна, но и отчаяна. Сержантът не се отличаваше с дипломатични умения, но в областта на полицейските разследвания нямаше равен на себе си.

— Нека да потърсим помощта на хората — отговори простичко той.

— На кого по-точно?

— На местните отрепки. На барманите. На продавачите в универсалните магазини. На всеки, който би могъл да зърне нещо или случайно да чуе нещо. Крайно време е да си поизмърсим ръцете!

— На местните отрепки ли?! Да не би да си стигнал до заключението, че случаят има връзка с мафията? Не виждам нищо, което да предполага…

Козловски безцеремонно я прекъсна:

— Тези убийства не са дело на нашите умници. Обаче се нуждаем от техните очи и уши там долу, на улицата! И дори все още никой да не е видял нищо, в бъдеще, когато онзи задник отново убие, вече ще видят! Налага се да извъртим нещата така, че дори и последният просяк да вземе на сериозно това разследване!

Флеърти се замисли. Не можеше да се каже, че се помайват, но все пак в думите на Козловски имаше голяма доза истина. И до днес Бостън продължаваше да диша благодарение на подземните си връзки, а специално южният му квартал бе дом на една от най-старите и най-добре организираните престъпни мрежи в страната. Защо да не окажат известен натиск върху определени хора? Може би си заслужава!

— Хубаво — съгласи се тя. — Хвърляме царевицата и чакаме да видим колко пуканки ще изскочат от тенджерата! Нещо друго?

— Добре е да изпратим наш човек в клуб „Кис“, само че в нормални дрехи.

— И какъв е смисълът?! Или си забравил, че двамата с теб обикаляхме из онези вертепи и бутахме снимката на Колдуел под носа на всеки, когото открихме? Дори и да приемем, че Малкия Джак я е спипал точно там, в което изобщо не сме сигурни, пак не разполагаме с основания да вярваме, че той ще се върне отново. И как, между другото, ще обосновем подобна операция под прикритие?

Колегата й действително прекаляваше. Бяха изчерпали докрай тази следа, така че оттам нищо не можеше да се очаква.

— Някакви по-добри идеи?

Двамата се вторачиха един в друг. Измина сякаш цяла вечност. Тя не бе в състояние да предложи нищо друго — и той го знаеше. Вярно е, че Линда можеше лесно да се позове на по-високия си чин и автоматично да откаже, без да е длъжна да дава никакви обяснения. Но ако го направеше, все едно признаваше поражението си. В положението, в което се бе озовала, не можеше да си позволи да загърби нито едно предложение. А инстинктите на Козловски като детектив бяха пословично известни в управлението.

— Добре де, само гледай да е човек, когото никой няма да разпознае като наш!