Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун (52)

51

— Никой не отговаря на мобилния му — каза Флеърти.

— А на служебния и домашния? — попита Лоринг. Тримата се намираха все още в офиса му. — Звънях и на трите, даже помолих колегите от патрулката да минат покрай апартамента му в Чарлстаун и да проверят дали не е там. Нищо.

— Има ли някакви близки? — попита прокурорът.

— Няма — поклати глава лейтенантът. — Той е сирак. Няма нито братя, нито сестри.

— А приятелка?

— Не — отговори Флеърти, но този път една идея по-бързо от обичайното.

— Добре де, добре! — Лоринг вдигна ръце. — Само питам. Не мога току-така да се свързвам с моите хора, преди да се уверя, че сме пробвали всички възможности! За да го открия обаче, ще се наложи да компрометирам един от най-добрите ми информатори — всъщност, един от най-добрите в историята на ФБР!

— По-добър и от Уайти Бългър? — обади се саркастично сержантът.

— Бългър беше грешка — свъси се прокурорът. — Знаех, че на него не може да се разчита, но вината си е само моя — просто не бях обърнал достатъчно внимание какво точно става. Много хора загинаха заради тази моя грешка и ви гарантирам, че никак не е лесно да се живее с подобна вина!

— И сега нямаш нищо против да я повториш, така ли? — погледна го изпитателно Флеърти.

— В случая нещата стоят съвсем различно. Този човек е на висота — занимава се само с приемане на облози, за да стои в близост до лошите. Аз съм единствената му връзка със закона и ви уверявам, че досега не е извършвал никакво престъпление!

— И откъде си толкова сигурен? — попита лейтенантът.

— През първата година на работата му за нас му бях поставил опашка. Оттогава насам му изпращам изневиделица по някой агент, за да се уверя, че не прави опити за връщане назад. И затова съм сигурен, че такива няма. Освен това този човек сам изяви желание да се измъкне от тинята — не е като да сме го заловили ние и той да не е имал друг избор! Просто дойде при нас и ни помоли да му помогнем да се измъкне — и ние му съдействахме. Не можете да си представите колко арести на важни клечки от организираната престъпност през последните години се дължат на неговото сътрудничество!

— На фона на всички минали грешки на бостънския клон на ФБР този ход продължава да ми изглежда доста опасен! — обади се Козловски.

— О, я стига, детектив! Много добре знаеш, че както ние, така и полицията не може без информатори, за да си върши работата! Само не ми казвай, че щяхте да бъдете толкова ефективни без тях!

— Така си е — призна с неохота Козловски.

— Иначе рискове винаги съществуват. Най-доброто, което можем да направим, е да ги сведем до минимум! Човекът, за когото става въпрос, е напълно чист. Или поне толкова чист, колкото и всеки информатор, който е в състояние да ни помогне. Когато се появи при нас, вече бе успял да си утвърди страховита репутация на улицата, та изобщо не му се налагаше да влиза в конфликт с когото и да било. Повярвайте ми, изобщо не ми се иска да развалям прикритието му! Той е най-неизчерпаемият източник на важна информация, който някога сме имали! И което е още по-важно, неведнъж е излагал живота си на риск заради нас! А сега ще се наложи да го помолим да излезе от прикритието си и да се превърне в мишена!

— И от къде на къде този човек ще се съгласи да се излага на подобен риск? — полюбопитства Козловски.

— В случая работата е вече лична!

— Добре тогава, обади му се! — кимна Флеърти.

* * *

Тай Макклуън седеше зад щанда на магазина за алкохол в Чарлстаун и разглеждаше спорните страници на „Бостън хералд“.

— „Ред Сокс“ май пак загубиха, господин Макклуън? — обади се Били Ший, докато подреждаше бутилките на съседните рафтове.

— Така си е, синко! — усмихна се Тай.

— В такъв случай сигурно днес сте много доволен, нали, сър?

— Били, трябва да разбереш, че никак не е хубаво да се радваш на чуждото нещастие! А в нашия бизнес не можем да си позволим да отсъждаме кой трябва да победи и кой — да загуби. Това си е просто бизнес и нищо друго. Единственото, което можем да направим като събирачи на залозите, е да балансираме загубите и да си отчетем печалбите!

Били кимна почтително. Днес търговията много не вървеше — не че това бе особено необичайно. Бизнесът с алкохол си беше такъв — печалбите от него бяха стабилни, но не особено високи. Истинското перо в бюджета тук беше нещо друго, което се въртеше под щанда. Само от залози Тай събираше на ден толкова, колкото цялата му месечна печалба от пиячка. За нея се грижеше предимно Били — хилаво улично хлапе с вид на пребито кученце. А Тай, официално мениджър на магазина, използваше мястото като офис, откъдето ръководеше по-важните си операции — хазартните. Ден подир ден той си седеше тихо и кротко зад щанда и се изправяше само тогава, когато трябваше да влезе в склада и да извърши някои трансакции, за които бе необходима по-голяма конфиденциалност.

— И все пак — не се отказваше Били, — не може да не сте доволен от днешния ден, нали така?

Тай се усмихна и отбеляза:

— Е, феновете на градския отбор по принцип са много лоялни. Залагат със сърцата си, което предоставя доста предимства на всеки, който залага за обратното!

В този момент влезе клиент и Тай млъкна. Клиентът огледа рафтовете с намалените марки, разположени в предната част на магазина: „Лудо куче“, „Гръмотевица“, „Дърта гарга“. Това бяха най-бързо продаваните уискита на тази улица, от чиято отсрещна страна се бяха разпрострели общинските жилища. Иначе Тай винаги държеше на склад и по няколко кашончета с шардоне за по-богатите си клиенти от Монюмънт Скуеър, но истинските печалби на магазина идваха тъкмо от тези, по-евтини марки.

Да, като цяло животът му не беше лош. А опасностите и приключенията от старото време изобщо не му липсваха — въобще не си умираше от желание отново да се превръща в част от биячите на бандата „Уинтър Хил“. Размерите му, както и издръжливостта му на болка, го бяха превърнали в истинска легенда. Репутацията му бе толкова неоспорима, че и до ден-днешен никой не смееше да го предизвика. Лично той обаче предпочиташе новия си живот — дори напуканият линолеум и бледите лампи на магазина му бяха по-приятни от безкрайните битки в неговото минало.

Мобилният телефон прекъсна мислите му. Вдигна капачето и изрече с характерния си сърдит тон:

— Ало!

— Трябва да поговорим.

— Сега ли?

— Веднага!

Тай огледа обстановката около себе си. Били се бе облегнал на щанда и прелистваше едно от особено колоритните порнографски списания, които магазинът също предлагаше, макар и тайничко. Както самият Тай бе изтъквал неведнъж, задоволяваше всички човешки пороци. При него хората можеха да си купят и пиячката, и залозите, и цигарите, и лотарийните билети, и порното.

Изправи се, насочи се към склада, но преди това се обърна към момчето и избоботи:

— Били, ако някой ме търси, кажи, че съм отзад. Да ме изчакат! Ясно ли е?

— Ясно, господин Макклуън!

Когато затвори вратата на склада зад себе си, той отново заговори в телефона:

— Не забравяй само, че линията не е обезопасена!

— Имаме проблеми с твоя приятел!

— Мамка му! Сериозни ли?

— По-сериозни от това не могат и да бъдат! Та ще ни трябва и твоята помощ! — Пауза. — И… Тай?

— Да бе!

— Играта може и да позагрубее, ако ме разбираш какво имам предвид!

Тай въздъхна. Да, понякога човек наистина не можеше да избяга от своето минало.

— След тридесет минути можеш да ме вземеш от обичайното място! — отсече той и бързо затвори, без да остави на другия възможност за отговор.

Още от самото начало знаеше, че все някога ще се стигне и дотук. Колкото и да се ужасяваше от този момент обаче, той си даваше сметка, че не може да бяга от задълженията, които е поел. Изправи се бавно и се запъти към предната част на магазина. Отвори и огледа всичко, за да запамети всяка подробност. Нещо му подсказваше, че никога повече няма да се върне тук.