Морис Перисе
Опасно е да се закъснява (5)

Венсан изпитваше голямо неудобство да влезе в стаята на Бертран. След като от три дни вещите на приятеля му бяха прибрани в два куфара, стаята отново беше заприличала на онези безлични места, където човек само преминава, които не носят никакъв личен белег и все пак той, който се сърдеше, когато го обявяваха за сантиментален, не можеше да повярва, че Бертран завинаги е напуснал тези четири стени. Той още го виждаше пред плакатите, изобразяващи джазови знаменитости, пред грамофона, винаги готов да засвири.

Присъствието на комисаря Жарде не прогонваше спомените за Бертран. Безпорядъкът, в който нощният посетител беше оставил двата куфара, го правеха още по-присъствуващ.

— Нищо не съм пипал, както ми поръчахте — каза Венсан. — Но човекът нищо не можа да направи, много малко време стоя.

— Тоест?

— Пет-шест минути. Знаете, когато си нащрек, както бях аз, минутите изглеждат прекалено дълги.

— Защо, според вас, след като е преровил куфарите, е отворил вратата, зад която сте се намирали вие?

— Откъде мога да знам?

— Можете ли да ми опишете вашия… така да се каже, нападател?

— Думата не е точна, защото той не ме нападна. Но в края на краищата би могъл. Всъщност имам всички основания да мисля, че той смяташе, че къщата е празна. Трябваше да се върна от Монпелие едва на другия ден.

— Което доказва, че нашият човек е бил в течение на вашите придвижвания.

— Вие не изоставяте следата, която води към строежа, ако добре ви разбирам, инспекторе?

— По принцип не изоставям нито една.

— В случая съм убеден, че сте на погрешен път. Връщам се на вашия въпрос: не го видях добре, защото ме заслепи с електрическото си фенерче. Доколкото можах да си съставя представа, той е висок, едър, масивен. Точно така, масивен. Нещо като гигант, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не, точно това не разбирам!

— Човек, по-висок от среден ръст и по-широк в раменете.

— Погледнахте ли дали нещо не липсва от куфарите?

— Инспектор Баконие ме помоли да ви почакам за това. На пръв поглед не ми се вярва. Но откъде да знам? Не направих дори и най-общ опис на всичко, което остави Бертран. Искате ли да погледнем заедно?

Като искаше нищо да не се оставя на случая, Жарде беше помолил да се снемат отпечатъците, оставени от нощния посетител: на кепенците, на дръжките, на ключалките на куфарите, почти навсякъде имаше посипан алуминиев прах.

Методично Венсан извади от куфарите онова, което още беше там, обувки, транзистор и всички онези предмети, които човек натрупва около себе си, даже ако не се установява задълго, там, където живее. Жарде, който беше изследвал дълго съдържанието на портфейла на Бертран при първия си обиск, сега хвърли само един бегъл поглед. Също така, за успокоение на съвестта, прелисти книгите, които изпълваха почти изцяло втория куфар: тези тук не криеха снимки.

— Нищо — каза той, — или човекът е намерил онова, което е търсил, или онова, което е търсил, не се е намирало тук. Има ли впрочем нещо, което не сте сложили в куфарите?

— Не — каза Венсан след няколко секунди мълчание. — Всъщност, да. Ще ви се стори глупаво, чичото на Бертран ме помоли по телефона да облека трупа на племенника му в най-хубавия му костюм. Така разбрах, че някои семейства още придават голямо значение на погребалния тоалет. Занесох в моргата тъмносиния костюм на Бертран, който горкото момче сигурно не е обличало често…

— И какво направихте с дрехите, които носеше, когато намерихме тялото му?

— В моргата не поискаха да ми ги върнат. Трябвало да покажа удостоверение за собственост!

— А, дребнавата администрация! Елате с мен!

Баналната кола на комисаря влезе в двора на моргата четвърт час по-късно. Жарде показа картата си, подписа разписка, взе найлонов плик, който му подаваше един намусен служител: трябваше да изтърпи един монотонен опис, преди да му връчат плика. Венсан гледаше Жарде и не можеше да го познае: възбуден, приличащ на животно, надушило следа, комисарят изведнъж му се стори по-млад и което беше странно, по-човечен.

— Отиваме в моята служба, съгласен? На две крачки е!

Следван от Венсан, той изкачи четири по четири стъпалата, изсипа съдържанието на плика на бюрото си.

— Ако дрехите са това, което е търсил вашият крадец — каза Жарде, — значи е мислил, че ще намери нещо… Джобовете! Трябва да се пребъркат джобовете!

Венсан беше този, който намери една сгъната на четири хартийка в якето от бяло платно, една хартийка, която, без да разгръща, подаде на комисаря.

— „Алея В в дъното вляво, за вечно ползуване, №38.“ Това почеркът на вашия приятел ли е?

— Да — отговори Венсан, който се мъчеше да намери смисъл в грубо начертания план, придружаващ кратките указания. — Никога не съм видял някой да рисува толкова лошо!

— Но какво, по дяволите, е могъл приятелят ви да търси в гробището?

За успокоение на съвестта той пребърка и другите джобове на дрехите на Бертран, не намери нищо друго освен монети, няколко банкноти, кърпичка и гребен.

— Отиваме в гробището — каза той.

В колата Венсан каза:

— Споделям вашето мнение: каква работа е можел да има Бертран в гробището. Работим тук от три месеца, не познаваме никого в този град и се съмнявам, че някой му е определил любовна среща на гробището. И то в осем часа сутринта на всичкото отгоре, защото е умрял между седем и половина и осем часа сутринта. И не виждам в кой друг момент е могъл да отиде там.

— Чисто предположение, господин инженер. Опитът ме е научил, че трябва всичко да се провери до най-малката подробност, даже ако тази подробност изглежда абсурдна или незначителна.

Гробището на Хиерес, част от което беше разположено етажовидно по склона на хълма, простираше белите си гробове под слънцето. Двамата мъже нямаха нужда да разпитват пазача, за да открият алея В, нито номерата на гробовете, издълбани в камък или мрамор. Само че алея В се намираше до входа, а не в дъното на гробището и свършваше на 27-ми номер.

— Така си и мислех — каза Венсан. — Сбъркали сме гробището. Има ли такова в Кро?

— Да. То е на излизане от селото по пътя за Солие.

— Този, който отива до разклонението на магистралата?

— Именно. Отиваме там!

В колата Венсан каза:

— Моята мисъл е може би абсурдна, но има толкова абсурдни неща в кошмара, в който живея от няколко дни. Един въпрос: къщите, които се намират в долината Верпо, част от общината на Хиерес ли са или на общината на Кро?

— На юг са към Хиерес, на север към Кро.

— Да предположим, че мястото, където Бертран е завел момичето, е към Кро…

— Какво искате да кажете?

— Ако е толкова странно, момичето е могло да определи среща на Бертран в гробището на Кро…

— Малко вероятно. Но вашият приятел Бертран е могъл да се добере до някое сведение, което може да го е довело в това гробище. Остава да научим от какъв характер е било това сведение. И дали то наистина се отнася до гробището в Кро. Надявам се, че няма да се наложи да посетим всички такива в околността!

— Колко е красива тази долина! — каза Венсан.

Той не смееше да зададе единствения въпрос, който го занимаваше в момента: беше ли започнала полицията, както той се надяваше, да анкетира семействата, които живееха там, обитаващи тези вили, тези имения, тези замъци, всички или почти всички прикрити от обширни площи с дървета, всички излизащи на пътя с дълги алеи, оградени с лешникови или палмови дървета? Той се връщаше все на същата точка: ако Бертран не се мамеше, точно пред една от тези алеи през нощта на 13 юли, когато бурята се развихряше, той беше оставил едно момиче. Като че отгатваше мислите му, комисарят каза:

— Знаете ли, че известни хора, даже знаменитости, живеят в долината? Един генерал, който е бил адютант на известен пълководец, живя тук дълги години.

— Което ще рече — подхвърли Венсан остро, — че полицията трябва да си слага ръкавици, когато разследва по тия места?

— Нека кажем по-точно, че тя трябва да бъде ловка, дискретна и търпелива.

Това, което не искаше да довери на Венсан, беше, че в момента неговите служители съставяха списъка на всички къщи в долината, започващи с дълги алеи с дървета, и че беше съставен от двама инспектори също така списък на живеещите там според последното преброяване на населението. След това, но само след това, той щеше да отиде да анкетира на място. С всички обичайни предпазни мерки. Освен ако в близко време…

Гробището на Кро беше всъщност пусто, когато те влязоха в него малко по-късно. Жарде препрочете бележката на Бертран, последва елементарния му план, без никакво затруднение намери алея В в дъното и малко по-нататък гроб №38. Независимо от факта, че този път това беше търсеното гробище, той усети, че част от онова, което търсеха, се намираше там, въпреки че не притежаваха всички части на пъзела. Преди да извади бележника си, той внимателно разгледа мраморната гробница, от много хубав мрамор, като коприна, мек на пипане. На кръста бяха изписани пет имена със златни букви или по-скоро едно и също фамилно име, придружено от различни имена, които не познаваше. В нещо като жардиниера от бял мрамор свежи цветя, гладиоли и рози, смело понасяха жегата, която ставаше тежка, лепкава.

— Ето — каза Венсан. — Намерихме следата, вървяхме по нея и тя не ни доведе доникъде.

— Какво разбирате вие!

Жарде проучи внимателно гробницата, забеляза, че нещо отгоре беше махнато.

Той взе Венсан за свидетел:

— Виждате ли, тук е имало нещо, което много семейства често слагат на гробовете, вази, нещо като екс-вото, книги от мрамор от типа на „На моята скъпа дъщеря“ и на отсрещната страна емайлови снимки. Следата е още ясна: голям правоъгълник, почти петдесет сантиметра дълъг и петнадесет или двадесет широк. Забележете, това строго погледнато нищо не значи: този мрамор е бил тук и вече го няма, това е всичко.

Тикайки ръчна количка с лейка и мотичка, една дребна старица се приближаваше по алеята. Типична провансалка, загоряла от слънцето, с широка пола от плат на цветя и триъгълно шалче, вързано на гърдите. Изненадана, тя погледна двамата мъже, спря се пред тях.

— Горещо е, нали? Няма да се учудя, ако излезе буря преди вечеря. Вие роднини ли сте на Данселови?

— Не.

— И бих се учудила, между нас казано.

— Защо?

— Защото в този край Дансел не са известни. Без съмнение чудаци, които са предпочели да дойдат да спят последния си сън под южното слънце. Защото нашето гробище е красиво, нали? Но кажете ми, вие ли махнахте портретчето на малката?

— На малката?

— Да. Та до миналата седмица… Аз идвам всяка седмица да поддържам гроба на мъжа си и на сина си. Искам да ви кажа, че гробището го познавам като петте си пръста, е, така се казва. Е, добре, ако искате, ми вярвайте, всеки път, когато минавах пред гроба на Данселови, винаги с вълнение гледах малката, красива като зората, която беше погребана тук.

— Красива като зората?

— Е, да! Ако вярвам на снимката, която беше тук в мраморната разтворена книга. От едната страна имаше надпис със златни букви „на милата ми внучка“, на другата можеше да се види емайловият й портрет, толкова красива, толкова жива, че винаги имах чувството, че ще ми заговори. Свикнах да я виждам там при всяко мое минаване.

— И тази мраморна книга, сама виждате, е изчезнала.

— И не сте я махнали вие?

— О, не!

— Това вече не мога да разбера! Ако започнат сега да ограбват и гробовете! Ако искате да знаете, ние сме прокълнати и небето няма да закъснее да ни се стовари на главата. Да хвърлиш око на гробище… Ако ви кажа, че хлапетата идват да играят около гробовете. Сегашните млади не уважават нищо, съвсем нищо! Но питам се, кой може да е направил това, тъй като този мрамор сигурно ще да е бил много тежък. Забележете, откакто идвам тук, никога не съм видяла да се грижи някой за гроба. Никога.

— А тези цветя?

— Една цветарка е наета да ги сменя всяка седмица, както ми казаха. И е платена много скъпо. Е, господа, аз стоя тук, бърборя, а слънцето започва да припича.

— Искате ли да ви помогна да носите количката? — попита Венсан.

— Не, вие сте много мил, но няма нужда, гробът ми е наблизо.

Той все пак взе количката от ръцете й и тя сърдечно му благодари. Жарде през това време огледа гроба за последен път: погледът му се закова на десния ъгъл, но той не каза нищо, за да не разтревожи Венсан, който не беше забелязал нищо и който се връщаше, казвайки:

— Ще попитате ли пазача коя е цветарката, която поддържа гроба на Дансел?

— Не още. Искам първо да прегледам работата на моите двама инспектори, за да разбера дали някой от интересуващите ни собственици на имения не е женен за жена от рода Дансел. В такъв случай родителите на жена му са могли да бъдат погребани тук. И племенницата му също. Единственото, която изглежда очевидно, е, че гробницата е много нова, за да могат петимата Дансел да се били погребани направо. Сигурно са кремирали телата и са ги пренесли от другаде.

— Вярно, погледнете, в долната част на гробницата майсторът е отбелязал датата, на която я е направил.

Тясна бронзова плочка носеше следния надпис: Франсоа Шамбон, 1966.

— Само че ето какво — подзе отново Венсан, — ние все още не знаем защо в джоба на Бертран имаше листче, написано с неговата ръка и посочващо мястото на този гроб. Ах, ако беше говорил с мен!

— Нито защо емайловата снимка на едно младо момиче е била махната от гроба! Защото е можела отсега нататък да бъде компрометираща за някого?

Изведнъж той се удари по челото:

— Сещам се!

Забърза към алеята, зад която беше изчезнала старицата с количката. Намери я на няколко метра оттам да плеви с жар гроба, покрит с чакъл и без нито стръкче трева.

— Госпожо — каза той, мъчейки се да си възвърне гласа и неустоимата усмивка на Жарде от славните времена, — ще можете ли да я разпознаете снимката на това момиче, за която ми говорехте?

— Разбира се: казах ви вече, гледах я всеки път от години.

— В такъв случай бихте ли могли да ми съобщите адреса си?

Той вече беше забелязал името, изписано на камъка на гроба, но тя не прояви никакво колебание, като му каза:

— Казвам се Март Мание. Живея в Кро, улица „Адриан“ 8. Не можете да сбъркате, това е първата улица след площада на черквата. На първия етаж.

— Е, благодаря ви, госпожо. Ако позволите, ще ви посетя в близките дни. Кога предпочитате, сутринта, следобеда?

— Към пет часа следобед е добре. Защото рано следобед си почивам малко. А след пет часа понякога правя покупки или посещавам една стара приятелка, която е болна.

На връщане през целия път комисарят не проговори. Както често се случваше в течение на някое следствие, той имаше чувството, че има всички елементи на отговора на въпросите, които си поставя, но също така, че всички тези въпроси водят до задънена улица. Верният въпрос се намираше всред тази бъркотия, с която той се бореше от няколко дни. Двама мъже, убити по един и същ начин, може би от един човек, с едни и същи мотиви и които не се познаваха, едно странно момиче, което се правеше на привидение, появяваше се и изчезваше: той имаше чувството че цитира в бъркотията описа на Превер. Но верният въпрос във всичко това? И какъв беше мотивът за цялата тази каша? Независими едно от друго събития, които предизвикват серия от драми, както се срутва голям замък от карти, когато падне първата.

— Търсеха ви по телефона, докато ви нямаше — му каза Баконие. — Някой, който иска спешно да ви говори относно смъртта на Жулиен Комбре.

— Името? Телефонният номер?

— Жената, защото това беше жена, не поиска да каже нито едното, нито другото. Каза, че ще ви потърси отново.