Морис Перисе
Опасно е да се закъснява (11)

Силвен Фонтено, съдията-следовател, постави ръцете върху облегалото на креслото си. Да се направи равносметка с комисаря Жарде никога не беше лесна работа: днес повече от всякога събеседникът му не облекчаваше задачата му. О, той не беше изненадан: дори когато инициативите на Жарде не бяха твърде ортодоксални, той признаваше, че често те бяха опасно ефикасни. При все това този път му се струваше, че комисарят иска да върви много бързо и най-вече да стигне много далеч.

— Не знам дали съзнавате точно какво ви очаква. Който напада империята Делакур, рискува да загуби перата си. Искам всичко да бъде наясно между нас: не твърдя, че вашите дедукции не са верни. Може би даже, уви, имате право, но вие най-добре знаете, че презумпция не значи доказателство. А доказателства нямате нито едно! Истински доказателства, под това разбирам солидни, неопровержими!

— Например самопризнания?

Съдията остана безчувствен към подчертаната ирония на комисаря.

— Но да, самопризнания! Доказателствата и признанията във всеки случай ще ви спестят излагането на твърде големи рискове. Мисля, че не ме разбрахте добре: не твърдя, че не сте прав, още по-малко, че сте на погрешен път, но да предположим, че едно зрънце пясък спре хубавата ви машина, която на всяка цена искате да задействувате: какво ще стане тогава с комисаря Жарде? Край на повишенията, край на хубавата кариера. Остатъкът от живота ви в провинцията, в студено и строго градче, където нищо не се случва и където да се състави акт е събитие!

— Господин съдия, отдавна вече знаете моите възгледи върху това. Сигурен съм, че истината за смъртта на Бертран Абади и на Жулиен Комбре се намира там, където ви казах. Защото това не трябва да се забравя: двама млади мъже загинаха и техните — или техният — убийци все още са на свобода. Да зная, че не са наказани, ме възмущава. Да не действуваме днес значи да сложим делото в архива.

— Намирам, че сте станали изведнъж много песимистичен или много скромен. Ако добре разбирам, искате да ви дам зелена улица или на първо време да си затворя очите? Всичко това не е много редно. Казвам ви направо, при сегашното състояние на вашето следствие няма да ви прикрия, ако стане някой гаф. Просто ви казвам следното: гледайте си работата и помъчете се да не правите повече, отколкото трябва. След като казах това, какъв е вашият план?

Една бегла съучастническа усмивка свърза двамата мъже. Комисарят дълго и вдъхновено обясни на съдията какво смята да предприеме, за да се опита да извади обитателите на Ла Гренуйер от тяхната високомерна и удобна сигурност. Щеше да заложи кариерата си за всичко или нищо, но това вече му се беше случвало. Силата му беше, че не очаква нищо от каквото и да е повишение в службата и че няма амбиции освен за сина си Рафаел. Затова той приемаше трезво да поема всякакви рискове.

— Предупреждавам ви — каза още съдията, — Делакур има много, много високопоставени връзки. Той е председател на не знам вече колко дружества и е близък с някои много влиятелни кръгове. На неговото ниво е лесно да използува връзките си.

— Господин съдия, няколко скорошни скандала ни научиха, че много високопоставени хора могат да бъдат изоставени от приятелите си и понякога даже убити!

— Е, добре, Жарде, след като сте толкова сигурен в себе си, вървете. Но ви повтарям…

Жарде го прекъсна с жест:

— Знам, малкото градче на север, миньорските къщи, двадесетте градуса под нулата…

Той мина през участъка, където Баконие го чакаше.

— Призовахте ли всичките в кабинета ми за следобед в 15 часа?

— Да, освен Ладкар Гариб, който, изглежда, е заминал при семейството си в Алжир.

— Вече чух това. Но другите?

— Да, всички. Признавам, че това предизвика известно вълнение.

Рафаел обядваше всеки ден недалеч от факултета, където учеше право, а Жарде нямаше желание да обядва в малката пицария на авеню „Гамбета“, на терасата на която обичаше понякога да се застоява. Прибрал се в къщи, разбърка няколко яйца с гъби, но не внимаваше при пърженето и остави половината от изгорелия си омлет в чинията. Обърна се към прасковите, които намери отвратителни, тъй като беше забравил да ги постави в панера за плодове в хладилника, изпи голяма чаша вода. Буквално трябваше да убива времето до този съдбоносен 15 часа, където всичко щеше да бъде поставено на карта, поне така се надяваше. Отиде в кабинета си да даде последни нареждания. Първото, и хитростта му се струваше много наивна: да се вземе отпечатък от крака на Дидие Корес, надзирателя. Той не искаше да знае как неговите хора щяха да го направят, но трябваше. После, без да привличат вниманието му, нещо, което не беше лесно, трябваше да го накарат да остави ясни пръстови отпечатъци върху някакъв предмет. Да се сравнят с тези, които бяха взети от вратата на колите на Бертран Абади и Жулиен Комбре, изискваше малко време, но след това всичко щеше да бъде ясно. За да не остави нищо на случайността, Баконие и хората му трябваше да направят същото с всички членове на фамилията Делакур, даже и със старата жена. Жарде, който си имаше нещо на ум, си казваше, че това е престараване, но колко криминални следствия са могли да бъдат осветлени именно защото полицейските служители се бяха престарали!

Жарде лично постави зад пишещата машина, която току-що беше получил, един млад полицай, който пишеше сравнително бързо, и нареди да въведат Дидие Корес.

Наздирателят приличаше на идеалния, но доста смътен портрет, който бяха направили на възможния престъпник както госпожа Мание, така и Венсан Лардие: огромен, широкоплещест, със силни мускули. Силен по природа, с ръце като бухалки. Разпитът на тази личност, груба в началото, разочарова Жарде. Дали беше неоспоримо чист, или безкрайно хитър, той отговаряше едносрично с упорито чело, гледайки непрекъснато върховете на обувките си. Бил вече на работа при предишния собственик на Ла Гренуйер, нямал контакти със семейство Делакур, освен с шефа, разбира се, и беше съвсем очевидно неспособен да каже къде е бил сутринта, когато бе убит Бертран Абади, нито през нощта, когато Жулиен Комбре мина от този в онзи свят.

— Аз, знаете, от понеделник до неделя съм на работа, а работа в този момент имаме до гуша! Ставане в шест часа и след това закуска. Аз съм пръв на поста си да чакам работниците. Да разпределяш задачите не е толкова лесно, трябва да си навсякъде, за да бъде реколтата добра. Обяд на крак или почти на крак и после пак работа до осем-девет часа вечерта, понякога до по-късно. Аз, разбирате, излизания, кино може би през зимата и даже и тогава рядко. Когато имам време, но това не се случва често, гледам телевизия. През зимата в неделя ходя на лов.

— Кажете ми за Жулиен Комбре.

— Жулиен Комбре? Кой е той?

Търпеливо Жарде му опресни паметта.

— А, да. Той работи за нас почти шест месеца. Мисля, че беше племенник на предишния надзирател на шефа в Алжир.

— Вашето мнение за него?

— Работник като всички, нито по-добър, нито по-лош. О, не се напъваше да работи, но не беше единствен.

— Кажете ми защо господин Делакур му уреди сметката. Не се ли разбираше добре с вас Жулиен Комбре?

Под гъстите вежди клепачите на мъжа се повдигнаха: за миг комисарят видя в погледа му друго, освен израза на наивна хитрост, нещо като укор, и това го изненада.

— Това ли ви каза шефът?

— Той ми каза, че сте имали търкания с Комбре.

— Ако ви го е казал, това е, защото сигурно е вярно. Във всеки случай не си спомням.

— Пак ли?

Този път погледът на Дидие Корес стана въпросителен.

— Според вас — продължи търпеливо комисарят — как господин Делакур е бил доведен дотам, че да се раздели с Жулиен Комбре?

Възцари се мълчание, прекъсвано само от лекото мъркане на електрическата пишеща машина, после от звъна на телефона. Жарде вдигна слушалката.

— Да — каза той. — А, добре. Сигурен ли сте? Благодаря ви.

Той погледна с други очи надзирателя. Баконие току-що му беше предал, че отпечатъкът, взет до трупа на Бертран Абади в долината Верпо, не съвпадаше, и то съвсем явно, с този от крака на Дидие Корес. Надзирателят имаше малки крака, несъответствуващи с ръста му.

Човекът не беше отговорил на въпроса и Жарде зададе друг:

— Какви бяха отношенията на господин Делакур с Комбре?

— Не разбирам.

— Господин Делакур е познавал Жулиен десет години по-рано в Алжир…

— О, той не правеше разлика между него и другите сезонни работници. Което значи, че отношенията му с него и с другите бяха почти несъществуващи. Поздрав, няколко думи. Все пак спомням си: Комбре поиска два или три пъти от господин Делакур да го приеме.

— И господин Делакур прие ли го?

— Да, след работа.

— Разговорът продължи ли дълго?

— Не знам. Имах друга работа, за да подслушвам пред вратите! Един път между другото Комбре остана дълго при шефа и чух викове. Господин Делакур беше този, който беше повишил тона и това не беше в навиците му. О, това не продължи дълго. На по-следващия ден господин Делакур поиска от мен да уредя сметката на Жулиен Комбре.

— Разбрахте ли какво се е случило?

— Не. Не е рядкост да се уволняват работници, които не си вършат работата. Работната ръка не липсва.

— Кажете ми нещо за Ладкар Гариб.

— Той не ми е подчинен.

— Което ще рече?

Жарде долови внезапното колебание на мъжа, който каза много бързо:

— Той се занимава в къщата с всичко и с нищо, но не работи по земите, освен че поддържа градината за удоволствие. Саможиво момче, което не се сприятелява с никого.

— Има ли стая в имението?

— Една отделна къщичка за него в пристройките.

— Знаете ли защо се радва на това привилегировано отношение?

— Не. Господинът го доведе със себе си от Алжир след независимостта. Това е всичко, което знам. Беноат, готвачката, казва, че той е като вярно куче. Защото трябва да ви кажа, че той си готви сам. Никакво свинско месо, знаете, никакво вино… Но отива все пак в кухнята да потърси това, което му трябва.

Жарде помисли, че е забравил да призове готвачката и се изправи.

— Благодаря ви. Ще свършим дотук за днес. Ако обичате, подпишете показанията си.

Той се обърна към младия полицай, който точно поставяше нов лист хартия под валяка на пишещата машина.

— Въведете госпожа Делакур — каза той.

Дидие Корес несъмнено не беше виновникът, когото търсеше, той не му помогна въобще да напредне в разследването си, освен че му позволи да установи, че господин Делакур беше излъгал, когато твърдеше, че е нямал никакъв контакт с Жулиен Комбре. „Очната ставка ще е интересна, помисли си той. Ако въобще има очна ставка, но още не се е стигнало дотам.“

Висока хубава жена, все още стройна, облечена просто в бял костюм, но с малко надменни обноски, със средно дълги светлокестеняви коси, старателно разрошени несъмнено от най-добрия фризьор в града, госпожа Делакур имаше дълги, много добре гледани ръце и неясния поглед на късогледите. „Тя би трябвало да носи очила, за да избегне гъшата походка“, си каза Жарде, за да се развесели.

— Госпожа — каза той, — бих искал да поговорим за Клара Мерсие.

— За Клара Мерсие?

— Да. За младото момиче, което е прекарало ваканцията във вашето имение в Алжир преди десетина години.

Тя се поколеба, като че се мъчеше да си спомни.

— Не сме я виждали също от десет години, това е всичко, което мога да ви кажа. И нямам вести от нея.

— И все пак вие сте тази, която сте я върнали във Франция след ваканцията, приключила по-рано, ако сведенията ми са точни?

— Да, аз.

— И я върнахте на семейството и?

— Клара нямаше семейство. Тя беше на пансион в един приют за сираци във Фонтенбло, за който се грижеше сестра ми. Сестра ми я пое при пристигането ни във Франция и след това тя се зае с нея.

— Позволете ми, госпожо, да бъда изненадан от… да кажем, вашето видимо безразличие към нея. Едно младо момиче, почти на същите години като племенницата ви, което прекарва няколко седмици във вашето алжирско имение, вие я връщате и после…

Тя се изправи и на комисаря му се стори, че очите й потъмняха и гласът стана по-сух:

— След това, господин комисар, имаше атентати, убийства, все по-разрушителна война, пълна несигурност, напускането на нашето имение и настаняването ни във Франция. Избягахме възможно най-бързо. Който не е преживял това, не може да има точна представа.

Той долови една пукнатина във високомерието на тази жена, прекрасно владееща нервите си, която — и това го порази — играеше пред него театър, както мъжът й няколко дни по-рано, но в друг регистър. Той беше благородният баща тип от пиеса в Одеон от 1920 г., тя — простодушната застаряваща съпруга, която щеше да играе ролята на Агнес до шестдесетте си години. Той изпита бясно желание да свали пред нея най-силната си карта, за да я обърка окончателно, но се овладя: запазваше заключителната сцена за цялата група в пълен състав с риск да я забави няколко часа.

— Несъмнено, госпожо, несъмнено. Предполагам, че сведенията, които бих желал да получа за Клара Мерсие, госпожа сестра ви ще бъде в състояние да ми ги даде?

— Не знам, господин комисар. От години вече тя не се занимава с този приют за сираци, който между другото е затворен. В момента е във Великобритания и вчера ни съобщи, че смята да удължи почивката си с една седмица.

— Вие твърдите, че не знаете нищо за Клара Мерсие и все пак знаете, че приютът, в който е била, е затворен?

„Каква комедиантка“, помисли той възхитен, когато тя му отговори с точно колкото трябваше иронична усмивка.

— Сестра ми сега се занимава с търговия на антикварни вещи. Един ден тя ми каза, че приютът за сираци „Сент Женевиев“ бил затворил вратите си. Това е всичко.

— И в този момент вие не помислихте да я попитате какво се е случило с Клара Мерсие?

— Не. Не повече, отколкото се запитвам за какво се използуват сумите, които внасям всяка година за някои благотворителни дела!

— Защото да приемете Клара Мерсие в имението ви в Алжир е било благотворително дело?

— Горе-долу, да.

Някаква глуха ярост обхващаше Жарде, но той направи усилие, за да запази пълна власт над себе си и успя.

— Благодаря ви. Последен въпрос: какви бяха връзките между вашата племенница Анжелин и Ладкар Гариб?

Само леко сгърчените ръце доказваха, че въпросът я смути.

— Той й беше предан като вярно куче. Роден е в имението и той беше този, който откри тялото на племенницата ми след тази глупава злополука, която й струваше живота. Той ни умоляваше да го отведем с нас, когато напускахме Алжир. Това повдигна някои проблеми с администрацията, но мъжът ми успя да преодолее всички трудности.

— И оттогава?

— Оттогава той е човек за всичко в къщата. Мисля, че доста ни обича.

Жарде отбеляза, че тя не прибави: „И ние също го обичаме“, стана, препрочете показанията, които му подаде младият полицай, и ги подаде на госпожа Делакур за подпис.

Тя направи едно рязко движение, отвори уста, но не каза нищо. „Вярно е, че би трябвало да носи очила!“ помисли Жарде, когато я видя как се навежда над листа. Тя се подписа с една висока заврънкулка, която искаше да мине за елегантна.

Господарят на Ла Гренуйер, въведен малко по-късно, отказа отначало да седне и прекъсна комисаря, все пак с по-малка непринуденост, отколкото при предишната им среща.

— Господин комисар, най-живо протестирам. От няколко дни моето семейство и аз понасяме от ваша страна и от страна на вашата служба истинско преследване. По всяко време вие нахлувате в къщата ми, подлагате майка ми, която е много възрастна, на разпити — не възразявайте, да, на разпити, твърде неприятни, задължавате я да чака тук, в особено неудобни места, вашето благоволение и всичко това по причини, които не са ми ясни. Всеки гражданин има право да уважават свободата му и ако трябва, ще ви припомня това по съдебен път!

— Ако обичате, седнете! — каза Жарде, с един тон по-ниско, отколкото обикновено употребяваше. — И отговорете на въпросите ми. Колкото по-скоро отговорите, толкова по-рано ще можете да напуснете този кабинет, където служещите упражняват професията си по осем часа на ден без да се оплакват от липсата на климатична инсталация!

С крива усмивка, опъваща тънките му устни, господин Делакур седна. В лекия си костюм от светлосин плат на тънки бели райета, с тъмносиня памучна връзка и подходяща към нея кърпичка мъжът продължаваше да изглежда добре, но елегантността му, която той смяташе за естествена, изглеждаше малко прекалена: изглеждаше наконтен до леко облечените полицаи с отворени ризи с навити ръкави.

— Ние призовахме Ладкар Гариб, но ми казаха, че той не е тук — каза Жарде.

— Вашата призовка не стигна до него, защото замина за две седмици при семейството си в Алжир.

— Семейството си?

— Да. Той има братя в Тизи-Узу.

— И кога ще се върне?

— Ако не го е изпуснал, параходът му трябваше да пристигне тази сутрин в Марсилия.

— Каква е точно работата му у вас?

— Познавах Ладкар още от дете, баща му работеше в имението. Не бих казал, че е бил приятел на племенницата ми, защото приятелството беше нещо трудно между момиче като Анжелин и едно малко необразовано момче, още повече арабче, но беше нещо друго, което не бих могъл точно да определя. Един приятел в игрите, даже след като те въобще не играеха заедно, една жертва, ако махнете от това определение обидното значение. Едно присъствие, една пълна преданост, която моята племенница с труден характер оценяваше. След като тя изчезна, той беше онзи, който я търсеше без почивка и който накрая откри разкъсаното й тяло в дола зад имението.

— Как стана тази злополука?

— Карате ме да си припомням много мъчителни събития, господин комисар. Племенницата ми празнуваше рождения си ден и следобеда беше много весела. Казаха ми, че Анжелин е отишла да се разхожда сама, както правеше понякога, защото по природа беше много необщителна. Започнахме да се безпокоим едва вечерта, когато не се беше прибрала за вечеря. Изпратих част от прислужниците да я търсят. Напразно. Едва на по-другия ден Ладкар я откри разкъсана в дола. Мъката на това момченце беше така голяма, както и нашата. Той се чувствуваше виновен, че не я е последвал, даже отдалеч. Той се привърза още повече към нас и именно заради това го взехме със себе си във Франция. Такова предано момче като него не познавам.

— Какво точно работи у вас?

— Ако думата не изглеждаше обидна, бих казал, че той е момчето за всичко в Ла Гренуйер. Занимава се с цветята в градината; с водата в басейна, откарва жена ми, когато трябва да прави покупки, в Тулон или Хиерес, откарва мен на летището, защото поради професионалните си задължения пътувам често, помага на готвачката, когато даваме прием. Имам пълно доверие в него.

— Опишете ми го.

Господин Делакур с нищо не показа учудването си.

— Висок, силен, огромен, свирепо кабилско лице, между другото много красиво.

— Донякъде като вашия надзирател ли?

— Малко по-висок, малко по-широк в раменете, но заедно с това и строен!

Телефонът иззвъня и Жарде вдигна слушалката. Лицето му не изразяваше нищо и само по почти недоловимото потрепване в гласа му един познаващ го слушател би могъл да долови, че току-що се беше случило изключително важно събитие.

— Добре, идвам. Господин Делакур, моля да ме извините, ще се върна след малко.

В кабинета си Баконие го чакаше с два листа, написани с неумел почерк.

— Ето страниците, които липсваха от тетрадката на Жулиен Комбре — каза той.

— Къде ги намерихте?

— В един от приключенските романи в чантата му, добре сгънати, единственото място, където не бях търсил. И при това здравата я прерових тази чанта!

— И какво?

— Тези две страници обясняват какво се е случило в деня, когато Анжелин е празнувала рождения си ден. Четете.

Жарде прочете. Баконие, който напрегнато го наблюдаваше, видя, че ръката му трепери. Комисарят остави листата на бюрото на Баконие.

— Ладкар Гариб трябва да е пристигнал тази сутрин в Марсилия. Трябва на всяка цена да го задържим, преди да пристигне в Ла Гренуйер.

— Какво ще правим с племето Делакур?

— Трябва да продължим разпитите като че нищо не се е случило. В никакъв случай да не събудим подозрението им. Разпитайте старата жена, за да не смята, че сме я призовали напразно. Говорете й за Ладкар, за работата му в Ла Гренуйер. Печелете време. Това е най-важното. Аз тичам при съдията!

Съдията Фонтено Даде зелена улица на Жарде и след по-малко от час една дискретна полицейска група беше на място в околностите на Ла Гренуйер.

— Най-вече не привличайте вниманието върху себе си — каза Баконие на хората си. — Нека вашето присъствие да изглежда като обикновен контрол.

Ладкар Гариб нямаше кола, следователно можеше да пристигне в Хиерес само с влака от 19,15 часа или с автобуса, идващ от Тулон. Неприятното, най-малкото за полицая, натоварен да го залови, беше, че по линията Тулон-Хиерес през Кро имаше рейс на всеки четиридесет минути и че никой не знаеше къде Ладкар щеше да слезе, защото всички спирки бяха еднакво отдалечени от Ла Гренуйер.

В кабинета си, с поглед, прикован върху телефона, Жарде нервничеше… Не можеше да не се случи нещо, но какво? Когато Баконие продължи разпитите, господин Делакур сигурно беше подозрял, че нещо се е случило, а той беше твърде интелигентен, за да не усети, че вятърът сменя посоката си. Очевидно срещу него Жарде имаше ценни козове, но какви? Или омаловажаваше информацията, получена от инспектора, и щеше да седи спокойно, или като реалист, какъвто беше, щеше да оцени стойността им и тогава най-лошото щеше да се случи. Най-лошото. По-късно Жарде щеше да си спомни, че от момента, в който прочете двете откъснати страници от тетрадката на Жулиен Комбре, знаеше, че трябва да очаква именно най-лошото. И се подготвяше за това с изопнати нерви, но много спокоен.

В 19,17 часа му беше предадено съобщението на пътната полиция.

„Един шофьор току-що блъсна един арабин по пътя за Кро. Състоянието на ранения е много тежко. Предупредихме болницата.“

— Идвам — изкрещя Жарде. — Предполагам, че Баконие е на мястото?

Рисувайки да катастрофира на всеки кръстопът, той пристигна на местопроизшествието няколко минути по-късно. Линейката беше вече там.

— Отдръпнете се. Разпръснете се — извика той по адрес на любопитните, които се трупаха.

Веднага разбра, че Ладкар беше този, който беше проснат отстрани на пътя, картоненият му вехт куфар разтворен, недалеч от него. От слепоочието му се стичаше тънка струйка кръв и устните му изпускаха от време на време стенания като въздишки или хълцания на дете. Застиналото лице с тъмна кожа, с изпъкнали скули, със затворени очи почиваше върху един сноп трева. Хората от линейката разгънаха носилката до ранения, на когото един санитар даваше първа помощ. И Жарде даде заповеди на Баконие, който пристигаше задъхан.

— Никаква следа от шофьора, нито от колата, разбира се? Проверете дали всички обитатели на Ла Гренуйер са се прибрали и ако трябва, проверете калниците на всички коли в имението!

— Вие мислите, че…

— Нищо не мисля! Аз проверявам. Отивам в болницата на Хиерес, за да изслушам ранения, щом бъде в състояние да говори, ако въобще някога бъде!

Откаран веднага в отделението за реанимация, Ладкар бе опериран в следващия час. Жарде чакаше хирурга на изхода на операционния блок.

— Вашата диагноза?

— Аз съм песимист. Обектът е солиден, вярно, но освен фрактурата на пищялната кост и на ханша мозъчното състояние е такова, че не мога да се произнеса.

— В състояние ли е да отговаря на въпросите ми?

— В никакъв случай, поне за момента.

— Докторе, разберете ме добре, изключително важно е да мога да го разпитам. Убийства станаха в Хиерес и несъмнено и другаде и аз съм уверен, че раненият може да ми даде ключ за най-малко две от тях. Даже ако не ме упълномощите да говоря с него, ще разрешите ли да го видя?

— Само за малко. Идвам с вас. Но не разбирам…

Огромна превръзка обвиваше черепа на Ладкар, чието мургаво лице изпъкваше още повече на белотата на чаршафа. Ладкар приличаше на воин-мавър от детските му приказки. Но воинът-мавър лежеше почти неподвижен, само чаршафът, който се надигаше и спадаше, лекото шумно дишане, което излиташе от устните му, доказваха, че още е жив. В приказката воинът-мавър накрая спечелваше победата. Не изглеждаше, че с този ще бъде същото. Хирургът направи знак и Жарде го последва в кабинета му.

— Бих искал да ви помогна, комисаре, но не виждам какво мога да направя.

— Най-важното е да бъда тук, когато отново дойде в съзнание. В момента се състезавам с времето, нещо, което не можете да си представите. Заложен е цял един механизъм и той ще задействува, ако раненият проговори и каже каквото знае. Ако раненият не каже нищо, ще бъда може би принуден да започна от нула или почти от нула.

— Е, добре, комисаре, не виждам друго решение, освен да ви предоставя кабинета си и да дам заповед на интерниста от екипа да ви предупреди, ако раненият е в състояние да говори. Настанявайте се.

— Мога ли да телефонирам?

Жарде се обади в полицейския участък, където, разбира се, не можаха да му дадат никакви сведения за това какво става в Ла Гренуйер. Научи само, че Баконие е поискал спешната намеса на съдебната лаборатория.

— Аз съм в болницата в кабинета на доктор Галибер. Ако се наложи да се свържете с мен…

Жарде седна на един тесен диван покрай стената, срещу бюрото. Странно, той не мислеше, не реагираше, беше като в шоково състояние. Сложи още една възглавница зад гърба си, протегна крака. След малко телефонът иззвъня и той с известна трудност излезе от вцепенението, което го обхващаше. Тъй като звъненето настойчиво продължаваше, той реши да вдигне слушалката. Един безличен женски глас каза:

— Комисарят Жарде? Почакайте един момент.

Трябваха му няколко секунди, за да разпознае приглушения глас на Баконие.

— Баконие — промълви той, съвземайки се. — Откъде се обаждате?

— От едно кафене. Всичко е спокойно. Един свидетел е видял черния ситроен на Делакур по пътя за Кро няколко минути преди злополуката. Пътувал е по посока на Кро. Ясно е разпознал Делакур зад волана.

— Той прибрал ли се е?

— Не, и това е, което ме безпокои. Защото преди малко забелязахме, че имението има два други изхода.

— Добре, той не може да отиде далеч. Още повече че това не би му приличало. Гордостта на този човек е безмерна. Ако падне, ще падне с блясък.

Жарде постави инспектора в течение на здравословното състояние на Ладкар.

— Тъпчем на място — каза той. — А времето лети. Легалният час за извършване на обиск е минал и трябва да чакаме до утре сутринта да действуваме. За една нощ могат да се унищожат доста улики…

Замислен, Жарде сложи слушалката. Толкова близо до целта, щеше ли този път да загуби, защото правилникът беше против него?

Той заспа, помисли, че се събужда от плътен кошмар, когато една ръка го разтърси:

— Комисаре, раненият се събужда. Но е в състояние на крайна отпадналост. Давам ви само няколко минути.

Никога Жарде не можеше да забрави погледа, с който го погледна Ладкар, поглед на ужасено дете. Много черни очи, дълбоко разположени в орбитите, изпъкнала челюст, една вена, която издуваше челото под превръзката, лицето оживяваше. Жарде усети капчица пот над устната си, никога не се беше чувствувал толкова зле. Трябваше да се наведе, за да чуе отчетливо това, което казваше раненият:

— Защо господин Делакур искаше да ме прегази? Защо господин Делакур…

Хванат натясно, Жарде можа само глупаво да измънка:

— Но не, това беше злополука…

— Не! Когато ме видя край пътя, той се засили срещу мен. Къде е Анжелин? Какво е направила, докато не бях тук? Пак ли е избягала?

— Избягала?

— Да. На два пъти тя избяга. А трябва никой да не я види никога. Защо е избягала Анжелин?

Обзет от чувство за служебен дълг Жарде каза, повишавайки глас:

— Къде е сега Анжелин?

— В къщичката зад плета от кипариси. Но тя пак ще избяга, ако не съм там да я пазя… Анжелин, боли ме…

Той затвори очи, лицето му се сгърчи, после се отпусна и комисарят се уплаши. Повика интерниста.

— Пулсът е много слаб — каза той. — Раненият е загубил много кръв. Трябва да го оставите сега. Елате!

Жарде се поколеба. Той искаше да каже нещо. После се подчини и последва интерниста.

— Можете да се приберете, комисаре. Не мисля, че раненият ще бъде в състояние отново да ви говори, преди да мине много време. Ако въобще някога бъде в състояние.

Жарде се върна в участъка, където го чакаше Баконие. Още под удара, той имаше чувството, че върви като сомнамбул, с празна глава. Въпреки това нареди, и то с точния тон на заповед:

— Обиск утре сутринта в легалния час. Оставихте ли достатъчен брой полицаи на място?

— Да. Колата има за задача да патрулира цялата нощ по пътя за Кро и съседните пътища. Но не доловихме никакъв признак на паника в Ла Гренуйер. Лампата свети дълго в кабинета, където господин Делакур ни прие. Не забелязах също така подозрителни влизания и излизания.

Жарде му каза онова, което Ладкар му беше открил, и прекъсна възклицанията на инспектора:

— Ах, ако можех още отсега да обградя тази къща зад плета от кипариси!

— Арабинът е бълнувал, това е очевидно!

— Не съм толкова сигурен.

Още в шест часа полицаите, които бяха останали дотогава затворени в колата, се разгънаха от всички страни на имението и кучетата вълча порода се хвърлиха към оградата, но един глас ги усмири. Те веднага се успокоиха и се върнаха в къщичките си, докато на прага на Ла Гренуйер се появи господин Делакур.

— Господа — каза той на Жарде и Баконие, — аз ви очаквах.

Той се приближи бавно, отвори портала. Въпреки ранния час беше свежо избръснат, несъмнено за последен път играеше ролята на фермера-джентълмен, когото злата съдба няма да успее да повали: панталон от светъл плат, червеникаво кожено яке върху риза от бежова коприна, тютюнево копринено шалче, небрежно завързано около врата.

„Блясъкът е малко прекален!“ — имаше желание да извика възмутен Баконие.

Без да искат впечатлени, двамата полицаи последваха мъжа, който ги заведе в кабинета си с прозорци, широко отворени към градината, където цъфтяха яркочервените цветове на хибискуса. В едно кресло, с кърпичка в ръка, която нервно притискаше, бършейки между другото сухите си клепачи, госпожа Делакур погледна Баконие и Жарде, които и се поклониха. Странното беше, че в нейния поглед гореше омраза.

Делакур остана прав до камината; още веднъж той изненада Жарде:

— Господа — каза той, — ако бихте могли, доколкото е възможно, да оставите майка ми извън следствието, ще ви бъда признателен. Тя няма нищо общо с делото, което вие разследвате, както и готвачката и надзирателят.

Комисарят вдигна глава, без да отговори. Тази игра на голям феодал, тази фалшива щедрост го дразнеха. За да прекъсне нереалността, театралността на сцената, той каза:

— Напуснах болницата в Хиерес късно през нощта. Ладкар Гариб не беше умрял и говори с мен.

Никаква реакция от страна на Делакур, който просто каза:

— Комисаре, надявам се, че не блъфирате?

— Повтарям ви, че Ладкар Гариб беше жив в три часа сутринта.

Приглушени викове долитаха от съседната гора и Делакур погледна към стъклената врата. Жарде предвари въпроса му:

— Моите хора търсят една малка къщичка, оградена с плет от кипариси…

— Вие сте много силен, комисаре, много силен. Направих по отношение на вас само една грешка, но важна: подцених ви. Както подцених Ладкар. Недоразуменията водят понякога до трагедии, когато не се изяснят незабавно. Днес, когато е много късно, си давам сметка, че бягството напред е най-лошото бягство.

— Господин Делакур, от няколкодневното следствие научих, че вашата племенница Анжелин не е погребана в гробищата на Кро, че Клара Мерсие никога не се е връщала официално във Франция и че е изчезнала не по-малко официално в Алжир, накрая, че поради тази неправдоподобна бъркотия двама мъже умряха в Хиерес, Бертран Абади и Жулиен Комбре. Вашият приятел съдията Фонтено след малко ще ви обвини в опит за предумишлено убийство, за съучастничество в убийство и други престъпления, несъмнено по-маловажни. Искате ли да ви разпитвам, да излагам доказателствата си, да си играем на котка и мишка, или пък за да спечелим време, предпочитате да ми кажете какво се е случило във вашето имение в Алжир през онзи августовски ден на 1956 година?

Господин Делакур прекара ръка по челото си. Той беше едва пребледнял и ръката, която постави на облегалката на стола, не трепереше.

— Този ден племенницата ми Анжелин блъсна в дола Клара Мерсие, малкото сираче, което сестра ми беше довела от Франция. Красивата, веселата, забавната Клара. Ако този ден бях склонил да кажа просто истината, нищо не би се случило или почти нищо освен едно: Анжелин щеше да бъде днес в лудницата или ако предпочитате, в психиатричната клиника. Защото племенницата ми направи това в състояние на умопомрачение. От нервна депресия към нервна депресия тя стигна до непоносимо изтощение, което я правеше отвратителна за всички. Тя мразеше малката французойка, защото последната предпочиташе компанията на младия Жулиен Комбре пред нейната. Беше вечерта на нейния рожден ден. Между нея и Клара избухна буйна разправия, на която Ладкар бил свидетел. Анжелин вече не се владеела. Тя блъснала Клара, скалата беше висока и нещастницата се разби върху камъните. Ладкар, който засвидетелствуваше още от дете нещо като култ към племенницата ми, веднага ме предупреди и същата вечер жена ми напусна Алжир със самолет заедно с Анжелин.

— Но проверките на летището?

— Въпреки събитията едно малко момиче на петнадесет години, особено когато е придружено, не е никога истински проверявано. Племенницата ми имаше билета и личната карта на Клара. Те си приличаха малко. Нямаше никаква трудност. Ладкар, който следваше сляпо нарежданията ми, почака два дни, преди официално да открие тялото в дола. Разпознах категорично Анжелин. Никой не се усъмни в показанията на могъщия Пиер Ален Делакур и ние погребахме Клара Мерсие под името Анжелин Дансел.

— Без да знаете, че Жулиен Комбре беше открил истинската самоличност на мъртвата. Той открил върху трупа кръщелния й медалион и личната й ученическа карта. Че не е казал нищо тогава, остава за мен загадка, защото той нищо не е казал даже на чичо си, който беше разпитан от полицията в Монтелимар преди няколко дни. Но е записал всичко в една тетрадка, която е в моите ръце. Просто той е изчакал десет години, за да ви шантажира. Нали така? И това е причината да бъде убит?

— Да.

— Какво направихте след това с Анжелин?

— Жена ми пътуваше с нея из Франция и щом станахме собственици на Ла Гренуйер, я скрихме там. Имението е огромно, то предлага неподозирани възможности. Къщичката е относително усамотена, с високи плетове от кипариси и никой не работи в тази част. Зная, комисаре, вие сигурно си мислите, че в тази афера на луди най-лудият съм пак аз. Вие не познавате опиянението от властта, много по-голямо от това на богатството. Аз бях Пиер Ален Делакур — един от най-известните собственици на земя в Алжир: на времето политическата кариера ме привличаше. Всичко ми се усмихваше и аз се виждах вече депутат, може би и министър. Това детско престъпление разрушаваше всичките ми надежди. Бе скандал, скандал, от който човек не се съвзема. След това нямаше да бъда вече нищо. Загубих хладнокръвие и възприех най-лошото решение.

— И вие не помислихте за живота, който щеше да води племенницата ви отсега нататък?

— Да живееш в едно усамотено диво поле или в лудницата… Защото след това престъпление, повтарям ви, щяха да я затворят до живот зад решетките, психиатрията на времето не беше това, което е днес. Точно тук Ладкар се оказа незаменим. Анжелин беше всичко за него. Тя не би могла да има по-предан пазач, по-пламенен и по-ефикасен. Той знаеше какво рискува тя. Негов идол, през целия ден под негова охрана и негова закрила. Отчитам днес какъв ад сигурно е бил животът за него. И какъв рай в същото време.

— Но как обяснихте в приюта за сираци във Фонтенбло изчезването на Клара Мерсие? Имам резултатите от заповедта за издирване, издадена от мен преди няколко дни и заключението ме кара да се замисля: Клара Мерсие е изчезнала в Алжир през 1957 година. Тоест, една година след смъртта си!

— Сестра ми активно се занимаваше с приюта „Сент Женевиев“. Тя беше направила постъпки, за да може Клара, която тя много обичаше, да й бъде поверена, и то завинаги. Тя смяташе да я задържи при себе си след пребиваването й в Алжир. Нямаше съществени пречки за осиновяването й освен много дългите срокове. Престъплението на Анжелин я възмути, но тя се примири. След една година обяви изчезването на Клара. Дотогава се знаеше, че Клара живее в Алжир с нея. Приютът „Сент Женевиев“ беше частно учреждение, сестра ми благодетелка, директорките нямаха основание да се безпокоят.

— Защо не представихте смъртта на Клара като злополука? Тогава нищо нямаше да се случи.

— Повтарям, че бях обезумял. Щеше да има следствие и аз се страхувах от всичко, че Ладкар ще се огъне пред полицаите.

— И въпреки всичко една година по-късно…

— Нещата се промениха. В областта, където живеехме в Алжир, всичко през 1956 година беше спокойно. Една година по-късно беше различно: убийства, атентати, отвличания, запалени ферми. Изчезването на Клара ставаше допустимо. Следствието много бързо беше прекратено. Още един път моите свидетелски показания бяха решаващи. Местната полиция не поставяше под съмнение това, което казвах.

— И оттогава минаха десет години…

— Всичко можеше да продължи така, в този кадифен кошмар, ако Ладкар не беше проявил небрежност. Бдителността му се притъпяваше. Една вечер Анжелин му откраднала ключа и избягала в полето на Кро. Именно там инженерът от Г. С. У. я е открил върху въртележката с дървени кончета. Позволете ми да направя една скоба: Анжелин има дълги периоди на нормално съзнание, когато постъпва много логично. Ладкар излязъл малко да се разходи и когато се върнал в къщата, тя била изчезнала. Последствията са ви известни. Ладкар си загубил ума, когато разбрал, че този инженер търси Анжелин и иска да я види отново. Нещо като болезнена ревност, но в същото време и страх. Когато този нещастен инженер дошъл да почука на вратата на майка ми, Ладкар чул това, което си казали: майка ми обяснявала на инженера къде точно в гробищата се намира нашата гробница… Майка ми никога нищо не узна или не поиска да узнае. Накратко, Ладкар издебнал инженера на гробищата и го убил, после с голямата си наивност пренесъл тялото на мястото, където работи, мислейки, че ще обърка следите!

— Но шлифера?

— Нещо като предизвикателство към самия себе си. Това беше шлиферът на врага, с когото трябвало да се подиграе и да заинтригува. Тогава той сложил шлифера долу до гроба. Инженерът се навел, за да го вземе, и… Ако инженерът не беше отишъл на гробищата, Ладкар щеше да направи така, че да му го предаде по един или друг начин със сложена вътре бележка, определяща среща. И на тази именно среща щеше да чака Абади и да го убие.

— А Жулиен Комбре?

— Ладкар знаеше, че ме шантажира. Когато Жулиен откри племенницата ми на въртележката, той веднага дойде да ме предупреди. Това беше щастлив случай и той се възползува, за да иска още пари. Когато веднъж се поддадеш на шантаж, клопките нямат край. Ладкар го чу, когато излизаше от кабинета ми, и…

— Но защо след това е отишъл да пребърква стаята на Абади и фургона на Комбре?

— За да унищожи всички улики, които могат да доведат полицията по следите.

— Каква е степента на обучение на Ладкар?

— Вие мислите, че аз съм този, който задействуваше ръката му? Комисаре, лъжете се, не съм аз този, който в сянка е дърпал конците. Ладкар се оформил съвсем сам и е интелигентен повече от средно ниво.

— И при все това именно това блестящо, интелигентно момче, този приятел от десет години, се опитахте да премахнете вчера вечерта.

— Аз също изпитах моментна лудост. Същия страх като преди десет години: империята Делакур отново беше заплашена. Освен това този път скандалът щеше да бъде още по-страшен. Не се поколебах. Каша и половина. Не съжалявам за нищо.

— И при това, както вече ви казах, съдията Фонтено след малко ще ви обвини. И цялата империя Делакур, както вие казвате, ще рухне, повличайки жена ви и сестра ви.

Полицаите не закъсняха да намерят малката къщичка, заобиколена с буйни розови храсти, с вътрешен двор, на практика невидим от пътя, където Ладкар пазеше с упоритата бдителност на вярно куче една Анжелин, която беше целият му живот. Вратата беше отворена и странна тишина беше легнала върху елегантния интериор с тапицерии и пердета в пастелни тонове, със скъпи картини и мебели. Седнало в едно кресло, младо момиче с бледо лице неподвижно гледаше тези толкова странно облечени мъже да идват към нея.

— Къде е Ладкар? — попита тя.

— Елате с нас, ще го намерим.

Съдията Фонтено обвини Пиер Ален Делакур рано следобед и даде известно време на господаря на Ла Гренуйер да отиде да вземе дрехите и тоалетните си принадлежности от стаята. Като не го видя да се връща, той твърде късно се разтревожи, тогава, когато започнаха да долитат виковете отвън: раздухван от силния мистрал, огънят беше обхванал целия първи етаж. Усилията на три отряда пожарникари не успяха да предотвратят бедствието: само попречиха на огъня да се разгъне и да опустоши цялата долина. На третия ден в още димящите развалини бяха открити трите трупа, които никой не успя да идентифицира. Почти по същото време Ладкар Гариб умираше в болницата в Хиерес, а в една стая на специализирания център по психиатрия едно мило младо момиче доверяваше на санитаря, че скоро ще избяга, за да отиде да се върти на една въртележка с дървени кончета. При тази въртележка един красив младеж я очаквал.