Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Périls en la demeure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Морис Перисе. Опасно е да се закъснява

Френска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1992

Художник: Даниел Динев

Технически редактор: Михаил Чанков

Коректор: Валери Калонкин

История

  1. — Добавяне

Под оловното слънце, въпреки ранния час, комисарят Жарде пристигна в гробищата на Хиерес, където щеше да бъде погребението на Жулиен. По-скоро наблюдател, отколкото участник, той не искаше да се смесва с хората, които според него щяха да бъдат много, дошли да изпроводят нещастното момче до общия гроб.

— Но тук няма никого — тихо каза той на Баконие, когото, без да знае защо, беше помолил да го придружи.

Освен госпожа Комбре, облечена в същата рокля, каквато по̀ миналия ден, но без грим и с шал от черен тюл, обвиващ косите й, освен Сенешалови, не повече от петнадесетина души, видимо безразлични, които разговаряха, бършейки чело, следваха катафалката без драперии и без украшения.

— Знаете ли — му каза малко по-късно госпожа Сенешал, — не трябва да мислите, че хората от манежа не обичаха Жулиен. Само че си легнаха много късно снощи, а погребението е толкова рано…

Така беше решила госпожа Комбре и комисарят не можеше да не се съгласи с нея. На какво се надяваше самият той, идвайки на гробищата? Че убиецът ще върви след ковчега на жертвата си? Но той не познаваше никого освен госпожа Комбре и Сенешалови.

— Отиваме ли? — каза той на Баконие и те последваха шествието на разстояние.

Общия гроб. Траншеи, които изкопаваха немного дълбоко с оглед на това, че изравяха ковчезите, понякога в много добро състояние, пет години след погребението. Такъв беше правилникът. Ковчези, които често гробарите трябваше да разбиват с брадва, преди да извадят костите, понякога безформена магма от кости и мембранна тъкан, която бързо прибираха в малки пластмасови пликове. Ковчегът на Жулиен беше спуснат в траншеята: една тънка дъска и няколко сантиметра пръст го разделяха от следващите ковчези.

Жарде се обвиняваше, че е безчувствен към това тъжно представление, към няколкото рози, хвърлени върху боядисаното дърво, към тази жена, която се отпусна на гърдите му, стенейки.

— Госпожа Сенешал — каза той, потупвайки я по рамото, — госпожа Сенешал…

После ковчегът беше покрит с пръст от двама мъже, които чакаха недалеч оттам, по трико, с изгоряла от слънцето кожа, с ръка върху лопатите. И гробищата отново се върнаха към тяхната неподвижност, към ослепителната им бяла светлина, към тягостното им мълчание, оживено само от песните на птиците.

Двамата полицаи се сбогуваха със Сенешалови и зачакаха госпожа Комбре.

— Вчера се видях с работодателите на сина ми — им каза тя. — Те ми обещаха да ми изпратят нещата му веднага щом махнат печата. Оставих им адреса си. Видях се също с нотариуса, той ще направи необходимото, за да взема парите от спестовната книжка. Ако имам право на това, разбира се, и ако правосъдието не се противопостави. Но това няма значение, нямам нужда от тези пари, миналата седмица въобще не знаех за съществуването им.

— Ще се върнете в Касис?

— С вечерния влак, който заминава директно от Хиерес.

— Можете ли да минете сега в участъка, за да подпишете показанията си?

— Сега?

— Ако искате да се възползувате от колата ни — каза Баконие.

Жарде оцени, че тя не се престори на обзета от мъка, каквато не изпитваше, че отново стана практичната жена, каквато сигурно винаги е била, със съдбата на хората, които познават натрапчивата стойност на парите, защото винаги са им липсвали.

— Общ гроб, предполагам, че това ви е шокирало — каза тя. — Осведомих се за цената на гробовете за вечни времена или за тридесет години. Отказах се да купя такъв, защото не разполагам със сумата, която ми поискаха. Знам, ще кажете, а петте милиона в книжката. Нотариусът ми обясни, че няма да мога да ги изтегля, ако се докаже, че са нечестно спечелени пари! И после тридесет години, петдесет години, пет години, какво значение има? В последна сметка онова, което остава…

И така с логиката на простите хора тя беше оставила тялото на сина си да се върне анонимно на земята. Букетът червени гладиоли, доста красиви, бяха несъмнено платени от Сенешалови.

Тя седна срещу Жарде, развърза шала си, разтърси глава, за да възвърне гъвкавостта на косите си. Баконие търсеше в едно чекмедже документите за показанието. Жарде повъртя в ръцете си една линия, преди да попита:

— Госпожо Комбре, говори ли ви нещо името Делакур? И името Дансел?

— Разбира се. Това са хората, които в Алжир, недалеч от Мостаганем, притежаваха една от най-големите селскостопански плантации.

— Познавахте ли ги лично?

— И да, и не.

— Какво разбирате под това?

— Брат ми работи дълго време за тях.

— Като полски работник?

— Не, като надзирател. Полските работници бяха само араби.

— Знаете ли какво е станало със семейство Делакур след обявяване независимостта на Алжир?

— Не. Предполагам, че са ги репатрирали, както всички нас? Искам да кажа, че във Франция сигурно са намерили почти равностойността на онова, което притежаваха в Алжир.

Баконие пишеше с два пръста на машина показанията й и тракането на клавишите я впечатляваше: тази черна машина, която даваше на онова, което казваше, окончателна форма, й се струваше опасна.

— А вашият син какви отношения поддържаше със семейство Делакур?

— Никакви! Освен че в последните години прекара едномесечната си ваканция при чичо си. Да, точно така, той прекара един месец в къщата, която брат ми обитаваше в имението. Когато се върна, моето момче изглеждаше чудесно, почерняло и изобщо! И беше лудо от щастие, защото беше участвувало в гроздобера! Несъмнено той е имал контакти с Делакурови. Знаете, французите в Алжир се ползуваха с името на много отворени хора, много гостоприемни, не надути, въпреки че Делакурови бяха хора от върха, притежаваха, не си спомням вече, колко хектара, нещо като феодали, ако разбирате какво искам да кажа. Разбира се, те са могли да се заинтересуват от него, да попитат кое е това бяло момче, което бере грозде с алжирските работници. По някоя любезна дума от време на време, но не повече!

— Делакурови нямаха ли племенница почти на годините на сина ви?

— Да, възможно е. Но как искате да ви отговоря точно? Всичко това е толкова отдавна! Виж, брат ми би могъл да ви даде сведения, защото сигурно добре си спомня за онова време.

— Къде живее брат ви?

— Недалеч от Монтелимар. И работи същата работа, само че е с десет години по-възрастен и този път се занимава повече с плодни дървета, отколкото с лозя. Работи в имение от петдесет хектара.

— Поддържате ли добри отношения с него?

— И да, и не. Малко се изгубихме от очи. Той не обича много да пише, и аз също. И после със снаха си не се разбирах добре. Разменяли сме си някоя и друга остра дума.

— Предизвестихте ли ги за смъртта на сина ви?

— Не. Снаха ми щеше пак да каже, че е моя грешка, че лошо съм възпитала Жулиен. Тя говореше така още когато бяхме в Алжир. Спомням си, когато ми върнаха малкия след един месец ваканция, тя ликуваше: „Е, връщаме ви го в добър вид вашето момче. И здраво, и въобще! И после толкова мило, толкова добро. Брат ви знае как да кара да го слушат! Известно е, сама жена не знае как да постъпи, за да я слушат! А вие никога не сте имали авторитет!“ Ето какво ми казваше снаха ми!

— Имате ли адреса на брат си?

Тя отвори чантата си, извади малко бележниче, покрито с черна пластмасова корица, разлисти го.

— Ето — каза тя. — Искате ли да си го запишете?

С пръст тя му показваше една карирана страница, където със старателен почерк беше написано:

Ернест ГЛАНЕ,

имение Ескуриал,

област Терайон,

пътя за Тейл,

Монтелимар (Дром)

— Няма ли телефон?

— Не. Може да бъде потърсен в имението при спешен случай, но той предпочита да не се прави. Казва, че собствениците не обичат да ги безпокоят.

— Сега, когато синът ви е погребан, имате ли намерение да му пишете?

— Честно казано, не знам. Би трябвало, разбира се.

— Още повече че сигурно няма да му бъде приятно да го научи от пресата.

Подскочи като ужилена.

— Нима вестниците ще пишат за това?

— Двама журналисти от Пари-полис са вече тук, поискаха да се срещнат с мен.

— И вие ще ги приемете?

— Съдията-следовател ще реши това, когато му дойде времето. Но независимо дали ще ги приема, ако те имат желание да посветят две страници на случая, ще го направят. Ако това може да ви успокои, одеве не ги видях на гробищата. Мога също така да ви кажа… че нямаше никакъв фотограф, скрит зад някой гроб.

— Прочетох местните вестници. Съобщенията са доста мъгляви.

— Посъветвах шефовете на изданията да бъдат дискретни, поне засега.

Тя имаше желание да попита защо, но не посмя.

— Всичко това… — каза тя.

После изведнъж, свободно, като че двамата полицаи не я впечатляваха вече, попита:

— Имате ли нужда от мен?

Баконие й прочете показанията, които беше снел от думите й, и въпреки че не разпозна същите думи, каза, че това е, което е казала, и подписа.

Жарде чувствуваше, че моментът за действие беше близък, но също така, че времето работеше за него. Мимолетно усещане, недоказано от нищо, но докладът на съдебната лаборатория, който му връчиха малко по-късно, го накара да се реши да ускори нещата. Колебанието не водеше доникъде, даже ако рисковете, на които се излагаше, бяха огромни.

Кръвта, взета предишния ден от гроба на Дансел, беше от същата кръвна група като тази на Бертран Абади. Нещо повече, въпреки привидната предпазливост докладът уточняваше, че тази кръв беше очевидно кръвта на жертвата. Жарде обаче не смееше да направи крачката. Доказваше ли това, че Бертран Абади е бил убит при самия гроб и ако можеше да се вярва на показанията на госпожа Мание, пренесен после със собствената му кола до моста Верпо?

Готов да застане лице с лице със семейство Делакур — клана Делакур, както казваха в доброто хиереско общество, което считаше, че да приемеш на масата си един от неговите членове беше чест, която се ценеше — Жарде се чувствуваше спокоен, решителен, с изострена прозорливост. Той имаше предвид, че тази много богата фамилия французи, дошли от Алжир, наведнъж беше придобила в долината едно имение от 120 хектара плодородна земя, където ранните плодове, парниковите цветя и гроздето носеха голям доход и което прекрасно се ръководеше според специалистите. Не говореха ли, че един бивш министър идваше там инкогнито да прекара ваканциите си и че други, запазили носталгията по френски Алжир, гостуваха също така в имението?

Запитана официално, главната служба за справки беше отказала да потвърди това, но един от инспекторите, на когото беше телефонирал предния ден, беше посъветвал Жарде да внимава.

— Действувай само с изключителна предпазливост. И само ако си сигурен във фактите. Не би искал все пак да се озовеш за години наред в някое загубено място? Защото точно това те очаква, ако направиш някой гаф.

Жарде беше отговорил, че не му пука, и това беше вярно. Какво значение имаше всичко това отсега нататък? В същото време той си казваше, че беше неспособен поне засега да докаже подозренията си. С какво един от големите собственици на земя в богатата долина на Верпо можеше да бъде замесен в убийствата на инженер от обществените строежи и на един дребен служител на въртележка?

— В тия среди не убиват с тежки предмети! — каза без ирония Баконие, който като че четеше мислите му.

Инспекторът се въздържа от всякакви други коментари. При това той си призна, че на комисаря не му липсваше смелост. Никой нямаше да го защити, ако допуснеше и най-малката грешка.

— Тук е — каза той. — Имение Ла Гренуйер. Мислех, че палмовата алея е много по-дълга. И тези палми имат голяма нужда от подкастряне. Всички тези сухи клони.

Той мислеше на глас и Жарде не отговори.

И двете крила на портала от ковано желязо бяха отворени и изскачайки от една ниша, огромно куче, немска овчарка, чийто устрем беше спрян от веригата си, се хвърли към тях.

— Спокойно, Сики! — каза един глас.

Двамата полицаи се запътиха към висок мъж с лице, прерязано от дълбоки изразителни бръчки под буйна сива грива. С властен поглед с пронизващи сиво-зелени очи, със загоряла кожа той беше непринудено облечен с избелели джинси и шотландска риза в бяло и синьо, широко разтворена върху също така загорели гърди. „Много добре изглежда за шестдесет и петте си години“, помисли Жарде.

— Господа?

— Аз съм комисарят Жарде, а това е моят колега инспектор Баконие. Бихме искали да поговорим с господин Пиер Ален Делакур.

Дори да беше изненадан, човекът не показа това и каза просто:

— Аз съм. Ако обичате, да ме последвате…

След тежката врата от черен обкован дъб от широкия вестибюл с мраморен под на бели и черни квадрати водеха три открехнати врати, лавици, претрупани с книги, заемаха едната страна на стената. Жарде оцени относителната хладина във вестибюла и хвърли поглед към Баконие, непринуден, но впечатлен.

Господарят на къщата ги въведе в широка стая, чиято стъклена врата беше отворена към буйните лозя. Там също беше хладно: мирис на старо дърво, на восък се смесваше с по-силната миризма на скъп тютюн. Голяма библиотека от светъл, почти сив дъб, стоеше срещу много голямо бюро, на чийто плот, както с учудване отбеляза Жарде, нямаше нищо. Нищо подръчно, нито класьори, нито книжа, нито папки. Господин Делакур ги покани да седнат в кресла с високи облегалки, тапицирани с плат на розови и сиви райета, доста неудобни. Самият той се настани срещу тях, не зад бюрото си, а от другата страна на камината. В коридора тиктакането на стенен часовник завършваше спокойния вид на една обстановка, която Жарде, който намираше, че е твърде скована, прекалено завършена, си я беше представял не така величествена. За сетен път той се питаше каква връзка можеше да свързва този студен и фалшиво непринуден мъж, чист потомък на земевладелската, много богата буржоазия, и престъпленията, в крайна сметка отвратителни, за които беше натоварен да води следствие.

— Господа — каза просто господин Делакур, разтваряйки ръце.

Жарде, който беше държал да бъде с връзка и сако, даже от лек плат, чувствуваше потта да го облива. Той пребърка джобовете си, затрудни се малко, докато извади снимката на момичето, която служеше на Жулиен Комбре за отбелязване на страниците в „Поемите“ на Рембо. Дошъл да говори за Бертран Абади, той в последния момент промени тактиката си, убеден изведнъж, че ще разполага с по-голямо поле за действие с въжеиграча, който въртеше дървените кончета. Отблизо или отдалеч, от Мостаганем до Хиерес Жулиен Комбре не беше ли се срещал с неколцина Делакур и неколцина Дансел?

Баконие беше изненадан, че той показваше само тази снимка, но помисли, че комисарят пази другата в запас, за по-нататъшното разследване.

— Господине — каза Жарде, — бихте ли хвърлили един поглед на тази снимка?

Господин Делакур потърси очилата си — и печели време, си каза Жарде — на една ниска масичка до него, сложи ги бавно, после внимателно разгледа снимката.

— Това е снимката на племенницата ми Анжелин — каза той с равен глас. — Снимка на племенницата ми Анжелин, която умря в Алжир преди десетина години. Мога ли да узная как тази снимка е попаднала у вас!?

Жарде не отговори и му подаде друга, тази, където Анжелин беше снимана с група деца.

— Тук пак е племенницата ми, с деца, но тази сигурно е направена малко по-рано. Още повече че като я гледам по-отблизо, не съм толкова сигурен. За да ми покажете тези снимки ли, впрочем очарователни, държахте да ме видите? Позволете ми да кажа, че не намирам особен интерес в това.

Жарде не обърна внимание на иронията и попита:

— Ако обичате, бихте ли погледнали по-внимателно втората снимка и ми кажете, дали не разпознавате някого?

— На времето сигурно щях да мога да назова всяко едно от тези лица, но признавам, че днес… Какво всъщност искате?

„Гласът се повишава с един тон“, помисли си Баконие. Сигурно скоро ще вземе нещата отвисоко и ще се ядоса.

— Искам от вас да ми кажете кое е момчето на снимката отляво надясно.

— Твърдя, че твърде слабо се интересувам от подобни гатанки. И не разбирам вашата настоятелност.

Жарде се изправи, измъкна доста рязко снимката от ръцете му и каза с внезапно уморен глас, но в който прозираше известна заплаха:

— Господин Делакур, разкажете ми всичко, което знаете за Жулиен Комбре. Повтарям, второто момче на снимката отляво надясно и което е било във вашето имение в Алжир през 1956 година. Кажете ми също така дали оттогава сте го виждали пак.

Изразът на лицето на мъжа се промени, той ровеше в паметта си с някакво облекчение.

— А, искате да говорим за племенника на бившия ми надзирател. Защо не ми зададохте направо въпроса? Той ли е на тази снимка? Нямаше да го позная. Бихте ли ми подали отново снимката? Да, вярно. Будно дете, хитро като маймуна и което успяваше да набере толкова грозде на ден, колкото възрастните араби, които наемах… Той беше на гости на моя надзирател, един прекрасен надзирател между другото, когото не успях да задържа след нашето настаняване във Франция. Жалко.

— Не отговорихте на втората част на въпроса ми.

— А, да, дали съм виждал отново момчето? Той се представи в Ла Гренуйер преди две години. Беше безработен, търсеше работа. Не си спомних за него, но той ми заговори за чичо си и го наех за гроздобера. Малко по-късно — за брането на рози. Следващата пролет — за бране на ягоди и череши.

— Значи той не работеше постоянно в имението ви?

— Бога ми, не. Сигурно остана, не знам, пет-шест месеца, може би повече. И после имаше разногласия, както казват, с моя надзирател, и тогава поисках да му уредят сметката.

— Вие току-що ми казахте, че той се е препоръчал чрез чичо си?

— Препоръчал… Спомена за него, за да ми опресни паметта. Интересно момче прочее. Но знаете, освен, в деня, в който го наех, не съм имал повече контакти с него. Моят надзирател би могъл да уточни причините за това… да кажем, уволнение. В момента той е на полето. Във всеки случай не сме виждали момчето, откакто сметката му беше уредена. Какво е направил? Някоя глупост? Не съм отговорен за това какво правят работниците ми извън работата. Още по-малко, когато от две години вече не са на работа при мен!

„Той пренебрежително се прави на глупак, си помисли Баконие, който се забавляваше, но хубаво се прави на глупак.“

Господин Делакур продължаваше с подходящ за ролята глас като актьор:

— Знаете, в периоди на напрегната работа наемам повече от петдесет сезонни работници. Ако трябваше да имам лични контакти с всеки един от тях, докъде щяхме да стигнем!

„Той отново добива увереност“, мислеше Баконие, който имаше чувството, че присъствува на нещо като мач. За момента не даваше преднина нито на единия, нито на другия.

— Господин Делакур — каза Жарде, — преди малко не отговорих на въпроса ви. Снимката на племенницата ви беше притежание на Жулиен Комбре.

— Какво говорите? Тъй като е изключено Анжелин сама да му я е дала, питам се по какъв начин това момче е могло да си я набави.

— Това се мъча да установя.

— Да установите? И защо?

Прекрасно владеейки нервите си, точно толкова презрителен, колкото да постави полицая в една малко по-слаба позиция, очевидно господарят на Ла Гренуйер изпълняваше един прекрасен актьорски номер. Баконие би заложил цялата си кариера, за да узнае какво крият това чело, което благородно се бърчеше в необходимия момент, този клепач, който се повдигаше точно толкова, че да проблесне поглед, улавящ и най-малката слабост, тази от време на време сигурна в себе си ирония. Но той се възхищаваше също така на Жарде, който не се оставаше да бъде заблуден, абсолютно спокоен, и който не позволяваше да бъде подведен. Често си беше мислил, че комисарят приличаше на ония кучета, които веднъж захапали кокала, предпочитат да бъдат убити, отколкото да пуснат плячката си.

— Господине — каза Жарде с глас, който не трепваше, въпреки че Баконие почувствува, че е изопнат до крайност, — четете ли понякога местните вестници?

— Местните вестници? Никога! Ако се интересувате, ще ви кажа, че съм абониран за „Монд“ и „Фигаро“, за да имам обективна представа за нещата. Като че имам време за губене! Знайте, че си имам друга работа, за да чета хвалебствените коментари за състезания с топки или за добродетелни девойки! Имате ли нещо друго да ми кажете? Много съжалявам, господа, но само няколко седмици остават до гроздобер, а пръскането със син камък няма да чака, особено след бурите, които имахме.

Прав, той изглеждаше огромен. Жарде нарочно остана седнал, за да каже:

— Е, добре господине, ако четяхте местните вестници, щяхте да знаете, че Жулиен Комбре е бил убит преди няколко дни в Хиерес. За да бъда по-точен, достойни за доверие свидетели твърдят, че са го видели във вашето имение вечерта преди смъртта му.

Делакур направи рязко движение.

— Господа, какво ме засяга това? Намирам за безкрайно неприятно това, че един от моите бивши работници е умрял убит, но позволете ми да се усъмня в показанията, към които вие прибягвате. Мисля, че ми правите честта да мислите, че този Жулиен… как беше? А, да, Жулиен Комбре, е можел да влиза тук, когато си иска. От друга страна, не виждам интереса, който моят надзирател е имал да се среща с това момче, след като преди две години му уредихме сметката. Не смятам, че някога въобще са поддържали приятелски отношения. Признавам, че пътят, който минава пред имението, е много оживен през лятото и аз, доколкото знам, нямам право да забраня достъпа на когото и да било?

Ни най-малко впечатлен от театралния тон на господин Делакур, Жарде каза със спокоен и много решителен глас:

— Е, добре, господине, ще запишем това в протокола за показанията, които ще бъдете така добър да дадете в моя кабинет, в полицейския участък на улица „Галиени“, да кажем, утре сутринта в единадесет часа. Инспектор Баконие ще запише името на вашия надзирател, когото ще призовем впоследствие.

Той остави господаря на Ла Гренуйер онемял от смайване и бързо се сбогува.

— Какво ви стана, шефе, полудяхте ли? Да си тръгнем точно когато започна да става интересно!

— Но не! Щяхме да се въртим в кръг! Ако има някакво отношение към убийството на Жулиен Комбре, Делакур няма да бездействува. За нас най-важното е да не го изпускаме от очи и да продължаваме следствието. То напредва, Баконие, то напредва повече, отколкото можете да предположите. Най-малкото в моята глава! Но господарят на Ла Гренуйер е дяволски опасен!