Морис Перисе
Опасно е да се закъснява (2)

Венсан не виждаше друго освен едрото тяло, проснато с лице към земята, разпънато наопаки, мъртва птица, странно коренище, потопено в дупка с мръсна вода. Косите, посипани с трева, образуваха нещо като венец.

Когато сутринта не беше заварил Бертран да се бори с непокорния грил за печени филии, с пържено яйце в чинията си, захапал дебело парче шунка, изненадата му беше голяма. Бертран беше самата точност. Поклащайки с разбиране глава, той си беше казал, че сигурно вечерта е имал любовна среща и както това му се случваше понякога, се е прибрал призори. Така той закуси сам, оставяйки го да си отспи до насита, преди да го повика.

Празната стая го слиса, след това и отсъствието на меарито пред къщата: не беше в привичките на Бертран да тръгва и да оставя Венсан да отиде сам до строежа, въпреки че последният беше отдалечен от къщата едва на 500 метра.

Колата беше паркирана край бордюра на половината път и с голямо смущение работниците го гледаха да идва към тях. Обезпокоен, Венсан се затича, предчувствувайки нещастие, но не и най-страшното: срутена подпора на моста, паднал в реката кран след онзиденшната буря, всичко, но не и това, трупът на Бертран във водите на Верпо, с лице в тинята. Един порив на цялото му същество го беше тласнал към ямата с вода, в която се беше хвърлил; един последен рефлекс все пак го задържаше да хване тялото на приятеля си, да го обърне към себе си. Съвсем близо до него, докато нечия ръка го задържаше, един глас каза:

— Безсмислено е.

Той се отскубна от ръката, която все по-силно го държеше, каза със задавен глас:

— Предупредихте ли полицията?

Валан, надзирателят, когото сега вече разпознаваше, нема време да му отговори: от една банална полицейска кола слизаше мъж, с когото Венсан си спомняше, че се е запознал на вернисаж в една местна живописна галерия, комисарят Жарде. Венсан беше разменил няколко банални приказки с полицая, любител на изкуството, но който не си даде вид да го е познал и се насочи веднага към трупа, прегледа го и не направи никакви коментари.

Обръщайки се към своя помощник-инспектор Баконие, той само каза:

— Предполагам, че сте предупредили съдебния лекар.

Като продължаваше да измерва нивото на водата, попита:

— Кога е било открито тялото?

Смутен мъж се отдели от групата работници:

— Аз го открих — каза той. — Преди не повече от петнадесет минути.

— Не започвате ли работа по-рано на строежа?

— Да — отговори Валан. — Но повече нагоре по течението. Тук работите ще започнат следващата седмица. Когато започнахме работа тази сутрин, колата беше там горе, на пътя, но не обърнахме внимание. След това вече съвсем случайно тялото на господин Абади беше открито.

— Случайно?

— Да. Имахме затруднение с един кран. Инженерите идват при нас към осем, осем и половина. Фернан щеше да отиде да ги потърси, когато забеляза колата. Помисли, че може би се къпят в реката.

— В тридесет сантиметра дълбочина?

— Има много по-дълбоки места, които казват, че се снабдяват от подводен извор. Той прекоси пътеката и после…

— Нищо ли не е пипнато?

— Не.

Съдебният лекар можа само да установи смъртта, но се въздържа от прибързани заключения. Само каза:

— Човек не се дави в няколко сантиметра вода. Освен ако не го желае.

— Незабавна аутопсия? — попита Жарде.

— Да. Ще имате доклада ми в най-краткия възможен срок.

Колата на аварийния полицейски патрул и линейката на пожарникарите пристигнаха малко след комисаря Жарде. Оттам слязоха мъже, разгънаха носилка, чакайки заповеди. Под внимателния поглед на Жарде, който говореше едва, полицаите се суетяха, определяха разстоянията, измерваха земята, изследваха големите камъни, които покриваха коритото на реката. Работниците от строежа се бяха скупчили недалеч оттам, несигурни и непохватни.

— Какво да правя с тях? — попита Венсан комисаря.

— Освен този, който е открил тялото, отпратете останалите на работа. Нямаме нужда от фигуранти, за да направим обичайните констатации.

Всъщност, въпреки че не го казваше гласно, той мислеше, че няма какво толкова да установява. По-скоро нюх и инстинкт, отколкото сигурност: какви следи можеше да открие по гладките като мрамор и вече изсушени от слънцето камъни? Ако, както всичко го караше да предполага, Бертран Абади беше убит, това сигурно не беше станало тук, на няколко крачки от оживения път, където който и да е е можел да бъде свидетел на престъплението. Че е бил свален от колата и донесен до тази миниатюрна дупка, пълна с вода, или че е бил влачен, един задълбочен анализ сигурно щеше да го открие, но това не променяше много нещо от условията на проблема: кой и защо? Още повече че с малко късмет на брега можеха да се открият следи от стъпки. Инспектор Баконие беше стигнал до същите заключения. Под неговите напътствия хората от съдебно идентифициране разбъркваха гипс, който с изключително старание разстлаха недалеч от трупа.

Като насън си припомняше това, което беше гледал обикновено в криминалните филми, и действителността беше доста по-различна от фикцията. Контурите на тялото, грубо очертани с креда, вземането на отпечатъци с прах от алуминиев окис. Нищо от всичко това тук не беше възможно и въпреки това в една тежка, потискаща обстановка той имаше чувството, че присъствува на нещо едновременно вечно и нереално, неблагодарна и не винаги полезна, но необходима задача. Фотограф снимаше: той танцуваше нещо като балет около трупа, когото фотографираше от всички ъгли.

След доста време Жарде махна с ръка и линейките се приближиха. Без трупа, върху когото проснаха одеяло, преди да го вмъкнат в линейката, пейзажът, за малко замръзнал, оживяваше и ставаше отново такъв, какъвто беше, полски и див. Слънцето започваше да напича въздуха в малкия залив и водните кончета светеха като лъчи по бавното течение.

Венсан щеше да каже на комисаря, че нещо не се връзваше в така режисираното убийство, когато същият се приближи към него:

— Бертран Абади живееше с вас, както ми казахте?

— Да.

— В малката къща, която Г. С. У. предоставя обикновено на разположение на инженерите си?

— Точно така.

— Кога го видяхте за последен път?

— Вчера, на строежа. За да бъдат нещата ясни, държа да уточня, че той отиде на празника в Кро на 13 юли: отиде отново на другия ден.

— Сам?

— Да, сам.

— Вие не го ли придружихте?

— Не. Мразя тълпата и…

— Излезе ли отново миналата нощ?

— Да. Искам да кажа, че много бързо напусна строежа след свършване на работа. Изглеждаше, че бърза много, но нищо не ми каза. Аз трябваше да отсъствувам и се прибрах доста късно. Тази сутрин не го чух да тръгва. И после, ето сега сме 16 юли сутринта и Бертран е мъртъв.

— Значи не е вечерял с вас вчера вечерта?

— Не.

— Сигурен ли сте, че се е прибрал вчера вечерта?

— Да, защото при моето завръщане колата беше на обичайното си място. Тази сутрин вече е нямаше. Една подробност, не беше закусил.

— Което иска да каже, че е излязъл по спешност?

— Може би.

— Често ли му се случва?

— Изобщо не му се е случвало. Ние винаги закусваме — той се спря и после продължи със свито от вълнение гърло, — ние винаги закусвахме заедно.

— Той приятел ли ви беше или просто колега?

— Приятел.

— Добър характер, доволен от живота, не от типа на самоубийците?

Венсан погледна недоверчиво комисаря. Без да иска саркастичен и като не разбираше накъде бие полицаят, каза:

— Човек не се дави доброволно или случайно в тридесет сантиметра вода, освен когато за нуждите на историята с главно И се именува Луи II Баварски.

Комисарят погледна по-внимателно Венсан. Историята беше негова страст. Той не можа да се въздържи и попита, давайки си сметка за тази пауза, която допускаше в строгия ред на следствието.

— Не вярвате ли в самоубийството на Луи II?

— Не. Твърде много хора са имали интерес той да изчезне. О, държавни съображения. Неговото самоубийство устройвало всички!

— Отново ще поговорим за това, но да се върнем към вашия приятел. Знаете ли да има неприятели?

— Нито един. Разбирате ли, ние не се намесваме в живота на хората от Кро или Хиерес. Живеем двамата.

— Никакви връзки?

— Ние живеем заедно или по-точно един до друг. Бертран беше много потаен по отношение на връзките си с момичета, при това най-вече временни. Среща на плажа, добър ден, добър вечер, но не знаех да има сериозна връзка. Ще ви прозвучи странно: за една любовна история е нужно да разполагаш с много време. Казах ви вече, работите ни в долината Верпо трябва да бъдат завършени на 15 август и поради бурите през последните седмици сме закъснели много. Дотолкова, че имаме повече грижи с работата, отколкото с нещо друго.

— Свършихте ли, Баконие? — попита Жарде инспектора.

Пътеката, която извеждаше на пътя, беше тясна и близо до колата Венсан каза с променен глас:

— Шлиферът на Бертран!

— Е, добре, какво има на този шлифер?

— Тази история изобщо ми беше излязла от ума. Бертран беше срещнал едно момиче в навечерието на 14 юли на празника в Кро. Тя била на една въртележка с дървени кончета и той намерил, че е много красива и странна. После танцували. Разразила се буря и той отвел момичето до дома му. Дал й шлифера си и тя му обещала да му го върне на другия ден, тоест по̀ онзи ден вечерта, на 14 юли, за да бъдем точни. Но на 15 юли, вчера, шлиферът не беше в колата.

— Това, което ми казвате, е много важно. В колко часа се върна вашият приятел вечерта на 14 юли?

— Не знам, не погледнах часовника. Немного късно във всеки случай, тъй като не бях заспал.

— Значи вашият приятел не е прекарал нощта с момичето?

— Не.

— И тя не му е върнала шлифера нея вечер?

— Не знам кога му го е върнала, но повтарям, вчера вечерта той не беше в колата.

— Имате ли някакви други сведения за това момиче?

Тогава Венсан разказа на комисаря малкото признания, които му беше направил Бертран, наблягайки на онова, което беше странно, почти свръхестествено в момичето.

— И той ви каза, че тя живее в едно от именията в долината Верпо?

— Най-малкото, че я е оставил пред палмовата алея, която води натам.

— Има пет или шест къщи в долината, скрити зад дълги алеи с дървета. Сигурно няма да е трудно… Нямате ли по-точни сведения?

— Не.

— Престъплението, ако се докаже, че има такова, би ли могло да бъде убийство от любов? Баналната история на ревнивия съпруг или любовник… Тук тези истории са по-скоро редки.

— Защото измамените съпрузи или любовници са по-малко ревниви от другаде?

— Защото чисто и просто нравите се променят и тук, на Лазурния бряг, любовните истории са с по-малко последствия, отколкото другаде.

Говорейки, комисарят претърси джобовете на шлифера. От вътрешния джоб извади сгънато на четири листче. Той прочете:

Четвъртък вечер по същото време.

Почеркът беше дребен, стегнат, буквите наклонени ту на една страна, ту на друга. Би било щастлива находка за някой психиатър или графолог, помисли комисарят, който не се остави да произнесе гласно тази мисъл.

— Четвъртък вечер — каза той, — това е тази вечер. Тази вечер, но къде? На увеселението в Кро без съмнение… Знаете ли в колко часа имаше среща приятеля ви на 14 юли?

— Мисля, че в 10 часа.

— Е, добре, тази вечер ще отидем в десет часа на увеселението в Кро. Но нищо не говори, че бележката е била написана от въпросното момиче. Имам навика да не пренебрегвам нито една следа, даже ако смятам, че шансът да се доберем до нещо конкретно е едно на хиляда.

— Ако се касае за същото момиче, как да го разпознаем?

— Едно голямо момиче на детска въртележка сигурно не се среща често. Бих искал да хвърля един поглед на стаята на вашия приятел. Бихте ли ме придружили?

— Само да намина към строежа да дам някои разпореждания…

Заедно с инспектор Баконие комисарят Жарде огледа колата.

— Вдигаме я. Поискай от съдебната идентификация да ми я прекарат през решето.

— Но инженерът…

— Сигурно на строежа има коли на негово разположение.

Венсан не отговори, когато го посвети за своето решение.

Стаята на Бертран изглеждаше както обикновено, освен че, и това порази Венсан, леглото не беше оправено, докато Бертран, много стриктен в това отношение, винаги опъваше чаршафите и одеялата, преди да напусне стаята. Венсан каза това на комисаря.

— Това би означавало, че е излязъл по спешност.

— Доколкото знам, никой не е идвал да го вика по работа. Всъщност аз щях да бъда предупреден едновременно с него.

Инспекторът отбеляза, че стаята беше подобна на всички стаи на ергени, които прекарват почти целия ден навън и се прибират само за спане. Обикновена и без индивидуалност, с транзистор и няколко книги джобно издание на етажерката, дрехи, окачени на закачалки зад завеса от дебело платно, долни дрехи в един скрин от борово дърво и няколко писма, които комисарят прегледа.

— Писмата от чичо му — каза Венсан, — един парализиран старец, който живее в Монпелие, откъдето беше родом Бертран.

Той се почувствува внезапно развълнуван от мисълта, че ще трябва да го предизвести за нещастието. Комисарят прибра всяко писмо в плика, без да каже нещо. Ако очакваше да намери в тази стая нещо, което да му позволи да си състави по-точно мнение за този, който я обитаваше, беше разочарован. Даже не се забави пред снимката, която красеше камината, представляваща младо момиче със светли къдрави коси, с добре очертани устни, което се смееше:

— Сестрата на Бертран — каза Венсан. — Починала е преди няколко години при катастрофа с рейс, спомняте ли си, онзи автобус, пълен с деца, в планината…

Комисарят вдигна глава:

— Разбира се — каза той.

Нямаше повече какво да прави тук и каза на Венсан, че ще дойде да го потърси още същата вечер, за да го заведе на увеселението в Кро.

— Във всеки случай можете ли да наминете утре сутринта в участъка, за да запишем показанията ви?

В края на следобеда му предадоха доклада на съдебния лекар. Смъртта на инженера беше причинена от скъсване на вратен прешлен, предизвикан от удар с тъп предмет, кожата на тила беше на места разкъсана. Стомахът на жертвата беше празен, нямаше вода в белите дробове, нито следа от алкохол в кръвта. Смъртта беше настъпила между седем и осем часа сутринта.

Обезсърчен, Жарде постави листата върху бюрото си. Нищо не беше ясно в този случай и същевременно всичко беше. Боеше се, че се впуска отново в едно от онези нескончаеми шаблонни следствия, които доникъде не стигаха. Това, което най-много го дразнеше, беше, че всичко изглеждаше неустойчиво. Трябваше ли да насочи следствието си към това проблематично момиче, както му подсказа Венсан Лардие, което е могло да бъде измислено от едно момче-самохвалко, обичащо да преувеличава и което най-много обича да се фука със завоеванията си? Но тогава шлиферът, бележката, намерени в джоба?

В девет часа вечерта Венсан го чакаше край пътя за Кро. Въпреки че не беше съвсем в реда на нещата, той му каза главното от резултатите от аутопсията.

— Нещо ме безпокои — каза Венсан. — Защо са хвърлили тялото на Бертран в тридесетсантиметрова локва, когато малко по-далеч има дълбоки урви?

— Мислих за това и виждам само един възможен отговор: този, който е трябвало да се отърве от тялото, вероятно е бил обезпокоен. Той е изоставил трупа по пътя. И така не е успял да направи инсценировката.

Голямо разочарование очакваше двамата мъже при пристигането им в Кро. Празникът свършил, площадът пуст, панаирджийските бараки и въртележките заминали в неизвестна посока. Няколко играчи на топки завършваха една партия. Нямаше никакво момиче наоколо нито в десет вечерта, нито по-късно. В полунощ те решиха да се върнат в Хиерес.

Излегнат на канапето, с ръце зад тила, Рафаел, синът на комисаря Жарде, гледаше по телевизията „Игра на цифри и букви“. Стана при влизането на баща си.

— Много са жалки тия двамата! — каза той.

— Какво чакаш, за да се явиш ти?

— Казват, че кандидатите чакали две-три години, понякога повече. А аз и търпение…

Висок, слаб, красив, с паднала над челото светла къдрица, на деветнадесет години, Рафаел имаше тънките черти на майка си, умряла преди десет години при автомобилна злополука, и твърдостта на баща си, който, за да не наложи „мащеха“ на това вироглаво, недоверчиво, упорито дете, не беше поискал да се прежени. Рафаел му беше признателен за това, но за нищо на света не би го признал. С добре развити мускули — беше запален тенисист, — той изпитваше към баща си стеснителна синовна обич, прикрита зад непринуденото държание на приятел.

— Тук ли ще ядем? — попита той. — Отворих консерва с боб и наденички, купих кисело мляко с горски ягоди и сложих бутилка елзаски мискет да се изстудява в кофата с лед.

— По какъв случай?

— По никакъв. За удоволствие. И после искам да гледам по втора програма първия филм на Кокто. Това устройва ли те?

— В колко часа почва?

— В единадесет без четвърт или единадесет. След „Апострофи“.

— Тогава ме устройва.

— Ще гледаме ли местната емисия, преди да седнем на масата?

Журналистите от Марсилската телевизия сигурно не бяха имали време да снемат репортаж за убийството във Верпо: при това никой не беше разпитвал Жарде по този въпрос.

— Не — каза той. — Колкото по-рано седнем на масата, толкова по-добре.

Лесен и прям за контакти, комисарят Жарде пазеше твърде добре частния си живот от любопитството, което в малко провинциално градче, пък било то средиземноморско, тоест достъпно за външния свят, предизвиква всеки хубав мъж, ерген — той едва беше преминал четиридесетте — и с необичайна професия. Наистина всички знаеха, че живее на хълма в Хиерес, в стара двуетажна къща, обвита като в броня от амполопсиси с широки лъскави листа, че имаше син на деветнадесет години, студент по право във факултета на Гард, малко поселище между Хиерес и Тулон, но никой, даже и инспектор Баконие, най-близкият му сътрудник, не знаеше нищо за личния му живот. Извън работата комисарят Жарде не съществуваше. Срещите си назначаваше или в участъка на улица „Галиени“, или в някой бар в града, но никога в къщи, в къщата, където живееше със сина си, откакто беше дошъл в Хиерес след смъртта на жена си. Кухня, две стаи и дневна, баня и тавански помещения със стени, покрити с лавици, претъпкани с книги по право, история, пътешествия и няколко романа. Този мъж, доброволен домосед, участвуваше в неподвижни пътешествия, които даваха простор на въображението му. Толкова увличаща, колкото и първия ден, неговата работа не му ли даваше възможност да изживее всякакви приключения, да се среща с всякакъв вид хора?

Наистина в един спокоен град с почти 50 000 жители неговата дейност се ограничаваше най-често до разследване на дребни измами, на пътни произшествия или покъртителни истории с всякакъв вид дребни спекуланти. Тази банална всекидневна работа му беше позволила обаче да придобие с течение на годините тънко познание за хората, за техните слабости, низости, понякога също за тяхната смелост. Без да го направи коравосърдечен, това познание го правеше философ, понякога снизходителен. Прозорлив, той мечтаеше за непогрешимо правосъдие, но самият той не беше ли се лъгал повече от един път? А да останеш човечен, като слагаш пръст в раните?

Както не говореше пред колегите си за личния си живот, така никога не намекваше пред сина си за служебните си проблеми. Деонтологията задължава. Така че Рафаел беше изненадан, когато той подзе:

— Ще вечеряме рано, защото може би ще ни повикат да излезем после, двамата.

— Да излезем? Но нали ти казах, че искам да гледам по телевизията „Кръвта на поета“?

— Ще се върнем навреме, успокой се. Ти, който излизаш всяка вечер или почти всяка, осведоми ме: има ли квартални или селски увеселения в околността след 14 и 15 юли?

— Увеселения? Не ми се вярва! Искаш да си поиграеш с бенгалски огън? Тук всички увеселения са жалки!

— Не. Търся детска въртележка с дървени кончета, каквито имаше преди шестдесет години или малко повече. Знаеш, с прекрасни кончета, с латерна, с автомат, който отмерва ритъма…

— Отдавна вече въртележките от този род са продадени на вехтошарите, които разпродават кончетата едно по едно. Не ме убеждавай, че искаш да направиш едно кръгче на въртележката!

— Жаден съм — каза Жарде, без да се усмихне. — Налей ми газирана вода с един пръст уиски.

Седнал на килима със сгънати крака, с чаша в ръка, Рафаел го наблюдаваше. Известно време Жарде разбъркваше ледчетата, после разказа на сина си за убийството във Верпо, поне онова, което щеше да прочете на другия ден в местната преса, и му каза защо беше безусловно необходимо да намери тази въртележка.

— Не мога да кажа — каза Рафаел. — Знаеш, може да е на площада в Лонд или Каркеран, но също така може да е заминала на обиколка в Италия или Холандия. Щастлив случай или неуспех. Но виж какво, до пристанището има Луна-парк с десетки въртележки. Може би са там твоите дървени кончета! Учудвам се, че не си се сетил за това!

— Отиваме ли?

— Полека, гладен съм!

Те вечеряха на терасата, защитена едновременно от мистрала и слънцето посредством малка остъклена стена, пред която се виеха пълзящи растения, които комисарят, който нямаше нито време, нито желание, оставяше да растат, без да ги подрязва, нито опитомява. Елзаското вино беше прекрасно изстудено и ако бобът с наденици не му се видя много подходящ при тази жега, той оцени почти замразеното кисело мляко с плодове.

— Ще вземем ли моята таратайка? — попита Рафаел. — Ще спечелим време! Повтарям ти, че не желая да изпусна киноуниверситета по втора програма.

— Да вървим — каза Жарде, който също нямаше желание да маневрира в тясната уличка, за да изкара своята кола от гаража.

Въпреки късния час нескончаема редица коли, връщащи се от плажа, се простираше по пътя и върху огромната площадка на Луна-парк голямото колело, влакчето на ужасите, връхлитащите едно върху друго влакчета, никога неизлизащи от мода, бяха вече атакувани от посетители. Рафаел се затрудни малко да гарира своята двутактова кола на паркинга: малки кални локвички още стояха след онзиденшната буря.

Пред комисаря се изправи всичко, което ненавиждаше: миризмата на пържено, на горена захар, прахът, врявата от шумните смешни сценки и гръмката музика, които едни други се заглушаваха, и това, което обичаше: тълпата, нещо като рибарник, където понякога се гмуркаше заради дребни провинения, джебчийство, сбивания, уреждане на сметки между жалки типове.

— Пет франка партията или обиколката с въртележка, сигурно изкарват добри пари тези панаирджии! — каза Рафаел.

Млади самохвалковци измерваха силата си със силомери, доброволно биха си счупили ръката, за да покачат малко по-високо стрелката.

— На пръв поглед — подзе Рафаел — твоята въртележка не е тук.

Все пак тя беше там, малко назад, от другата страна на входа, светеща, блестяща с гирлянди от лъскави пулчета, с тази ритмична мелодия, припомняща на комисаря едно време, което го разнежваше. С жаден поглед той се приближи към старата въртележка, погледа как се върти бавно, със своите кончета, които навеждаха гривите си, величествено се изкачваха и слизаха около централния лост.

— Знаеш ли, една такава въртележка струва цяло състояние? — каза Рафаел. — Питам се дали си заслужава парите. Почти никой няма на кончетата.

Всъщност няколко малки надути хлапета, наблюдавани от родителите, които им правеха знаци, които Рафаел намираше за смешни, изглежда, се отегчаваха върху тези дървени животни, много красиви, но и бавни, изгледаха жадно към картинга, откъдето се носеха викове и смехове.

Комисарят обиколи въртележката, не видя никой да я обслужва освен мъж на средна възраст и един пъргав младеж, който събираше жетоните при всяко ново потегляне. В нещо като стъклена будка с изрязан кръгъл отвор, за да може да продава жетони и да връща рестото, властвуваше жена без възраст, която, изглежда, дремеше.

— Погледни жената! — каза Рафаел. — Прилича на конете на въртележката си.

Жарде искаше да се приближи към нея, но се отправи към мъжа. Нямаше нужда да показва картата си. Мъжът словоохотливо заразказва:

— Дали сме били в Кро миналата седмица? Разбира се! Даже направихме много хубав сбор. Ако искате да знаете, моята въртележка върви най-много в малките села! Не е както тук. Тук, при модерните въртележки, все по-причудливи, както казват, конкуренцията е много голяма. Защото, не е за вярване, хлапетата искат да се качат на голямото колело или в това подобно на пура нещо, където да стоят с главата надолу в продължение на минути! Има такива, които после си повръщат червата, какъв ужас! Ако продължава така, ще бъда принуден да продам моята въртележка. Забележете, че ми предлагат много добра цена!

Жарде изпитваше желание да прекъсне възрастния човек, но от опит знаеше, че щеше да се покаже съвсем не дипломатичен: човекът щеше да се затвори като стрида и нямаше да говори вече. Когато престана да хули въртележките, прогреса и съвременния живот, попита:

— На въртележка като вашата понякога качват ли се и възрастни?

Няколко секунди човекът го гледа, станал изведнъж недоверчив, после каза с колебание, което комисарят отчете:

— Да. Обикновено родители, които стоят до коня, на който са качили детето си. Защото има деца, които първия път се скъсват от викане.

— Несъмнено. Но няма ли хора, които се качват на дървените кончета единствено заради удоволствието? Като че ли искат отново да изпитат детските си преживявания?

— Случва се. Но рядко, защото се страхуват да не станат смешни.

— В Кро не забелязахте ли на вашата въртележка едно младо момиче няколко вечери една след друга?

— Знаете, аз не обръщам много внимание на клиентите. Попитайте по-скоро Жулиен, моя служител, който прибира жетоните.

Жарде изчака началото на нов кръг, за да се отнесе към служителя. Двадесет и пет-тридесет годишен, с разбъркани коси над вече състарено лице, с прилепнали джинси и жълто поло с изписан в синьо рекламен надпис, с буден, но понякога бягащ поглед; Жулиен, изглежда, се замисли и комисарят веднага изостри бдителността си: този тук търсеше да спечели време.

— Момиче? На колко години горе-долу?

— На вашите. Много красиво, но малко странно. Не съвременно момиче, ако разбирате какво искам да кажа. Облечена така, както се обличаха момичетата преди десетина години. Не с джинси и прилепнали пуловери.

— Не мога да се сетя. Знаете, ако трябва да обръщам внимание на всички, които се качват на въртележката!

Жарде имаше желание да настоява, каза си, че нямаше никакъв смисъл. Явно беше, момчето не искаше да си спомни, но помнеше много добре. Вяло каза:

— На вашата въртележка се качват деца, а не възрастни. Следователно възрастен, който остане на въртележка няколко последователни кръга в една и съща вечер, това прави впечатление, особено на село. Сигурен ли сте, че не си спомняте за това момиче в светлосиня рокля?

Държанието на момчето се промени и Жарде се ядоса на себе си, че настоя толкова неумело. Върху уморените черти на лицето, в лукавите очи сега четеше такова недоверие, че имаше желание да се наругае сам. Разбира се, той можеше да покаже властта си, да поиска документите на служителя, даже да го призове в участъка: при сегашното състояние на нещата това нямаше да доведе доникъде и той предпочете да се върне при собственика на въртележката, който прибираше пластмасови жетони в една овехтяла кожена кутия.

— Предполагам, че ще останете в Луна-парк до края на сезона?

— Да, платих наема за мястото за месец и половина. Надявам се, че туристите през август ще са повече от тези през юли. Тази вечер, виждате, приходът е по-скоро жалък.

Жарде осъзна, че отговорът му е малко глупав.

— Това ще ви позволи да си легнете по-рано.

— Обикновено в единадесет часа спускаме платнището. Защото въртележката ми е крехка, всяка вечер я покриваме с калъф. Ще я завъртим още малко и като видя, че няма никой, ще затворим. Всъщност през седмицата има винаги по-малко хора.

— Тук ли спите?

— Да. Нашите фургони са от другата страна на паркинга, върху запазеното място. Всъщност имаме само два, този, в които живее Жулиен, и нашият.

— По цялата писта неуспех — каза Жарде на сина си, който го чакаше малко настрана, захапал вафла с крем, която му беше направила розови мустаци. — Държах се като последен аматьор. Но трябва да проверя още едно нещо. Колко време остава преди започването на твоя киноклуб по телевизията?

Рафаел погледна часовника си:

— Почти три четвърти час, но не се притеснявай. Ако трябва да чакам, ще чакам. „Кръвта на поета“ все ще имам някой ден случай да го гледам. Къде отиваме?

— Ще чакаме тук или в моята кола. За да отидат до фургона си, собствениците на въртележката и техният служител трябва неминуемо да минат покрай твоята таратайка, както казваш. Държанието на служителя не ми е ясно. Почти съм сигурен, че той познава момичето, което се е возело на въртележката в Кро. И не иска да ми каже кое е. Ако онова, което крие, е свързано с убийството във Верпо, той сигурно ще отиде да предупреди някого. Ние ще го последваме.

Рафаел погледна баща си недоверчиво. Да играеш на Джеймс Бонд не му изглеждаше най-добрия начин да разплетеш обърканите нишки. Но няма що, баща му беше полицай, не той.

— Ще се поразходим по алеите, без да привличаме много вниманието — каза Жарде, — но ти няма да изпускаш от очи момчето, което събира жетоните на въртележката.

— В такъв случай по-добре е да се разделим. Ако има нещо ново, къде ще те намеря?

— До оная въртележка, където разтърсват хората, преди да ги обърнат с главата надолу. Слизането оттам сигурно е весела картинка.

Не се наложи да чака дълго.

— Въртележката е покрита с мушамения си калъф — му каза задъхан Рафаел. — И светлините се угасени. Идваш ли?

Пробивайки си път в тълпата, всъщност не толкова гъста, комисарят лесно откри служителя, който заедно със собствениците напусна мястото на Луна-парка, за да отиде във фургона си. Но се спря недалеч от тяхната кола, качи се в едно рено 4.

— Да карам ли след него? — попита Рафаел.

— След него!

Въпреки че имаше по-малко коли по пътя за Егад, движението още не беше лесно. Незабелязано, поне така си мислеше, Рафаел се приближи до реното, чийто водач въпреки това изглеждаше, че бърза. Той се изненада, като го видя да поема по пътя за Ница. Върху моста на Верпо реното рязко зави наляво и Рафаел ядосано възкликна:

— Той тръгва по пътя за Кро!

Докато намали, даде заден ход, за да влезе на свой ред в същия път, загуби ценни минути.

— По-бързо — извика Жарде немного убедително.

Реното, чиито фарове бяха танцували няколко минути по завоите на пътя, беше изчезнало, Рафаел отиде и се върна от Хиерес до Кро, но разбра, че беше излишно.

— Това, което ми е най-неприятно, е, че нашето момче сигурно е разбрало, че е следено. Това е много лошо, много лошо.

— Има нещо, което не разбирам. Защо да рискуваме, когато има телефон.

— Може би просто защото обществените телефони на плажа са винаги повредени, а да телефонираш от кафене не е винаги препоръчително. Нечие внимателно ухо…

Рафаел видя по телевизията само края на „Кръвта на поета“. За утешение каза на баща си, че що се отнася до кинематографичните трикове, всичко е било вече открито още в 1925 година.

Всеки ден, дори когато светлините на Луна-парк угасваха късно през нощта, дори когато комарите се промъкваха под вратата и му пречеха понякога да заспи, господин Сенешал, собственикът на въртележката с дървени кончета, се събуждаше рано. Въпреки че шест месеца в годината прекарваше повече време във фургон за къмпинг, той никога не успя да свикне да спи удобно, даже и в много комфортен, какъвто беше този. Измъкна се от кушетката си, стопли кафето, изпусна несръчно капака на кафеника, усмихна се, защото жена му не помръдна. Ето една, която се възползуваше от съня си! Хвърли раздразнен поглед към неподвижното тяло, лежащо недалеч от него, изпи кафето си, набързо се изми, преди да отиде на пристанището да купи хляб, кифли и вестника си. Доколкото можеше да съди през цепнатините на щорите, слънцето вече припичаше и той си каза, че тази сутрин можеше да поплуват малко с Жулиен. Отвори вратата, остана няколко секунди заслепен от ярката светлина. Слезе три стъпала, възкликна удивен:

— Но той е луд! Защо е оставил колата си тук!

Реното 4 на Жулиен беше гарирано в една изходна алея, нещо, което беше против всички правилници. По принцип на мястото, специално определено за панаирджиите, трябваше да има само фургони. Друг един паркинг беше запазен за колите. Той направи няколко крачки, вдигна ръка, за да почука на вратата на Жулиен, сподавено извика:

— Не! Не може да бъде!

Между реното и фургона беше проснато тяло с лице към земята. Господин Сенешал почувствува как го облива студена пот и се наведе само проформа: наистина това пред него беше труп, с ръце покрай тялото, с обърната настрани глава; от слепоочието беше потекла струйка вече почерняла кръв. Поразен, той докосна студената ръка, промълви:

— Жулиен…

После изкрещя и повика жена си:

— Убили са Жулиен! Убили са Жулиен! Събуди се!

Обезумяла, тя се появи в отвора на тясната врата, придърпвайки колана на домашната си роба, който не успяваше да завърже, с разрошени коси, неспособна да сложи очилата си:

— Какво казваш?

Той й попречи да се приближи.

— Не, не искам да видиш това! Жулиен има дупка в слепоочието и е проснат тук, наблизо. Отивам да повикам полиция!

— Не ме оставяй сама!

— Налага се, както виждаш.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Вече е съвсем вкочанен. Дай ми едно одеяло.

Той не знаеше дали трябваше да покрие с одеяло трупа, около който облак мухи започваше вихрено да се върти. Защо не, едно одеяло върху трупа сигурно нямаше да обърка следите, нито да заличи уликите! И после най-спешно му се струваше, че трябва да прикрие трупа от погледа на евентуалните любопитни и да повика полиция. Останалото се изплъзваше от неговата инициатива.

Той изтича до най-близката телефонна будка, както винаги излязла извън строя, и изруга:

— Явно вандалите са минали оттук!

Спусна се към едно кафене, където с учудване наблюдаваха този обезумял мъж, който викаше полиция с писклив глас. Говори на пресекулки, тичешком се върна при покритото с одеяло тяло и застана на пост, очаквайки идването на полицията.

За щастие беше рано и другите панаирджии имаха навика да стават много по-късно от него. Все пак това, което го изненадваше, беше, че виковете му преди малко не бяха привлекли никого. Вярно, че само собствениците на малки въртележки и малки будки спяха тук. Останалите, „богатите“, както ги наричаха, живееха в бунгала на плажа.

Предхождани от полицейски фургон, комисарят Жарде и инспектор Баконие пристигнаха скоро. Светъл костюм от таргал, синя риза с отворена яка, очила с опушени стъкла, на господин Сенешал му трябваха няколко минути, за да разпознае мъжа, който предишната вечер го беше питал дали в Кро не беше забелязал едно странно момиче да се върти няколко пъти едно след друго на въртележката му.

— А, вие ли сте? — каза той ядосано. — Когато ме разпитвахте снощи, не знаех, че имам работа с полицай. Защо не ми го казахте?

— Това щеше ли да промени нещо във вашите отговори?

— Не.

— Аз съм дивизионният комисар Жарде, а ето инспектор Баконие.

Господин Сенешал бързо ги постави в течение на своето откритие.

— Покрих тялото с одеяло — завърши той. — Не знам дали постъпих добре, но разбирате, всички тези мухи… И после, страхувах се от хорското любопитство. Всъщност се лъжех, никой още не е дошъл.

— Добре сте направили — каза Жарде, повдигайки края на одеялото.

Той се наведе, вдигна глава.

— Баконие, направете необходимото със съдебния лекар и за идентифицирането…

После, обръщайки се към господин Сенешал:

— Има ли място, където бихме могли да поприказваме на спокойствие?

— В моя фургон. Но жена ми…

— Какво жена ви?

— Тя точно научи новината и сигурно още е зашеметена от удара.

— Ще се опитам да не й досаждам много. Отиваме ли?

Мадам Сенешал беше седнала на една табуретка със смачкана в ръка носна кърпичка, но не плачеше. Вчесана, увита в пеньоара си на цветни щампи, чиято яка притискаше около врата си, като че й беше студено, тя замаяно гледаше чашата си с кафе, до която не се докосваше.

— Дръпни се малко да седне господин комисарят. И му направи кафе.

— Не, благодаря, вече закусих.

Той извади от джоба си бележник, фулмастер.

— Значи вие открихте тялото на вашия служител преди?

— Двадесет, двадесет и пет минути. Докато предупредя жена си, да ви повикам по телефона… Бързо дойдохте. Първо забелязах колата, което ме учуди…

— Защо?

— Има специален паркинг за фургоните и друг за колите и Жулиен гарираше своята винаги на едно и също място.

— Кога видяхте служителя си за последен път?

— Вчера вечерта. Заедно покрихме с мушама въртележката, след това се върнахме тук.

— Той заедно с вас ли се върна?

— Не. Каза ни, че е още много рано и че ще направи едно кръгче. Младо момче, неженено…

— Значи вие се върнахте към фургона. Веднага ли си легнахте?

— Почти. Аз имам навик да чета в леглото, преди да заспя, но тук това не е лесно заради комарите. Въпреки че затваряме всичко, винаги има такива, които се промъкват… А аз чуя ли комар, невъзможно ми е да заспя!

— Чухте ли служителя си да се връща?

Господин Сенешал погледна с упрек и даже със състрадание комисаря:

— Но, господин комисар, той не се прибра! Вече ви казах, че Жулиен паркираше винаги колата си на паркинга, определен за колите.

— И вашето заключение?

— Че е бил убит някъде другаде и някой го е докарал тук в собствената му кола!

— Ще измени смисъла на въпроса си: нищо ли не чухте?

— Нищо. Нито хлопване на врата, нито шум от стъпки. И при това вече ви казах, спя леко.

— Все пак е трябвало да го извадят от колата, да го довлекат…

Няколко секунди настъпи тежко мълчание, двамата мъже мислеха, госпожа Сенешал пиеше кафето си със стичащи се по лицето й сълзи, като че не забелязваше това.

— Вашият служител откога е на работа при вас?

— Вече близо година. И точно в Хиерес го наех.

— Как така?

— Знаете, младите, които са безработни, обичат да идват в Луна-парк даже ако нямат пари да се качат на въртележка или да изпият една чаша, музиката, шумът ги разнообразяват. Когато си без работа, прекарваш времето си, както можеш. Жулиен се заинтересува от моята въртележка, от нейния механизъм. Зададе ми куп въпроси. Предишният ми служител точно беше заминал войник, попитах Жулиен дали би го заинтересувало да работи с мен и ето. Всичко стана съвсем естествено.

— Доволни ли бяхте от него?

— Напълно. О, знаете ли, работата на въртележката не е много трудна. Да се почисти, да се излъска основно от време на време, да се наглежда механизмът, да се събират жетоните, да се пречи на гратисчиите… Не беше кой знае какъв живот, но Жулиен не беше нещастен с нас.

— Кажете ми нещо за личния му живот. Сериозно момче?

— Във всеки случай не можех да се оплача от работата му… За останалото…

— За останалото?

— Личният му живот не беше моя работа.

— Излизаше ли много?

— Почти не. Един път седмично Луна-парк е затворен и, разбира се, въртележките не работят. Тази вечер той се издокарваше и заминаваше. Никога не ми каза къде отива и аз никога не се опитах да узная. Никога не се прибираше много късно. И освен това не пиеше, не пушеше…

— Накратко, само положителни качества. И въпреки всичко той е тук до нас с отвратителна рана в главата. Това не ви ли се струва в противоречие с онова, което току-що ми казахте?

— В противоречие?

— Едно момче без недостатъци, водещо спокоен живот, което все пак убиват.

— А ако е нещастен случай?

— Нещастен случай? Искате да кажете, че могат да го блъснат на пътя например, да го качат в собствената му кола, да го доведат до вашата врата, да го сложат на земята? Освен това шофьорът би трябвало да знае, че той живее тук…

— Вярно, това съвсем не е правдоподобно.

Отвън идваше шум от затваряне на врати и кресливи гласове. Комисарят стана.

— Ако сте съгласен, ще продължим този разговор по-късно.

Около фургона и колата се суетяха обичайните помощници на правосъдието, съдебният лекар, санитари, пожарникари. Доктор Перле се беше навел над трупа. Той изруга.

— Убиецът не е имал лека ръка. Слепоочието е почти пробито.

— С какво?

— Познавате формулата: с тъп предмет. Не мога нищо да кажа, преди да направя аутопсия, но причината за смъртта ми се струва очевидна.

— Особено ме интересува часът на настъпване на смъртта.

Гласът на Жарде беше ли необичайно сериозен? Съдебният лекар вдигна глава, загледа го.

— Вече някакви следи?

Комисарят не отговори и го хвана подръка, за да остави да действува фотографът, който танцуваше нещо като индиански танц около трупа, правейки снимка след снимка.

Санитарите чакаха, като бършеха чела и въздишаха, тъй като жегата вече задушаваше въпреки ранния час. Останал сам с Баконие, Жарде каза, по-скоро констатирайки нещо очевидно, отколкото задавайки въпрос:

— Разбира се, не сте намерили оръдието, с което е извършено престъплението?

— Не. Положението на трупа, отпечатъците, които открихме в сухата земя или по-скоро в праха, всичко навежда на мисълта, че човекът е бил мъртъв, когато са го донесли тук. Изкарали са го от колата, трябвало е да го носят, после са го влачили един-два метра.

— Което ще рече, че сам човек е свършил тази работа?

— Може би. Ако бяха повече, нямаше да го влекат. Дрехите на убития са много прашни на места.

— Изследвахте ли всичко?

— Да.

Жарде поклати глава. Рутина, помисли той, и само рутина. Положението на трупа очертано с големи бели черти — и той се питаше как неговите хора бяха могли да действуват, — земята наоколо изследвана сантиметър по сантиметър, без да бъде открита никаква следа. Жарде каза полека:

— Вдигнете колата. Искам да ми я прекарате през иглени уши. Да идем да хвърлим един поглед във фургона.

Той не беше заключен и това учуди Жарде, който се поздравяваше, че обви дръжката на вратата с носната си кърпичка, преди да я хване. Обърна се към господин Сенешал:

— Вашият служител не заключваше ли вратата си, когато излизаше?

— Разбира се, че да. С всички тия крадци, които бродят наоколо!

Жарде накара да вземат отпечатъци от дръжката на вратата. Когато тя беше отворена, той извика: чекмеджетата на малкия скрин от пресовани плоскости бяха обърнати и тяхното съдържание разпръснато по пода. Дюшеците, пълнени с найлонов памук, чиито калъфи бяха разпорени по цялата дължина, чаршафите и завивките бяха безразборно нахвърляни. Нищо не беше пощадено.

Комисарят се обърна към господин Сенешал, който стоеше на прага:

— И вие не сте чули нищо? — попита недоверчиво той. — Това е безсмислено. Хората, които са направили това, сигурно са вдигнали някакъв шум!

Зачервен от възмущение, господин Сенешал подхвърли:

— Все пак няма да започнете да ни подозирате.

Методично, но без да се докосва до тях, инспектор Баконие извърши един бърз оглед на разнообразните предмети, разпръснати по пода: гребени, електрическа самобръсначка, долни дрехи, порнографски списания, няколко книги. Интересен факт, той не намери никакъв документ, никакво писмо.

— Да се изследва всичко това. През иглени уши, както за колата. По-добре два пъти, отколкото веднъж.

Едно нещо го учудваше. Какъв интерес имаше убиецът на Жулиен да довлече трупа дотук и да обърне след това фургона с главата надолу? Укривайки трупа, той печелеше време. Вярно, че убиецът сигурно не знаеше, че снощи Рафаел и той се бяха опитали да проследят Жулиен, един Жулиен, който, без да знае, щеше да се хвърли срещу съдбата си.

Той остави Баконие да извърши последните констатации и се обърна към господин Сенешал:

— Имам да ви задам още няколко въпроса. Кой беше Жулиен, Жулиен кой всъщност!

— Жулиен Комбре.

— Преди вие да го наемете, с какво се занимаваше?

— Казах ви вече, беше безработен.

— Все пак е имал някаква професия?

— Не съвсем. Той се наемаше в полето за беритба на череши или ягоди или за гроздобера. Доста добре е платено за онзи, който не е мързелив и работи добре.

— Това е сезонна работа, не е нещо постоянно!

Господин Сенешал се нервираше, отговори кисело:

— По-добре е от нищо. Измежду всички тези безработни, които живеят в мизерия, доста ще се задоволят с това. Във всеки случай при мен Жулиен намери постоянна работа и имам всички основания да мисля, не беше доволен от нея. Да ви налея ли нещо за пиене?

Жарде искаше да му откаже, но прие заради Баконие, който му хвърляше умолително погледи. Те се върнаха при фургона на господин Сенешал.

— Мастика? — попита той.

Комисарят вече се връщаше към въпросите си:

— Миналата седмица бяхте в Кро. Ето че сте се установили тук до края на август. Разкажете ми нещо за обичайния си маршрут?

— Противно на това, което мислите, ние работим почти през цялата година, главно на юг. Но на две години отиваме в Швейцария, в Белгия, в Италия. След Хиерес ще отидем в Ница, разбира се, ако намеря нов служител, защото сам не мога да работя на въртележката. Трябва да кажа, че където и да отидем, сме винаги добре приети от кметствата или увеселителните комитети.

— Когато не сте били в Хиерес, как се държеше Жулиен Комбре?

— Никога не съм обръщал внимание. Той беше доста затворено момче. През есента, но през есента никога не сме в Хиерес, излизаше по-често, защото въртележката работи само през деня.

— Не ви попитах дали познавате произхода му?

— Произхода? Искате да кажете къде е роден и откъде идва? От Алжир. Родителите му били французи, напуснали Алжир след обявяване на независимостта. Не знам дали са живи или умрели. Мари, подай ми досието, което е в лявото чекмедже най-отгоре!

Госпожа Сенешал, която издаваше присъствието си само с поклащане на главата или кратки изхълцвания и която изключително дискретно се занимаваше с домакинството, подаде на мъжа си твърда картонена папка. Той я отвори пред комисаря.

— Ето — каза той, — тук ще намерите документите за всеки служител… Социалната осигуровка, пенсионната каса, накратко, всичко, което са измислили, за да досаждат на хората и да ги обезсърчават да наемат служители!

Комисарят извади бележника си, фулмастера си и преглеждайки досието, си взе бележки. Той бързо направи сметка. Жулиен Комбре сигурно е бил на около петнадесет години, когато е дошъл във Франция. И предишният му адрес във Франция през 1962 беше Тулуза, тоест преди почти десет години. Дали родителите му бяха още живи?

Като че мислеше на глас, той попита:

— Жулиен Комбре говореше ли ви някога за родителите си?

— Преди малко ви казах, че не. Или може би веднъж, в началото, но не си спомням много добре това, което ми каза. Той никак не беше приказлив и извън работата нямаше много контакти с нас. Две причини за това. Бяхме стари и бяхме работодатели.

— Нещо, което не му пречеше да си гледа добре работата и да бъде много мил с нас — каза Мари Сенешал, несъмнено искайки да смекчи думите на съпруга си, които й се струваха много категорични.