Морис Перисе
Опасно е да се закъснява (10)

Човек на действието, който се изявяваше най-добре, когато разполагаше с конкретни факти. Жарде изпитваше понякога необходимостта да спре. Даваше си няколко часа за размисъл, преди да се впусне в решителното действие. Откакто Венсан Лардие предотврати един любопитен посетител да се рови в нещата на Бертран Абади, той нямаше вести от инженера и не беше сметнал за добре да поднови връзките си с него, може би чисто и просто защото нямаше какво ново да му съобщи. Прииска му се да го види, да разгледат заедно положението и почака края на следобеда, за да отиде сам на мястото, където работеше Лардие.

На строежа на Верпо сигурно животът отново беше потекъл, сигурно нов инженер беше заел мястото на Абади, с когото Венсан може би беше вече свикнал.

Той изгуби няколко минути, докато го намери в нещо като будка на пазач, покрита с вълнообразна ламарина. Инженерът обясняваше плановете, разгънати върху огромна маса. Лардие изглеждаше доволен да види комисаря и последният изпусна въздишка на облекчение: без да знае сам защо, той се опасяваше от някакво неудобство между тях. Наистина за много от своите събеседници той си оставаше често „ченгето“ с всичко, което съвсем неоправдано това име съдържа в себе си като фалшиви вини, принуди, комплекси. Нямаше никакво основание за това, но, уви, той не можеше да му се противопостави.

Жарде се зарадва, че Лардие се запъти към него непринудено, въпреки че долавяше нещо променено в това стеснително момче. Смъртта на приятеля му несъмнено го беше наранила по-дълбоко, отколкото той самият предполагаше, засягайки нещо съществено в него.

— Вашата меари ви беше върната — му каза той. — Мисля, че няма да ви бъде безразлично да узнаете, че намерихме отпечатъци на една от вратите и съвсем същите на вратата на ситроена на момчето, което беше убито почти по същия начин като вашия приятел. Интересното и в двата случая е, че само воланът е бил старателно избърсан.

— Което потвърждава първоначалната ви хипотеза: двете убийства са свързани?

— Така изглежда.

— Все още не разбирам. Ние не познаваме никого тук, не сме свързани с жителите на града, нито с тези в долината…

— Жулиен Комбре, другата жертва, също не е бил, както изглежда. Въпреки че при него нещата, изглежда, са различни.

— Подозрения?

— Да кажем усещане. Което се променя колкото повече следствието напредва. Защото напредва, което не значи, че непременно ще доведе донякъде. Но правя всичко възможно за това.

— Да отидем да пийнем нещо в къщи, господин комисар? Новият инженер дойде, но предпочита да живее в града, така че къщата е само за мен.

— Значи ли, че това ви е неприятно?

— О, не!

Пред чаша уиски със сода, в която плуваха кубчета лед, Жарде полека каза:

— Ако сега знаем мястото, където приятелят ви е бил нападнат, ние все още не знаем мотивите на това нападение. Когато му дойде времето, ще имате изненади. Ние също може би.

Долината тръпнеше под лекия вятър и смесените миризми на окосено сено, на полски цветя, на близкия розов храст, потръпващ с туфите си от червени миниатюрни цветчета, долитаха до тях.

— Да излезем на терасата — каза Венсан.

Комисарят постави чашата си на балюстрадата от теракота.

Отпускайки глава на облегалото на креслото си, той каза:

— Последният път, когато ви видях, вие бяхте уточнили, че човекът, който проникнал във вашата къща, бил едър и широкоплещест. Помислете добре. Не сте ли пропуснали някаква подробност?

— Не мисля. Или може би това: той би трябвало добре да е трениран физически. Трябва да бъдеш такъв, за да скочиш на земята от терасата. И да избягаш след това толкова бързо. Като че ли излетя.

— Ще бъдете ли в състояние да го разпознаете?

— Сигурно не. Казах ви, че ме заслепи с електрическото си фенерче и че всичко стана за няколко секунди.

— В криминалните романи и филми от доброто старо време вие би трябвало да намерите в подножието на терасата следа, позволяваща да се открие виновникът, тока на колан, копче, и аз не зная, билет за влака може би!

Венсан се засмя.

— И все пак на другата сутрин под влиянието на романите и филмите, за които говорите, доста потърсих!

— Друг въпрос: по време на работите по строежа при Верпо наложи ли се или ще се наложи ли да минете през имението Ла Гренуйер?

— Прекосихме го преди няколко дни. Или по-точно реката Верпо тече в долния край на земите и ги заобикаля отстрани.

— Далеч от къщата?

— Не.

— Така че от Верпо човек може да си състави идея за разположението на групата постройки?

— Сигурно да. Признавам, че не съм обръщал внимание.

— Работниците, които работят там, живеят ли всички в имението?

— Не мисля. По-голямата част от персонала е съставена от емигранти, които всяка вечер си отиват с колела или мотопеди. Едно нещо ми направи силно впечатление. Когато дойдохме тук, преди да започнем работата, Бертран и аз имахме впечатлението, че господин Делакур посреща много. Даже един път нещо като голям обед беше даден под яворите, на който сигурно е присъствувала цялата местна аристокрация. Имаше тридесетина коли, и то не двутактови, можете да ми вярвате.

— И после? — изведнъж много заинтересуван, попита Жарде.

— И после изведнъж нищо. Сега Ла Гренуйер се оживява само сутрин при пристигането на работниците и в късен следобед, когато си отиват. Освен това работата се концентрира в складовете за вино на север от имението.

— Имали ли сте случай да се срещнете с господин Делакур?

— Един път, когато работите започнаха. Между другото, тези работи бяха решени на най-високо ниво: от Окръжната архитектурна дирекция. След като планът бъде одобрен от окръжния и генералния съвет, които внесоха всеки един значителни парични помощи, инициативата се изплъзна от ръцете на крайбрежните жители, които всички са съгласни с проекта, бързам да кажа. Те отстъпиха един или два метра по крайбрежието на Верпо и както се казва на административен жаргон, чисто символично, много доволни, че отсега нататък ще са спасени от прииждането на една река, която, както и вие добре знаете, често е много опасна след тридневни дъждове.

Жарде се поколеба, преди да запита, като се опитваше да прикрие, доколкото е възможно, заинтересуваността си:

— А Дидие Корес, надзирателят?

— Нямам никаква работа с надзирателите.

Въпреки че това беше извън официалните му функции, въпреки че един полицай няма защо да си играе на криеница с фактите и събитията, Жарде искаше да предложи на Лардие да отидат да направят една обиколка към Ла Гренуйер, като минат през долината на Верпо. В края на краищата нищо не пречеше инженерът да го заведе да види строежа. И нищо не пречеше един полицай, минавайки, да хвърли поглед на обширното имение, където царуваше еднолично някакъв феодален господар. Защото за това той също беше направил необходимите проучвания.

Имението Ла Гренуйер беше нещо като империя. Едно дружество от швейцарски произход беше инвестирало капитали в него и той беше научил, че Делакур направил големи заеми при своето идване във Франция. Баконие беше този, който се беше осведомил подробно за това и който няколко часа по-рано му беше докладвал.

— Веднъж настанил се в долината, методът на Делакур бил много прост. Всъщност, както в Алжир, но с много повече трудности, разбира се. Вид галопираща ненаситност, натрапчиво желание да има все повече и повече земя. При пристигането си във Франция е взел на заем немалко пари; няколко години по-късно той бил този, който давал на заем. С помощта на няколко чужди банки.

— Какъв беше методът му?

— Много прост. След като имението му било стабилизирано, той се осведомил за всички онези свои съседи, които имали парични проблеми. Налични пари Делакур бил винаги готов да заеме, използувайки един изпитан метод: първия заем с приемлива лихва, следващите заеми с все по-високи, докато длъжникът стига дотам да иска заеми само за да изплати лихвите. Тогава кръгът е затворен. Делакур трябва само да откупи, директно или чрез подставено лице, задлъжнялото имение. И собственикът отстъпва пред безизходното положение. Когато той пристига във Франция, Ла Гренуйер не надвишава 80 хектара. Днес е 120.

— Нещо, което сигурно му спечелва немалко неприятели?

— Не непременно, защото, когато може, той запазва собствениците като наемни работници или като съдружници. Това е хитростта: той обира хората, които му остават задължени! Така се е създала империята Делакур. Вие видяхте човека, който играе ролята на голям феодал и накрая става такъв. Чувствуваш, че е готов на всичко, за да запази империята си.

— Което ще рече, че е готов да стигне до престъпление?

Баконие дълго беше гледал Жарде, който беше казал това, без да повиши глас, като че не казва нищо особено, като нещо очевидно. Баконие беше отговорил сентенционно:

— Желанието за власт е безгранично, това е добре известно. Освен това има всякакъв вид престъпления, всякакъв вид хора, даже такива, които си запазват ръцете чисти, ровейки в боклукчийските кофи.

Жарде не говореше никога необмислено и Баконие знаеше от опит, че способността му да анализира го караше винаги да прави равносметка, даже когато сведенията, събрани с търпението и упоритостта на мравка, бяха много откъслечни. Това, което му беше казал Баконие за дейността на Делакур, му позволяваше, без да се съмнява, да освети по нов начин различните аспекти на паралелните дела, които разследваше. Даже ако в началото не всичко беше очевидно, накрая всичко се свързваше, подреждаше се огромен пъзел от дребни парчета.

Вярно, на Жарде му липсваха доста елементи от този пъзел, но той знаеше, че скоро щеше да има един общ логичен поглед върху фактите. В крайна сметка той не се съмняваше вече, че ще научи защо и как Бертран Абади и Жулиен Комбре бяха убити и защо тия двама мъже, които не се познаваха и очевидно не бяха предопределени да се срещнат, бяха познали една и съща съдба. Но може би също така всички следи щяха да се объркат и двете абсурдни престъпления да останат ненаказани, както много други във Франция и по света.

С чаша в ръка, празна, но още запотена, Венсан уважаваше съзерцанието на комисаря. Въпреки че терасата от дълго време вече беше в сянка, въздухът продължаваше да бъде горещ, несъмнено поради плочите от песъчлива глина на терасата, нажежени от слънцето през деня, които дълго задържаха топлината.

— Е, хайде — каза Жарде, — ще ме заведете ли на този ваш строеж?

Венсан вече се беше изправил. От седмици Верпо беше пресъхнала, освен тук-таме, където застоялата вода гъмжеше от миниатюрни ларви на комари. Жарде беше свалил сакото и връзката си на един стол на терасата и с навити ръкави на светлосинята си риза, Венсан намираше, че губи от чиновническия си вид. Като се стараеше да употребява възможно най-малко технически термини, инженерът обясняваше на комисаря в какво се състоят гигантските работи, които щяха да доведат след по-малко от месец до окончателното овладяване на една река с внезапни и разрушителни прииждания. Огромните блокове от армиран цимент, излети на място, чиито здрави куки стърчаха като бодли на таралеж, щяха да бъдат подредени едни до други, когато му дойдеше времето, за да образуват черупка, която и най-буйните води нямаше да могат да победят. От страна на имението Ла Гренуйер голяма част от тези блокове бяха вече поставени, оставаше само да се свържат със специален цимент.

— Не мислите ли, че буйните води бързо ще пробият цимента и ще повлекат блоковете по течението на Верпо и даже в полето? Това вече се случи с по-малки блокове.

— Това ни позволи да усъвършенствуваме нашия метод. Тук рисковете са, така да се каже, нулеви, защото, даже и извънредно придошла, Верпо тече на практика право и няма да срещне прегради. Освен точно в имението Ла Гренуйер, където беше невъзможно да се изправи кривината. Вие сам ще си дадете сметка за това.

На мястото Венсан продължи:

— Ето, виждате точно тук сме укрепили дигата. И сме сложили блокове в самото легло на реката, а не само по стръмния бряг. Този метод вече е изпитан на други места. Верпо ще бъде, тъй да се каже, канализирана. И кротка като агънце.

— Това ли е Ла Гренуйер?

— Да.

Погледнати от този ъгъл, групата къщи, къщички, навеси, които съставяха имението, изглеждаше малко разпокъсана. Погледнато откъм главната алея, напротив, тя представляваше една хармонична перспектива с много хубавата централна постройка, широк куб от камъни с цвят на охра, обвита от пищен бръшлян и двете странични крила, които хармонично я допълваха. Очевидно общите постройки бяха издигнати без общ план, в зависимост от явилите се нужди. Оградата, която отпред беше доста висока и предпазваше къщата, беше по-малко поддържана отстрани: постройките не бяха оградени към лозята, градините и парниците. За да се огради изцяло имението, би трябвало да се изхарчи цяло състояние.

— Това, което ме учудва — каза Жарде, — е, че повечето от тези постройки може да се помислят за изоставени.

— Известно време несъмнено са подслонявали изполичари и полски работници. Сега работната ръка идва отвън.

— Така ли е във всички селскостопански имения?

— Зависи. Но ми казаха, че при завръщането си във Франция господин Делакур не е искал да наеме персонал, който да живее в къщата.

Комисарят, който не искаше да издаде внезапния си интерес, продължаваше да гледа тъжните къщи, запуснатостта на някои го поразяваше; кепенци, изгорени от слънцето, бяха загубили отдавна всякаква следа от боя. Повечето къщи със затворени врати и кепенци бяха обградени от къпини и бурени. Между тях нещо като малка къща в швейцарски стил, построена отскоро, беше заобиколена от разкошни розови храсти.

— Интересно — каза Жарде, — рядко съм изпитвал такова чувство на самота. Ни най-малък признак на живот от тази страна на Ла Гренуйер.

— Казах ви, същото забелязах и аз, и то отскоро. Но господарят на тези места е тук, тази сутрин пак го видях сред лозята.

— Връщаме се — каза Жарде.

Продължавайки да вървят по леглото на Верпо, те стигнаха без много да бързат, до къщата, заемана от Венсан.

— Може да се наложи да ви призова скоро в участъка — каза Жарде, сбогувайки се с Венсан. — Нямате ли намерение да вземете няколко дни почивка тези дни?

— Почивка? При работата, която ни остави да свършим! Трябва да удвоим екипите, ако искаме да свършим навреме! Но защо ми задавате този въпрос?

Комисарят не отговори и се задоволи да се усмихне.

Жарде се върна направо в къщи, без да се отбие в участъка. Син му Рафаел, с ръце, покрити със смазочно масло, беше заврял главата си в мотора на своя двутактов автомобил.

— Баконие се обади — каза той. — Помоли да му се обадиш спешно.

Жарде се затвори в кабинета си, повика участъка. Пеещият глас на Баконие изрева в слушалката.

— Не съм глух — простена той.

И после изведнъж замълча, поклащайки от време на време глава, без да прекъсва инспектора. Когато Баконие свърши, той просто каза:

— Идвам. Ще подготвим голямата офанзива!

Остави слушалката, обзет от голяма възбуда. Утре денят щеше да бъде тежък.