Включено в книгата
Оригинално заглавие
Périls en la demeure, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Морис Перисе. Опасно е да се закъснява

Френска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1992

Художник: Даниел Динев

Технически редактор: Михаил Чанков

Коректор: Валери Калонкин


С ръка над очите си, за да се предпази от лъчите на залязващото слънце, които го заслепяваха, Бертран Абади следеше с поглед един сокол, който кръжеше в неподвижния въздух.

— Облаците са розови — каза той, смеейки се. — Мистралът ще задуха утре.

Венсан Лардие, който привършваше подреждането на книжата, стана от бюрото си и се приближи към него.

— Няма да е зле. Трудно понасям 35 градуса на сянка!

— Тогава не е трябвало да избираш професията на строителен инженер! Като чиновник в някой малък кабинет с климатична инсталация нямаше да страдаш от жегата! Не бих искал да те обезкуражавам още в началото, но ще бъде много, много горещо поне до края на август. Жаден ли си?

— До гуша ми дойде от Лазурния бряг, чуваш ли? До гуша! Очевидно защото при такова небе никога не вали?

— Нима това не ни е от полза? Знаеш много добре, че при закъснението, което имаме, ако вали няколко дни, за нас ще бъде истинска катастрофа. Искаш ли да пиеш нещо или не?

Бертран донесе чаши, бутилка уиски, газирана вода и лед на масата, една много грозна маса от бяла пластмаса с метална рамка.

— Налей ми — каза Венсан. — Съсипан съм.

Терасата на малката къща, предоставена на тяхно разположение от Главното строително управление, докато ръководят работите в долината Верпо, се издигаше над поля с изобилна растителност, които под лек наклон се простираха, докъдето стигаше погледът. Лозя и овощни градини, пътища, прикрити зад плетовете, след това стърчащите като бодли на таралеж кранове, които сочеха бреговете на река Верпо. Реката Верпо: спокойна и безобидна струйка вода през по-голямата част от годината, но след пролетните и есенните бури буен, пълноводен порой, който излизаше от коритото и опустошаваше плодородните земи. Г. С. У. имаше за задача окончателно да разшири и да укрепи стръмните брегове посредством големи циментови блокове, излети на място, и после да издигне мост, по който да минава голяма магистрала.

Седнали в кресла също от бяла пластмаса, сложили босите си крака върху перилата, обвити с прашна дива лоза, двамата инженери отпиваха бавно от уискито си. Венсан притисна към челото си запотената чаша.

— Каква горещина! Никога не бих повярвал, че в Хиерес[1] се пекат като на скара през лятото. А ти, който ми казваше, че след пет часа морският ветрец носи прохлада! Питам се как ще поддържаме темпото и ще спазваме работния план.

— Няма ли да престанеш да говориш за работа? Слушай, ще отидем да хапнем нещо на брега или някъде другаде. На 13 юли сигурно има балове в околностите, а аз обожавам атмосферата на провинциалните балове.

— Изпълнени с миризма на пържени картофи, на горена захар и прахоляк! Покорно благодаря. Колкото до вечерята на брега на морето… По трима души на квадратен метър при осемнадесет километра плажна ивица и ресторантите, превземани с щурм!

— Не ми казвай, че искаш да останеш тук и да се храниш непрекъснато със замразени храни?

— Повтарям ти, че съм уморен до смърт.

— Познавам песента: оставям те сам, а когато се прибера, те намирам пред запаления телевизор, който пращи, защото програмата отдавна е свършила!

Бертран беше прав, но това с нищо не променяше желанието на Венсан да остане сам, да стои дълго и неподвижно на терасата, да се разхожда полугол от стая в стая, вярно, да гледа телевизия, да води този в известен смисъл вегетативен живот, който беше единствено съвместим с природната му саможивост, необяснима за неговия приятел. Но какво значение, че Бертран не го разбираше? Щеше да го остави сам в тази тъжна къща и какво от това?

— Ще взема един душ — каза Бертран. — После ти ще се изкъпеш, обличаш се и те чакам за едно кръгче. Става ли?

— Не.

— Знаеш, не си много забавен?

Непринудената младост на Бертран, детето в него, понякога възторжено, понякога намусено, изненадваше винаги Венсан, по-затворен, по-зрял. Венсан поклати глава, постави чашата на масата.

— Но да — каза той. — Когато нямам настроение.

— И тази вечер нямаш?

— Да.

— Е, добре, ще изляза без теб. Остави поне да ти кажа, че грешиш.

Бертран беше двадесет и седем годишен здравеняк, със светло лице, което луничките не загрозяваха, дори напротив. Буйна коса, падаща над челото, наситено сини очи, хубаво подредени зъби, разкривани от добре очертани устни. Беше избрал да живее свободно, без да си задава въпроси, без да усложнява живота си. Пъргав, винаги в движение, той обичаше да се среща с хора, да говори с тях, да тича по момичета, но не се привързваше към никоя, убеден, че най-хубавият начин да живееш добре е да останеш свободен. Три месеца по-рано той не познаваше Венсан, дошъл от север и влязъл в Г. С. У. миналата пролет. Работата ги беше свързала, а след това освен взаимното уважение едно другарство, което бързо стана приятелство. Венсан беше горе-долу на неговите години, но той се чувстваше като дете пред него. Че този по-голям брат беше по-замислен, по-потаен от него, въобще не му пречеше. Венсан не беше общителен, ето всичко. И физически също Венсан не му приличаше. Със среден ръст, лице с правилни, но немного изразителни черти, с тъмно лице и коса той не привличаше вниманието и малко се интересуваше от това.

— Наистина ли няма да дойдеш?

Над белия панталон бялото поло на сини райета подчертаваше силата на мускулите на Бертран, загара на кожата му, светлия му поглед.

— Не. Забавлявай се добре!

— Не съжаляваш ли?

— Тръгвай!

Двете момчета ползуваха общо една меари с пластмасов яркожълт гюрук, която им служеше не толкова за да отиват на работа — колите на строежа бяха за това на тяхно разположение, — колкото за техните нощни обиколки или по-скоро за нощните обиколки на Бертран.

— Къде имаш намерение да отидеш? — попита Венсан.

— Предполагам, че тази вечер има увеселения навсякъде. Може би в Кро. Ако не намеря там момиче по мой вкус, ще отида другаде. Или пък ще се прибера.

— Нищо ли няма да хапнеш?

Вече на последното стъпало на стълбите Бертран не чу въпроса. След шума от заминаващата меари тишината легна върху полята, нарушавана от време на време от свистенето на вятъра. Някъде много далеч гръмотевица разкъса небето.

— А Бертран, който казваше преди малко, че мистралът ще задуха утре!

Гирлянди от разноцветни лампички пресичаха улиците на Кро. Носена от вятъра музика застигна Бертран, преди още да успее да намери място да гарира колата. Импровизираните паркинги бяха препълнени и той трябваше да повърви стотина метра, преди да стигне осветения площад, стрелбищата, сергиите с вафли и ябълки, потопени в яркочервен карамел, въртележките, които се въртяха под водопад от модни шлагери. Блъскан от младежи, които се замеряха с бомбички и фишеци, той си проправи път до края на площада до църквата, където върху естрада, окичена с гирлянди от чимшир, освежени с хартиени цветя в ярки тонове, вилнееха петима музиканти с копринени розови ризи. Разочарованието му можеше да се сравни само с изненадата му. Той се надяваше да намери тук едно селско увеселение, с трогателна едновремешна музика, добродушна публика и това, което виждаше, не го привличаше: лош оркестър, свирещ задъхани рокове, уредба, пусната на най-силно, младежи, които се кълчеха без радост, със застинали лица, това ли беше днес празникът в едно провансалско село? Венсан имаше хиляди пъти право да остане спокойно пред малкия екран да гледа „Гражданинът Кейн“.

Безчувствен към любопитството на хората, които го оглеждаха, той не остана на дансинга, тръгна по алеите, обградени с бараки, изненада се, когато откри в един ъгъл, малко настрани, детска въртележка, една от ония стари въртележки с кончета, прилична на тези, които бяха омайвали детството му. Хипнотизиран, той спря, изведнъж развълнуван от старичката мелодия, която един малък автомат от боядисано дърво като че тактуваше: тази музика също го отнасяше двадесет години назад и той се умиляваше от свитъка перфорирана хартия, който се сгъваше и разгъваше, преди да бъде отново глътнат от автомата. Една въртележка, каквато вече не правят, която той по̀ би очаквал да види в някой музей, отколкото на този селски площад, където анахронична, тя беше още по-красива. Кончетата от боядисано дърво, украсени с грива от истински конски косъм, кожените амуниции с позлатени кабари го удивляваха още повече, тъй като въртележката се въртеше почти напразно. Няколко деца седяха изправени, сериозни и без да се усмихват, върху кончетата, които бавно се издигаха и слизаха, и Бертран изпита мимолетното усещане, че тази въртележка извън времето се въртеше по-скоро в някакъв сън, който не се свързваше с реалността. Защото той самият в плен на детските си спомени и на своето въображение не виждаше вече нищо друго освен тази въртележка и не чуваше нищо друго освен трогателната мелодия.

Изведнъж, когато я видя, всичко се преобърна. Седнала като амазонка върху един бял кон, с ръце, стиснали гривата, момичето, на което трудно би могло да се определи възрастта — двадесет, двадесет и пет години, може би повече, — беше облечено в широка светлосиня рокля, която се вееше около нея, с боси крака и толкова сериозно лице, че веднага го изпълни с някаква тревога. Хубава? Беше нещо повече от хубава, различна. Чудесен овал, тънки черти като че рисувани от художник-миниатюрист, златистокестенява коса, падаща на дълги къдрици върху раменете й, тя имаше дълбоко разположени в орбитите очи, които като че не виждаха нищо, като очите на слепец. Той вървеше от изненада към изненада и при все това всичко му изглеждаше естествено: една почти нереална жена на детска въртележка, една жена, която не приличаше на никоя друга, като че дошла от миналия век, с неподвижността на статуя, тя като че беше част, изваяна също от дървото на самата въртележка.

Вълнуващо бавно въртележката спря и докато Бертран любопитен и с интерес очакваше да я види да слиза, тя остана неподвижна, загледана в пъргавия и бърз мъж, който минаваше от един конник на друг, за да събере пластмасовите жетони, стойността на една обиколка. Тя поклати отрицателно глава и той отиде на касата, върна се с жетони, които й подаде. Тя ги взе, отхвърли глава назад, засмя се гърлено и му подаде един. Бертран ревнуваше тази близост, която, изглежда, свързваше момичето и момчето от въртележката. Сега те се смееха заедно, смях на дете, което е погодило някакъв номер, съучастнически смях. Изведнъж той престана да вижда друго освен тях двамата, еднакво млади и красиви, но първото му чувство не минаваше: той не живееше вече в настоящето.

Въртележката отново потегли. Неподвижен, Бертран не преставаше да разглежда непознатата всеки път, когато минеше покрай него, все така неподвижна, все така величествена. Едно странно желание го обхвана: желание да се приближи към нея, да я опознае, като че тя бе насила нахълтала в живота му: съществуваше миналото, празнотата, щеше да настъпи бъдещето, богато на обещания. Но този реалист, това момче без проблеми и без комплекси, имаше смътното усещане, че не е господар на ирационалните събития. При това той не беше само техен зрител.

След като обиколката свърши, момичето подаде жетон на момчето. Привидно те не говореха помежду си, но усмивките им ги свързваха повече от всякакви думи. Колко ли време Бертран остана така хипнотизиран от това същество, което видимо не се интересуваше от нищо друго освен от тази бавна обиколка на дървените коне с прекрасни цветове под меката светлина, от старинната мелодия на латерната? Когато момичето привърши запасите си от жетони, хвърли отчаян поглед към момчето, което поклати отрицателно глава, без да каже нищо, но и без да престане да се усмихва, една прочувствена усмивка, толкова нежна, че нечувствителният Бертран беше потресен. Раздвоен между две желания: да й плати нови обиколки с въртележката или да й подаде ръка, за да й помогне да слезе, той беше поразен от погледа, който й хвърляше момчето: излъчващ едновременно изненада, страх и враждебност. Все пак той задоволи второто си желание съвсем естествено, като че познаваше отдавна момичето. Сам се учудваше на себе си; като че някой беше завладял волята му и го принуждаваше да действува по начин, съвсем противен на разума.

Непринудено той се приближи към въртележката с протегната ръка. Няколко секунди тя го разглежда, без да се усмихне, и с внезапно свито гърло той се подчини на синия поглед, отправен към него, най-после жив, втренчен и въпросителен. И после момичето се усмихна и буйна радост обхвана Бертран. На свой ред усмихнат, той се изненада от нейната лекота, грация, нейната демодирана елегантност. Едно момиче от друго време, притежаващо в същото време естествената непринуденост на съвременно момиче.

Те избухнаха в смях и без да се замисля, Бертран предложи:

— Ще потанцуваме ли?

Боговете му помагаха. Кратка почивка след разгула от рокове и бесни ритми, сега оркестърът свиреше блус, единственият танц, в който не се показваше толкова несръчен. Тя наведе глава, без да отговори, и развълнуван, той много внимаваше да не я притисне много силно, затвори очи, когато бузата му докосна косата, която ухаеше на изсушени цветя. Една мека, копринена коса, в която имаше желание да зарови лицето си, да се изгуби. Без да иска, устните му докоснаха кожата зад ухото, толкова мека, като че галеше кожата на бебе. Очевидно момичето не знаеше да танцува, но въпреки това, водена от него, не беше скована. С гъвкаво тяло тя се оставяше да я носи бавния ритъм на този танц, който свърши много по-бързо, отколкото желаеше Бертран. Застанали лице в лице, без Бертран да пусне ръката й, те чакаха.

— Обикновено — каза той — оркестрите винаги бисират.

Наистина оркестърът засвири нов блус, една от тези модни мелодии, които звучат непрекъснато по радиото цяло едно лято и чието повторение при нормални обстоятелства щеше да го раздразни, но тук, в този свят, като в някой сън той не мислеше за нищо друго освен за това гъвкаво и топло тяло, което се притискаше в него, за свежия и смущаващ парфюм, който излъчваше, за това съвсем ново чувство, което го парализираше.

Слисан, той, който минаваше от момиче на момиче естествено и без угризения, който си казваше, че любовта е само някаква женска измислица, за да се впримчи мъжът, той, който се кълнеше никога да не се влюби, ето че за пръв път в живота си се чувстваше обзет от голямо вълнение, от голямо смущение. Четвърт час по-рано той не познаваше това ослепително същество: сега имаше чувството, че тя винаги е била част от неговия свят. А ако това беше любовта?

Един рок последва блуса, прекъсна очарованието и те се отдалечиха от дансинга. Макар че Бертран не беше пуснал ръката на момичето, те с голяма мъка успяваха да не бъдат разделени от плътната тълпа, която ги блъскаше, заплашвайки да ги погълне.

— Да отидем ли да пием по чашка? — попита той.

Тя вдигна ръка към устните си:

— Не — каза тя рязко.

После добави по-меко:

— Не съм жадна.

Изведнъж тя му стана чужда, като че нещо се беше счупило между тях.

— Вече трябва да се прибирам.

— Вече? Ние едва се познаваме и…

Съзнаваше, че ако настоява, прави още по-неотвратима раздялата, която щеше да настъпи. Нищо вече не беше както преди; имаше пред себе си едно малко животинче с бягащ поглед, което се страхуваше.

Какво можеше да й каже, което да прозвучи естествено, което да не бъде нито фалшиво, нито сладникаво? Безсилен и отчаян, той се опита отново да хване ръката й, но тя се отскубна така рязко, че той се стъписа:

— Не! — каза тя.

После почти изкрещя:

— Не!

Вятърът повдигна облак прах, беше толкова силен, че една гирлянда се откъсна от един прът и удари Бертран по лицето. Глухата болка бързо отмина и той вече не помисли за нея, защото гръмотевица раздра въздуха и залюля светлинките. Предшествуван от груба, накъсана олелия, дъждът заваля, силен и освежителен.

— Елате! — извика Бертран, като хвана момичето за ръка.

Тя се съпротивляваше с всички сили, после се подчини и те затичаха по скоро подгизналата земя. Босите крака на момичето шляпаха в калта и тя издаде плачливи стонове, които Бертран като че не чуваше. Той я бутна в своята меари, шумно въздъхна, погледна я. С ръце на раменете тя трепереше и той хвърли върху нея шлифера, който беше винаги при него зад седалката му. С някаква нежност се опита да го закопчае около врата й, стреснат внезапно от погледа, който тя му отправяше, тежък, пълен с омраза, после изведнъж отново като поглед на сляпа. Бурята вече се беше разразила. Дъждът плющеше по пластмасовия покрив на меарито с шум като при раздиране. Бертран искаше да говори, но какво да каже освен баналности за наистина отвратителното време? Той запали мотора.

— Да ви отведа ли у вас?

Почувствува, че тя се свива, притиска се към вратата като че от страх да не би да сложи ръка върху нея. След няколко минути тя отговори с променен глас, който той не позна:

— Ако желаете.

— Накъде?

— Карайте направо, по пътя за Хиерес. Ще ви покажа.

След като загуби доста време, докато се отърве от потока коли, които напускаха празника, той излезе на пътя. Минавайки покрай Верпо, той задмина къщата, където Венсан сигурно все още гледаше „Гражданинът Кейн“ по телевизията, защото една светлинка се процеждаше под неговия прозорец.

— Насам, вляво — каза момичето.

Тя сочеше с ръка двойна дълга редица от палмови дървета, в края на която Бертран съзря тъмната маса на голяма постройка, полузамък, полуферма, каквито имаше няколко в долината. Щеше да поеме по алеята, когато тя издаде вик, който завърши с молба:

— Не, не, оставете ме тук!

— При този дъжд, който се усилва, невъзможно!

— Оставете ме тук!

Тя вече отваряше вратата и той се видя принуден да спре.

— Задръжте поне шлифера — каза той надменно, раздвоен между гнева и умилението.

Тя се уви в топлата дреха и щеше да затича по алеята, когато той я спря:

— Ще се видим ли отново?

Той не видя блясъка в очите й и чу само дрезгавия й глас:

— Да — каза тя.

— Утре вечер? Мисля, че този малък празник продължава и след 14 юли. Надявам се, че времето ще е по-хубаво.

— Добре, утре вечер.

— По същото време?

— По същото време. Ще ви върна шлифера.

Да я задържи? Той даже не се опита, толкова се чувстваше стеснен и скован. Няколко секунди я видя да тича по алеята, оградена с явори, после да изчезва. Забави се няколко секунди, преди да тръгне. Ако не беше упоритото ухание на сухи цветя, щеше да се запита дали не беше сънувал.

Бурята премина бързо и още на другия ден лятното слънце заля отново полето.

Станал рано, Бертран правеше гимнастика на пътеката, която се простираше от къщата до миниатюрната градинка, където вехнеха кании, изсъхнали от горещината. Без да може да си обясни защо, той беше избягвал безсмислените коментари на Венсан, който се осведомяваше за завоеванията му миналата вечер.

— И така, как бяха момичетата? Не доведе ли някоя? Обикновено…

Обикновено Бертран се смееше на тези грубовати шеги, отговаряше му. Това нямаше никакви последствия, още повече че и единият, и другият знаеха колко блъф имаше в тези разговори. Печелеше оня, който се хвалеше с най-трудното завоевание. Той каза бързо:

— Мислиш, че съм имал време да тичам по момичета в такова време?

Венсан усети липсата на непринуденост у приятеля си. Склонен да го разпитва, той се отказа. Противно на привидността Бертран никога не се доверяваше драговолно и Венсан знаеше, че при него си има време за всичко. Ако изпитваше нужда, щеше да говори в удобния момент, когато от това, че беше преобръщал хиляди пъти мислите в главата си, не можеше повече да пресява своите видения.

— Какво ще правим днес? — попита Венсан.

— За мене, сутрешната поща. За следобеда не знам. Дали да не отидем на плаж? Децата скучаят в неделя, както пее Трене. Неделя или 14 юли, все едно е.

Едва вечерта, когато видя Бертран да сменя джинсите си с бял ленен панталон и полото си на бели и сини райета — той толкова рядко се издокарваше — Венсан попита, правейки се на наивен:

— Не се ли страхуваш от нова буря?

— От буря?

Отпуснал се изведнъж, Бертран разказа всичко, момичето на въртележката, блусовете, после връщането под плющящия дъжд.

— Такова момиче изобщо не съм срещал…

— На други ги разправяй! При всяко ново запознанство казваш същото.

Бертран раздразнено махна с ръка:

— Не, не можеш да разбереш. Тя е, тя е…

— Спокойно! Себе си ли искаш да убедиш или мен? Накратко, имаш среща с нея?

— Да.

— Това пак ли е голямата любов?

Бертран вдигна рамене.

— Вземам меарито. Предполагам, че нямаш нужда от нея.

— Ако имах нужда, какво щеше да правиш?

Бертран вече беше на волана. Момичето — в този момент той си даде сметка, че не знае нищо за нея, даже името й — му беше определило среща в десет часа, а беше едва девет, тъй като още не беше се стъмнило. Неспокоен, трескав, невнимателен, какво щеше да прави с целия този час, който трябваше да убие? Под дневната светлина увеселението загубваше нещо от магическата си власт. Човек би казал изоставен кинодекор и в дъното на площада въртележката, която още не се въртеше, със застинали дървени кончета с празен поглед, с безмълвната латерна, приличаше на гигантски музеен експонат. Когато почти едновременно гирляндите от лампички, панаирджийските бараки, стрелбищата, въртележките се запалиха, когато музиката, оглушителна и различна, бликна от десет високоговорителя, той имаше чувството, че му нанасят и толкова удари. Вчера вечерта той едва беше забелязал декора, при това вездесъщ, не беше чул наистина дразнещата музика, за да съсредоточи цялото си внимание в странното момиче с очи на сляпа: тази вечер без нея декорът, тази музика, силните шумове го нападаха до такава степен, че му изглеждаха почти непоносими.

Блъскан от младежи, които лудуваха по алеите, от момичета и момчета, които лапаха с очертани от захар уста вафли и банички или показваха силата си с удари върху сложни машини или умението си да стрелят, той се остави да бъде носен от тях, като непрестанно поглеждаше часовника си. Всъщност тяхното присъствие нямаше смисъл, вечерта щеше да започне едва когато отново намереше момичето от миналата нощ. Но още беше рано и той забеляза, че хората го разглеждаха, посочваха го с движение на брадичката, говореха без съмнение за него. Едва след няколко минути той съобрази, че работниците от строежа, които той отначало не беше познал, го поздравяват. Той отговаряше с махване на ръка, съзнаващ своята непохватност, необичайното си присъствие на този селски празник. Работниците му сигурно се питаха какво прави тук сам, да се размайва безцелно, без да се интересува от нищо.

В десет часа си помисли, че непознатата не му беше посочила мястото на срещата и се закова на място, с втренчен поглед всред увеличаващата се тълпа. А ако не успееше да я открие сред тази тълпа, още по-голяма от вчера?

Без момичето въртележката с дървените кончета, чиято музика му ставаше близка, изглеждаше, че се върти напразно; при това този път имаше много деца, стиснали в ръце поводите от червена кожа или дългите гриви, изкачващи се и слизащи, тържествени и малко сковани, под внимателния поглед на родителите, които им отправяха съучастнически знаци при всяко тяхно минаване. Бертран втренчено наблюдаваше, докато го заболяха очите, дървените кончета да следват неуморната си обиколка, диригентът да вдига и да спуска палката си, рулото на латерната да се развива и навива като игра на карти. Въпреки че беше много зает да събира пластмасовите жетони, момчето от въртележката му хвърляше кратки погледи, изненадани и неспокойни, както му се струваше. Той поиска да се приближи към него, да го заговори, но за да му каже какво? Миналата вечер той изглеждаше разярен, че момичето тръгна с него.

Дълго време чака, без да може да се реши да отиде на танцовата площадка, след като беше погледнал часовника си. Единадесет часа! Сред двойките, разделени от един рок, той — напразно чака някакъв блус; като че ли разваляйки магията, този блус щеше да накара внезапно да се появи мимолетната му позната от миналата вечер. Жегата беше лепкава, прахът плътен, шумът непоносим; беше жаден, изведнъж огладня, защото всъщност не беше вечерял и трескавостта му беше такава, че се чувстваше неспособен да разсъждава. В полунощ, разярен и отчаян, той реши, че достатъчно е чакал. Ако разсъдеше логично, трябваше да приеме, че момичето нямаше да дойде. Но къде беше логиката в невероятното, безумно приключение, което преживяваше от миналата вечер?

Той се върна при въртележката, сега почти празна. Без да размисли, се обърна към момчето, което броеше жълтите пластмасови жетони до касата. Отбеляза инстинктивното му отдръпване, мимолетната уплаха в погледа му, нервното потрепване на устните му.

— Момиче на въртележката вчера вечер ли? Не. Сигурно се лъжете. Тази въртележка с дървени кончета е предназначена за деца, не за възрастни.

— Но най-после аз не съм сънувал! Вие самият дадохте жетони на момичето, когато ги свърши. Спомнете си, тя беше с дълга светлосиня рокля…

— Уверявам ви, че се лъжете.

Бертран започваше да се нервира; полагаше неимоверни усилия да остане спокоен.

— Разбирам, че не можете да запомните всички, които се качват на тази въртележка, но случаят беше изключителен! Тя направи най-малко десетина обиколки!

Момчето продължаваше да клати отрицателно глава и Бертран бе обзет от желание да удари това изведнъж пребледняло лице, за да събуди оживление в бягащия поглед на светлите очи. Изведнъж си даде сметка за безсмислието на своята постъпка. Ставаше абсурдно да настоява и скачайки на земята, той се отправи с широки крачки към паркинга, където намери своята меари заобиколена с коли. Мина доста време в маневриране, докато се освободи, не без няколко чуквания. Вбесен, изпълнен с горчивина, той нямаше друг изход, освен да се прибере. Излетя на пътя, питайки се дали не полудява. Момчето лъжеше, това беше крещящо очевидно, но с каква цел и за да прикрие кого?

Спря пред алеята с палмите, където беше оставил момичето при силната буря. Добре знаеше, че от тази постъпка няма да има никаква полза, но нещо го подтикваше да отиде да види отблизо къщата зад дърветата. Алеята, която водеше към къщата-имение Ла Гренуйер — машинално беше прочел върху емайлираната плоча, която красеше един стълб на входа — беше широка, заградена от всички страни, докъдето стигаше погледът, с редици лозя. В дъното квадратната къща, огромна със спуснати кепенци, над която се издигаше наклонен покрив, беше заобиколена с ниска стена, която служеше за основа на висока ограда. Портата от ковано желязо, но зле поддържана, беше заключена, както и малката желязна врата отляво. Никаква светлинка не се процеждаше през кепенците и под вратите.

Бертран повървя покрай оградата, изпита мимолетна уплаха, тъй като две кучета, които не беше чул да идват, изскочиха и започнаха бясно да лаят, като се хвърляха върху оградата.

— Спокойно! — каза тихо той.

Резултатът от неговата намеса беше, че само вбеси още повече двете големи кучета, немски овчарки, доколкото можеше да прецени. Чу хлопването на кепенец, но нито един не се отвори на централната фасада. Може би някои от страничните крила? Но той нямаше възможност да разбере, тъй като стената продължаваше и след двора чак до горите, които сигурно бяха границите на имението. Кучетата продължаваха да лаят и Бертран реши да се прибере. Постъпката му беше безсмислена, това беше очевидно. Беше също така очевидно, че момичето не стои зад някой прозорец да го чака.

Малко по-късно той се хвърли облечен на леглото си. Мислеше, че го чака, безсънна нощ, и при първите лъчи на утрото се изненада, че е заспал като дете, без да сънува кошмари.

Оловното слънце правеше горещината на строежа непоносима. Бертран успя да говори с Венсан само по работа и когато можа, се прибра в къщи, взе един душ, облече се, както предишната вечер, и подкара меарито по пътя.

През целия ден натрапчиво той беше виждал пред себе си момичето от въртележката. За този реалист, за този враг на сантименталните усложнения изведнъж нищо не беше по-важно от тази пречка, която се изправяше на пътя му; нищо друго, нямаше значение, освен да намери това момиче, което му се изплъзваше и за което момчето от въртележката твърдеше, че даже не съществува! Нужно му беше да бъде наясно. Да говори за любов би го накарало да се усмихне. Искаше на всяка цена да я намери, защото тя се криеше. Тъй като не можеше да я вземе в прегръдките си, да има до себе си нейното тяло, което му беше толкова мило, искаше да узнае защо тя не беше дошла на срещата, която самата му беше определила, и защо неговата логика беше атакувана, от някакъв малък служител на въртележката. Все пак той не беше луд!

Не му оставаше нищо друго, освен да отиде в имението Ла Гренуйер пред алеята, където беше оставил непознатата нея вечер.

Огряна от лъчите на залязващото слънце, охравата къща с полуспуснати кепенци му се стори по-приветлива, но въпреки това бе обзет от необяснима тревога. Самота, изоставеност, той още по-малко разбираше, това първо впечатление, тъй като градините, чакълената алея, малкото езерце, почти изцяло покрито с водни лилии, живият плет от калинки бяха добре поддържани.

Портата беше отворена и кучетата, които бяха вдигнали такава голяма врява предишната нощ, не се появиха. Бертран беше оставил меарито до пътя и се изненада, че не вижда никого нито в околните лозя, нито в двора. Вратата, красива и голяма, от тъмен дъб с обковки, беше открехната и той напразно потърси звънец. Пред него започваше дълъг коридор, който миришеше на старо дърво и паркетин. Библиотека с книги със строги кожени подвързии заемаше цяла една стена, а на другата се отваряха три врати, разделени с изящно изработени конзоли, на които стояха мраморни статуетки.

Той се поколеба, почука, повика и тъй като никакъв шум не долиташе от къщата, извика по-силно:

— Има ли някой?

На първия етаж някаква врата се отвори и той почака няколко секунди на прага. После, без да разбере откъде е могъл да се появи, един силует застана неподвижно в подножието на стълбата. Мъжът, който се покланяше, беше висок, с матова кожа, опъната на изпъкнали скули, вероятно арабин. Той без изненада гледаше Бертран, също и без любопитство, като че ли неговото присъствие в Ла Гренуйер беше нещо естествено, следователно очаквано, и силно го смути. Млад, с гъста, падаща на челото и тила коса, той имаше някаква дива красота и същевременно нещо непохватно, детско, както в жестовете, така и в мелодичния глас:

— Ако искате да се видите с господин Делакур — каза той — той не си е в къщи, и мадам Делакур също…

— Никого ли няма?

— Само мадам Дансел, майката на господаря. Но не знам дали…

С кошница плодове в едната ръка, с хляб в другата той гледаше нерешително Бертран. На горния етаж глух, малко пресеклив глас раздразнено извика:

— Ладкар, какво има?

— Един човек, който иска да се види с господаря.

Бертран вдигна глава нагоре към стълбите. С бастун в едната ръка, другата опряна на перилото, възрастната дама, която слизаше по стълбата, го измерваше с немного приветлив поглед.

Беше облечена в светлосива рокля, украсена с яка от бяла дантела. Русо-червеникава коса, явно боядисана, прекалено добре подредена, се издигаше над много набръчкано лице, с мургав тен, с устни с отпуснати ъгли. Въпреки че не можеше да определи годините й, тя му се стори по-възрастна, отколкото явно искаше да изглежда. Седемдесет? Осемдесетгодишна? Умелият грим въпреки дискретността си несъмнено я правеше да изглежда по-стара.

— Добър ден, госпожо — каза Бертран. — Позволих си да повикам, защото не намерих копчето на звънеца.

— Скрито е зад розовите храсти — каза тя развеселена. — Ако желаете да се срещнете със сина ми, той е из имението и няма да се върне преди вечерта. Определил ли ви е среща по телефона? Снаха ми отиде в Хиерес на покупки. Какво обичате?

Той забеляза, че тя държеше ръката си опряна на вратата и нямаше никакво намерение да го остави да влезе, въпреки че долови любопитството й.

— Търся едно младо момиче, което живее тук…

Съвсем изправена, с горда осанка, с презрителна гримаса, свиваща устните й, изведнъж той усети, че тя е смутена, колебаеща се, но все по-враждебна. Някакво предизвикателство се беше появило в тъмните й очи под много тежките клепачи. С жест на ръката отпрати прислужника, после с променен глас каза.

— Сигурно сте сбъркали адреса. Тук няма млади момичета. Имам само внук на двадесет и пет години, но той е на ваканция в Шотландия.

Съзнаващ неловкото си положение, смешната страна на своята подбуда, Бертран смутено каза:

— Може би между вашите прислужници…

— Имаме само една и тя е минала шестдесетте. Ще бъде поласкана, че я вземат за младо момиче!

— И все пак по̀ онази вечер изпратих едно младо момиче дотук. Оставих го в началото на палмовата алея; даже му заех шлифера си, защото валеше като из ведро.

— Повтарям ви, че никакво младо момиче не живее в Ла Гренуйер и също така нямаме никакви гости у нас. Нашият надзирател е ерген и нямаме работници, живеещи в имението.

Съзнаващ, че става все по-смешен, той направи усилие да овладее нервността си, още повече че старата дама продължаваше:

— При такава буря сигурно сте сбъркали къщата. В долината има най-малко пет или шест къщи, подобни на нашата, в края на алеи от явори или палми.

Той упорствуваше:

— Сигурен съм, че тръгна по алеята, която води дотук. Нощта не беше все пак толкова черна и бурята толкова заслепяваща!

— Повтарям ви, че няма никакво младо момиче…

Не искайки да се признае за победен, той реши да каже всичко. Старателно описа непознатата, която му беше направила толкова силно впечатление на въртележката с дървените кончета и която беше докарал под дъжда в едно от именията на долината Верпо. В момента, когато уморен и безсилен се готвеше да си върви, бе удивен и даже ужасен от внезапната промяна в държанието на старата дама. Тя беше пуснала вратата и с ръце, притиснати към лицето си, плачеше, детски хълцания разтърсваха раменете й. Той очакваше всичко, да го наругае, да затръшне грубо вратата и нейното необяснимо отчаяние го обезоръжаваше. Като не смееше да се сбогува, той стоеше така неподвижен, смутен, без да се осмели да проговори. След няколко минути, които му се сториха безкрайни, старата дама престана да плаче. Тя избърса лицето си и погледът й уплаши Бертран, един твърд, безмилостен поглед, като че изведнъж бе предизвикал безпощадна омраза.

— Не ви познавам — каза накрая тя с глух и отсечен глас, — но е много лошо от ваша страна да идвате да съживявате най-ужасните спомени в моя живот. Значи в Алжир сте се познавали с моята внучка Анжелин. Защото именно нея току-що ми описахте.

Без да разбира, той повтори:

— Вашата внучка Анжелин, която срещнах по-миналата вечер на увеселението в Кро?

Един вик го прекъсна:

— Но не, вие не бихте могли да я срещнете по-миналата вечер, защото тя е мъртва от десет години. Мъртва, чувате ли? Преби се в една пропаст в Алжир!

— Госпожо, това е невъзможно, казвам ви, че тя беше на въртележката, че танцувах с нея, че…

— Мълчете! Не знам каква игра играете, но е много жестока. Освен че трудно мога да си представя моята внучка на въртележка на селски празник, аз ви повтарям, че Анжелин умря в Алжир преди десет години. Когато се установихме във Франция след това, което наричат независимостта, ние пренесохме тленните й останки!

Силен вятър затръшна някаква врата в къщата. Отново блестящи сълзи се стичаха в улеите на дълбоките бръчки. Вдигнала своето развълнувано лице към Бертран, старата дама пламенно подзе:

— Вие не ми вярвате? Добре, отидете тогава в гробището на Кро. Алея В в дъното вляво, парцел за вечно ползуване №38, нашата гробница, където почива Анжелин. Има нейна снимка в един медалион. Ще видите, че грешите. Бих дала всичко най-скъпо на света, което имам, за да бъде жива моята внучка. А сега оставете ме!

Той не успя да изкаже някакви извинения, вратата хлопна зад него, замаян, нужни му бяха няколко секунди, за да се съвземе, да се отправи към колата си. От страх да не би да ги забрави, той записа на лист указанията, дадени му от старата дама: алея В, в дъното вляво, за вечно ползуване №38. Неспособен да събере мислите си, той потегли и се насочи към гробищата, където намери портала затворен. Върху дървена табела прочете: часове за посещение: 8–12 ч. и 15–18 ч. А беше вече почти 20 часът!

Той спа лошо и на другата сутрин много преди осем часа беше пред вече отворената врата на гробищата, впрочем пусти. Той извади листчето от джоба си, препрочете го. Гробницата от черен мрамор, много величествена, претрупана с бронзови вериги, го порази с богатството си и гордия си разкош. Върху кръста бяха гравирани пет имена със златни букви:

СИПРИЕН ДАНСЕЛ
1885–1950
КАРОЛИН БЕА, по мъж ДАНСЕЛ
1875–1935
ЖЕНЕВИЕВ БРЕ, по мъж ДАНСЕЛ
1908–1945
ЖИЛ ДАНСЕЛ
1906–1949
АНЖЕЛИН ДАНСЕЛ
1940–1956

Пред гробницата върху мраморна скулптура, представляваща отворена книга, един надпис: „На скъпата ми внучка.“ До него медалион от емайл. Това, което видя, не учуди Бертран: беше снимка на момичето, с което беше танцувал миналата вечер. Усмихната, красива, загадъчна. Той вдигна ръка към устните си, когато забеляза старателно сгънат в една жардиниера от бял мрамор пред гробницата своя шлифер. Изстена, помисли си, че полудява. Не чу шумоленето на храстите, стъпките, които се приближаваха, и не предусети страшния удар, който му бе нанесен по темето. Падна с главата напред при ъгъла на гробницата. Сгърчената върху шлифера ръка малко след това се плъзна покрай мрамора и застина.

Бележки

[1] Хиерес — град на Средиземно море, 18 км източно от Тулон.