Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Simple Truth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 1999

ISBN 954-8240-67-Х

Худ. оформление Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

48.

Елизабет Найт също стана призори, изкъпа се и набързо се облече. Джордан Найт спеше дълбоко и тя не го събуди. Свари кафе, наля си, взе бележника и седна отвън на терасата да погледа изгрева. Препрочете всичките си материали за днешното обсъждане, включително и последното становище, написано от Стивън Райт. Кръвта му сякаш бе заменила мастилото върху страниците. При тази мисъл тя едва удържа напиращите сълзи. Даде си клетва, че смъртта му няма да отиде напразно. Днес Рамзи нямаше да спечели това дело. Найт и бездруго бе решила твърдо да осигури на Барбара Ченс и другите жени като нея правото да съдят армията за това, че негласно поощрява жестокото, садистично и незаконно поведение на мъжкарите под пагон. Никоя организация не биваше да остава безнаказана за подобни деяния. Но сега волята й да надделее, да победи Рамзи бе нараснала хилядократно. Тя допи кафето, събра книжата в куфарчето си и хвана такси до Върховния съд.

 

 

Фиск разтърка зачервените си очи и се помъчи да прогони спомена за предната нощ и сложния възел, в който го бе заплела. Седеше в специалния сектор за членовете на адвокатската организация към Върховния съд. Погледна към Сара и другите сътрудници, насядали под прав ъгъл към съдийската маса. Тя също го погледна и се усмихна.

Когато съдиите излязоха иззад завесата и заеха местата си, Пъркинс изрече традиционното слово и всички се изпънаха мирно. Фиск се озърна към Найт. Всяко нейно движение — небрежно отпуснатият лакът, прелистването на документите — издаваше прилив на неудържима енергия. Приличаше на ракета, готова всеки миг да избухне. Сетне той измести очи към Рамзи. Старецът се усмихваше, изглеждаше спокоен и уверен. Но ако Фиск си падаше по хазарта, би струпал целия си залог в десния край на масата, точно пред съдия Елизабет Найт.

Обявено бе делото „Ченс срещу Съединените щати“.

Адвокатът на Ченс, ветеран от Харвардския правен факултет, който неведнъж бе постигал успехи пред Върховния съд, се впусна енергично в своята пледоария. Накрая Рамзи го прекъсна.

— Познавате ли доктрината „Ферес“, мистър Бар? — попита председателят, намеквайки за първото становище на Върховния съд от 1950 година, осигуряващо на военните съдебен имунитет.

Бар се усмихна.

— Да, за съжаление.

— Нима искате да отхвърлим прецедентите от изминалите петдесет години? — При тези думи Рамзи огледа съдиите от двете си страни. — Как да решим делото в полза на клиентката ви, без да преобърнем с главата надолу както цялата армия, така и този съд?

Найт не изчака отговора на Бар.

— Върховният съд не се спря пред подобен аргумент, когато отхвърли сегрегацията в училищата. Щом става дума за благородна кауза, всички средства са оправдани и прецедентите не бива да ни възпират.

— Моля, отговорете на въпроса ми, мистър Бар — настоя Рамзи.

— Мисля, че случаят е по-особен.

— Тъй ли? Нима ще оспорите, че по време на сексуалните произшествия Барбара Ченс и нейните началници са носили държавна униформа и са изпълнявали служебните си задължения?

— Не бих нарекъл секса „служебно задължение“. Самият факт, че нейният началник е използвал положението си, за да извърши деяние, равностойно на изнасилване, както и…

Найт явно вече нямаше сили да мълчи.

— Както и това — намеси се тя, — че висшестоящите офицери в базата и местното командване са знаели за тия събития… дори са били писмено уведомени… и не са предприели нищо друго, освен чисто формална проверка. Наложило се е Барбара Ченс лично да подаде молба в полицията. Предприетото разследване в крайна сметка изважда истината на бял свят. Тази истина недвусмислено ни насочва към една линия на поведение, която може да навреди на всяка организация в тази страна.

Фиск гледаше ту Рамзи, ту Найт. Сякаш изведнъж от деветте съдии бяха останали само двама. Пред мисления му поглед съдът се преобрази в боксов ринг, изправил един срещу друг шампиона Рамзи и талантливия, но никому неизвестен претендент Найт.

— Става дума за военните, мистър Бар — изрече Рамзи, гледайки втренчено Найт. — Този съд вече е постановил, че военните са sui generic[1]. Ето пред какъв прецедент се изправяте. Делото ви засяга веригата заповед-подчинение. Отношенията между висши и нисши чинове. Именно с тях неведнъж се е занимавал този съд и недвусмислено е решил, че няма да се намесва във военните взаимоотношения. Такъв бе законът вчера, такъв е и днес. Което ме връща там, откъдето започнах. За да подкрепи клиентката ви, съдът трябва да отмени позицията си по една дълга и последователна верига от прецеденти. Ето какво искате да направим.

— А както споменах по друг повод, stare decisis[2] очевидно не означава непогрешимост — обади се Найт, намеквайки за утвърдената практика Върховният съд да се придържа към предишните си решения.

Престрелката между Рамзи и Найт се разгаряше. Всеки залп на единия тутакси биваше посрещнат с ответен изстрел. Фиск си помисли, че мистър Бар и останалите съдии са се превърнали в обикновени зрители.

Когато адвокатът от името на Съединените щати Джеймс Андерсън пристъпи напред, за да започне речта си, Найт дори не го остави да отвори уста.

— С какво ще нарушим веригата заповед-подчинение, ако разрешим да се заведе дело срещу армията за създаване на нетърпима атмосфера около служещите жени? — попита тя.

— Това несъмнено ще се отрази отрицателно върху отношенията между висши и нисши чинове — незабавно отвърна Андерсън.

— Дайте да видим дали правилно съм ви разбрала. Значи ако разрешим на военните години наред безнаказано да тровят, осакатяват, убиват и изнасилват своите подчинени, при което лишаваме жертвите от каквато и да било правна защита, ние допринасяме за по-добри отношения между висши и нисши чинове? Извинявайте, но не виждам къде е връзката.

Фиск едва удържа смеха си. Уважението му към Найт като юрист и съдия нарасна десетократно. Само с две изречения бе свела цялата защита на армията до пълен абсурд. Той се озърна към Сара. Тя бе впила поглед в Найт и личеше, че се гордее с нея.

Андерсън леко се изчерви.

— Военните, както изтъкна председателят, са уникална, особена общност. Разрешим ли да се водят дела за щяло и нещяло, можем само да накърним и унищожим сложната връзка между персонала, задължителната дисциплина, която е стожер на военната подготовка, и националната отбрана.

— Значи военните са нещо особено?

— Точно така.

— Защото са длъжни да ни пазят и отбраняват?

— Именно.

— В такъв случай до днес имаме четири рода войски, защитени от този имунитет. Защо да не го разпрострем и върху други специални организации? Например противопожарната охрана. Или полицията. Те също ни пазят. Ами тайните служби? Те охраняват президента, смятан с право или не за най-важната личност в страната. А болниците? Там спасяват живота ни. Защо да не им дадем имунитет в случай, че някой лекар изнасили медицинска сестра?

— Излизаме далеч извън границите на случая — строго изрече Рамзи.

— Мисля, че тъкмо тези граници се опитваме да очертаем — възрази тутакси Найт.

— Според мен делото „САЩ срещу Стенли“… — започна Андерсън.

— Радвам се, че го споменахте — каза Найт. — Позволете да напомня фактите по това дело.

Държеше да изкаже своето мнение. Както пред обществото, така и пред колегите си, някои от които бяха присъствали в този съд по онова време. За Найт делото „Стенли“ бе една от най-отвратителните съдебни грешки, събрала всички недостатъци на Върховния съд. И тя възнамеряваше да подчертае това — и днес, и когато дойдеше време за гласуване на становище.

Когато заговори, гласът й бе мощен и звучен.

— Старши сержант Джеймс Стенли служи в армията през петдесетте години и доброволно се включва в програма, за която му казват, че разработва защитно облекло срещу отровни газове. Изпитанията се провеждат в Мериленд, на полигона Абърдийн. Стенли участва, но нито веднъж не му нареждат да облече защитен костюм или да си сложи противогаз. Само провежда дълги разговори на лични теми с група психолози, при което му дават да пие вода. Нищо повече. През 1975 година Стенли, чийто живот е тръгнал надолу — необяснимо поведение, изгонване от армията, развод, — получава от военните писмо с молба да се яви на преглед заедно с група военнослужещи, върху които през 1959 година е изпробвано дългосрочното действие на ЛСД. Под претекста, че се водят изпитания на защитни костюми, армията е давала на войниците ЛСД без тяхно съгласие.

При тези думи цялата публика ахна, надигна се глъчка. Наложи се Пъркинс да удари с чукчето — нещо, което не бе ставало почти никога.

Фиск седеше, слушаше и изведнъж осъзна колко важно е това дело. Руфъс Хармс бе подал молба до Върховния съд. И той ли искаше да съди армията? По време на службата го бе сполетяло нещо ужасно. Някакви хора му бяха сторили нещо, съсипало целия му живот и довело до убийството на невръстно момиченце. Руфъс искаше свободата си, искаше справедливост. Твърдеше, че истината е на негова страна. Но дори и с истината нямаше да постигне нищо при сегашното законодателство. Редник Руфъс Хармс щеше да загуби също като сержант Стенли.

Прикривайки задоволството си от реакцията на публиката, Найт продължи:

— Психологът е бил служител на ЦРУ ЦРУ и армията предприели съвместно изследване на наркотика, защото имало разузнавателни сведения, че в Съветския съюз са натрупани значителни запаси от него и военните искали да знаят как може да се използва по време на война. Това е. Стенли съвсем основателно сметнал, че армията е виновна за сполетелите го беди и завел дело. Накрая се обърнал към Върховния съд. — Тя помълча. — И загубил.

Публиката ахна отново.

Фиск пак се озърна към Сара. Тя не откъсваше поглед от Найт. Рамзи бе пребледнял.

— На практика вие искате Върховният съд да отнеме на Барбара Ченс и другите като нея едно от най-ценните човешки и конституционни права: правото да търси закрила от съда. Това ли искате? Да оставите виновните безнаказани?

— Поне един от тях бе изправен пред военен съд и изпратен в затвора — бързо отговори Андерсън.

Рамзи се усмихна победоносно.

— Това не ми прилича на безнаказаност.

— Мистър Андерсън, документите потвърждават недвусмислено, че деянията, за които е наложена тази присъда, са траяли твърде дълго и не са представлявали тайна за командването, което не предприело никакви мерки. Всъщност разследването е започнало едва след като Барбара Ченс се обърнала към местната полиция. Тъй че кажете ми, наистина ли виновните са наказани?

— Бих казал, че това зависи от представата ви за вина.

— Кой контролира военните, мистър Андерсън? Кой ще ни гарантира, че станалото със сержант Стенли няма да се повтори?

— Военните се контролират сами. И то твърде добре.

— Решението по делото „Стенли“ е взето през 1986 година. Оттогава насам имаме множество неприятни произшествия, включително все още необяснените инциденти по време на войната в Залива, а сега и изнасилване на жени военнослужащи. Това ли е „твърде добре“ според вас?

— Е, във всяка голяма организация може да има дребни неприятности.

Найт настръхна.

— Не вярвам жертвите на тези престъпления да ги нарекат дребни неприятности.

— Естествено, не исках да кажа, че…

— Когато предложих да разширим съдебния имунитет върху пожарникарите, полицаите и лекарите, вие не се съгласихте, нали?

— Правилно. Многото изключения унищожават принципа.

— Вероятно си спомняте експлозията на „Чалънджър“, нали? — попита Найт. Андерсън кимна. — Роднините на загиналите цивилни астронавти от совалката заведоха дела срещу правителството и производителя. Но семействата на военните бяха лишени от това право заради имунитета, даден на армията от Върховния съд. Смятате ли това за справедливо?

Андерсън подири опора в стария припев.

— Разрешим ли да се водят съдебни дела срещу военните, това ще доведе до излишни усложнения за националната сигурност.

— Ето че стигнахме до същината на въпроса — каза Рамзи, доволен, че Андерсън засегна темата. — Всичко е въпрос на равновесие и Върховният съд отдавна има ясна представа как да бъде постигнато.

— Именно, господин председател — потвърди Андерсън. — Това е основен камък в нашето правосъдие.

Найт едва не се усмихна.

— Тъй ли? Аз пък мислех, че основен камък е конституционното право на всеки гражданин в тази страна да търси закрила от съда. Нито един закон не осигурява на военните имунитет. Конгресът не е сметнал за необходимо да им го осигури. Едва през 1950 година Върховният съд налага изневиделица подобно привилегировано отношение. И очевидно то е дошло от страха, че процесите срещу армията могат да разорят държавната хазна. Не бих го нарекла основен камък на правосъдието.

— И все пак това решение е прецедент — изтъкна Рамзи.

— Прецедентите се променят — отвърна Найт, — особено ако са погрешни.

Забележката на Рамзи я бе раздразнила, защото, когато му отърваше, председателят без колебание отхвърляше всякакви прецеденти.

— При цялото ми уважение — каза Андерсън, — смятам, че военните ще се справят по-добре с този случай в рамките на системата, съдия Найт.

— Мистър Андерсън, оспорвате ли правото на Върховния съд да вземе решение по делото?

— Не, разбира се.

— Съдът трябва да реши дали въоръжената защита на родината води до парадокса военнослужещите да бъдат лишени от всякаква защита на гражданските си права.

— Не бих го формулирал точно така.

— Аз обаче го формулирам така, мистър Андерсън. Всичко опира до елементарната справедливост. — Найт погледна Рамзи в очите. — И ако ние тук не сме способни да я наложим, просто нямам представа кой би могъл.

Докато слушаше пламенните й думи, Фиск отново погледна към Сара. Сякаш усетила това, тя вдигна очи.

Стори му се, че в този миг двамата мислят едно и също: дори ако някак успееха да разгадаят тайната и да извадят истината на бял свят, щеше ли да има справедливост за Руфъс Хармс?

Бележки

[1] sui generis (лат.) — единствен по рода си, уникален.

[2] stare decisis (лат.) — основен принцип в общото право, гласящ че бъдещите случаи трябва да бъдат уреждани така, както миналите — съгласно установения прецеден.