Дейвид Балдачи
Проста истина (16)

16.

В събота следобед Сара Еванс отскочи до апартамента на Майкъл и огледа паркираните отпред коли. Хондата му я нямаше. В петък той бе сторил нещо нечувано — взе си отпуск по болест. Сара опита да се свърже с него по телефона, но Майкъл не отговаряше.

Спря пред блока, качи се горе и почука на вратата му. Никакъв отговор. Тя нямаше ключ. Заобиколи сградата и се изкатери по пожарната стълба. Надникна през прозореца на малката кухня. Нищо. Опита вратата, но беше заключено. Още по-разтревожена, тя се качи в колата и подкара обратно към съда. Знаеше, че Майкъл не е болен. И беше сигурна, че изчезването му има нещо общо с онези документи от куфарчето. Мислено се помоли да не е нагазил в мътни води. Да е жив и здрав и в понеделник отново да дойде на работа.

Тя остана до късно в съда, после отиде да вечеря заедно с няколко колежки в един ресторант близо до Юниън Стейшън. Всички оживено бъбреха на служебни теми, единствено Сара мълчеше. Обикновено беше гореща привърженичка на тия разговори, но днес просто нямаше сили за приказки. По някое време й се искаше да закрещи и да избяга от безконечните им стратегии, предсказания, цитати и убийствено педантични анализи — типично преливане от пусто в празно.

По-късно тази вечер тя дълго седя на задната веранда. Накрая се реши и излезе на нощно плаване с платноходката. Броеше звездите, подреждаше ги в нови, забавни съзвездия. Мислеше си за предложението на Майкъл и причините да му откаже. Ако знаеха, колежките й сигурно биха се смаяли. Та той беше великолепна партия. Щяха да имат прекрасен, динамичен съвместен живот с почти пълна гаранция, че децата им ще са интелигентни, амбициозни и атлетични. Сара също бе спортувала в колежа, макар да признаваше, че физически Майкъл е много по-надарен.

Запита се коя ли жена ще му стане съпруга. И дали изобщо някога ще се ожени. Заради нейния отказ можеше да остане стар ерген. Тя неволно се усмихна. Прекалено се надценяваше. Догодина Майкъл щеше да напусне Върховния съд и да се захване с нещо неописуемо и фантастично. Голям късмет би имала, ако след пет минути още си спомняше за нея.

Когато се върна на кея и сгъна платната, тя спря за момент да подиша още малко вятъра откъм реката, преди да се прибере. Някакви си двайсет минути спокойно плаване право на север биха я отвели в най-могъщия град на света, където властваха най-страховитите юристи на днешното време. Ала в момента не й се искаше нищо друго, освен да загаси лампите, да се пъхне под одеялото и да си представя, че вече никога няма да тръгне натам. Умерено амбициозна през целия си живот, днес изведнъж бе загубила всякакво желание да постигне нещо значимо в професията. Сякаш бе изчерпала цялата си енергия в борбата да стигне дотук. Брак, после деца — това ли искаше? Нямаше брат или сестра, не беше свикнала да общува с деца, но нещо я влечеше в тази посока. Нещо много силно. И все пак не бе сигурна. А не трябваше ли вече да е наясно?

Влезе, съблече се и докато си лягаше, изведнъж осъзна, че за да имаш семейство, най-напред е потребен любим човек. Съвсем наскоро бе отхвърлила обичта на един изключителен мъж. Щеше ли шансът да я споходи отново? И желаеше ли да има мъж точно сега? Понякога щастието идва веднъж. Само веднъж. Това бе последната й мисъл, преди да заспи.